Алеко Констонтинов
Изтегляне 0.5 Mb.
|
Свързани:
От Паисий до Дебелянов, Алеко Константинов - Депутат с побъркани местоимения, Алеко Константинов - Дребни работи, Алеко Константинов - Един белгийски министър, Алеко Константинов - Ех че гуляй му дръпнахме, Алеко Константинов - И сега бият брате мой, Алеко Константинов - Избирателен закон, Алеко Константинов - Кандисахме, Алеко Константинов - Що значи народът ликува
| Снагата ти е топола,
на мойто сърце кат два кола. На фустаня ти тегеля изгори на мен джигеря. . . — Сус 6е, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! — извика им бай Ганьо и тракне с чашата по масата. Почнат "Каран-каранфилчето", бай Ганьо тракне с чашата, спрат. Почнат "Не щеми ний богатство" — пак тракне с чашата. Обърнат на "Зелен листец". "Ха, видяхте ли сега! Е-е-е-е-х! Гел кефим, гел!". . . — и бух шишето в земята или в прозореца. . . Е, кой е майсторът на тия работи? И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени откъде ще знаят кой е бай ти Ганьо! И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!. . . — Обичам музика! — изговори снизходително бай Ганьо. — Обичам музика! — повтори той и си разклати главата, което по негово мнение изражаваше печалната необходимост да слуша за хатъра на жените едно нещастно дрънкане на пиано. "Какво разбирате вий от срвирня, от мохабет?" — мисли си бай Ганьо. Момата отвори пианото и почна едни нескончаеми пиеси из "Prodana nevesta" от Smetana. Под пръстите й се посипаха звуковете, които довеждат до екстаз всяка чешка душа. Майка й, която вероятно хиляда и първи път чуваше тия пиеси, тънеше в блаженство а в погледа й, обърнат към бай Ганя, светеше национална гордост и самодоволство; тя държеше глава в такт според темпа на пиесата, ту adagio, ту allegro, като че пунктираше с носа си нотите на фиоритурите. От време на време тя с очи правеше знакове на бай Ганя, предупредяваше за настъпването на някой любим момент в пиесата, а милионеринът отговаряше: "Внимавай, твоя милост, мен недей гледа, колко съм ги чувал аз таквиз!. . ." И за да подкрепи на дело този си знак, той стана от стола именно в тоя момент, когато стопанката очакваше да се наслади от ефекта, който Smetana ще произведе върху бай Ганя, и набързо, с един план в главата отиде в стаята си, взе от дисагите си отворения за проба мускал и върна се в приемната стая, подмигна на майката: "гледай кое ще произведе ефект", пристъпи на пръсти към увлечената от музиката мома и — страшен дявол бил тоз бай Ганьо! — отвори мускала с розовото масло и полекичка го бутна под носа на момата. Тя, като почувствува дъха на потната бай Ганьова ръка, вмирисана на риба, обърна се с отвращение и унесена от музиката, в първия миг го погледна намръщено, но моментално дойде в съзнание, че пред нея стои милионеринът и й се хили, и я пита: "Вашия Сметана ли по-чини, или туй, дето го помириса, а ?" — и затъкна мускала в пояса си. . . Момата престана да свири. Почна бай Ганьо. . . (Какво казахте? — не можах да ви разбера!). . . Почна да свири небрежно с един пръст, без да седне на стола: "Колкото да им дам на тези да разберат, че и ний малко-много проумяваме от тия ваджии." У един бай Ганьов роднина беше изпаднала една ръчна хармоника с клавиши, та сегиз-тогиз, като се намери на кеф, и бай Ганьо си е чупил пръстите да изкалъпи някоя песен. Сега той почна едно сепнато pizzicato, което по негово мнение изображаваше песента: "Открадна-ла сей, бабината, сла-сланин-каа, сланинка, откраднала сей бабината сланинка". . . която "Сланинка" цяла е открадната от чешката "Slaninka". — Pan hraje "Slaninku", maminko! — съобщи откритието си момата. — "Сланинка" зер — обади се бай Ганьо, — вий отде я знаете? Възхитен от успеха, бай Ганьо седна на стола, за да свири, вече основателно, нещо по-сериозно. А какво може да бъде по-сериозно от "Нощ е ужасна" ? Почна бай Ганьо да свири, но остана сам недоволен от изпълнението. И твърде естествено! "Нощ е ужасна" не е създадена за пиано; звуковете се пресичат: бутнеш клавиша на "ужа-а-а-сна-а!" и се пресече гласът; друго нещо е хармониката! Като си туриш пръста на ". . . жа-а-а-сна-а-а. . ."— натискай майка му стара! Половин час да ти бучи, натискай, извивай на талази, додето ти дойде кефът! А пък с пиано — дрън, дрън, вятър! Видя бай Ганьо, че ще отслабне ефектът, произведен от "Сланинката", помисли, помисли, па реши: "А бе чакай да взема да изпея аз "Нощ е ужасна" на тия женоря!. . . Позамисли се той, искаше да се настрои печално, в духа на жалната песен, въздъхна веднъж отдълбоко, тури си десницата на ухото, задряма с очи, че като зина!. . . Grandissimo maestro Verdi! Ти нямаш, ти не можеш да имаш врагове! Но ако, паче чаяния, би се явил някой изрод, той ще бъде самият сатана. Бог е велик, Esimio Maestro! — и всичките стрели на злия дух са безсилни против тебе! Едно само. . . само едно средство може да употреби лукавият и целият музикален свят ще се покрие с траур. . . Ний ще се молим, моли се и ти, Divin Maestro, на всемогущия създател, да не допусне сатаната да те въведе в салона, в който бай Ганьо пее "Нощ е ужасна". . . И когато твоят тънчайши слух се покърти с непонятните за тебе диви, нечеловечески звукове, Злият дух да ти открие ужасната истина със сатанинския си смях: Ха! ха! ха! Верди! Това е песен от твоята божествена "Травиата"! Ха! ха! ха! ха-а!!. . ." — Късно стана вече, господа — каза срамежливият Илчо, като погледна часовника си, — среднощ! Хайде да си ходим, па други път, с божата воля, пак ще поприказваме за бай Ганя. — А бе, Илчо, я ми кажи, защо мразиш толкова българските песни? — обади се Дравичката на излизане. — Кой? Аз да ги мразя? Съжалявам, гълъбче, че лошо си ме разбрал. Аз съм в състояние да се възхитя, да се забравя, да се захласна до екстаз от хубавите наши меланхолични народни песни, но от българските песни, а не от онези гнуснави пародии на чуждестранните вулгарни песни, които байганьовците ни предават изкълчени до неузнаваемост чрез ония цигански форшлаги и къртения на гърлото с пиянски трели и фиоритури. . . Ний имаме песни, но нямаме певци. Аз съм готов да прегърна своя враг, ако ми изпее, както трябва, песента "Богдане, бог да те убие" или "Я запретни, Вело моме, бели ръкави" и да погледна накриво приятеля си, когато видя, че се възхищава от "Зелен листец", "Каранфилчето" и други такива цигански прелести... VIII. БАЙ ГАНЬО В ШВЕЙЦАРИЯ — Ами ти бе, Дравичка, защо мълчиш, не знаеш ли нещо за бай Ганя? — попита един от компанията нашия весел приятел Дравичката. — Как да не зная бе, брате, зная сума работи, но как да ги разкажеш ? — отговаря с престорена скромност Дравичката. — Как ще ги разкажеш! Да имам аз твоите уста! — Е добре, слушайте: Отидох едно лято на разходка в Женлоз, знайте го, в Швейцария. Взех си стая в един хотел и излязох да се разходя из града. Град — прекрасен, околности — и живописни, и величествени. Разхождам се така, безцелно, зяпам наляво-надясно и от улица на улица излязох на площада, дето е оперният театър. Гледам насреща едно елегантно кафене: чакай, рекох си, да се отбия да си почина малко. От входа надясно виждам една стъклена преграда с отворен изглед към площада и влизам — хем ще пия кафе, хем ще гледам кой минува. И какво заварвам там! Цели три маси заети с българи студенти! Е, идете да казвате, че българите нямат вкус за изящност! В такъв красив град, в най-хубавата част на града, в най-елегантното кафене заели най-хубавото място! Шум, дим, кибрити и димящи цигари по земята, тракане, вик, крамоли!. . . Тук играят табли, там префа, отвъд trenta una!. . . И чувам от всички страни: "Шеш-беш!. . . Купи!. . . Дай парите! Джехар и ек!. . . Защо ми гледаш картите бе!. . . Garзon! . . . Първи на вторите!. . . Дю-беш!. . . Лъжеш, не е дюбеш!. . . Trenta una. . . Пики!. . . Garзon!. . . Ти хабер нямаш от префа!. . . Не ща ум от социалисти!. . . Дюбара!. . .И аз не ща ум от чорбаджии!. . . Цакам!. . . Подлец!. . . Garзon! С декорациите ли се гордееш?. . . Спатии!. . . Ами ти с руските чифути ли ? Господа, ахмака иде! Ха, ха, ха!. . . Garзon un chope! Дай ми още един франк назаем бе!. . . Ти си батакчия! Земи назаем от гарсона!. . . Дьорт джехар!. . . " Лицето, на което лепнаха не съвсем ласкателния епитет ахмака, влезе в кафенето, поздрави студентите, които го посрещнаха, както се казва, с разтворени обятия, и не знаеше към коя група да се присъедини, понеже от всички маси се стараеха да го привлекат. Такава симпатия към един ахмак ми се показа отпърво необяснима, но не се мина много време, и от думите, с които се кръстосваха масите за сметка на това лице, моето недоумение се разпръсна. Сетне аз узнах, че този ахмак е син на един землевладелец от Аржентина, в Южна Америка. Богато момче. Бащата му пращал по 500 франка месечно, от които половината всеки месец се разпределяли с помощта на trenta una по джебовете на нашите студиозуси. И затуй, че добродушно се оставял да го скубят, като си доставял удоволствието да наблюдава любопитната за него жадност, с която нашите примамвали паричките му — той се удостоил с титлата ахмак. В какъвто час на деня и да посетях това кафене, като почнеш от 9 часа сутринта до късно вечер, постоянно заварвах същите лица при същите занятия — табли, префа, trenta una. Кога тия младежи четяха, по какъв начин те усвояваха европейската култура — това ми остана необяснимо. Ясно ми бе само туй, че почти ни един от тях не говореше сносно френски език. Не успее да зине на този език, и по грубостта на интонацията, по дикцията, по конструкцията на фразите ще го познаеш, че е възточен човек. През ден, през два към тази компания се присъединяваха няколко озлобени, нихилиствуващи еврейчета, които от тъмните кьошета на кръчмите се зъбеха на тиранина. Аз не зная каква беше пък тази симпатия към тези тъмни герои, които са в състояние едновременно да бъдат и нихилисти, и тайни полицейски агенти, и анархисти, и най-низка проба злоупотребители на дружествени пари, библиотеки и други имоти. Вместо да се сдружават с френците, с немците, с англичаните, винаги примерни и във веселбите си, и в занятията си, вместо да се проникнат с техния дух на порядъчност, на трудолюбие, на честност, на кавалерство — те, нашите, намираха своя идеал или в еврейчетата, или в гърчетата, или в някои арменчета, които по най-долен начин експлоатираха средствата и силите им, като ги увличаха в задушената атмосфера на своите злобни, груби и безплодни глаголствувания. Сетне узнах, че в този град имало и други българчета, които не посещавали това кафене, а се занимавали най-сериозно с науките си. Един ден, в най-големия разгар на trenta una, когато аржентинецът беше изгубил около стотина франка, влезе в кафенето едно лице с накривен калпак, с тояга под мишница и дисаги в ръка. — О-о! Бай Ганьо! Добре дошъл! — извика цялата компания. — Добре заварил! Как сте? — отговори новодошлият и като се отказа великодушно от любезните предложения да му направят място около техните маси, дойде и седна при моята маса и със сядането си прекатури чашата с кафето ми. Бабаитска натура! — Пърдон! — Нищо, не се безпокойте — побързах аз да кажа, при всичко че не забелязах той да се безпокои твърде много. — А-а! Вий българин ли сте? Е добър ден, кога е тъй! Ганьо Балкански! Отде бяхте, ваша милост? Казах му. Запознахме се. — С туй пусто гюлово масло обикалям света — заяви ми с отчаян глас бай Ганьо. — Как, не върви ли тази търговия? — Е, че правичката да ти кажа, господине, не върви! — Защо така ? — Защо! От главите си теглим. Де едно време — като кажеш българско масло, като оси на мед тичаха, а сега, тая вяра! Влезеш в някоя сапунджийница, доде зинеш да кажеш, че си българин, казал-неказал "бонжур", току те попита "Есанс-дероз"? — и хем пита, хем се подсмива. Па кой гледа подсмиването, току алъш-вериш да има, ама не щат! Дай ми, каже, един грам за проба. Подиграва те! Как ще му дадеш един грам ? Един грам ще налееш — два ще разлееш. "Ама, приятелю — кажа му, — туй масло не е таквоз, каквото го мислиш, туй е чисто масло." — "Ехе — каже, — и вий всички тъй говорите, все тази песен пеете." —Каже ти така, в очите, хич не ще да те знае. Ама все туй терше пусто да опустее макар!. . . Анадоллука ни изяде главата! Е че то, брате, не е един, не са двама: като плъзнали из Европа на сюрии: анадоллии, арменци, турци, гърци, па лъжат, па мамят света, па тогоз изгорили, па оногоз закърпили — бактисали хората! Като им замиришеш на гюл — яката си търсят!. . . Невинният Възток изпъкна отпреде ми с всичките му прелести. За допълнение на картината по всичките маси около нас тракаха табли, пляскаха карти — шум и дим до небеса! — Много ми се харесват нашите момчета — каза ми бай Ганьо, като изгледа играещите. — Маладци! Има между тях таквиз сербез, че на професорите пей дават! Ето например, да речем, онова момче, по-дъртото, видите ли го? Дето играе на отуз-бир. Вий знаете ли, че той има три медала! . . . За сръбската война, за заслуга и не знам още за какво. Съдебен следовател е бил, знае законите на пръсти. То що му е трябвало още да се учи, де-де — бодат го паричките! Три месеца, откакто е дошло тук, ама да го чуеш, френските ги говори като разпрано! Да не му е уроки, сече му главата! Досега да е станал веке доктор, ама инат хора тукашните. Ректора, кай, не го остава. Не може, кай, казал му, за три месеца, да станеш доктор, кай. А бе как да не може, когато момчето знае; сегичка да го изправиш, ще ти каже всичките закони, наизуст ги знае. Казал му ректора, не може, кай, за три месеца само да прочетеш, а камо ли да го изучиш. Нашият сербез — йок, за три месеца доктор ще стана. Онзи — йок, не бива. — Не бива ли? — Не бива! Че като пламва един ден нашият, че като го нацапва, мати-маскара го направил. . . Наистина, на, питай го, ако щеш. . . Аз повярвах на бай Ганя и не отидох да питам обладателя на трите медала. Той продължи: — И знаеш ли как е станала тая работа ? Не стига, дето ректора се заинатил и не ще да остави момчето да стане доктор, ами и дойена, кай, и той. Твоя милост, знаеш какво е "дойен". . . таквоз, дето там у тях. . . туйнаке. . . сещаш се. . . Нашият им представил сума свидетелства — от градски съвет ли не щеш, от прокурор ли не щеш, и послужен списък, и какво не щеш. Ама инат човек разбира ли ти? И не е, да кайш, някое какво да е хлапе, ами то съдебен следовател! И с три медала на гърдите, моля ти се!. . . Ректора почнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си — нему какво му влязва в работата! — трябвало да прекара редовно цял курс, че и повечкото живот в странство ще му бъде за полза — диване! — и