Алеко Констонтинов
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
От Паисий до Дебелянов, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Г а н ю Б а л к а н с к и
Цвятко ни заяви, че не желае да продължава разказа си. — Разкажи нещо за вечеринката. Нали каза, че дали в чест на българите вечеринка? — обади се един от компанията. — Аз не ходих на тази вечеринка. Бай Ганьо беше. A propos, в този ден ходихме с бай Ганя в една берберница. Той имаше намерение нея вечер да плени чешките дами и вземаше предварително всевъзможни мерки да се яви във всичкия си блясък: купи си вратовръзка, изчисти си декорацията (че как го мислите вий бае си Ганя!) и отидохме в берберницата, понеже косата и брадата му бяха доста обрасли. Седна той на стола. Берберинът го старателно обвърза и почна работата си. Едва ли не цял час се бавихме тука. Не беше тъй лесно да се угоди на бай Ганя. — Тука, тука; я му кажи тука — и бай Ганьо сочи врата си, — тука да пооглади, с бръснача да поостърже малко. Па му кажи да си отваря очите, да не среже някоя пъпчица, че го вземат дяволите. Берберинът вижда през огледалото сърдитото изражение на бай Ганьовото запотено лице и ме поглежда в недоумение. — Co pan mluvi? — пита ме той смирено, като мисли, че е сторил някоя грешка против вкуса на бай Ганя. — Ти я му кажи да остави сега приказките настрана — обръща се към мене бай Ганьо, и с такъв тон, като че ме е пазарил за преводач. — Я му кажи да ми остави брадичка и нека я направи по-остричка, като на Наполеона, разбираш ли? Пък мустаките нека ги разчеше така, да кабардисат, като — хе, хе! — на италианския крал, хи-хи-хи! Видял ли си го изписан? Таквиз да ги на-прави! Кажи му де! Аз нямах куража да преведа буквално скромното желание на бай Ганя; то би турило в голямо затруднение берберина: лесна работа ли е с помощта на бръснач и на гребен да оприличиш едного хем на Наполеона III, хем на Хумберта! И кого? Свърши се коафюрата. Бай Ганьо извади кесията си, завъртя я около връвта, отвори я, бръкна до дъното, нарина една шепа монети, обърна се гърбом към нас, рови, рови из монетите, избра една и я подаде на берберина, ама я подаде така, като че искаше да каже: "Хайде, на, нейсе, от мен да замине." Монетата беше двайсет крайцера. Но като се сети, че може да се е излъгал, пък и да не го помислят за прост, той пошава с пръстите си към берберина, санким "дай ресто". Берберинът за един миг отвори чекмеджето, хвърли там монетата, избра две монети по десет крайцера, удари ги сърдито на мраморната маса и изчезна в една вътрешна врата. Монетите се претърколиха на земята. Бай Ганьо в първия момент като че се постресна, позачуди се, но не успях да схвана това впечатление и той се наведе, прибра парите и каза: — Сърдитко Петко — празна му торбичка! Хайде бе, остави ги! Само знаят да скубят! Нали ги зная аз тях! Славяни!. . .Бошлаф!. . . VI. БАЙ ГАНЬО У ИРЕЧЕКА — Туй, дето го разказа Цвятко — обади се срамежливият Илчо, — то е по-подирна работа, пък аз зная, че бай Ганьо по-рано е дохождал в Прага, бавил се е дълго време и е продал доста розово масло. Искате ли да ви разкажа ? — Щом е за бай Ганя, недей пита, разказвай! — отговорихме ний. — Добре. Слушайте тогава. Пристигва бай Ганьо от Виена в Прага. Слиза на станцията, нарамва си дисагите и излиза на улицата. Файтонджиите се спущат да му предлагат услугите си — той им прави знак с глава, че не ще. Те разбират знака му за утвърдителен и един файтон се изпречва отпреде му. Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове. Това забелязва полицейският и заповядва на файтоните да се оттеглят. Мисли си бай Ганьо от кого да узнае де живее Иречек, нашият историограф. Иречек е живял в България, обича българите, ще иде бай Ганьо у него: "Добър ден" — "Дал ти бог добро" — и може да го покани в къщата си; защо ще си дава паричките по хотели?— Додето си мисли така, пред него се изпречва един трегер с червена шапка и предлага да му носи дисагите. Бай Ганьо го пита знае ли де живее Иречек, трегерът отговаря отрицателно, по дава надежда, че ще може да се намери, и пак простира ръце да поeме дисагите. Бай Ганьо не му ги дава, едно, защото мускалите са вътре и може "да запраши нанякъде" и, друго, гледа го облечен добре, кой знае колко ще го оскубе. — Ваша милост, вървете напред, аз подире ви — казва вежливо бай Ганьо. — Оставете дисагите, аз ще ги нося. Тази вежливост бай Ганьо я пуща със сметка: хем ще предразположи трегера към себе си, хем ще му покаже, че не е някой голям и богат човек, та да не мисли о н з и да го оскубе. Вървят, разпитват по кръстопътищата де живее Иречек; най-сетне сетил се някой, че въпросът е за професор Иречек, казал им де да попитат, попитали и го намират. Бай Ганьо казва на трегера едно "да си жив, благодарим" и влиза в квартирата на Иречека. — О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? — извиква бай Ганьо с един най-приятелски тон, щом влиза в кабинета на стопанина. Последният му подава зачудено ръка, поканва го да седне и се сърди на своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел. — Не ме ли познаваш? — припомня бай Ганьо, като смесва ту "ви",ту "ти". —Вий нали бяхте министър в София? — Да. — Е и аз съм оттам! — заключава тържествено бай Ганьо. — То се казва емишерии сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. "Славянин"? — Да, да, спомням си — отговаря сдържано-снизходително Иречек. — Ей че бяха те нацапали!. . . Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!. . . Те викат Иречек такъв, Иречек онакъв. — "Да ме прощавате — викам, — не е тъй." Иречек познава добре българите и затова никак не се учудва на тази фамилиарност на бай Ганя. Разговорът продължава няколко минути в този тон, сетне минува на по-практическа почва: бай Ганьо хвали квартирата на стопанина, загатва му доста осезателно, че "най-сетне има място и още един странен човек даже да се прибере тука", говори му за гостоприемството на българите, изказва съжаление, че "виж, другите не са като нас, българите; чужденец да влезе в българска къща, ще го нахранят, ще го напоят, ще му постелят". Иречек се старае да му внуши, че квартирата е тясна за домашните му. Бай Ганьо си прави оглушки и развива темата за българското гостоприемство. От тази тема разговорът се извива към търговийката на бай Ганя. Той съобщава на стопанина, че е донесъл за продан розово масло, и му заявява: "Утре, ако щеш, води ме по всичките фабрики, аз съм съгласен; ще ми превеждаш, че не знам езика, а?" Иречек бърза да отговори, че не е запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занятията му са съвсем от други род, а освен това няма свободно време, но ще му каже де се събират българите студенти, та измежду тях някой може да му услужи. — Ако щете, санким — допълня бай Ганьо, — няма да те пресилвам. Аз ще дам и на госпожата (тука ли е тя?) един мускал масло. Познавам я и нея, как не (Иречек не може да се начуди за коя госпожа е думата). Па ако имате тука роднини, приятели, кажете им, че съм донесъл масло — то не е срамота! Аз ще се навъртам по-често около вас, ще си приказваме за България. Па ако обичате, съгласен съм и у вас да остана, додето съм в Прага. А? — Извинете, но. . . — Казвам, санким, ако обичате — обяснява сплетено бай Ганьо, — и мен ми е по-добре на хотела, ама хайде, рекох, Иречек — наш човек. . . — Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вий сте наш гост и ще обядвате у нас. — Да обядваме, защо да не обядваме! — съгласява се бай Ганьо. — И ваша милост, казва се, ако не от мойта — от българска софра все сте яли. Иречек е зает с една спешна работа, която с влизането на бай Ганьо се пресича. Стопанинът седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да експедира временно сладкодумния си гост. Той звъни, явява се един слуга, комуто поръчва да съобщи на домашните, че им е пристигнал гостенин от България. Влиза след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно двойно движение към челото си и снизходително изговаря: "О, здрасти, здраво-живо, дайте да се похванем, ха така, по български. Как сте още? Радвам се." Госпожата го приветствува любезно и с цял ред въпроси показва жив интерес към отечеството на гостенина. — Е, кажете сега правичката — пита бай Ганьо, — къде е по-хубаво, в Прага ли, в София ли? Госпожата е в недоумение, тя не е била в София, а бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че иска да му внуши своя възглед за жените: "А бе жена нали е, какво ще приказваш с нея?. . ." — Негова милост ще обядва днес у дома — обръща се Иречек към майка си и сетне, за да може да продължава занятието си, по немски я моли да заведе бай Ганя в друга стая. Госпожата предлага на бай Ганя да минат в съседната стая. Бай Ганьо погледва проницателно Иречека, погледва и дисагите с мускалите, прави сметка с вежди: "По немски нещо си продумаха, кой знай! Ама не вярвам. Най-сетне министър е бил у нас. А бе то и министрите не са стока я! Ама за тогоз не ми се вярва" — и след това става нерешително и тръгва по указанието на госпожата към съседната стая, но като дохожда до вратата, обръща се и иска да прочете на лицата на стопаните тяхното намерение и забелязва няколко неми знакове, с които действително в този момент се обмениха домашните; тези знакове означаваха: "Гледай да го занимаеш с нещо по-дълго време, понеже имам много бърза работа", но бай Ганьо го изтълкува инак. — Тези неща тука може да ви пречат — заявява той, като показва с очи на дисагите. — О, никак не. Моля, не се безпокойте — отговаря Иречек. — Ама все ще ви пречат, знам аз. Я чакай да ги взема в другата стая — и посягва да ги вземе, но домашните любезно се съпротивят. — Мигар ме е страх, не, ами така, рекох. . . Минуват в приемната стая и госпожата затваря след себе си вратата, за да не се чува шумът в кабинета. Тя се старае всякак да занимае бай Ганя с нещо любопитно: предлага му разни албуми, показва му картини, слага пред него цял куп илюстрации, но умът на бай Ганя е съвсем на друго място и той на любезностите на госпожата с престорено равнодушие отговаря: — Не ща, благодарим: гледайте вий. Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети! Не ме гледайте, че съм млад! Бай Ганьо поглежда нетърпеливо на своя огромен сребърен часовник и почва един твърде интересен и своевременен разговор: — Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне — сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например? — Ний обядваме в 5 часа обикновено, но днес можем да обядваме и по-рано. Извинете, ще ви оставя само за една минутка — каза госпожата и излезе из другите врата. Бай Ганьо седи сам в салона, зяпа разсеяно картините, час по час плюе по килима (не че е гладен, ами кой знае!), разтрива го с ботушите и се вслушва при най-малък шум в кабинета. Чува той по едно време, че Иречек става от стола си, пристъпва няколко крачки и се спира. "Ама и аз диване, защо не си пренесох дисагите в тая стая." Бай Ганьо седи като на тръни; най-сетне не го сдържа, става, пристъпя тихичко по килима към вратата на кабинета, навежда си ухото към дупката на ключалката и слухти; той чува само собственото си често дишане и ударите на кръвта в ушите. Но и тук бай Ганьо не се успокойва, той не вижда нищо през ключалката и като натиска нерешително дръжката на вратата, отваря я, подава си тайнствено главата в кабинета и вижда Иречека, приклекнал близо до дисагите му пред един шкаф с книги. Бай Ганьо се хили насреща му: — Хи, хи, хи, работите ли, работите ли? Хи, хи, хи! Чакай, рекох, да надникна. Работете си, нищо, аз пак ще затворя. Иречек го гледа зачудено, без да му мине през ума причината на това своеобразно любопитство. Обедът готов. Минуват в обедната стая и сядат около трапезата: родителите на Иречека, сестра му, бай Ганьо и той. Бай Ганьо, преди да почне обедът, начева да се кръсти, хем се усмихва, с което иска да покаже на стопаните, че той не е от онези простите хорица и не че дотам вярва, ама все не е лошо (с дявола сме добре, какво бива и на господа малко тамян да покадим — за зор заман). — Аз съм леберал, от лебералната партия — пояснява той, — ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме. . . Това какво е, супа ли е? А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата. . . Ц. . . ц. . . ц. . . Тюх да се не види!. . . Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек, бай Ганьо не можа да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката, и изля доста от нея върху масата и додето да му попречат, той събра една част с лъжицата и я изсипа в чинията си. Стопанката не искаше да му позволи да яде от тая супа, но той от деликатност загради чинията си с ръце и не искаше да му я меняват. — Аз имам чушки в дисагите си — съобщи ненадейно бай Ганьо. Той гореше от желание да си разтрие една чушчица от дребните в супата, която се показа съвсем бледна за неговия стомах, но се стесняваше да извади чушки, да не го помислят за простак, та искаше по-напред да сондира стопаните. — Да? Имате чушки? — обади се Иречек. — Как не, нося си аз чушки; нали знаете, "БългарЈя майка мила" не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки. — Две стигат за петима ни, страшно са люти — заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: — На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа. И наистина, бай Ганьо разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал човек би се отровил. И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганьо сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб. — Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете — учудва се бай Ганьо. — На българЈята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа. Бас не държаха, но и без това бай Ганьо унищожи доста хлебец. — Туй винце отде го вземате — любопитствува бай Ганьо, не че го интересува отговорът, а така, да намери предлог за още някоя чашка. — Купуваме го — отговаря стопанинът, — добро ли е ? — А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица — тука ли си!. . . А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!. . . Обедът у Иречека благодарение на бай Ганя излезе доста оживен. Кафе им поднесоха в приемната стая. Бай Ганьо в благодарност за вкусния, а главно сития обед, иска да почерпи стопанина с една цигара тютюн и как да се случи тютюнът му в дисагите. Право казано, табакерата беше в джеба му, но трябваше да намери предлог да понавести дисагите, не може той да си остави мускалите така у чужди хора, всичко става на тоя свят. Бай Ганьо не ще и да чува отказването на стопанина да запуши от тютюна му: "Как тъй, джанъм, хич може ли да бъде български тютюн да не запуши човек!" Запуши бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафето. Ето кое се казва сърбане!. . . Да се намираш в таквози приятно настроение, да минеш с един събеседник цели часове, да си в стая, дето никой няма да чуе какво приказваш, па и да чуе, няма да те разбере — при тия благоприятни условия да се сдържиш и да не заприказваш за политика, това е вън от силите на бай Ганя. Не може да се сдържи той, изля си душата: — А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра. . . Знайш, алъш-вериш е то, не е шега. . . Па да ти кажа ли правичката. . . (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката?— И едните, и другите са маскари!. . . Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!. . . Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!. . . Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата — не може. Не си ли с тях — спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска — я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка — дявол не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам. . . Иречек едва ли се е съмнявал, че гостът му разбира "тия работи". VII. БАЙ ГАНЬО НА ГОСТИ Бай Ганьо, като се убеди окончателно, че няма възможност да се настани у Иречека на квартира, дигна си дисагите, без да чува увещанията на стопанина да ги остави у дома му, додето си намери помещение, и тръгна, съпроводен от слугата, за ,,Narodny Kavarna" — кафенето, в което се събират българите студенти. Беше вече седем часа, когато той влезе в кафенето с дисагите в ръка и с калпака на главата. Иди, че не го познай кой е и откъде е! Отляво на входа, около една маса, седяха няколко студенти българи. Един от тях видя входящия съотечественик и сбута другите: "Българин, българин!" Всички се обърнаха в момента, когато бай Ганьо спря един келнер, носещ поднос с кафета, и като се стараеше