много таквиз бабини деветини. Па остави ректора, ами — барабар Петко с мъжете — и дойена се обажда: "Да, кай, и аз ви препоръчвам да послушате съвета на ректора!" Ей! Че като кипва келя на нашия, че като зинал: "Ами вий — кай — бе защо се обаждате, вий адвокатин ли на ректора ще ставате!. . . " Туй на дойена го изтърсил! — Свили си опашките ония ми ти хора, гък не могат да кажат!. . . Хей, гърсон! Юн каве!. . . Не, каквото щеш, твоя милост, ама отворени момчета имаме. Ашколсун!. . . — Гърсон бе, хей! Юн каве — извика бай Ганьо. — Monsieur! — отзова се пъргавият гарсон. — Юн каве е апорт газет булгар — поръча бай Ганьо и сетне, като се обърна към мене, добави: — Не съм ги забравил тия ваджии френските. Гарсонът му донесе кафе и едни зацапани корици, в които бяха прикачени няколко български, издрани по краищата газети. — Чакай да видим какви новини има, какво става по света — каза бай Ганьо, като разгърна кориците и се задълбочи в политиката. Аз наблюдавах отстрана как той жадно, с наслаждение поглъщаше антрефилетата, усмихваше се и със светнали очи пущаше сегиз-тогиз по едно "браво!" По едно време, препълнен, види се, с възхищение, обърна се към мене: — Ех, че ги нацапали! Я слушай да ти прочета. . . — Извинете, господин Балкански, поне тука искам да успокоя ушите си от тази политика — казах аз и станах от стола си, — сбогом! — Ама ти чуй само това: "Онази разбойническа сган от сводници, крадци и мръсници, които си въвират муцуните в нечистотиите. . . " Чакайте, по-нататък е още по-хубаво!. . . — Не, не! Сбогом, господин Балкански — извиках аз решително и излязох. IX. БАЙ ГАНЬО В РУСИЯ — Дравичката, господа, тъй хубаво разказва, че след него е трудно да ви задоволя с някой разказ. А пък право да ви кажа и аз зная някои работи за бай Ганя — обади се Васил. — От Москва, от Петербург! — Я начевай по-скоро, стига си го усуквал! — отвърна му Дравичката. — Думата "усуквал" не ми се вижда извънредно поетическа — пошегува се Мато. — Мълчете бе, господа. Василе! Хайде бе, гълъбче, начевай! — По пътя към Петербург — почна Васил — спряхме на станцията във Вилно. Пътувахме другарски двоица — бай Ганьо и аз. Влязохме в бюфета. Бай Ганьо поиска аз да почерпя, понеже из пътя съм пушил от неговия тютюн. Поръчах пиво и закуска. Съдържателят на бюфета се вслуша в нашия разговор, позна, види се, че съм българин, и ни попита по руски: — Извинете, господа, мисля, че сте българи ? Отговорихме му утвърдително. — Не знаете ли господина Димитрова, студента? — Аз не го познавам, ти познаваш ли го, бай Ганьо! — Димитрова? Чакай. . . аха! Сещам се. Димитров, зная, познавам го. Едно отворено момче, зная го, как не! — Не можете ли да ми кажете де е той сега? — попита гостилничарят. — Той е сега в Цариград — отговори бай Ганьо, — подир една неделя ще се венчава там. Ударил келепира! — Ка-ак!! — извика като гръмнат гостилничарят. — Ще се венча-ва ? Ами че той е венчан тука, господа!. . . — Има хас. Гледай, ха, ха, ха! — изкикоти се от сърце бай Ганьо. Гостилничарят го изгледа зачудено. — Ти не го знаеш него — продължи бай Ганьо, като се обърна към мене, — то е страшно отворено хлапе, туй, Димитров. . . Гостилничарят ни разказа следующето: "Пристигна един ден, господа, с железницата господин Димитров с едно глухонямо 13—14-годишно момченце. Аз познавах Димитрова от една година по-рано; той живя в нашия град, залюби една мома, венчаха се и заминаха за Москва ли, за Петербург ли — не зная. Като дойде тази година с глухонямото момче, каза ми, че туй момче имало у вас, в България, брат чиновник или офицерин — не помня, — който щял да му отпуща по сто франка ежемесечно, за да живее в един от петербургските институти за глухонеми. Понеже господин Димитров заминуваше за някой друг град — така поне той ми каза, — то ме помоли да прибера у дома момченцето, да го храня, да го гледам до пристигането му. Той ме увери, че ще се завърне след десетина дни. Съгласих се аз, прибрах нещастното дете и го гледах като свое. Изминаха десетина дена, мина месец, минаха два, от Димитрова глас се не чува. Искам да узная нещо от детето — то глухонямо, горкото, не може да ми разправи. Па, гледам, разтъжи се онуй дете. Писах аз в Петербург, в Москва — никой не се обади. На третия месец, господа, момченцето изчезна. Питахме, дирихме, на полиция заявявахме, телеграми дадохме по няколко направления — няма, пропадна бедното дете. Какво стана това дете, и досега не зная. Нека господин Димитров му тегли греха, аз ще тегля 100 рубли загуба. . . Та вий казвате, че той щял да се венчава идущата неделя? Боже мой, как е възможно подобно нещо? Ради бога, господа, съобщете това на вашето началство, предупредете тази нещастна мома, с която ще се венчава. . . " Аз обещах на гостилничаря, че щом стигна в Петербург, ще съобщя на един господин, който, уверен бях, немедленно ще телеграфира в Екзархията. Разплатих се. Качихме се в трена и потеглихме за Петербург. — Много ти трябваше да се месиш — каза ми с укор бай Ганьо, — отде знаеш тукашната му жена каква е стока. Ний пътувахме в трети клас. Бай Ганьо зае две седалища и си легна да подремне. На следующата станция в нашия вагон влязоха още няколко пътника и трябваше да им се отстъпят лишните места, но бай Ганьо не е прост — той се преструва на заспал и хърка ли, хърка. Един великан немец, селянин, доближи с чанта в ръка до бай Ганя, почна да го буди, като го буташе леко по ботушите. Бай Ганьо се потайва и току пуща хрр. . . пуф. . . хрр. . . пуф. . . и като си закрил лицето от немеца, смига ми с око, санким "виж ме колко съм дявол". "Нуу, ставай!" — извика немецът и почна доста осезателно да мушка моя спътник. Хррр. . . пуфф!. . . "Ну, не притворяйся, чорт!" — изръмжа немецът и с едно замахване смете нозете на бай Ганя, сгромоли го над дисагите му и седна при нас. Бай Ганьо се преструва на сепнат, разтри си очите и веднага, като че ни лук ял, ни лук мирисал, извади си табакерата и я предложи отворена на немеца: — Болгарский табак! — А-а, так значит, вы болгары! Очень приятно познакомиться — каза добродушно немецът и почна да си свива цигарка. — Вы в Питер едете. И я тоже. Вместе, значит. Щом стигнахме в Петербург, побързах да изпълня обещанието си, дадено на гостилничаря във Вилно. Срещнах се с моя познайник, разправих му похождението на Димитрова. Той веднага телеграфира в Цариград и успя да спре предстоящата сватба. Той пък от своя страна ми разправи продължението на историята с глухонямото момче. Кога и как е било подучено да избяга от Вилно, не е известно, но един ден то пристигва в Петербург и тук дълго време е било жертва на най-низка експлоатация от страна на Димитрова, който не само че прибирал сумите, пращани от брата на нещастното момче, но и карал насила бедното дете да ходи от порта на порта при всичките по-влиятелни лица и известни филантропи в Петербург да проси пари. И не само в Петербург, но го е тикал често и до Кронщад, при известния светец на простолюдието Йоана Кронщадский. . . Аз, като нямах почти никакви средства за съществуване, принуден бях да живея в Дешовката, прибежище за крайно бедните студенти. Бай Ганьо най-енергически настояваше да дойде и той в Дешовката. — А бе не може, бай Ганьо, това заведение е само за студенти. — Че какво, като е за студенти — убеждаваше ме бай Ганьо, — студентите не са ли хора като мене? Какво бива най-сетне един българин да приберат? — Но вий сте богат човек, бай Ганьо, вий можете да платите на хотел. — Ама че си бил прост човек — укоряваше ме бай Ганьо, — аз те мислех за по-хитър. А бе хей, българино, защо да си даваме паричките на московците? Набуташ ли келепир, дръж го с двете ръце, ами! Те отде ще знаят какъв ми е халът? — Не може, бай Ганьо, ще протестират бедните студенти, ще ми се сърдят и може да ме изпъдят от общежитието. — Инат глава българска! — продължаваше бай Ганьо.— Ами че ти уста нямаш ли? Не ти ли сече толкова пипето да им речеш, че съм ти брат, че съм изпаднал човек; а бе то стига да речеш, че съм българин, ти нали ги знаеш русите какви са ахмаци!. . . — Не, не, не мога! — извиках аз решително и тръгнах към Дешовката. — Ехе! Ти мислиш, че така лесно ще се откопчиш от мене! Чакай де! Какво си видял ти още! — мъмре бай Ганьо и върви подире ми. — Българин! И туй било българин! Няма за пет пари патриотизъм!. . . Чакай бе, човече, недей бърза толкова, че не мога да те стигна, дисагите ми тежат! Чакай бе, българино!. . . В тази минута ний представлявахме, види се, доста любопитна картина, защото проходящите по тротоарите лица се обръщаха и ни изглеждаха внимателно. Бай Ганьо на десет крачки зад мене, нарамил дисагите, нанизани на бастона му, на другата ръка преметнал килимчето си, което издига сегиз-тогиз да си трие изпотеното си чело. Калпакът му едва се държи на темето. Крачи бай Ганьо подире ми и мъмре: "Чакай бе, човече божий, поемни поне килимчето, че ми откъсна ръката. . . Ти мислиш да се откачиш от мене! Не знаеш ти бай си Ганя какво е цвете!.. ." Аз стъпвам като в паници и си смятам в ума как ще се явя с бай Ганя в Дешовката и как ще оправдая тази своеволна постъпка. Трябва да излъжа! Пък виждам, че да се откача от него, е немислимо! Най-сетне, нали е работата за няколко дена, по неволя примирих се с положението. А бай Ганьо върви ли, върви подире ми и все мъмре, но остави вече бабаитския език и почна в миньорен тон: "Я чувай, бай Василе, почакай малко бе, моля ти се бе, бай Василе, българи сме най-сетне. . . " И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите. . . но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко — боже, колко рядко! — се появява. . . Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила. . ." Пристигнахме в Дешовката. Повечето студенти не бяха се още завърнали от ваканцията, та имаше доста свободни места. Моето легло го запазил верният другар Кочо, албанец, бедняк във висша степен, който получаваше от Славянското общество по три рубли на месец за чай и захар; той беше постъпил в университета, следва там две години, но като се убеди, че не е за него работа, напусна го и постъпи в семинарията. Добър беше този Кочо, за приятеля си главата си даваше, но не дай боже да го раздразниш — в миг кипват всичките му арнаутски страсти, като побледнее, позеленее, очите му се налеят с кръв, цял звяр!. . . Като влязохме с бай Ганя в стаята, заварихме Коча в хоризонтално положение върху леглото: на туй легло трудно беше да се определи изведнъж кое е възглавница, кое постелка, кое завивка. . . Кочо скокна от кревата си с лекостта на пантера, прегърна ме, целуна ме, запозна се с бай Ганя и весел, засмян до уши от радост, размести ни да седнем кой на леглото, кой на сандък, като се извиняваше за малкия безпорядък в стаята. Сетне отвори вратата и нададе един арнаутски вик: "Ванька, поставь, голубчик, самовар!" — "На что вам самовар, когда чаю и сахару нет!" — обади се голубчикът от дъното на коридора. Кочо се хвана с две ръце за главата, прекрачи стаята, грабна си шапката и без да чува нашите молби да остане, че ние ще купим чай и захар, изтръгна се, извика "сейчас" и изчезна. . . Чакаме ние с бай Ганя половин час, чакаме цял час — Кочо се не връща. Трябва да му се е случило нещо. За да не губим хубавия ден, предложих на бай Ганя да излезем на разходка. "А бе чакай да почакаме, ще ни напои човека с чай" — възрази бай Ганьо; не може той да изпусне келепира, отдето и да се явява. Но все пак аз настоях на своето. Натика бай Ганьо мускалите в пояса си и излязохме. Като наближавахме Аничкин мост, чуваме отдалече един зверски вик, размесен с най-отчаяни псувни и хули; излизаме на моста и какво да видим!. . . Кочо, разсвирепял като тигър, впил железните си пръсти в шията на един непознат господин, шапката на когото се валяше по камъните, навел му главата и се силеше да го хвърли от моста. Жертвата правеше всички усилия да се избави, но не беше тъй лесно да се изтръгне от ръцете на побеснелия арнаутин. "Шарлатан! — ревеше Кочо. — Подлец! Негодяй! Ты шпион, а не я, ты шпион, сукин сын! Я тебя убью, подлая тварь!" Аз се спуснах да ги разтървам. Бай Ганьо извика подире ми: "Остави ги бе, що ти трябва беля на главата, нека си трошат главите; остави ги, ще те влачат за свидетел по участъците." Аз не послушах съветите на бай Ганя и тръгнах към арнаутина, който не преставаше да си дере гърлото и да изрига най-позорни епитети за своята жертва, която беше вече дотътрил до края на моста, и, стори ми се, още един миг — и непознатият ще полети с главата надолу в бистрите води на Фонтанка. "Шарлатан! Подлец!" — ревеше Кочо и още по-силно впиваше костеливите си пръсти в дебелия врат на противника си. Когато аз бях вече на няколко крачки от тях, жертвата, стресната от предстоящата гибел, направи отчаяно движение, изтръгна се из ръцете на албанеца, грабна си моментално оваляната шапка и фукна да бяга. "Стой, шарлатан! Трус паршивый, мерзавец!" Кочо грабна един камък и го запрати подире му. Непознатият дотърча до един трамвай, хопна се вътре и изчезна. . . Но арнаутинът не се успокойва: "Я тебя убью, подлый шарлатан!" — продължаваше той да ръмжи., като показваше с юмрук в пространството, където изчезна врагът му. Аз повиках Коча по име, той се обърна и не ме позна! . . . В погледа му имаше нещо зверско, очите му блестяха, лицето му позеленяло и потъмняло, зъбите му тракаха като в най-силна треска, устните му конвулсивно трептяха и пропущаха едно глухо ръмжене. "В. . . в. . . б. . . р. . . р. . . Шаррлл. . . Сук. . . к. . . п. .. подлец. . . м. .. м. . . м.. . Шарлатан!" — извика той още веднъж, като се обърна със заканване към невидимия враг. "Кочо, гълъбче, какво ти се случи, какъв е този господин?" — попитах аз с приятелско съчувствие. Той си впери очите в мене и ме гледаше безсмислено и злобно и пак не ме позна!. . . "Я тебя убью, подлая тварь! Я тебе покажу, кто шпион!" — ръмжеше Кочо и се заканваше на проходящия трамвай, като че във всякой трамвай седеше неговият враг. "Кочо, моля ти се, кажи ми какво ти се е случило — умолявах аз разгневения до полуда приятел. — Кой беше този господин?" Кочо ме изгледа още веднъж и извика: "Този е величайшия негодяй! Разбра ли? Ве-ли-чай-шия не-го-дяй!"—и пак си извърна очите, и пак се залови да изрига проклятия. Аз почнах да се досещам,че моят приятел е жертва на някаква подлост, скроена от неговия враг, но каква именно, не разгадах и не бих могъл да разгадая. Туй, което ми разправи Кочо, бе до такава степен подло, щото и не може да бъде предмет на догадки. Ето какво ни разправи Кочо, след като дойде малко на себе си: "Представете си, господа, като излязох от Дешовката, отидох в Славянското общество да си получа стипендията, за да мога да купя чай и захар да ви угостя. Ти знаеш, Василе, гълъбче;, каква стипендия получавам аз! Три рубли на месец! Три нещастни рубли! И въобразете си, намерил се мерзавец, който да ми завижда и да се полакоми за това мое богатство. И кой? Ваш съотечественик! Поздравявам ви!. . . Аз ще му избия зъбите на този шарлатанин!. . . Представете си, господа, влизам аз при касиера, моля го да ми даде трите рубли, а той се обръща към мене с един сърдит тон и ми казва: — Как вам не совестно, молодой человек, Вы ученик и занимаетесь такими мерзкими делами!. . . — Какви ,,мерзки дела" — извиках аз стреснат. — Ний имаме сведения — продължи той, — че вий сте шпионин на българското правителство. — Как?! Аз шпионин! — Да, ний имаме положителни сведения. Вашата стипендия е отнета и е дадена на брата на господин Асланова. — Ради бога, кой ви е дал тези сведения ? — помолих аз през сълзите, които ме давеха от гняв. — Сам господин Асланов — отговори той спокойно. — "А-а-ах! Бесса-та-бесса" — изкрещях аз като луд и изхвръкнах на улицата до Аничкиния мост. . . вий вече знаете!. . . Боже мой! Господа, можете ли да си въобразите нещо по-подло!. . . Шар-латан! Аз. . . аз. . . аз казах "бесса!" и няма да забравя!. . . Успокоихме криво-ляво Коча и влязохме с него в един трактир да пием чай. Тук се забавихме доста дълго, увлечени от разказите на албанеца за унизителните похождения на Асланова. Даже бай Ганьо не се реши да извика своето "браво!" или "ашколсун!", а, напротив, от време на време цъкаше с езика си, клатеше си зачудено главата и казваше: "Брей, хептен магаре бил този човек!" Излязохме из трактира и тръгнахме по "Невски проспект". Смесена публика от всичките части на света пълнеше тротоарите на блестящата улица, ний едва лавирахме между проходящите. По улицата се движеха в два реда всевъзможни файтони. Един от друг по-разкошните магазини мамеха очите на публиката. Бай Ганьо благоволи да изкаже мнение, че "най-сетне и Петербург не е съвсем долна работа". . . Цял час се промъквахме между тълпата, доде стигнем до Нева. Щом излязохме на по-тихата "Английска Набережна", не успяхме да направим и десет крачки, Кочо ме дръпна сепнато за ръкава и извика със задавен глас: — Ето го! — Кой? — Шарлатанинът! — Кой шарлатанин? — Величайшият! Стой! Да се скрием да не ни забележи! — измъмри той и ни повлече за ръкавите зад колоните на една порта. Бай Ганьо си подаде носа зад колоната и погледна по указаното от Коча направление. — Кого виждате? — пита Кочо. — Виждам един човек — шепне тайнствено бай Ганьо. — А бе, Василе, я погледни, този човек прилича много на нашия Дондуков-Корсаков. — Той е същия — отговаря Кочо, — още кого виждате? — Виждам още двама души, коленичили пред Дондукова, я гледай! Ц. . . ц. . . ц. . . цалуват му ботушите, плачат, молят му се нещо, удрят се в гърдите, гледай! Ц. . . ц. . . ц. . . той иска да се откачи от тях, те не го оставят — един отсам, други оттам, прегърнали му нозете. . . — Я се вгледайте, не можете ли позна някой от тях ? — диктува албанецът. — Не мога, как ще ги позная, те постоянно си тракат главите в ботушите му. . . Ха, чакай — каза бай Ганьо, — чакай!. . . Познах го! А бе той. . . истина! А бе той е онзи бе, дето щеше да го хвърлиш от моста. . . той е! — Той е същият. . . мерзавецът! Вий сега сте свидетели на една от неговите мизерни комедии! — изръмжа със стиснати зъби арнаутинът. — Хайде сега да се вмъкнем пак на "Невски проспект". — Чакай да видим края на сцената — заявих аз. — Не е нужно — каза решително Кочо., — краят е известен: ще го държат за нозете и ще плачат, додето им даде няколко рубли или някоя рекомендация до друга жертва, или някое ходатайство. . . Тези негодници са в състояние да опозорят името на цяла нация. . . — Брей! Хептен магаре бил този чиляк — извика бай Ганьо и зацъка с езика си. * — Е, защо спря бе, Василе, продължавай! — обади се един от компанията. — Разкажи за историята с Ермолова.. . — Остави се, гнус ме е — заяви Васил. — Или за княгиня Белозерская. . . — Остави се, не мога вече! — Ами знаете ли историята на бай Ганя с шкембе-чорбасі? — обажда се други. — Ами вий пък знаете ли нещо за бръснатите мустаки. . . — Стига., господа! Бай Ганьовите истории нямат свършване. Хайде да почнем вече втората част на вечеринката. Марк Аврелий изпей нещо бе, гълъбче! Или ти, Калина-Малина, изпей нещичко!. . . Хайде: "За-претни-и-и, Вело моме-е-е, бели ръкави...." Почна се втората част на вечеринката. . . След полунощ се разотидохме. Довиждане, бай Ганьо! Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и. . . моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!. . . БАЙ ГАНЬО СЕ ВЪРНА ОТ ЕВРОПА — Чухте ли новината? — извика Марк Аврелий, щом отвори вратата и се втурна запъхтян в стаята. — Каква новина? — обадихме се всички. — Бай Ганьо се върнал от Европа! — Не може да бъде! — Как "не може да бъде" бе, господа, аз го видях, говорих с него. . . Първата му дума. . . ха-ха-ха!. . . Първата му дума: оплес. . . ха-ха-ха!. . . Оплескахме я, кай, ний нея. . . ха-ха-ха. . . — Стига си се кикотил бе — извика с нетърпение Арпакаша, — разказвай. Искаш ли чай? — Арпакаш, дай да те цункам между очичките. . . — Говедо! — изпусна с добродушна усмивка Арпакаш и подаде една чаша чай на Марк Аврелия, като го дръпна със свободната си ръка за къдравия мустак. — Оберговедо! — Капитан, не крути, пожалуйста, параход — пошегува се Марк Аврелий, отсръбна от чашата и ни разказа следното: — Въобразете си, господа, какво щастие, преди няколко дена, на 22-й (Альоша, твойто любимо число), в неделя, отидохме с Герванича на Искърските ханчета, към Враждебна; заварихме там сума свят. . . — Урвичците не бяха ли там?. . . — Не, не бяха, те бяха на техния Урвич. . . Недей ме прекъсва, Арпакаш. . . Сума свят имаше, повечето иностранци — немци, чехи — и ни един, ама положително ни един от тия вкаменени от апатия шопи. . . Само дядо Хаджи мина за чифлика си. Времето, както знаете, беше чудесно; ония ти ливади, ония ниви, оная прясна зеленина на гората, да не можеш да се надишаш. . . Чужденците дошли с целите си семейства, надомъкнали провизия, постилки, люлки за децата; насядали са сам-там като букети под сенките и си пируват хората. Да ти е драго да ги гледаш. И не да речеш някои заможни, охолни хора, не, а все еснаф, работен свят — тенекеджии, железари, дърводелци. Работи шест дни — седмия гуляй! А не кат вашите милости да се завирате из задимените кафенета с вашата проклета "бачка". . . — Марк Аврелий! Тебе ли чувам, гълъбче? Иван Златоуст, дай да те цункам!. . . — Млъкни, Арпакаш, недей ме прекъсва. . . — Хей, Амонасро, не прекъсвай човека — обади се Мойше. — Ама наистина бе, господа — продължава шегата си Арпакаша с маслен поглед, — кажете, не е ли сладък Марк Аврелий особено като изговаря тази хубава думица "бачка", туй "ч" е цяла музика. . . — Ще млъкнеш ли ти, Амонасро Етиопский?. . . — И не забелязахте ли, господа, каква бездънна омраза питае нашият сладчайши Марк Аврелий към тази бачка. — Слушай, Амонасро, млъкни или ще накарам Мойше да ти налее цяла чаша коняк в гърлото. — Но ка-кви зев-зе-ци наш-ти, кат видели ба-ба с га-щи, всич-ки-те го по-ди-гра-ли и мо-ма-та му не да-ли, таааа-ра-ра-бум-бие, та-рара бум. . . — Ти си луд, Арпакаш, ей богу, луд си — каза с лек укор Марк Аврелий, — постой малко мирен, моля ти се. . . — Артък веке, Арпакаш! — обади се Ожилката. — И ти ли, Ожилка, и ти ли, Бруте! Я запей ти "Снощи си минах край Севлиево." — Долу Арпакаша! — извика Мойше и след него цялата компания зарева "долу!" и накараха най-сетне етиопския цар да млъкне. Марк Аврелий продължи: — Не, наистина, господа, то е печално явление тази триклета "бачка", тя ни е вкаменила, тя ни е покрила мозъка с плесен и паяжина. Ами че, моля ви се, аз зная някои приятели, които цели десет години — десет години! — господа, това не е шега — не са престанали да гният в задимените кьошета на "Панаха" с карти в ръка, а пред носа им цъфти тази хубава, тази живописна градска градина, от дъха и прохладата на която те не умеят да се ползуват; а пък вън от София, в околностите, какви чудни места! Седим в кафенетата и въздишаме за Швейцария, а пък стига ни само малко волица, и Швейцария, българска Швейцария е пред нас — Витоша, Рила, Родопите! Най-последният бедняк-чужденец от живущите в София се е насладил от величествения вид от Черния връх на Витоша, а я ми кажете, има ли един — един, божичко! — шоп, който да се е качил на Витоша! Ний знаем примери между работниците италианци, които са напущали тука готова работа само защото им омръзва еднообразието и с риск тръгват да странствуват, за да видят свят, а пък, от друга страна, има примери, като, да речем, овчаринът на Драгалевския манастир, който цял живот е гледал от височините града София, гледал го е години преди Освобождението, гледал е неговото разрушаване, обновяването и разширението му, продължава и досега да се взира, седнал под сянката на ореха, в неговия по-бляскав изглед и до ден днешен той няма воля да слезе от гората да полюбопитствува, да види отблизо тази във всяко отношение интересна трансформация на столицата!. . . Но аз оправдавам този своеобразен философ и даже, правичката да ви кажа, завиждам на това дете на природата! Ами какво да кажа за мнозина от нашите заможни граждани, които се душат цял живот в праха, миризмите и миазмите на софийските стари улици, гледат цял живот хубавата драгалевска горица и не са имали волята да станат, да идат там и да се насладят от нейния дъх и прохлада, от омайния шум на пенливия поток и от славеите. . . — Брей, че ти си бил цял поет бе, Марк Аврелий, я гледай!. . . Ама я ми кажи ти защо ни приказваш тия бабини деветини; нали уж за бай Ганя разправяш? — Затуй ти приказвам "бабини деветини", защото просто яд ме е, като гледам каква апатия ни е вдървила. . . Да речете, че ний не отбираме от природни ху-бости — не; не можем да не отбираме, защото това е естествено чувство — говедото и то отбира; но работата е, че сме сковани от възточна неподвижност. Ако те хвана, Арпакаш, за яката и те потътра към Урвичкия манастир, ти, щом те наведа зад Кокаленския баир над искърската бездна и чуеш таинствения говор на извилистата запенена река, ти ще почнеш да цъкаш с езика си и ще извикаш, непременно ще извикаш: "Брей, че то цяла Швейцария, я гледай, че тя била хубава нашата България и ний, глупци, да не знаем това, а киснем по празниците в кафенетата." Но щом се върнеш в София и дъхнеш от задушената й атмосфера, ти пак ще паднеш в летаргия, пак ще те вкамени апатията, додето не те потътре друг за яката. Сега — за бай Ганя. Ний с Герванича цял ден сновахме из гората, търкаляхме се по тревата между дърветата, ядохме, пихме, зяпахме веселите групи на чужденците, които с душа и тяло бяха се предали на веселба; устроили бяха разни игри, пееха, тичаха, скачаха — да им завиждаш! Надвечер, след една вкусна закуска, влязохме с Герванича в ханчето да пием кафе. По едно време откъм Орханийското шосе зачуха се звънци и след малко сред един облак прах зададе се файтон с пътници. Слезе от колата един пътник, слезе втори и зад гърба на файтонджията се зачу гласът на третия: "Бай Михале, че поемни дисагите; гледай да не ги блъснеш някъде, да не строшиш мускалите, зере няма с какво да се отсрамим пред. . . оногова." И след тия думи скочи от колата. . . бай Ганьо. Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа; с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има импозантна външност и чувство на собствено достойнство и преимущество пред окръжающите. Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз. . . като нищо. Дръпна си той левия мустак, поизкашля се в шепа и изгледа в полукръг с един поглед, с какъвто нашите полицейски изглеждат арестантите, групите на веселящите се чужденци и като хвърли око и заклати глава на своите невежи спътници, като че искаше да им каже: "Живи да ви оплача", въздъхна дълбоко и многозначително произнесе: "Ех, Пратер, Пратер!" — Какво каза, твоя милост, не можах да дочуя — обади се нареченият бай Михал. — Живи да ви оплача аз вас — произнесе състрадателно бай Ганьо. — Ех, Пратер, Пратер!. . . Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям — не можете го разбра. И за да покаже на своите прости другари кои са в състояние да го разберат, той се приближи към една от веселящите се групи, при която се търкаляха няколко изцедени бурета от бира, и като изобрази една ироническа усмивка, показа с очи към горицата и изрече: "Дас ист булгарише Пратер, ха-ха-ха!. . ." Цялата група, с весело замъглени от пивото очи, изгледа отдолу-нагоре нашия "немец" и един от компанията, без да се вслушва в бай Ганьовото ироническо изречение, подаде му една чаша изветряло вино с думите: — Просим вас, гoсподин, искaате пиво? "И тези не ме разбират" — помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: "Нарязали се като. . . казаци." След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: "И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!" Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата: — Не искате ли нещо? — попита той. — Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода — поръча бай Ганьо. Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас. — Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде — шепнеше бай Ганьо, — ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза. — Ами за княза нещо армаганец? — попита предпазливо бай Михал. — Не трябва — отговаря авторитетно бай Ганьо, — тука всичко е големеца; замажеш ли му очите — тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи — негова работа! Пред княза да се държите., брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: "Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния", и вий подир мене: "Сакън, Ваше Царско Височество!" — Хелбетя, друго какво ще речем — покорно отговаря бай Михал. — А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! — предупредява наставнически бай Ганьо. — Кой? Аз ли? — оправдава се бай Михал. — Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името "казак", треска ме хваща. — Треска те хваща, а? — шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. — А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де! — Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим — шепне бай Михал, — нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй? — Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли? — А бе как да не разбирам! — каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си. И тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой. — Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой — отиваме на гюрултия. . . Хей, момче, какъв е онзи вестник там? "Свобода" ли? — обърна се бай Ганьо към слугата. — "Свободно слово", господине. — Ех, че ми се иска да попрочета — шепне на другарите си бай Ганьо, — ама ме е страх, дявол да го вземе. Ще чуе големеца — па иди се оправяй сетне. Но тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на тридневното софийско непрекъснато "долу" в мотива на "Шуми Марица" остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше следующите втълпени в мозъка му думи: "До-лу-лу, до-лу, до-лу-лу, до-лу, до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!" Дружен смях на веселящите се групи прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново, с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо,, ма-арш,ма-арш! —викаше "до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов". Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове "браво", "долу", "долу блудникът", "долу тиранинът" от една компания младежи, които се връщаха от разходка. Аз се обърнах към масата на тримата пътници. Бай Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат. . . Пръв се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на лицето. . . Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече, отколкото тази сцена. . . — Оплескахме я ний нея! — изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо. — А бе, бай Михале, я иди, моля ти се, около тезгяха, та надзърни в "Свободно слово", виж там дано разбереш каква е тази работа. . . — Хубава работа, ами ти защо не отидеш? Я да ти видя куража! — отговаря бай Михал. — Ей, че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че гледаш ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж. . . да няма ново минис. . . Има хас!. . . — Невъзможно нещо. . . Опичай си акъла!. . . — Ами не видя ли стражарина?. . . А бе я чакай, мечка страх, мен не страх — ще погледна вестника, па майната му! И бай Ганьо стана от мястото си, засвири със зъбите си "Зелен листец" и като се озърташе уж разсеяно, правеше орлов кръг към тезгяха; доближи се, хвана за гърлото една бутилка с коняк и престорен, че чете етикета й, така си изкриви надясно очите, щото човек насреща му би видял само белтъците им, и погледът му падна върху сгънатата газета, от която се виждаше само заглавието "Свободно слово". Той си потътра дясната ръка и като усили "Зелен листец", за да заглуши шума на вестника, разтвори едната му част и с ужасно изкривени надясно очи прочете: "Известия от Двореца. Днес. . .се представи на Н. Ц. Височество президент-министърът и министърът на вътрешните дела г. д-р К. Стоил. . ." — Нещо се пресече в гърлото на бай Ганьо; той се изкашля; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око по-надолу и прочете с големи заглавни букви: "Падна Стамбол. . .", и сърцето на Ганя падна в ботушите му, той изтърва бутилката с коняка и за да заглади произведения шум, почна силно да кашля. . . Обърна се бай Ганьо към другарите си и изрече многозначително. — Беше! — Хаир сюле, бай Ганьо! — обади се бай Михал. — Свърши се тя! — допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо на другарите си: — Стамболов ефенди боклатмъш! Стоилов сега. . . — Не може да бъде бе, що думаш! Във вестника ли?. . . — Разбира се! — А бе да не е някоя уйдурма? — Каква ти уйдурма! — извика с глас бай Ганьо и като събра всичкия си кураж, затропа по масата и се провикна: — Хей, момче, я дай тука "Свободно слово". . . Другарите неволно си снишиха главите и почнаха да се озъртат плахо. Момчето донесе вестника и го подаде случайно на бай Михаля, но той, като че му подадоха нажежено желязо, отдръпна си ръката и показа с очи към бай Ганя. Бай Ганьо взе газетата и то се знай, пообърна се да види какво има, какво няма в кръчмата, па най-сетне откъде ще се вземе толкова кураж у бай Ганя! Ама все пак куражлия! Разгърна "Свободно слово" и почна: "Падна Стамб. . ." Закашля се бай Ганьо, закашляха се още по-силно другарите му. Бай Михал изкриви окото си към вестника да види дали чете право неговият смел другар и се увери, че няма грешка. . . Наведе глава към вестника и третият другар и прочете и. . . треска го втресе, и свят му се зави. Колко ли негови дела и делца, дрямали с години под прокурорското сукно, ще измъкнат на бял свят тия две думици. . . С гушене, с шепнене, с кашляне иззобаха уводната статия и като назърнаха сам-там из вестника, узнаха и се убедиха най-сетне, че работата е свършена. — Оплескахме я ний нея! Ами сега? Сега е късно вече да молим да не му се приема оставката. Хай дявол да го вземе. Е, Михале, какво мълчиш, кажи какво да се прави? — пита бай Ганьо. — Кажи, твоя милост; аз съм тъй слисан, като че ме е стоварил някой с бухалка по кратуната — отговаря отчаяно бай Михал. — Ами ти бе, Гуньо, какво мълчиш? Кажи и ти някоя дума. Какво да правим сега, а? — Е, че зная ли аз. . . Каквото речеш, твоя милост — мъмли убитият духом Гуньо. — Ами че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям — вика почти просълзен от отчаяние бай Ганьо, — нейсе, хайде и тоя път да ви науча. . . Знаете ли какво? По този въпрос бай Ганьо се позамисли намръщено, почеса се, дето го не сърби, поизкашля се еднъж-дваж в шепа, бръкна в джеба на редингота си, извади една хартия, сгъната на четири, и я подаде на бай Гуня. — Я прочети още веднъж тая пущина, та после ще ви кажа какво ще правим. — Ами защо, ваша милост, не я прочетеш ? — Ама, Гуньо, каздърма бени! Ти знаеш защо не я чета, на тебе по-ти иде отръки да четеш онези папищашки думи. . . Гуньо разгърна хартията и прочете горе-долу следното: "Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нещастните ни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениален вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон! O tempora, o mores! "Не, Ваше Царско Височество! Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите стремления и идеали, на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества, които денонощно се, стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака. Ваше Царско Височество! Timeo Danaos et dona ferentes! Горната резолюция се прие от 11 000 най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкански, Михал Михалев и Гуньо Килипирчиков да я поднесат пред стъпките на Ваше Царско Височество. Ураа!" — Ей, че сме калпав народ! — казва с клатене на глава и с цъкане бай Ганьо. — Като бъде за лъжата, дъртите цигани са нищо пред нас. Че хич дотам бива ли? 11 000 най-видни граждани! Ха-ха-ха! Махни хилядите, колко остава? — Единадесет души — отговаря Михал. — Толкоз ли бяха? — Е, толкоз, бай Ганьо, правото — право. Аз нали ходих със стражар да ги събирам. — Калпав народ!. . . Сега знаете ли какво? За връщане назад не може и дума да става. Ти, Гуньо, си едно парче адвокатин. Я се запретни, моля ти се, па дай тука всички заедно да изкалъпим един друг адрес, за новия. . . Н€, аз имам хартия. Па дано не узнаят, че сме дошли да молим за онзи хубостник, че ни е спукана работата. Особено твойта работа, Гуньо. . . Ако дойде други прокурор. Гуньо се поизкашля. . . — Дай хартията и калема — каза той тревожно. — Вий гледайте, аз ще пиша. И той почна да пише: "Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нашите нещастни глави!. . . — Сега трябва да го напишем наопаки. Как да го напишем?. . . Чакайте. . . Одобрявате ли така: "Небесата се отвориха и посипаха благодат върху нашето отечество." — Само отечество много просто излиза — заявява бай Ганьо, тури "нашето мило отечество". — И аз мисля, че без мило не чини — казва бай Михал. — Добре, турих мило. По-нататък: "Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар". . . Сега наопаки: "Освобождението ни от петвековното ни робство е нищо в сравнение с бляскавото събитие, което разруши веригите на грозния тиранин." Съгласни ли сте? — Да беше прибавил още "изчадие на пъкъла" — заявява бай Ганьо. — Ама нейсе, по-сетне. — . . ."който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениалния вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон." — Сега туй как да го обърнем?. . . Чакайте. . . Ето как: "И което се дължи единствено на Ваше Царско Височество, всемилостивейши баща и татко, като приехте оставката на този — о! има ли думи — най-грозен мъчител, този Калигула, този Тамерлан на българския небосклон." — Браво бе, Гуньо! — извика с възторжено блеснали очи бай Ганьо. — Че ти как го мислиш Гуня? — ласкае Михал. — "O tempora, o mores!". . . Туй може да си остане. То, дето и да го туриш, все си е на мястото. . . "Не, Ваше Царско Височество!". . . Да турим: "Да, Ваше Царско Височество!. . . Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с человека. . ." Сега вместо "няма да се раздели" ще турим "и ще изтрие от лицето на земята", а вместо "человека" ще турим "свирепия звяр". — Не, по-добре тури "бясното чудовище" — поправя бай Ганьо. — Аз пък мисля да турим "Геена огненная" — каза Михал. — Ех, че го набута! Ха-ха-ха! Че отде-накъде "Геена огненная?" По-добре да турим "мръсния кръволок" — казва Гуньо. — Ха, видя ли сега! Аферим! — одобрява бай Ганьо. — . . . "който е олицетворение на неговите стремления и идеали — на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално!" Сега да обърнем наопаки. . . "който е олицетворение на народното нещастие!. . . на всичко безчестно, вагабонтско, развратно, мракобесно и тиранско!" По-нататък: "Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества. . ." Как да го обърнем сега?. . . Стойте! Дойде ми на ума! Ето как: "Позволете ни, Ваше Царско Височество, да се считаме честити и да изразим нашите най-безпределно верноподанически чувства, задето поверихте властта в ръцете на ония благородни патриоти, на тия образовани и възпитани държавни мъже. . . които денонощно се стремят да под-копаят основите на нашия държавен строй." — Как така! Имаш грешка! — каза стреснато бай Ганьо. — Сега ще го обърнем наопаки, така вместо ,,да под-копаят" ще турим "да закрепят". "И да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака." — Хайде сега да видим — казва бай Ганьо. — Сега е зорът! Не знаем, дявол да го вземе, сегашните как ще я подкарат с Московията. Да знай човек, че искат да се мирят — лесна работа, може сума неща да напишем: "Цар освободител; цар покровител; едноутробни братя; немските келяви чифути" и прочее; ама не знаем какъв вятър ще повее. . . Добре: "братя славяни", ами ако и днешните са против славяните, па току виж. . . хоп! — бай Ганьо предател! Не, знаете ли какво? По-добре онуй там за "миризливия ботуш" да го изхвърлим. . . — Е, ами какво да турим!. . . — Сто-ой! Недей бърза! Ще помислим. . . Знаете ли какво? Сега ний, като не знаем още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им уйдиса. Да турим така. . . "И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците. . . Тю! Да ги порази господ!. . . — Не, хич не уйдисва така! Какво е това "хем-хем"? Пред княз така ли се говори! — заявява адвокатствуващият Гуньо. — Ами как се говори бе, келеш! Ти мене ли ще ме учиш! — пламна бай Ганьо. — Ти знаеш ли кой съм аз? Ти знаеш ли, че аз цяла Европа съм изходил? Не съм като тебе дърво! Ти знаеш ли, че туй Иречек-Миречек ей тъй — зяпнали са ме слушали, като им заприказвам. Мен англичани, мен американци ихтибар са ми правили в Дрезден. . . че ти ли на ум ще ме учиш?. . . Ти знаеш ли, че аз. . . — Зная бе, бай Ганьо, как да не зная — оправдава се стреснатият Гуньо. — Е, ами като знаеш, какво там таквозинаке. . . Нейсе, пиши там, както знаеш. . . — Да напишем така: ". . . и да ни турят, ако не по-горе, то поне наред с великите европейски сили". . . — Нейсе, съгласен съм — одобрява бай Ганьо. — . . . "с великите европейски сили, като ни възвърнат към величието на Аспаруха и Крума." — Съгласен съм. Добре. — Сега по-нататък: "Ваше Царско Височество, Timeo danaos et dona ferentes!" . . . Вместо него най-добре е да турим: "Vox populi, vox dei." Съгласни ли сте? — Най-сетне, нейсе, тури го. То не е съвсем българско, ама като трябва, какво ще му правим! — съгласява се бай Ганьо. — . . . "Горната резолюция се прие от 11 хиляди най-видни граждани и се упълномощиха Ганьо Балкан-ски. . ." и прочее, туй може да си остане цяло докрай. — Да ги оставим ли само 11 хиляди души, или да покачим за хатъра на новите още една-две хиляди ? Да им подмажем колата? — Доста са, бай Ганьо. В нашия град кьораво и кьопаво да събереш, надали ще излязат 11 000, ама хайде, нейсе, за хатър нали е! — Съгласен съм. . . Ами туйнаке. . . наместо Ганьо Балкански не е ли по-салтанатлия да турим "господин Ганьо" и прочее? Да види княза, че не сме някоя долна работа хора, а? — И аз тъй ще кажа — обажда се Михал. — Ефендилер, късно стана. Хайде да ходим! — извика файтонджията турчин от прага на кръчмата. Пътниците заминаха за София. На другия ден, господа, прочетох в един от местните вестници, че пред големите капии се е представила депутация от г. П., състояща от Ганьо Балкански и прочее, да благодари за освобождението от тиранския режим. След два дена в този вестник прочетох телеграма от същия град, подписана от името на "хиляди" граждани, с която уведомяваха големците, че бай Ганьо и другарите му били самозвана депутация и че същинските народни избраници са тръгнали вече за столицата да благодарят. . . Аз знаех хотела, в който спира бай Ганьо, и се упътих към него. Не исках да изказвам негодувание за подлата му постъпка не защото всяко негодувание е бледно, за да я похули; но желаех да направя един опит — дали е възможно да накарам тази нещастна рожба на обстоятелствата да съзнае всичкия ужас на своята постъпка. На таблата в хотела прочетох в коя стая е бай Ганьо и се изкачих по стълбите. Почуках на вратата, никой не се обади. Натиснах дръжката и вратата се отвори. Стаята празна. Заминали. Върху масата съгледах един къс хартия, на която беше написано с бай Ганьовски почерк: "До редакцията на в. "Свободно слово". Последното название зачеркнато и вместо него написано "Свобода". По-нататък: "Потайностите на Стамболова" — и това зачеркнато и вместо него написано "Анархия". Ясно се виждаше, че авторът на писмото дълго време се е колебал кой път да хване, защото на много редове се забелязваха зачеркнати думи, заменени със съвършено противоположни тям по смисълта. Написано например "патриоти" н зачеркнато, а отгоре му написано "пладнешки хайдути" — и това зачеркнато, и пак написано "патриоти". Цялото писмо беше задраскано накръст с дебели черти, дръпнати от сърдита ръка, защото