колкото е възможно повече да изкриви българските думи, за да ги направи понятни за чужденеца, попита с висок глас: "Дека овде български малчики?" — и придружи въпроса с движение на главата и свободната си ръка. Дружен смях от лявата страна прекрати недоумението на келнера. Бай Ганьо се обърна и позна своите черноокички, чернокосички., сгушени съотечественици. — О-о! Добър ден! Тука ли сте биле? — извика той от сърце, сложи дисагите и почна да граби ръцете на студентите. — Какво ме гледате? Не бойте се, българин съм. . . Я ми направете място да седна. — Как ви казват, господине — полюбопитствува един от студентите. — Мене ли? Защо питаш? Ганьо Балкански. Донесох във вашата Прага малко гюлово масло — ей го тука в дисагите. — Тъй ли? — извика в патриотически екстаз един от по-младите студенти. — Я дайте да го видим. Той наистина беше чувал само за розово масло. — Какво ще му гледаш, масло като масло — отговори бай Ганьо, — то не е за вас. Оставете вий маслото, па ми кажете друго: де да се настаня ? Бях сега у бай Иречека. . . — Тъй ли? — извика пак екзалтираният студент. — Как "тъй ли"? Че защо да не му отида? Отидох — мисля, ще си покаже човещината, ще ме покани у тях на гости. Тая вяра! Тясна ми, кай, квартирата, па не знам какво, па не знам що. Обичал, кай, българите. . . Той ли! Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича. — Тъй ли се посреща българин? Българин!. . . Да не ви излъжа, нахрани ме човека. И то каква храна — нейсе, запуши я!. . . Къде са по-гостоприемни българите; българинът, една стая да има, пак ще те покани. . . Някои от студентите почнаха да се сещат накъде бие бай Ганьо и чакаха от минута на минута да си открие картите. Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и сподели явно неговото възмущение от негостоприемството на чужденците. — Наистина, нашите българи са много гостоприемни — потвърди той с най-голяма увереност, — тукашните не искат да те знаят. Киснем тук из кафенетата. . . Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но кой знае защо не се ползуваше с особена репутация между своите другари; види се, някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обичал "да удря келепир". Не е за чудо! Тоз пусти грях — скъперничеството — по зараза на окръжающата домашна среда вгнездява се почти от детски години; изсушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него. Материалният интерес управлява всичките действия на скъперника и определя отношенията му към окръжающите: никакво морално подбуждение не предшествува, никакво разкаяние не следва действията му, насочени без разбор на средствата към добиване на изгоди. Даже тогава, когато тия действия влекат бедствие или позор за някого, и тогава вместо угризения егоистът-скъперник сеща доволство, като че загубата на другите е негова печалба, нещастието на другите е негово щастие. Едно би смутило нашия млад егоист — да го надхитрува някой. Когато в другите народи думата "хитър" е синоним с лукав, вероломен и прикачена на някое лице, би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация: "Брей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Не можахме да го излъжем! Ашколсун. Браво!" Никакви действия и отношения нямаха смисъл за Бодкова — тъй се казваше той, — ако от тях не произтичаше нещо кьораво, някой келепир. (Дали има в европейските езици думи, съответствующи на тия, в това им значение?) Ако посещаваше тамошните семейства, това не го правеше от общителност, от желание да се запознае с начина на живота у по-цивилизованите кръгове; умствените и нравствените интереси на това общество не само че не го занимаваха, но му бяха и в тягост — те като че бяха скучни интервали, нестърпими паузи, които го разделяха от целта на посещенията му — от кьоравото: я някое угощенийце, я някоя разходка на тяхна сметка. Той не можеше да си представи познанство с жени без задни мисли. Държеше цял списък на моми — коя колко зестра има; друго не го интересуваше в това отношение. Също така интересът определяше отношенията му към другарите. Ласкателства, злословия, интрижки и доноси бяха оръдията на неговите изгоди. Даже такива неща като национални и племенни симпатии и антипатии му служеха само да извлича лична полза. Неведнъж е бъркал той в кесиите на разни славянски комитети ту като "от Батак", ту като "емигрант". Но за тия работи Асланов е п? майстор. Такъв беше екзалтираният студент, който поддържа бай Ганя в мнението му за негостоприемството на чужденците. — Да, киснем тука из кафенетата, никой не ни кани на гости — повтори той в угода на бай Ганя. — Ами ти де искаш да те оставят да киснеш ? — обади се с презрителна усмивка един студент с жлъчен изглед, който, види се, отдавна таеше ненавист към младия егоист. — На ръце ли искаш ти да те носят? Защо? Затуй ли, че неуспял още прага на къщата им да прескочиш, ти ще закачиш първо слугинята, която те посрещне в коридора! Затуй ли, че в тяхното общество ти или като дъб мълчиш, или разтваряш уста само да бръщолевиш пошлости и глупости? Затуй ли, че в лицето им ще ги възхваляваш до небеса, а зад гърба им ще ги злословиш? Затуй ли, че ще им пуснеш прах в очите и ще се препоръчаш за син на милионерин-фабрикант или притежател на кораби, когато баща ти има два чарка за гайтан или две пробити враници — само за да можеш да обаеш родителите и да увлечеш дъщеря им? Защо ще те приемат с разтворени обятия? Кой си ти? Какъв си им? Кому в очите пъхаш твоето гостоприемство ? И какво е туй твое прехвалено гостоприемство! — Туй ли, че българинът ще ти постеле мазна постелка и ще те завие със съмнително алище? Ах, оставете, ради бога, тия дивашки самохвалства! Не е ли време да си отворим вече очите? — Какво си се запалил бе? Сега ли му намери времето да се караш — обади се един от студентите, — когато ни е дошъл гост? — Нека се поизприкаже човека, пари не иска я? — успокои го бай Ганьо с този типичен аргумент: "Пари не иска я!" Може да говори, каквото ще, да върши, каквото ще, само пари да не иска, само да не се косва до нашия джеб, до нашите интереси. Може и да лъже, пари не иска я! Но след този случаен инцидент не можа вече да се поддържа дружен разговор. Компанията утихна и един след други почнаха да си разотиват. Останаха от българите само бай Ганьо и екзалтираният студент, който не искаше да пропусне случая да извлече някоя полза от своята случайна среща с българския търговец на розово масло. — Претъркули се тенджурата, че си намери капака. Не се измина един час, и студентът успя така да наклепе другарите си пред бай Ганя, щото го накара от все сърце да извика: "Ашколсун кьопоолар!" След още един час бай Ганьо беше вече в стаята на студента, който умя доста изкусно да експлоатира в своя полза дохождането на гостенина, когото препоръча на хазяите си за свой роднина, милионер, който "има сума фабрики за розово масло". Той успя да заемне от хазяйката — на която не беше плащал доста отдавна наема за стаята — десет гулдена. Додето в едната стая студентът превъзнасяше богатствата на бай Ганя, в съседната стая бай Ганьо беше вече съблякъл антерията си и търсеше в нея нещо с голямо внимание, като мъмреше под носа си: "Пак се навъдил тоя пусти гад." Понятието за чистота не е развито в твърде висока степен у бай Ганя. "Хич жив човек без гад бива ли?" — казват старите хора у нас и успокоени с тази аксиома, не препятствуват твърде усърдно на размножаването на животинките. Па и защо ще се лишават от едно такова удоволствие: пекнало слънце, че защо му е туй слънце, ако не може да излезе на чардака, да се изтегне на рогозката, да кихне два-три пъти от праха й, че да дойде баба му, че да си сложи главата на коляното й, па тя да си завре костеливите пръсти с траурни нокте в косата му и като че требе ориз, да почне чук!—отсам, чук!-—оттатък, че като се изплашат животинките, че като плъзнат по главата, па едно приятно гъделичкане, че като запее бабата, а онова ти слънце балканско пекнало! Идилия. . . Бай Ганьо., след като свърши своите ентомологически издирвания, възстанови си тоалета и без да почука, влезе в съседната стая, но тозчас извика: "Пърдон!" — и имаше защо: той завари в твърде нежно vis a vis студента и дъщерята на стопанката — те бяха се прегърнали, както подобава на две млади влюбени сърца. Момата, засрамена, избяга в другата стая. — А бе защо влизаш така? Засрами момичето — каза с ироническо подмигване студентът. — Ударил си келепира! — пошепна таинствено бай Ганьо с очи, светнали като на манастирски котарак. — Лъскава, дявол да я вземе! Слугиня ли е? — Каква слугиня! Дъщеря на хазяйката! — Тъй ли? Тука не можеш да ги разбереш коя е слугиня, коя е господарка, все лъскави, все чисто облечени. Изпречи се някоя насреща ти, хили се така мазно-мазно, мислиш, слугиня е, закачиш я, вземеш си беля на главата; изпречи се друга, хубавичка, смирена, мислиш, ха това е господарката, станеш й на крака, поканиш я да седне, тя се срами — хелбетя! — говориш й с политика, па сетне я видиш, че ти чисти ботушите! От разказите на студента, акомпанирани с разни жестове, с които той украшаваше и даваше повече сила и значение на думите си, бай Ганьо узна, че младият момък от няколко месеца под вид на чиста любов атакира с една неотразима настойчивост дъщерята на своята хазяйка-вдовица. — И тя, диването — пояснява разказвачът, — се надява, че ще я взема за жена! Нека се надява и нека ме храни хубавичко, нека ми ший ризи. Да беше някоя богата — разбирам да я вземе човек, ами тя фукара като мене. Увива се около мене, защото ме счита за богаташ. Я да ме знае какъв съм, ще ламти ли? Страшни спекулантки са тукашните! Ама и аз зная да ги въртя я? — И той разправи надълго и нашироко как ги върти. . . — Ашколсун! — извика бай Ганьо с маслени очи, възхитен от младия събеседник. — Чакай де, че само това ли е? Ако е това, хич да не е! Друга, друга една има, хвърлил съм око на нея, ама кой знай! На, ней да мога да завъртя мозъка — има какво да се удари. Богата! За утре съм поканен у тях на гости, че ще ме водят на едно село на разходка. — Ами на фабриките кога ще ме водиш? — попита практическият бай Ганьо. — Лесна работа, в други ден. Ти утре остани тука, върти се около тях, те, като те видят, че не знаеш език, няма да те оставят да идеш на гостинницата, ще те поканят у тях и ще се наядеш бадева. И наистина, на другия ден сутринта рано студентът отиде на гости, а бай Ганьо остана в квартирата само с хазяите. Както обикновено, и този ден той стана много рано, събуди и изпрати другаря си и чака още цял час, додето да се събудят стопанките. Това чакане беше много тежко за него, той чувствуваше някаква голяма нужда, като всеки човек, па забрави да попита и студента где е онова и — ще не ще — трябваше да чака да станат домашните и — срам не срам — да ги попита. Много е лошо, като не знае човек език на чужбина, за най-простото нещо не могат да те разберат, все трябва с ръце, с пръсти да им разправяш, да им показваш. . . А пък всяко нещо показва ли се? Бай Ганьо знаеше