за втората черта не хванало мастило, топнато още веднъж перото в мастилото и дотеглена двойно по-дебела черта. . . Под зачеркнатите редове стояха следните думи: "На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари. . ." БАЙ ГАНЬО ПРАВИ ИЗБОРИ Тоя очерк посвещавам на моя неоценим приятел Цветан Радославов. — Не ми дрънкайте много-много, аз ви казвам, че трябва да изберем правителствени! — извика бай Ганьо и удари силно по масата. — А бе как ще изберем правителствени, откъде ще изкопаем избиратели? Ами че ти бе, бай Ганьо, нали си; уж либерал — осмели се да възрази Бочоолу. — Кой ти каза, че съм либерал! — попита строго бай Ганьо. — Как кой ми каза? Ами че не помниш ли колко консерватори си пердашил, колко си ги псувал, как да не си либерал? Не знаеш ли — ти сам каза, — че даже на Иречека си се хвалил, че си либерал? — възразяваше Бочоолу. — Ей че си прост! — отговаря със снизходителна усмивка бай Ганьо. — Че какво, като съм казал на Иречека, дума дупка прави ли! А бе, ахмако, че аз, един Иречек ако не метна, кого ще метна? — Имаш право, твоя милост! Бочоолу, налягай си парцалите, недей го опява! — обади се Гочоолу. — И аз съм консерватор. — Ами че аз на гроб камък ли съм! Аз съм пък хептен консерватор — изтърси Дочоолу, — я стани и ти бе, Бочоолу, един консерватор, че да ги пипнем онези, да не могат да мръднат. — Добре, ама не зная управителят с кои ще бъде — отговаря Бочоолу. — Управителят ли? С нашите, разбира се — съобщава бай Ганьо, — и околийският е с нашите. Постоянната комисия не е законна, ама кой ще му дири законност, тя е наша. Бюрото е наше. Градският съвет е наш. Кметът малко шава, ама ще му отрежем куйрука. Общинските съвети по селата не са утвърдени нарочно, разбирате ли? Ако бъдат с нас — ще ги утвърдим, ако не — на дяволите. Пак ти казвам — колкото за управителя, нямай грижа, той е наш. — Ами хамалите? — любопитствува Бочоолу. — И хамалите са наши, и циганите, и Данко Харсъзина е наш. . . — Ами че той нали беше затворен за кражба? — учудва се Бочоолу. — Е-хе, ти патки пасеш. Пуснахме го ний него. Нали той ни спечели хамалите. Отишъл при тях онзи ден, събрал ги, че като им скръцнал със зъби, те замръзнали по местата си, като им изръмжал: "Зъбите ви ще разкъртя, ако не изберете бай Ганя!" — и хамалите кандисали. Пазарил ги Данко по два лева на човек и срещу изборите цяла нощ ядене-пиене. — Страшен хайдучага, брей! — И за колко мислиш! За 50 лева. Ходил при онези да иска 100 лева, те го изпъдили, нахокали го. Ще го видиш сега в неделя — кокалите им ще смаже! — казва самодоволно бай Ганьо. — Бочоолу, я иди повикай Гуня Адвокатина да дойде тука да ни напише едно възвание, кажи му: "Бай Ганьо те вика." Щом Бочоолу излезе, бай Ганьо си сниши главата и с един таинствен глас се обърна към другарите си: — Мълчете си! Това диване до самия ден на изборите ще го лъжем, че ще го направим депутат, ще напишем колкото за лице няколко бюлетини с неговото име, а другите бюлетини ще ги напишат писарите в Градския съвет и от Окръжното управление. Сега чувайте ме: министърът иска аз непременно да бъда депутат. Ти, Гочоолу, искаш ли? — Е, че иска ми се, бай Ганьо — отговаря Гочоолу. — Че и мен ми се иска — обажда се Дочоолу. — А бе иска ти се тебе, ама, право да ти кажа, хептен си се омаскарил пред хората. Защо ти трябваше да излизаш толкова налице; кой кряскаше по мегданите:. "Да живей великият патриот!", "Долу гнусният тиранин!"' "На бесилката Климента", "Да живее Климент!" — Ами че нали все заедно бяхме бе, бай Ганьо, защо си кривиш душата? — Заедно, ама нашето излизане все шито-крито. Най-сетне, нейсе, като искаш толкова — добре, ще те избера. Туй, че селяните те мразят и чергите си им продал с твоя пусти фаисчилък. . . — Колкото за туй, недей приказва, бай Ганьо, нали зная и ти каква си стока — дума предпазливо Дочоолу. Бай Ганьо е готов да кипне, но в това време влиза Гуньо Адвокатина. Бай Ганьо му разправя като какво трябва да бъде възванието. Гуньо сяда до масата, зема перото и се задълбочава в мисли. По поръчка на бай Ганя слугата донася едно шише мастика. Гочоолу, Дочоолу и бай Ганьо пият, Гуньо пише. След половин час е готово следующето: "ВЪЗВАНИЕ КЪМ ИЗБИРАTЕЛИTЕ НА НАШАТА ОКОЛИЯ Пред вид на голямата важност и значение, което предстоящите избори за народни представители имат за настоящето и бъдещето на нашето отечество, нашите граждани, на брой повече от 700 души, събрахме се днес в двора на училището в Парцал махлеси и като обсъдихме въпроса по кандидатурите на лицата за представители, останахме съгласни и единодушно решихме да препоръчаме на г. г. избирателите от нашата околия за народни представители съгражданите си: Ганю Балкански, търговец, известен в цяла България. Филю Гочоолу, търговец с капитал. Танас Дочоолу, търговец с винена индустрия. Именно същите тия лица, които и комитетът на Народната партия беше ви препоръчал с възванието си от 27 август на миналий месец. Като обявяваме това наше единодушно решение на останалите г. г. избиратели от града и околията ни, които имат присърце доброто на Отечеството, материално подобрение на земеделеца, облекчение положението на данъкоплатеца, с една дума, интересите на нашата околия, приканваме ги да гласоподават в избора на 11-й того за горните трима наши съграждани, в които имаме пълно доверие, че те с достойнство ще представят страната ни в Народното събрание. Г. г. Избиратели, Представена ви е вече от няколко граждани една листа с имената на Никола Търновалията, Лулчо Докторов и Иваница Граматиков, лица не от Нашата среда, лица чужди за Нас, които нямат и не могат да имат Нашето доверие. Може би ще се явят и други, които да ви убеждават да гласувате за техни кандидати. Съветваме ви, г. г. избиратели, да не се мамите на хубавите им думи, и не се вдавайте на техните ласкания, и не вярвайте на разни пръскани от тях слухове и измислици за някакви си окръжни телеграми и прочее. Никола Търновалията е родом от гр. Търново и затова той от инат за бълхата изгаря юргана. Лулчо Докторов е цял-целеничък Задунайская Губерния, а Иваница Граматиков никой не го познава и nota bene, той е руски възпитаник, следователно предател на нашето мило Отечество. Г. г. Избиратели, Ний сме убедени, че горните лица, т. е. долните: Ганю Балкански, Филю Гочоолу, Танас Дочоолу, които имат пълна преданост и коленопреклонна вярност към ПРЕСТОЛА И ДИНАСТИЯТА НА НЕГОВО ЦАРСКО ВИСОЧЕСТВО ЛЮБИМИЙ НИ КНЯЗ ФЕРДИНАНД I-Й и които вярно ще поддържат днешното ни патриотическо правителство воглаве със сегашния президент-министър, ще спечелят вашето доверие." — Браво бе, Гуньо — провикна се бай Ганьо, — ти си бил цял Бисмарк. — Че ти за прост ли ме мислиш? — обажда се самодоволно Гуньо. — Сега иди и дай това в печатницата да го напечатат с едри букви, ей таквиз! — Ами пари? — Няма пари, ти му кажи тъй да го напечата, ако не, кажи му, че ще речем на Градския съвет и на другите канцеларии да не си печатат книжата у него. Разбра ли? Хайде сега — командува бай Ганьо. — Вий знаете ли — продължава бай Ганьо, — онези подали телеграма до министъра да му се оплачат, че управителят тръгнал по селата да агитира. — Диванета! — обажда се Гочоолу. — Ама какви! — допълня Дочоолу. — Министра чева не е света Богородичка, да ги послуша хемен така! Отговорил им: изборите са свободни, ха-ха-ха!. . . — Ха-ха-ха! — кикотят се Гочоолу и Дочоолу. — Страшен дявол, да го вземе мътната. Свобода ли? Н€-а свобода! Ще видят те в неделя една свобода, че ще я помнят до живот. Хеле Граматиков! Той, горкия, не е виждал още наши избори. Да му излязат насреща ония ми ти влася, ония ми ти цигани с кръвясали очи, изпъкнали два пръста навън, ония пресипнали гърла, ония ми ти пояси до гуша; да му се облещят насреща, па да иде онзи глиган, Данко Харсъзина, отзаде му, па да извика само: "Дръжте го!" — Ха-ха-ха! — кикотят се Гочоолу и Дочоолу със светнали от удоволствие очи. — Ли-бе-ра-ли! Кос-тен-ту-ция! Нa-а, костентуция! Те все се надяват на "окръжната телеграма". Проглушили са ушите на хората с тази окръжна телеграма. Току я четат, току я сочат на света. Че се смяхме вчера с управителя в кафенето. Той, колкото за лице, накарал да напечатат тая пуста телеграма, разпратил я по кафенетата. Вчера седим с него в кафенето, гледаме онези, като си навели главите над една маса, като че овци пладнуват, четат ли, четат телеграмата, радват се, чуваме, шушнат си: "Свободни! Изборите свободни! Полицията няма да се меси!" А ний с управителя кис-кис-кис! Аз го погледвам с едно око и му казвам на смях: "Ний сме си-гур!" Той като се закикоти и хоп — една мастика. Той се потупа по джеба — демек онова писмо, за свободата на изборите, смигне с око и каже: "Ний не сме сигур", и кис-кис-кис! Хоп! Друга мастика. . . . На-а-рязахме се богато!. . . Че като доде и Данко Харсъзина, че и други, и други, че като се затворихме в кафенето, че като викнах на цигуларите: ха сега! Изпокъсаха си кордите!. . . Мастиката му не е добра на Георгя, па и мезето калпаво; не вземе да направи краставички, ами дава кисела бамя!. . . Уф! Боли ме глава от вчера. Гочоолу, я налей още по една мастика. — За махмурлук! — Остави се, че и довечера пак трябва да се пие. От тази вечер трябва да наредим хората по кръчмите. — Не е ли рано, бай Ганьо? — обажда се Дочоолу. — Не е рано то, утре е събота, остава да пият 36 часа. Не е рано! Тамам! Па най-сетне няма хемен все да пият. Ще се изреждат. Едни ще пият 5—6 часа, ще си почиват, други ще почнат. Наред, наред! Като се съберат веднъж, няма да се разотиват. Там ще пият, там ще ядат, там ще спят! Разбрахте ли? — Знаем ний, за пръв път ли правим избори! — обажда се Гочоолу. — Ти, Гочоолу, като минеш край Арнаутина, кажи му да приготви за тази вечер 300 оки хляб и да ги прати — 100 оки в Циганската махала при Топачоолу, 100 оки в Парцал махлеси в Гоговата кръчма и 100 оки долу, при хамалите. Ти, Дочоолу, замини край тези кръчми и кажи да почнат вече да дават от тази вечер вино, ракия. Повече ракия да им дава, чу ли? Па да им кажеш да не надписват много, че ги земват дяволите. По-онази година за нищо и никакво 2000 лева ни оскубаха, маскарите! Кажи им да си опичат ума, зере Градският съвет е наш! Замини и покрай касапите, кажи им, колкото имат мардалък, дроб, черва, кокали, нека ги съберат в един-два коша, че ще ги пратим по кръчмите да сварят на нашите по един казан чорба. Довечера управителят и околийският ще се завърнат от селата, аз ще ги зема с мене да пообиколим другите кръчми и кафенетата. Ще съберем от всичките канцеларии да пишат бюлетини; ще ги караме цяла нощ да пишат. Аз избрах хартия, таквази сивичка, жълтичка. Нашите бюлетини ще ги сгъваме като муски. . . — Юч-кюшелии — пояснява Дочоолу. — Юч-кюшелии. Па трябва да пипнем няколко техни бюлетини, да видим каква им е хартията и как ги сгъват, та да накарам писарите да напишат 1000—2000 бюлетини на тяхна хартия с наши имена. — Страшен си дявол, бай Ганьо, изучил си ги тия пущини на пръсти! — казва с благоговение Гочоолу. — Хубава работа! Защо съм Ганьо Балкански, ако няма да зная и този занаят. Ти, господине мой, тури ме в която щеш околия и ми кажи когото щеш да ти избера. Едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара! Само дай ми околийския с жандармите и ми дай 1000—2000 лева. Да ти събера аз тебе, приятелю мой, ония ми ти синковци от кол, от въже, тъй 40—50 прангаджии и да ги наредя в две-три кръчми по краищата, да им подложа по ведро на глава, па да им извикам: "Ха бакалъм! Да живее България!" Хе-е! Тука ли си, Пенке ле!. . . Като накървят ония ми ти изпъкнали очи, като почнат да вадят от поясите ония ми ти ножове, да ги бучат по масите, като дигнат една олелия с ония ми ти прегракнали, дрезгави гласове — страх да те побие! Па земи, че поведи през нощта тази страхотия през сред града. . . Опозиция ли?. . . Дяволът не може да ти излезе насреща! Прекарай ги край къщата на някой противник. . . Мале мила! Като разтворят ония ми ти гърла!. . . От един сахат място да ги чуеш, мравки ще запъплят под кожата ти, като на таралеж ще ти настръхнат косите!. . . Па свикай селските кметове и писари, па им светни с очи, па им скръцни със зъби, па им посочи тия синковци. . . Избиратели ли?. . . — И сянката им няма да видиш! Като ти кацнат от всяко село по 12 души общински съветници с кметовете барабар, като събереш чиновниците и писарите, постави по краищата жандарми да връщат другите селяни, окръжи бюрото с тия 40—50 катили, направи някоя шашарма, наблъскай в кутиите няколко снопа бюлетини и ето ти тебе магарето народен представител, ха-ха-ха! — Ха-ха-ха — отзоваха се Гочоолу и Дочоолу, — браво бе, бай Ганьо! — Тъй, ама само полицията не стига, трябва и бюрото да е твое — допълня Гочоолу. — И аз тъй мисля — придружава Дочоолу. — То е сега наше, ама казвам санким. . . Наистина бе, бай Ганьо, я разправи, моля ти се, как скопосахте това бюро? — Как ли? — отзовава се със самодоволна усмивка бай Ганьо. — Твърде просто! Нали избрахме окръжен съвет? Осем излязоха техни, четворица — наши. Накарахме да касират четворицата от техните, по-главните. . . Ама ще речете, че се дигнала гюрултия. Майната му! Додето я оправят — изборите ще свършат. Останахме четири техни и четири наши. Ама от техните оставихме само фукарите. Събрахме се да избираме постоянна комисия. Едного от техните разсилният не можа да го намери — сещате ли се? — Ц. . . ц. . . ц. . .! — цъка Дочоолу. — Какъв ти Бисмарк! Бисмарк не може ти обърна чехлите! — Чакай де, какво си видял ти още ? Па най-после само немците ли имат Бисмарк?. . . Нейсе: останахме, ефендим, трима техни, наши четворица, болшинство! Е, разбира се, нямаме жълто на гагата — комисията излезе цяла наша. Остави това, ами получиха се повече гласове за нашите, защото на двама от техните бяхме обещали поотделно, че ще ги изберем за член-секретари, и те, ахмаците, гласуват ли, гласуват за нашите. . . ха-ха-ха! Сега ходят из улиците като афионлии. Хеле единия от тях, влиятелен, дженабетина, по селата ний го зехме да агитира с нас, като му обещахме да го изберем за секретар, и той, диването, зе, че си напусна службата. . . Остави питомното, та гони дивото. Ахмак!. . . Дочоолу, я налей още по една мастика. Бай Ганьо процеди мастиката през мустаците си, избърса се с дланта, засука "тия пущини" и продължи: — Сега да ви кажа как се избира бюро за изборите. Това става по жребий. Председателят на съда го тегли. Тъй се казва "по жребий", ама аз мога да ти избера, когото искам. И твърде лесно: ако пуснеш билетчетата в чаша, да могат отвън да се виждат, трябва да драснеш с мастило по една чертичка на пълните