езици, по турски да ти приказва като турчин, влашки разбираше, сръбски., руски чат-пат, но немците и чехите не разбират ни един от тези езици. Не може да се каже, че бай Ганьо съвсем не знаеше немски, знаеше някоя и друга дума. В съседната стая стопанките станаха и се разшаваха. Бай Ганьо погледна през ключалката не от някое неприлично любопитство, а да види дали са вече облечени и внимателно, със затаено дишане, като се запознаваше с техния тоалет, съчиняваше в ума си една фраза по немски, която да отговаря на нашето: "Де е онова, за голяма работа?" — и най-сетне от буквалния превод скомбинира фразата: "Wo is diese fur gross Arbeit?" — Чук! чук! чук! — Prosim! — обадиха се от съседната стая два женски гласа. Бай Ганьо отвори вратата, каза едно "пърдон" и срамежливо изрече: — Wo is diese fur gross Arbeit? — и пошава с пръсти за усилване на въпроса. — Co, pan? — попита в недоумение момата, като се стараеше да разгледа външността на препоръчания от любовника й милионер. — Fur gross Arbeit? — повтори още по-сконфузен бай Ганьо и пак пошава с пръсти и с глава, но забеляза, че не го разбраха. Разбраха го те, но не тъй, както трябваше; жените помислиха, че той им съобщава, че е дошъл да върши големи работи, голяма търговия с розово масло. "Хай, дявола! — мисли си бай Ганьо. — Какво да правя сега?" — И за да не бъде поне дъщерята свидетел на неговото затруднително положение, той повика с ръка майката в стаята си, затвори вратата и след като повтори пак по немски въпроса, допълни го този път с една отчаяна мимика, която накара дамата да избяга, задавена от сдържан смях, в другата стая. Яви се слугинята и удовлетвори любопитството на бай Ганя. Едно трио от непрекъснат женски смях покърти стените. Ароматът, изходящ през отворените врата на кухнята в коридора, подразни апетита на бай Ганя и той от любопитство надникна да види какво готвят. Там бяха стопанката и слугинята. — Was ist das? — попита бай Ганьо с един снизходителен тон, не толкова от желание да се запознае с кулинарното изкуство на чехите, колкото да покаже, че е врял и кипял из Европа и ги знае тези работи, па знае и по немски да говори. — Супа, нали? Супа готвите? Зная аз. Ich versten supa! И бай Ганьо с една смес от немски, български и изкривено български, подпомогнат и от внушителни жестикулации, даде на стопанката да разумее, че той не би се отказал да опита вкуса на тяхната кухня. Като видя, че жените показаха по-голяма склонност да се обясняват на чешки език, и бай Ганьо обърна на "чешки" и подкрепи снизходителното си желание с думите: "я хочем кушай", като изтълкува тия думи с многократно допиране на пръстите си до отворените си уста, и сетне, като посочи трите си пръста, бутна гърдите си с указателния пръст, бутна същия пръст към гърдите на хазяйката и трети път посочи в пространството, като че показваше на невидимата дъщеря на хазяйката, т. е. "да кушай барабар, троица!" За бай Ганьо беше важно още да знае в кой час ще обядва, понеже се канеше да иде на разходка, та да не пропусне обеда, и сетне "давай пари за ядене, додето има без пари, кьораво", и затова той извади огромния си часовник и като го поднесе пред носа на стопанката, накара я с пръст да му покаже на стрелките кога ще "кушай". Когато се убеди,че работата е наред, бай Ганьо влезе в стаята си, натъпка мускалите в пояса си и излезе на улицата да се разходи, па хем ще се разходи, хем може да наскочи някой мющерия за розово масло. Гледа бай Ганьо, улици много се пресичат, може да се сбърка пътя, може да се изгуби и като практичен човек поогледа се наоколо да забележи някой знак, по който да може да познае къщата, и видя на срещната страна, на една задна стена, надпис с големи букви; той извади тефтерчето си, наслюни плайваза, написа едно точно копие от надписа и напълно уверен, че има в ръцете си най-точния адрес на квартирата си, впусна се из тесните улици на стара Прага, па ха туй да погледне, ха онуй да погледне, ха тук мющерия, ха там мющерия увлече се и оставете, че се увлече, ами побърка пътя. Ами сега? Че като тръгна да си дири къщата, че като се забатачи още повече из еврейските улици, па минува час, минуват два часа, задъни се в някоя къща — няма изход, тръгне по друго направление, върви, върви и изскочи на брега на Вълтава. "Хай, дявола, ами сега?" Па оставете другото, ами дойде време за обед, дойде, че и замина. Подпретнал се оня ми ти бай Ганьо, крачи ли, крачи, станал вир-вода, запъхтял се, на нищо не прилича. Хората, които той срещаше, особено полицейските, го поглеждаха подозрително: това още повече го смути. "Хай, дявола, ами сега?" Пък гладен, в стомаха му революция, но за какъв бяс ще си дава паричките на вятъра, когато е поканен на обед? Но, ще речете вий, защо се лута бай Ганьо из улиците, когато адресът е в джеба му? Е че там е работата я! И бай Ганьо не е прост, мигар мислите вий, че той не се сети да извади тефтерчето си, да поспре тогоз-оногоз на улицата и като му посочи написания адрес, да го попита с пръсти "накъде -" Знае той тия работи, спира той и мъже, и жени, но чудно нещо — когото спре да попита, щом му посочи написаното, или ще го изгледат зачудено и ще се изсмеят, или ще се отвърнат от него с негодувание. Една дама, вероятно някоя нервозна стара девица, като й показа адреса, така се сопна насреща му, че и бай Ганьо изгуби кураж. "Хай, дявола, или аз съм побъркан, или цяла Прага е подлудяла" — мисли си той и не може да се начуди на ефекта, който произвежда неговият написан адрес; хем си мисли, хем се оглежда и по едно време — не е ли туй щастие? — гледа, пред него изпъква "Narodny Kavarna", кафенето, дето се събират българите студенти. Влиза бай Ганьо вътре и намира сърдития студент. — Добър ден! А бе я ми кажи, твоя милост, аз ли съм луд, тукашните хора ли са луди? — пита бай Ганьо, запъхтян, с прилепнали на челото мокри коси. Студентът го изгледа въпросително. Бай Ганьо му разказа как се е заблудил, как е разпитвал за къщата си по адреса и какво му са отговаряли. Студентът, като знае, че чехите, груби и фанатици само спрямо немците, инак са доста любезни, не може да се начуди как така да не услужат на бай Ганя. — Я прочети, моля ти се, какво пише тука! — и бай Ганьо поднесе тефтерчето. Студентът го прочете:, отначало се понамръщи, че като прихна!. . . — На някоя дама показахте ли тоя адрес? — попита той през смеха. — Защо? Показах го зер! Е? — Е? Знаете ли какво е написано тук? — Какво? — Написано е ,,. . . Zde je zapovedeno. . ." "Тук е запретено да се. . ." Ти си го преписал от някоя стена. — Има хас! Гледай! Ц. . . ц. . . ц! Истина ли казваш? Гледай! — каза бай Ганьо, поцъка малко с езика си, па почна и той да се смее. Студентът не знаеше квартирата на Бодкова, те не си ходеха един у други, и затова посъветва бай Ганя да почака, та все ще дойде някой българин да му укаже къщата. Лесно е да се каже "почакай", ама бай Ганьовият стомах да видим дали е на същото мнение! А че не беше на същото мнение, това го доказа демонстративно с едно нескончаемо куркане. — Вий да не сте гладни? — попита го студентът, като чу революционните сигнали. — Кой, аз? — Не съм — поизлъга бай Ганьо, защото, ако кажеше истината, онзи ще му покаже гостинницата, а съвсем не иде да му се признае ("Как ще му кажа на таквоз опърничаво хлапе!"), че го чака келепир ядене у стопанките. Разговор между бай Ганьо и "опърничавото хлапе" не можа да се завърже. От първа среща и инстинктивно някак те сетиха, че не са един за друг, защото според българската пословица (ех, че изящни пословици е създал българският гений!) "краставите магарета през девет баира се подушват". Единият дошъл от България, другият живял в Европа, все би имало какво да поприказват, понеже все пак трябва да има някоя различка между Запада и нашата татковина. Впрочем тая разлика бай Ганьо не я сещаше, и как ще я сети! Той, дето ходи, носи със себе си своя атмосфера, свои нрави и обичаи, търси си жилище по своите вкусове, среща все свои хора, на които е навикнал и в които, разбира се., не вижда нищо ново: отиде ли във Виена, той ще се спре в хотел "Лондон", там е също така задушено, също мирише на кухня и на сернисти водород, както и у дома му; среща се със същите турци, арменци, сърби, арнаути, каквито е привикнал да среща всеки ден; няма да иде в кафе "Хабсбург", понеже го е страх да не го оскубят, а ще влезе пак в гръцкото кафене, което е също тъй нечисто и задушено от вечен дим, както са и нашите кафенета. За търговия ли отива, ще иде при българите търговци, а чрез тях той даже не сеща, че влиза в съприкосновение с европейци. А че именно вън от тая ограничена сфера се почва европейският живот, той нито знае и като че не иска даже и да знае. Възпитанието, нравственият мир на европееца, домашната му обстановка — плод на вековна традиция и постепенно усъвършенствуване умственото движение, — обществените борби и начинът на воденето им, музеите, библиотеките, филантропическите учреждения, изящните изкуства, хилядите проявления на прогреса не обременяват вниманието на бай Ганя. "Чунким баща ми все опери е слушал" — каже бай Ганьо и обаян от този принцип на окаменелост и ултраретроградство, не се стряска твърде много от "новата мода", т. е. от цивилизацията. Но при всичко това бай Ганьо няма доблестта на китайците — да се огради със стена против нахлуването на цивилизацията — и при всичко че го въодушевява принципът "баща ми това не е правил и аз няма да го правя", но току видиш, че си облякъл чиста риза, турил си ръкавици, па кога го назорят, облича и фрак, сърди се, смее се, ама облича фрака. Чуваш го, че казва "pardon", говори за "костентуцията", похвалява се сам-там, че обича "супа", когато всъщност една люта чорба би предпочел от всички европейски гозби. — А, ето че иде едно българче, то знае квартирата на Бодкова — заяви "опърничавото хлапе". . . — Хайде да ме водиш у дома — обърна се бай Ганьо към българчето с такъв тон, който би трябвало да изчезне и в отношенията ни към ленивите слуги; но думите "вежливост", "учтивост" са новооткраднати от руски език, "деликатност" е взета назаем от французите, а у нас най-подходящ за тия понятия термин е думата "лигавене". Тия меки, нежни, сърдечни обръщения, които характеризират отношенията на цивилизованите хора и които правят живота по-благ, по-приятен — са непонятни за бай Ганя; говори, както дал господ: "Хайде бе, ей, я чувай, заведи ме у дома." А какво ще рече то: "Моля ви се, имайте добрината, бъдете тъй любезен", какви са тези лигавения!. . . Българчето заведе бай Ганя до портата на квартирата му и се върна. Бай Ганьо погледна нещастния надпис на срещната стена, закани му се с глава, поцъка с езика си и влезе в къщата. В коридора не срещна никого, надникна в кухнята — там огънят беше вече изгасен, съдовете изчистени и наредени. "Тюх, язък, пропуснах келепира" — измъмра бай Ганьо, влезе в стаята си, приклекна над дисагите си, извади из пояса си мускалите, наблъска ги вътре, измъкна размасления кашкавал, отряза си сух хлебец и почна