билетчета; ако ли пък са в кутия, трябва да вземеш по-дълбока кутия, да не се виждат отстрана билетчетата и ще наредиш пълните от една страна, празните — от друга. След туй остава ти само да пошушнеш на председателя, че "работата му е спукана" и затова "да си отваря очите" . . . Извикат: Иван, Стоян, Първан! Трябва ли ти Първан? — земи пълно билетче. Не ти ли трябва Първан — земи празно билетче. Сиреч председателят тегли жребия. . . — Пустия му бай Ганьо! И онези простаци намерили с кого да се борят. Тежко им — произнесе Го-чоолу. — И с тази глава да не станеш досега министър! — учудва се Дочоолу. — Нейсе, запуши я! — дума скромно бай Ганьо. — Нали ги знаеш българите!. . . На възток едва-едва се сипва зора и разсява бледна светлина във вътрешността на Гоговата кръчма в Парцал махлеси. Около трийсет отбор юнаци са натъркаляни по масите, по земята, върху столове; хъркане, като че трийсет тигъра са се сдавили, се чува от улицата и тревожи слуха на полицейския стражарин. От време на време някой от тия юнаци се повдига с полузатворени очи, прекрачва през труповете, набарва с ръце стомната и жадно гаси алкохолния огън, който спича стомаха му, гърлото, устата и напуканите устни; настъпаните от него в тъмницата мъртъвци се пробуждат и сипят псувни и клетви с пресипнали, засъхнали гърла. Смрад! Геенски смрад изпущат техните дихания и тровят и без туй отровения въздух в кръчмата, напоена от изпаренията на тази маса мрачни герои. Гочоолу и Дочоолу са будни вече и пият кафе в Келеш Хасановото кафене. Време е вече да се разбудят спящите лагери на избирателната войска. Ето ги вече пред Гоговата кръчма. Отварят вратите и една вълна удушлив смрад ги отблъсква назад. — Пфуу! Да ги земе дявола! — вика със задавен глас Гочоолу и си запушва носа. — Чесън ли са яли, кой знай! — процежда с кисела гримаса Дочоолу и си запушва също носа. През отворените врата нахлува чист въздух в кръчмата и дава възможност на не дотам чувствителната двоица да проникне вътре. — Още ли спите бе, говеда. Ставайте скоро! — командува авторитетно Гочоолу и почва с крака да разритва пияната команда. — Гого, дай им по една ракия да си отворят очите — допълня Дочоолу. Гого става лениво от леглото си, Протяга се, прозява се, дръгне се по изпотените места и почва неохотно да рови между шишетата и чашите. Ракията, наляна, той поднася на непробудените юнаци. — Ставай бе, магаре, на, плюскай! Стига се прозява като куче. Я си виж очите — като циреи изпъкнали! Хайде гълтай! С такива любезности, подпомогнати и с енергически ритници, Гого обхожда вдървените от пиянство гости и им поднася ракия, за да ги свести. Сам-там по някой ще изръмжи в протест на Гоговите ритници, друг ще облещи насреща му свирепи, накървавени очи, а някой даже ще направи опит да рипне и хване дръжката на рибарския нож, забоден на пояса му. Тези страшни движения вливат възторг в душите на Гочоолу и Дочоолу. Те си шепнат: — Дочоолу, я виж онзи мъжага там, в кьошето, с превързаното око, познаваш ли го? — Как да не го познавам — Петреску, дето удави баща си в блатото! Знам го! Пази боже да му се паднеш на зъба! Видиш ли какъв е нож затъкнал! Ами ти познаваш ли оногова там, под тезгяха? — Онзи дебелия, дето си превързва раната на крака ли? — Не, другия, с раздраните уста. — Не ми иде на ум. . . Ха, чакай, не беше ли то на Серсем Пеца копелето, дето обра черквата? — Не е. Серсем Пециното е онова там, дето лежи до хайдук Бонча, а пък туй е на Данко Харсъзина внуче. Бай Ганьо го прати тука да следи тези хаймани да не би да ги подлъжат д р у г и т е. Страшен хайдучага! Нали той открадна онази вечер един сноп от техните бюлетини. — Браво! — Ти знаеш ли за какво го отредихме него? Като нахълтаме около бюрото, ако би че дойдат от техните, туй хлапе ще хване Никола Търновалията за яката и ще почне да вика: "Дръжте го! Тоз попържа княза! Княза псува, дръжте го!" Тогаз Петреску и Данко Харсъзина ще грабнат Никола и ще го изхвърлят навън. Полицията ще го поемне и — в дранголника. Техните ще искат да го отърват, ний — насреща им. Ще стане сблъскване. Ще нахлуй полицията и ще ги разгони като пилци. То е наредено. — Ами Лулча и Граматикова кой ще ги пипне? — Че ти тях за хора ли ги смяташ? Един Топачоолу да им се облещи насреща — ще изфирясат. Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като наблюдават с възторг ленивото пробуждане на тези трийсет от кол, от въже събрани тъмни личности, на които днес предстои задачата да сплашат, да изгонят, да всеят ужас и трепет около изборното място и да накарат и без туй сплашеният българин да се откаже от своето едвам съзнато право да упражнява свободната си воля в управление на държавата. Такъв разговор водят Гочоолу и Дочоолу, като гледат тези трийсет страшни фигури, обезобразени, подпухнали, с изпъкнали кръвясали очи, изранени, издраскани, с широки пояси, с ножове на поясите, със свирепост на лицата, с престъпни конвулсии в движенията, гледат ги те и предвкушават сладостта на избирателната победа. Всички наемници бяха вече на крак, когато откъм циганската махала се зачу музика. . . Музика! Да описвам ли тази музика, която цяла нощ се е подвизавала в кръчмата на Топачоолу, пред която самият кръчмар се е кълчил и пял: "Вангелито чевре шило, на чеврето съгрешило, я гръмни, боже, удари ме и по-скоро прибери ме." Да описвам ли на крака заспалия цигулар с цигулка, лениво опряна едва ли не на корема му ? Да ви казвам ли за кларнетиста, който или съвсем не свири, или пък като бесен ще надуе кларнето, ще надуе лицето си, ще изпъкнат жилите на шията му, ще изпъкнат кръвясалите му очи и струва ти се, че още малко напън, и една страшна епилепсия ще смае слушателите? Не, няма да ви описвам музиката, защото мисля за достатъчно да ви кажа само, че тези музиканти бяха а la бай Ганьо. Музиката свиреше Печенежкия марш. . . Всред прекъсваните звукове един див, един смесен рев разцепи въздуха. Цял облак птички плашливо напуснаха дърветата и стрехите на Парцал махлеси. Ако една войска от гладни лъвове би имала насреща си войска от раздразнени тигрове и при един сигнал би се впуснали тия войски една срещу друга, ревът, който ще разкърти бойното поле, би бил подобен на дивия рев, който сега изплаши обитателите на циганската махала и Парцал махлеси. Това беше едно "ура" от наемниците, събрани от Данко Харсъзина. Ето ги, показват се откъм завоя на улицата и се изсипват на площада. Музиката напред, зад музиката циганите и хамалите. Начело, дигнат на ръце, със засукани мустаци, с накривена шапка. . . кой мислите? — Сам бай ви Ганьо Балкански. Даже и при този тържествен момент бай Ганьо не се забравя: той държи ръцете в джебовете си: "Хелбетя, ще бръкне някой хайдучага — отиде кесията. Нали си знам стоката." Едно второ "ура", в състояние да събуди и мъртвите, оглуши ушите на Гоговата тайфа, която се изтърси от кръчмата на мегдана и отговори с една канонада: "Да живее бай Ганьо!" — Добрутро, момчета — извика снизходително сияющият бай Ганьо. Една попара от трийсет пресипнали "добро утро" се отзова на неговия поздрав. — Кураж, момчета, силата е с нас — ободрява бай Ганьо с тона на Наполеона пред Аустерлиц. — Я чувай ти, Данково унуче, ти помниш ли какво ти казах: като видиш зор, хвани Търновалията за яката, па викай: "Княза попържа." Разбра ли? — Знам аз — обажда се весело от строя Данковото унуче. — А пък ти, Данко, и ти, Петреску. . . — Знаем ний. . . с главата надолу — каза Петреску с пълно съзнание важността на задачата си. — Браво! Ами я чувай, Петреску, аз искам от тебе още един мурафет: като се сбийте с избирателите, ти ръгни с ножа само двама-трима, колкото да ги сандърдисаш, па земи, че хвърли ножа настрана, па земи, че си съдери ризата на гърдите, па подир земи, че си раз-кървави кожата, разбра ли ? Па вземи, че си нацапай лицето с кръв, разбра ли? Па подир туй земи да викаш, че гражданите искали да те заколят, защото си викал: "Да живей княза", разбра ли? — Разбрах, ама ще ми дадеш още пет лева за кан-парасъ. — За пари — лесно, ти само направи, каквото ти думам — успокоява го бай Ганьо. Изпратените на рекогносцировка от циганската махала към избирателното място разведчици Адамчо Кокошарина, Спиро Копоя и Топал Мустафа пристигнаха бързешката на площада и съобщиха на бай Ганя, че около три хиляди селяни през разни пътища пристигнали в града и хората на Търновалията им раздали бюлетини. "Околийският каза да бързате, че работата е спукана." — Да го вземат дяволите твоя околийски! — изкрещя бай Ганьо. — За какъв бяс го назначихме началник, ако не може едни селяни да сандърдиса. Началник! Краставици! Той знае само да закача селянките. Дурак! Защо не е пратил жандарми по краищата? Наплюскал се е магарето, че забравил какво трябва да върши. Тичай скоро да му речеш да сбере конните жандарми и да ги пусне в кариер през сред града, разбра ли? През сред града, като хала да хвърчат, чу ли ? Па и ний оттука да му теглим едно "ура ", та да видим кой селянин ще ни излезе насреща. Тичай скоро! — Гого, дай тука ракия — командува бай Ганьо. — Плюскайте, мама му стара, аз плащам. Цигуларите защо мълчат? Чалънъз бе, ченгенелер! Надуй кларнето бе, какво ме зяпаш като говедо? Ха така! И-и-их-ха-ха! — Данко., раздай сега на всекиго по един сноп бюлетини! Хайде сега, момчета, напред. Кураж! Да живее Негово Царско Височество, урааа!. . . — Ураааа!. . . И тръгнаха. . . избирателите! * Иваница Граматиков, кандидатът на опозицията, се събуди в шест часа сутринта. Облече се, пи си кафето и излезе на високата веранда пред къщата. Слънцето, едва-що изгряло, отражаваше се в купола на църквата и в обърнатите към изток прозорци. Тържествующа изглеждаше цялата природа. Всъщност природата си оставаше също тъй равнодушна, каквато си е винаги, а тържествующа бе само душата на кандидата. Млад, образован, малко идеалист, повече мечтател, с любов в сърцето, с вяра в доброто, с надежда на бъдещето, той не беше още кален в действителността, в живота. Безгрижен до самозабравяне, непоправим оптимист, привикнал на всичко да гледа от добрата му страна, той беше доверчив до наивност, до глупост. Няколко приятели му предложиха кандидатурата за народен представител; едно събрание от граждани прие съчувствено тая кандидатура и Граматиков помисли, че всичко е вече свършено, и плувна в мечти за предстоящата деятелност в Народното събрание. Рукна по България мед и масло. Но някои други подробности, някои предшествующи избора приготовителни действия на неговите приятели, действия, непредвидени в избирателния закон, като че хвърляха сегиз-тогиз сянка върху неговите сладки мечти. Защо трябваше сега той да излага своята програма пред избирателите, като че не можеше и да се мине и без това. Защо трябваше да изпитва толкова неловки минути, да отговаря, да обещава съдействие за удовлетворение на нужди, интересующи може би само запитвачите. Той като че беше поверил целия свой интелект на окръжающия го щаб приятели! Те му казаха, че трябва да държи реч, и той държа реч. Те му казваха, че трябва да приеме селските кметове и да им говори любезно, и той приемаше в къщата си кметовете и писарите и им говореше тъй любезно, щото селяните си навеждаха очите и едва ли го разбираха. Те си изказваха нуждите, той държеше бележки и чистосърдечно казваше кое може да се удовлетвори, кое не за крайно неудоволствие на селяните, привикнали да им се обещават златни гори. Той трябваше да участвува в събранията на видните граждани, в които събрания се определяха и разпределяха агитаторите за селата и за градските махали. Гражданите спорят, шумят, той седи настрана и мълчи, като че това не се касае до него. Тази глупава пасивност го тревожи, той отвори уста да каже нещо, да възрази, но някой от щаба ще го хване за ръката и ще му каже с бащински покровителствен тон: "Ти мълчи, стой си настрана, ти още не разбираш тия работи." И той млъкваше покорно и се вслушваше в солидните и самоуверени разговори на почтените граждани. "Нима винаги така стават изборите — мисли той — или това може би сега почва, от новата епоха." Той побутва едного от спорещите и му шепне на ухото: "Моля ви се, винаги ли така стават изборите?" Спорещият, залисан в друг разговор, погледва го като през мъгла и му каже засмян, наставнически: "Остави сега това друг път; ти не разбираш от тия работи, стой си настрана: работата е наред." Работата е наред! Граматиков се свикна с мисълта, че работата е наред. Дето седне, дето стане, с когото и да се срещне, търговец било, занаятчия, селянин, все туй чуваше — че работата била наред, — иде ли в кафенето, наобиколят го приятели и бързат да му съобщават сведения от града и от селата: "О, добрутро, господин Иваница, как сте? Артък сега работата е наред." "О, господин Иваница, беше! Цялата околия от джеба да ти я извадя. Гледай си кефа! Работата е вече хептен наред!" Иде ли вечер на разходка в градската градина, из всичките алеи го срещат приятели и отдалеч му правят знакове с ръце — демек беше, работата е наред. . . Работата наред! Но една случка, на която той биде очевидец в навечерието на изборите, му даде да разбере, че има една разлика между изборите, начертани в избирателния закон, и изборите в действителност. Тая случка със следните думи му припомни в едно писмо един негов приятел: "Законност, ред, свобода, сполуката наша. . . Помниш ли, помниш ли? — Джумбуш! Помниш ли нашествието на хуните в кафенето вечерта пред изборите. Помниш ли онзи "български гражданин" с руската шапка на тила, с голите гърди, бос, със скъсани колене? Ами оногози с червените очи, по риза, гологлав, с голямата чомага в ръка ? Ами влаха вън пред вратата, който в доблестното "упоение" от патриотизъм, в дълбокото съзнание на своите свободни граждански права и длъжности, зрял, тоест узрял вече в политическа мъдрост, едвам стоеше на краката си? Помниш ли как от гърди, надути от най-благородните и човеколюбиви идеи, достойни да направят щастлив един цял мир, с език задебелял от напъна на неизразимите и възвишени мисли, които вълнуваха мозъка му, помниш ли го как декламираше за свобода и народни права, че като му извика един по-стар гражданин, който излязваше от кафенето, свободата и народните права се закачиха на гърлото му, както се закачиха и нейде в благородната душа на неговия морален съпартизанин и шеф? И тази сган, тази утайка от тинята на един див, бестиален, лишен от всяко образование и отхрана граждански слой, готова за всяка бруталност, за която аз не можех даже да помисля, че съществува в самодоволния от своята "цивилизованост" и "европейщина" наш град, тази безпринципна тълпа, водима от разнородни ней игноранти