да задушава революцията, като мляскаше до такава степен апетитно, щото и най-ленивата швейцарска крава би му завидяла. За да раздразни своите уморени от непроизводителен труд лимфатически органи, той пропусна в пищевода си една раздъвкана арнаутска чушка, която го накара да се просълзи и да придружи мляскането си с подсмъркване. Слугинята, която шеташе в съседната стая, като дочу странните звукове, с които бай Ганьо акомпанираше закуската си, отвори вратата и надникна в стаята: бай Ганьо срамежливо прикри с гърба си дисагите, обърна своето просълзено и запотено лице, каза: "пърдон!", смръкна енергически с носа си и пропъди слугинята, т. е. не че й каза да си излезе, но тя побърза да избяга, като помисли, че милионеринът може да е получил някое скръбно известие. Бодков не се върна вечерта. Надвечер стопанките се прибраха; в кухнята пак се запали огън и почнаха да готвят вечеря. Бай Ганьо се счита вече фамилиарен, "па най-сетне, с жени какво ще се церемониш" — дума той и без всяко предисловие влиза в кухнята и разправя повече с мимика, отколкото с думи, че се е заблудил из улиците и пропуснал обеда, но все едно — има да взема един обед, ще го навакса с една вечеря. Бай Ганьо разбира и от кулинарно изкуство и не само че разбира, но и всяко нарушение на тоя занаят го възмущава. Видя той например, че стопанката се готвеше да сложи в кипящата вода една прясна риба, и въстава с всичката си енергия, хвана ръката на стопанката, измъкна с другата ръка рибата и направи знак с ръка и с глава, с което искаше да каже: "Стойте, не шавайте, само гледайте как се готви риба!" "Сол"! — командува бай Ганьо. Дават му сол, той си подпретва ръкавите до лактите на влакнатите ръце, бръква в солницата с недотам деликатните си пръсти и почва да соли и да разтрива отвън и отвътре и без туй насолената риба. "Червен пипер!" — ама де ще имат тия диванета червен пипер! "Чер пипер" — командува бай Ганьо, граби пипера и търка по рибата. "Скара!" — тръби тържествующият готвач, но тук не можаха да го разберат, при всичките му жестове, па и той сам назърна наоколо и не можа да забележи скара; но туй препятствие ли е за бай Ганя? Не е той вчерашен! Като взе щипците, нарина всичкия огън пред отвърстието на пещта, остави другите гозби да почиват (то добре, че бяха вече готови), разкрачи щипците, сложи върху тях рибата и рече да я вмъкне в пещта, но вратицата тесни, закачи се рибата, подхлъзна се и — цап! — в огъня. "Ай!" — извика стопанката. "Нищо, нищо!" — успокои я бай Ганьо, грабна рибата, издуха налепените въглени и пепел и пак я тури на скарата. Дим и рибена миризма напълниха цялата кухня. Стопанките — в отчаяние, бай Ганьо сияй, той е сега в сферата си; хем пече рибата и духа, и подсмръква, раздразнен от апетитния дим, хем командува със свободната си и омацана от обръщането на рибата ръка да слагат трапезата, за да не изстине неговата гозба: "Прясна риба не е ли гореща — хвърли я!" Рибата, опечена, с оваляна в пепелта опашка и глава, сложиха в една чиния и под любезната команда на бай Ганя: "Скоро! Скоро! Додето е гореща, дайте лимон и вино, без вино две пари не чини!" — насядаха около трапезата, като пратиха слугинята да тича за лимон и вино. Какво ще правят! Милионеринът няма да си измени привичките за тяхно удоволствие я! Стопанката посегна да нареже рибата. "Моля, моля, моля! Сакън!" — извика бай Ганьо и й хвана ръката, сетне обърна рибата откъм гърба, натисна я сам-там с двата си пръста и тя се разцепи на две половини. Е, иди, че не тържествувай! Донесе слугинята лимон, разряза го бай Ганьо, хвана половината с цяла шепа и го изцеди над чинията с таквоз старание, щото и месестите части на лимона попадаха над рибата. Как мислите, дали няма бай Ганьо апетит? Надали толкова лимонов сок изтече в чинията, колкото слюнки преглътна бай Ганьо. И вино донесоха. Почна се вечерята. Карлсбад и не зная още какъв си бад препоръчват ескулапите на страдающите от катар в стомаха. Я да вземат тези страдающи за ухото, че да ги сложат на трапезата пред бай Ганя, па нека стомасите им бъдат развалени повече и от ючбунарските улици. . . ще видите какъв ефект ще им произведе зрелището!. . . Яде бай Ганьо, брей, не се шегува, яде, та ушите му плющят! Всичките органи на тялото му са в движение, а зъбите, езикът и носът на първо място. Ето де съзнава човек бледността и бедността на езика! С какви думи, с какви междуметия, с какви препинателни знакове, най-сетне с какви музикални ноти е възможно да се изобразят тия мляскания, грухкания, смъркания, тракания, цъкания, смукания, които като град се сипят от бай Ганя!. . . Блазе на стопанките! Не всяка чехкиня ще има щастието да се наслади от таквози зрелище. Нахраниха се най-сетне. Минаха в приемната стая. Бай Ганьо, зачервен като божур, току суче мустакито, току се пооригва с шепа, току мъмре "пърдон". Разположиха се на столовете. Бай Ганьо завъртя една цигара, омаслена от пръстите му, и почна да смучи и да издухва през мустаките си облаци дим. Не е ли този най-сгодният момент за наслаждение: за музика, за песни, за любов? Момата улучи настроението на милионерина и го попита дали обича музика. Кой? Бай Ганьо ли? Ами че ако бай Ганьо не обича музиката, кой други ще я обича? Кой други е можал да внуши на циганите, сиреч на музикантите, такъв респект към себе си, както бай Ганьо? Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън! Огън! Завий оная ти цигулка, запищи онзи ти кларнет! Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|