и безхарактерности, които нито начала имат, нито могат да имат; и тази сган, казвам, има своите представители в Народното събрание, а хилядите избиратели. . . " И тъй, в неделя, в деня на изборите, около седем часа сутринта Граматиков стоеше на високата веранда на къщата и с лекост, с радост поимаше утринната прохлада. Избирателният закон, оживен в неговите мечти, рисуваше му последователно разните моменти на един конституционен избор. Градският часовник, като възвести половинка с два удара на камбаната, пресече сладките мечти на кандидата и му напомни., че е време да се тръгне към избирателното място. Той се облече, взе си бастончето, но спомни, че е запретено да влиза при изборите с каквото и било оръдие, остави си бастона и тръгна. . . Улиците почти пусти; народът беше се вече свлякъл към училищния двор. На площада пред църквата една група приятели го посрещна с дружески приветствия: — О, господин Иваница, добрутро. Видяхме ли ги? — Кого? — Избирателите. Само селяни три хиляди. Раздадохме им вече бюлетини. Работата наред. Хайде сега в училището. Завиха през една тясна крива уличка и изпъкнаха около избирателното място. Наистина, цяла маса граждани и селяни мирно и тихо бръмчаха в двора и прилежащата улица. Агитаторите сновяха между тях и полуявно, полутайно раздаваха бюлетини на новопристигналите. Сам-там се чуваха възгласи, че цели години наред не са се явявали на избор. — Бре, дявол да го вземе, от осем години днес се явявам на избор. — Че и аз така. — И аз също. Такива самопризнания се чуваха отвред. Бюрото беше вече настанено в салона на училището. Някои избиратели, както и един от кандидатите на опозицията, се навъртаха около бюрото. Изборът почна. На Граматиков се видя странно туй обстоятелство, че в съседния с училището двор, а също и в дворовете на срещната страна на улицата пъплеха множество силно въоръжени жандарми, между които сновяха двама пристави и им шепнеха някакви инструкции. "Ами нали е запретено от избирателния закон да има въоръжена сила в съседство с избирателното място! Странно!" Но не остана много място за учудване. . . Пред очите на Граматикова се почна, завъртя се, зашумя, забуча една такава хала от ужаси и насилия, щото той се вцепени, като треснат от гръмотевица. Ето какво се случи: неуспял още да се свести от странното впечатление, което му направи съседството на въоръжена сила около избирателното място — той видя, че при един от полицейските пристави дотърча Адамчо Кокошкарина и запъхтян, захлестен, пошепна му смутено нещо на ухото. Приставът повика един жандарм, каза му няколко думи и го изпрати. След минута се яви околийският началник. Адамчо му пошепна нещо. Околийският даде някакви заповеди на приставите; те се разтичаха и не мина много — из съседните къщи почнаха да изпъкват жандарми, които водеха след себе си коне. Яхнаха конете, околийският начело, с извадена шашка, изкомандува "напред!" и двадесет души конни жандарми, въоръжени до зъби, се втурнаха из тясната улица, задръстена с избиратели, втурнаха се и почнаха да разкъртват с гърдите на конете живата стена. Вик, крясък, олелия, протести, команда, шашки; лъснали на слънцето, вълни от хора забушуваха назад-напред, конете се врязаха без ред в тълпата, живата стена се цепеше да им даде място; нови вълни от задните редове нахлуваха и отблъсваха със своята маса жандармите. . . Но оръжието надви, поколеба се живата стена. Турците избиратели почнаха един по един да изфирясват: "Не ме лязъм бана даяк еме." Селяните почнаха да се споглеждат. Жандармите успяха да отблъснат по-голямата част от избирателите на едно значително разстояние. Другата, съвсем малка част остана в училищния двор. Тук бяха Търновалията и Граматиков. От противоположната страна на улицата писъкът на един кларнет почна да реже въздуха, зачуха се цигулки, зачу се шум на приближающа тълпа и една дива гръмотевица разкърти околността. Ето ги: цигуларите, зад тях с молния в очите бай Ганьо Балкански, ето Гочоолу и Дочоолу, ето Петреску, внучето на Данка Харсъзина, Спиро Копоя, Топал Мустафа, ето циганите, рибарите, ето сам Данко Харсъзина. . . — Да живее почитаемото правителство, ураа! — извика с тънък глас Данковото внуче. — Ура. . . ра. . . раааа! — изрева стоустата страшна тълпа. Тръпки побиха Граматикова. Мина му през ума 1876 година, възкръснаха пред него башибозушките орди; името на Фазлъ паша се спря на устните му. Дивата орда от пияни изверги нахлу в двора на училището. Боже! Колко грубост, колко арогантност, колко тъпа свирепост в тези изпъкнали кръвясали очи, в тези бабаитски движения, в тези провокаторски погледи!. . . Бай Ганьо, съпровождан от свитата си, която грубо му отваряше път, възлезе по стълбите и се вмъкна в училищния салон, при бюрото. Зачу се през прозорците един шум, едно глухо ръмжене и изтласкан от нахлулата вълна, на стълбите се появи Никола Търновалията. Веднага към него се устреми като хищна птица Данковото внуче и като го сграбчи за яката, почна с пресипнал глас да си дере гърлото: "Дръжте го, той псува княза, княза попържа, дръжте го!" Петреску и Данко Харсъзина не закъсняха. Двамата като вълци го сдавиха, емнаха го на ръце и го смъкнаха по стълбата. Бай Ганьо се вмъкна в салона, взе от председателя на бюрото някаква записка, подаде я на Данковото внуче, което се промуши между тълпата, вмъкна се в съседния двор и след една минута, когато в двора нахълтаха пеши и конни жандарми, те завариха бай Ганьовата армия притисната в едно кьоше от възмутените избиратели, които бяха останали в двора. Петреску с разкървавени гърди, със зацапани с кръв ръце и лице ревеше като най-невинен младенец. Той беше сръгал вече двама-трима избиратели и овреме успя да изпълни програмата — да се разкървави, да се покачи на един куп камъни и колкото му държи глас, да викана помощ: "Убиха ме, господин началник, щяха да ме убият, аз викам да живей княза, а те ме ръгат с ножове!" Полицията почна своята роля. . . "Шашки вън!". . . Зазвънтяха шашките, заплющяха камшици. Зачуха се протести, заглушиха ги псувни. Полицията, спомогната от бай Ганьовата армия, задигна Никола Търновалията, задигна по-видните му другари; разфучаха се конните жандарми и изметоха двора. И Граматиков, увлечен от течението на масата, намери се на улицата. Той беше като поразен от молния! В ушите му звънтяха думите на бай Ганя, който от върха на стълбите викаше: "И ний сме били малко-много в Европа и знаем тия пущини, изборите. Аз в Белгия съм бил. . . " В ушите му звънтяха и думите на дяда Добри. Бедният дядо Добри! Изтласкан на улицата, ударен силно в главата, просълзен от болест ли, от гняв ли, от жалост ли, той току се обаждаше, горкият, с пресечен глас: "А бе, господин началник. . . ами че нали уж. . . туйнака, нали щяха да бъдат уж свободни. . . таквозинка. . . " Бедният дядо Добри!. . . — — —
Народа, в когото ти вярваш, е роб, казвам ти, роб; робуването е за него блаженство, тиранията благодеяние, роболепието геройство, презрителното хъркане отгоре — музика! И пак този народ е клет и нещастен, трижд нещастен! Бит от съдбата, осъден да страда и да тегли за други, мъчен от неприятели, а още повече от приятели и спасители, той нямаше нито една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони, той е изгубил вярата в себе си и в съдбата си и е станал тъй "практичен" и трезвен, трезвен до безчувственост. Без помощ, без съвет, съкрушен и разкъсан външно и вътрешно, ето го на, една печална, от бури разсипана останка от стари времена. . . Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? — Идеали? — Суета, вятър!. . . " БАЙ ГАНЬО ЖУРНАЛИСТ Оркестърът свиреше румънската "Дойна". По-право казано, свиреше само Анчето, с флейта соло, а другите приглашаха. Ний слушахме от вътрешния салон. Ама, ще речете, кои са тези ний? Кои ли? Известно е кои: Сенаторът, Отело, Стувенчо и аз. Пред нас стърчеше едно дълго шише бяло Chateau Sandrovo и друго Giesshuebler. Безгрижно разположени около масата, с папироски в уста, ний ловяхме фиоритурите на "Дойна" и бяхме се предали на приятно far niente. Утре е неделя — няма работа, може да поседим и по-късничко. Музиката сносна, слечинките хубавички, ний — попревтасали ергени. Тамам! Седим си така и по едно време флейтата задразни ухото ми с няколко фалшиви ноти, същевременно и целият оркестър сфалшиви. В този същия миг Стувенчо се изсмя и извика: "Пустият му Отело! Страшен зевзек! Я го вижте! . ." Обръщаме се веднага двамата със Сенатора и какво да видим! Дявол Отело! Отде му идат на ум тия комедии. Той станал, без да го забележим, поискал едно парче лимон и като привлякъл с някои знакове флейтистката, без да го забележат други, почнал да я дразни, да й прави оскомина с лимоновия сок. Е, хелбетя, младо момиче, дощяло й се киселичко, напълнили се устата й със слюнки, свили й се устните — иди подир туй, че свири на флейта! Смях. . . Музиката престана. От улицата се зачу крясъкът на едно хлапе: "Но-ви ве-стни-ци Народно величие-е-е!" Какво Н а р о д н о в е л и ч и е? Има си хас! Заразени със смях от комедията с лимона, ний отново прихнахме да се смеем. В този момент ето че и Гедрос довтаса. — О, Гедрос, здрасти! Сядай! Винце искаш ли? — О, Отело, здрасти, здрасти, пиленце. Я си обърши носленцето — занежничи вечно веселият Гедрос. — Гедрос, какъв е този вестник, сега викаха из улицата? — Как! Мигар вий не знаете за вестника на бай Ганя Балкански? — Зевзек! — Сериозно ви казвам. Ганьо Балкански, редактор-стопанин на вестник "Народно величие". А-а, то е цяла история. Мигар не знаете? — А бе ти сериозно ли говориш? — Сериозно бе, брате. Чакайте да ви разкажа. Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам тъй, като че съм бил там. Разпоредихме се да затворят вратата на вътрешния салон и Гедрос почна. Ето какво ни разказа той: У бай Ганя свикано събрание. Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, и разсъждават — като какво предприятие да заловят, за да се възползуват най-изгодно от положението. — Трябва и ние да клъвнем по нещо — казва бай Ганьо, — току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир? Ти, Гочоолу, какво ще речеш? — Аз ли? Да ти кажа правичката, бай Ганьо, аз пак си оставам на мойта мисъл: да отворим един руски трактир. — Какво?! — Един руски трактир да отворим — отговаря сериозно и решително Гочоолу. — А бе че ти — как? Пак ли обърна с Матушката? — чуди се бай Ганьо. — Ама ела да се разберем, не е работата тук за Матушката, работата е — какъв вятър вей. . . — Де? В главата ти? — В България. Ахмак е този, който не се възползува. Сега му е времето — един трактир. Аз съм шетал из Московията, поотбирам що-годе. Един трактир с две отделения — дворянско и мужицко. — Че у нас де ще намериш мужици! — пита в недоумение бай Ганьо. — Е па, най-после всички дворяни ли сме бе, бай Ганьо? — Хубаво, по-нататък? — По-нататък: ще му изтърсим една музика, орган — ти трябва да си виждал, бай Ганьо? — Аз ако не видя, кой ще види — отговаря надменно господин Балкански. — Имаш право. Един орган и, разбира се, чай. Ще напазарим десетина хлапета, ама да не бъдат чернооки, да изглеждат като русначета; ще им нахлуем по едни ботуши, по една червена риза, па ще ги подстрижем по казашки — ето ти тебе цял трактир! Ще докараме руски вестници, водка закуски, па тегли отгоре и един надпис — "Руский трактир", — па си накриви шапката. А? — Не одобрявам! — извика тържествено Дочоолу. — Не одобрявам! Ако е работата да ударим келепир от вятъра, дето е повял, то най-добре ще бъде да отворим една фабрика за квас. . . — Ударихме кьоравото! — изсмя се Данко Харсъзина. — Ти фурна ли искаш да отваряш? — Не бе, брате — за руски квас ми е думата. То е едно таквоз. . . като туйнака, крушевица го кажи, боза го кажи. . . — Хубава работа! Бозаджии ще ставаме сега — обижда се Харсъзина. — Не бе, кардаш, не е работата за питието — името е важно; да речем само: "руски квас"! — ще се изпотрепат да тичат. Не си ли чул френците какво правят сега. Пара удариха, пара — не шега! — Бошлаф. Аз не ща квас — заяви недоволен Данко. — Ами какво искаш — пита го сърдито Дочоолу. — Я кажи да видим? — Да основем една банка! — изтърсва Данко Харсъзина. — Ти си дурак! — Защо? — Оставете кавгите настрана — вмесва се бай Ганьо. — Защо да съм дурак! — продължава разгневен Данко и стреля кръвнишки погледи към Дочоолу. — Е, млъкни сега, седни си. Кажи, какво имаш да кажеш, за банката. — Ама нека каже бе, джанъм, защо да съм дурак? — Банка ще ми основава! Туй чева не е попара да я изсърбаш — ръмжи под мустак Дочоолу, смутен от погледите и застрашителния тон на Данка. — Попара ли е туй — банка! — Попара е зер! — реве Харсъзина. — Как така попара? Отде-накъде да е попара — зъби се Дочоолу. — Млъкнете бе, хора. Затуй ли сме се събрали — успокоява ги бай Ганьо. — Дочоолу, седни на мястото си. — Ама отде-накъде да бъде попара? От дума на дума работата кабардисала; Данко Харсъзина, както го знаете, налита на бой, па и Дочоолу не си поплюва — ще се изтрепят, хеле бай Ганьо отсам-оттатък — успокоил ги. Данко си сядва на мястото и почва да излага своя план за основаванието на една банка. "Работата е лесна — ще издадем за пет-десет милиона акции, ще приберем парата, на тогоз назаем, на оногоз назаем, разбира се, с добра лихва, на търговци, на общини, па ако се намери правителството натясно — и нему някой и други милион. Ами! Ще речем да напишат един устав, половината кяр за нас, половината за акционерите. Башка — акции ще си задържим, пари я вложим, я не. Ти, бай Ганьо, си влиятелен човек, ще се изкашляш на две три капии и свършено!" — Не е за твоите уста лъжица тая работа, има от тебе по-ербап хора, нека те я измътят, па ний ще си проврем гагите — заявява наставнически бай Ганьо. Гочоолу и Дочоолу клатят одобрително главите си. — Чакайте аз да ви кажа сега какво съм намислил — извиква авторитетно бай Ганьо и става прав. — Знаете ли с какво? Нито с трактир ще прокопсаме, нито банка ще уредим като хората, а пък твоя руски квас, Дочоолу, хептен проста работа, ами да ви кажа ли аз вам какво? Гочоолу, Дочоолу и Харсъзина са превърнати в слух и нетърпение. — Да ви кажа ли вам какво? А? — Е, кажи де, стига си мълчал — продумва нервозно Данко. — Шш! Бързата кучка слепи ги ражда. Да ви кажа ли? А? Господа! Вестник да издаваме! — изтърсва бай Ганьо и на лицето му изгрява тържество. Ако някое морско чудовище се вмъкнеше в онзи момент в стаята на нашите събеседници, то едва ли би могло да увеличи поражающето впечатление, което произведоха последните думи на бай Ганя. В първата минута като вцепенени, в следующата — Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина почнаха да се споглеждат плахо-плахо, като че се питаха: ,,Да не е изхвръкнала, не дай боже, някоя чивия на бай Ганя ?" Не иде ни да се засмееш, ни да го съжалиш. Ще кипне. Еле Гочоолу най-сетне, страх не страх, решава се отдалече да му загатне: — Твоя милост, бай Ганьо, обичаш сегиз-тогиз, хе-хе, да прощаваш, искам да кажа, обичаш. . . туйнака. . . зевзеклиците, та думата ми е, хе-хе. . . — Какво? — Не бе, бай Ганьо, аз само така рекох да. . . таквозинака . . . А бе, твоя милост, нещо вестник. . . сериозно ли? — Как тъй "сериозно ли"? Ами че как инак? Разбира се, че сериозно! Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как! — Е, като бъде тъй, аз съм съгласен — заявява Данко Харсъзина. — Тъй, ами как! Ще викаме Гуня Адвокатина, той е майстор на уводните статии, па ний — кое дописки, кое антрефилета, кое телеграми. Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз — за туй нещо не се иска кой знае каква философия. Данко, я се запусни, моля ти се, до писалището, та повикай тука Гуня Адвокатина. — Тоз хайдучага видите ли го? — каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. — За псувни като бъде — остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин! Гочоолу и Дочоолу не може да се каже, че са били възхитени от тия качества на Данка Харсъзина; не може да се каже също, че в тяхното представление за вестникарството Данко се явяваше подходящ редактор. У тях все се съхраняваха възпоминания от друго време и от турско време, когато печатното слово все пак мътеше водата им, но не изригаше тая лава от адски хули и проклятия. Но бурята на диви страсти, бушующа в течение на цял ред години, но деморализующето влияние на деморализуваната преса, но грубият всепоглъщающ материализъм, но възможността за леко обогатяване при едно приспиване на съвестта по примера на ръководящите елементи — всички тия явления са покрили с такъв дебел слой техните по-чисти чувства, щото е нужно една цяла, не по-малко дълголетна и нова в същността си епоха да разкопава този слой от мерзости, додето изпъкнат като остатъци от минало величие тия заровени чисти чувства. И сега, когато бай Ганьо им излага плана си за издаването на вестник, за неговото направление и за лицата, които ще вземат участие — Гочоолу и Дочоолу усещат, че нещо ги смъдва в един затънтен край на техните сърца, сещат те, че има нещо опак в тая работа, има нещо таквоз, което не трябва да бъде; но върху тежкия слой, който притиска към дъното тия чисти чувства, бай Ганьо при-бавя нов пласт и ги задушава. Той сладкодумно, с увлечение, със страст им излага материалните изгоди, които ще се получат от тяхното предприятие. А по-убедителни аргументи не са нужни за Гочоолу и Дочоолу. Вратата се отварят и на прага се показва Гуньо Адвокатина със своята лисича остра муцунка, след него влиза Данко Харсъзина. — Гуньо бе., ти какво ще речеш? — обръща се приятелски бай Ганьо. — Ний искаме да издаваме един вестник, а? — Защо не, да издаваме. Кьораво има ли? — пита Гуньо с подмигване и с бързо шаване на пръстите си. — Ти си гледай кефа. — Ама има ли? — Има, има, гледай си кефа. — Добре. Какъв вестник да издаваме — за правителството ли, или опозиция? Казвай скоро, че ме чакат клиенти. — Сега там е цаката — дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните. — Казвай скоро, че ме чакат клиенти. — Знаеш ли какво, Гуньо? — съображава бай Ганьо, без да обръща внимание на думите на адвокатина. — Аз мисля сега засега да я караме с правителството. . . — Тъй, тъй, най-добре с правителството — бързат да заявят Гочоолу и Дочоолу. Бай Ганьо ги изглежда сърдито, задето му пресичат думата, и продължава: — . . . Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а? — Става. Обещаха ли ви нещичко? — То се знай, без него не може. — Като е тъй, да почнем — решава Гуньо Адвокатина и тук се захваща един разговор за начина, по който ще издават вестника, и за един вид направление, което ще следва техният орган по известни въпроси. Взема се решение да се съобразяват с времето и с обстоятелствата, па и с келепира, ако е "рекъл господ". За Русия "ще пущаме по едно: нашата освободителка, братския руски народ, да живей Царя Освободителя (бог да го прости), ама инак, като видим зор, ще си караме пак старата 3адунайская губерния". За Македония ще се поумълчаваме, знаеш, не иде някак си, времето не помага. Австрия кое, туй-онуй, тройствен съюз — хич не уйдисва. . . — Ами с младежите, с младежите какво ще правим? — обажда се Гочоолу. — И те почнаха да шават! — Ще ги залъгваме, какво ще правиш, белалии хлапета, по някой път и шапка даже ще им клатиш, време таквоз дошло, няма какво да се стори — дума с въздишка бай Ганьо. — Няма какво да се стори ли?! — ръмжи Данко Харсъзина и очите му тъмнеят. — Пуста сопа неокастрена! Аз да ги пипна тях, че. . . — Стой мирно, Данко. . . — П. . . п-п-ррах и пепел. . . — Остави ги сега, недей! Седни си на мястото. Има време. — Хайде по-скоро, бай Ганьо, че клиенти ме чакат — извиква нетърпеливо Гуньо Адвокатина. — Я чувай, Гуньо, знаеш ли. . . (холан, остави се с твоите пусти клиенти!). . . знаеш ли какво? Ти седни тази вечер, па напиши една уводна статия. Тегли му едно верноподаничество, че сам княза да се слиса. Тури му там: Ваши смирени чада, Наш баща и татко, в праха на Августейшите Ви нозе, нареди ги там като броеница, ти знаеш как. Па помени и за народа една-две думи, както му е реда. Разбра ли ме? Така. Па сетне тегли един калай на опозицията. Кажи там: Онези предатели, онези... — Предатели остаря вече, да турим мерзавци — поправя Гуньо. — Е добре, тури мерзавци. Па да не забравиш да туриш и фаталния за българския народ. Дявол да я вземе, много ми се харесва тази дума "фаталния"! Като кажа така фф. . . ф. . . фаталния, сякаш че ффащам някого за гушата. . . Страшно ми се харесва! — А пък мен най ми харесва, като напопържам някого — изтърси чистосърдечно Данко Харсъзина, — отлеква ми н’ам как на душата! — Ашколсун бе, Харсъз, да живейш! — провиква се възхитен бай Ганьо и потупва Данка по рамото. — Работата е опечена. Ти, Гуньо, ще напишеш, както рекох, уводната статия, тъй ли? А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите. — Че какви телеграми, какви дописки? — запитват в недоумение двоицата. — Какви ли? Всякакви. Не виждате ли другите вестници? Пишете там: Ваше Царско Височество, народа ликува коленопреклонно и едногласно моли Всевишния. . . и прочее; наблъскайте там, каквото ви дойде на ума. Кажете там: Българският народ е дал хиляди доказателства,че когато се коснат до правата му, всички до един стават на крак. . . и. . . таквозинака. . . със сълзи на очите. . . и тъй нататък. Най-сетне какво ще ми дращете много-много; напсувайте опозицията, па вер селям. Ами! Какво ще седнем сега да се лигавим с разни философии. И кой ще те разбере! Нали е работата да замажем очи — карай колата. Не е ли тъй ? — Е, хайде сбогом, че ме чакат клиенти — измъмра Гуньо Адвокатина и си взе шапката. — Чакат те тебе дяволите. . . Нейсе. Хайде, сбогом. Па чувай, Гуньо, утре рано уводната да бъде готова. Много здраве! Гуньо се упътва към вратата. След него стават Гочоолу и Дочоолу, на които бай Ганьо дава нужните инструкции. — Чувайте бе, господа, че най-важното сме забравили — извика бай Ганьо подире им, — ами че как ще кръстим нашия вестник? — Добре, кайш бе, бай Ганьо, ама че сме. . . такива! — отзовават се Гочоолу и Дочоолу. — Туй е един сериозен въпрос — казва Гуньо Адвокатина — и знаете ли защо е сериозен? Защото онези дяволи взели всичките хубави имена, не оставили за нас. Ама все ще се намерят. Аз мисля, най си е на мястото да кръстим нашия вестник "Справедливост", па ще прибавим в скоби едно фин дю сийекъл . — Какво? — Тя е французка дума, вий не я разбирате. — Не щеме ний французки; латински, ако можеш, тури нещо, колкото за адет. — Да му теглим едно Tempora mutantur?. . . — Тегли му, ако си е на място. Ти, Гочоолу, на какво си мнение? — обръща се бай Ганьо. — "Справедливост" е хубава дума, ама чини ми се, че Народна мъдрост ще бъде още по-хубава — отговаря Гочоолу. — Не съм съгласен — обажда се Дочоолу, — туй име много попско изглежда, по-добре Българска гордост да го наречем. — Ами ти, Харсъз, какво ще речеш? — Аз ли? Че знам ли аз? Да му изтърсим една Народна храброст, па да става, каквото ще. Ще турим за отговорен редактор Саръ-Чизмели Мехмедаа, а? — Всичко бошлаф. Да ви кажа ли аз вам? — заявява авторитетно бай Ганьо. — Нашия вестник ще кръстим или България за нас, или Народно величие. Изберете си едно от двете. — "Народно величие"! Съгласен! "Народно вели-чие"! Тъй, тъй, да живей! — Е сбогом, бай Ганьо. — Сбогом. Гочоолу, Дочоолу и Гуньо Адвокатина излизат. — Ти, Данко, остани, ний с тебе ще пишем антрефилета. — Добре. Заръчай сега да донесат мастика и мезе и да почнем работата. Па да не домъкнат пак кисела бамя, гледай там някое мезе по-като хората — тук вестник има да се пише, не е шега. Донесоха мастика и мезе. Ама ще попита бай Манолчо, какво мезе? То не е важно, важното е, че бай Ганьо и Данко Харсъзина се запретнаха да ръководят общественото мнение. — Данко бе, нашия комшия страшно ми се пери, учен бил, честен бил и н’ам какви дивотии. Да му теглим ли един калай? — Калай не, ами със земята барабар го направваме — заявява специалистът на псувните. И почва се писането. . . "Научаваме се, че. . ." — пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е "научавал" някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му — излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги. . . Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата. — Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! — гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение. . . * — Ето, господа, как се е основал органът на бай Ганя — завършва разказа си Гедрос. Ние отворихме отново вратата на вътрешния салон и оркестърът гръмна чудния марш от Вагнеровия "Танхойзер". Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми — заповядай! Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш: Европейци сме ний, ама все не сме дотам!. . . Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем. София, 17 март 1895 г. БАЙ ГАНЬО В ДВОРЕЦА — Язък! Ти трябваше да бъдеш в двореца на разговявката, да видиш материал. . . — О-о! Бай Ганьо, Христос воскресе! Беше ли в двореца на разговявката? — Кой, аз ли? Ами че аз ако не бъда, кой ще бъде — отговаря ми бай Ганьо и като си засуква левия мустак, удря ми едно лукаво око, тоест: "Доде има ахмак свят, бай ти Ганьо изпуска ли келепиря." — Е, как минахте? Беше ли весело? — А бе кой ти гледа весело, келепир имаше богат! Нарязах се като. . . таквозинака. . . Знайш, страстна неделя, постих, постих, издувах се с този пусти фасул, па и армея отгоре, изгладнял бях като тахтаба. В събота троха не турих в уста. Па взели, че турили разговявката в два часа през нощта. . . Доде стоях на черква, като че триста пиявици ми смучеха в корема. Плюйш, плюйш и плюнка не остана. Речеш да запушиш — не върви, горчи ти в устата. . . Казаха "Христос воскресе" — часът дванайсет, как се чака до два часа! Казах на домашните си да идат да си отговяват самички, па влязох в "Червен рак". Там, брате мой, пълно с хора като мене — цилиндри, еполети, ордени. И те чакат да удари два часа. Седнах до една дълга маса, гледам, няколко бекяри отговяват. Наредили оная ми ти маса със закуски, прасета, па и варненско вино отгоре — да ти прикапе на стомаха. Като погледнах само кожицата на прасенцето, щеше да ми изхвръкне акъла. Е, какво, биваше да попитам тези бекяри: "Какво ядете там бе! Прасе ли? Браво! Я . . таквозинака. . . малко с кожичка. . ." — и щяха да ми дадат хората. Ама на. Срамежлив съм си от малък. . . (Я си дай табакерата, ти пушиш хубав тютюн, Ивановият хич не го бива, на махорка мирише. . .) Замляскали ония ми ти бекяри, доядя ме да ги гледам, па си обърнах очите на друга страна. Рекох да плюя, че де слюнка! Слепили ми се червата. Помислих да си заръчам едно пиво, па възгечтисах. Затуй ли гладувах, то се казва, два дена. . . Уж се обърнах да не гледам онези, па те, като че нарочно, да ги вземе дявола, все дъвчат и все прасето хвалят. Идеше ми, знаеш, да стана, че да им грабна от устата туй пусто прасе. . . Да мога да се наведа, да си понатисна така стомаха — не се сеща толкова глада, ама не мога да се наведа. Фракът ми тесен, ще се разцъфти на гърба. Хай, да го вземе мътната! Па и яката колосана твърдо, че като ми застъргала шията като трион. . . Притъмня ми на очите. Излязох от Рака, запътих се къде двореца. Не иде да влезеш рано. Аз имам един гавазин приятел, хем добър приятел, даже ако питаш, малко и роднина ми се пада, ама все не уйдисва. Па и да влезеш рано, все едно, няма да ти подложат веднага трапеза. Обикалях, обикалях около портите, заболяха ме краката. Еле по едно време дррр. . . един пайтон, подир малко дррр. . . друг пайтон. Влязоха в двореца, слава богу! Позасуках си мустаките, изкашлях се и хайде подир тях. Влязох вътре, гледам, гавазите, конвоят, наредени вече. Едно бръснато момче се спусна да ми съблича палтото, аз му измъмрах едно: "Извинете, господине, гледай си там работата", и не му дадох да ме съблича. То се засрами и отиде да съблича други. Как ще му дам да ме съблича бе, брате? Ръкавите на палтото ми, сиреч не ръкавите, ами астарът отвътре изпокъсал се като. . . таквоз. Нейсе. Качих се аз горе, ама преди да се кача, хвърлих едно око в долните стаи — трапезите наредени чиста работа. Събра се свят. Почакахме и тука малко и излезе княза с княгинята. Този път те по християнски бяха хасъл стопанин и стопанка. Раздадоха ни по едно яйце. . . — Ръка целувахте ли пак? — Е, хелбетя. . . А бе аз за такваз трапеза и сто ръце би целунал. Нейсе. Мина се и туй митарство, че като се урнахме, брате мой, из стълбите надолу. . . Ако щеш, вярвай, ако щеш, не, аз през три стъпала се мятах, щях да се блъсна в огледалото, ама не оставих да ме превари никой. Докопах хайвера, че като задълбах лъжицата, ако е било по-малко от половин кило — грях да ми е на душата. Оная ти риба майонез, ония ми ти закуски, имената им не зная, че като зинаха ония ми ти уста. . . Остави се!. . . Ядох, ядох, тъпках. . . и досега се чудя как не ми се пръсна стомаха. Ами пиене. . . Кога съм си отишъл, как съм си отишъл — заколи ме, не помня. . . Уфф!. . . Още ме боли главата от туй пусто шампанско. . . Че остави това, ами като взех, че си наблъсках джебовете с пасти, па те меки, да ги вземе дявола, че като се размазаха из джеба ми. . . Е, хайде сбогом. — Сбогом, бай Ганьо. София, 5 априлий 1895 г. БАЙ ГАНЬО В ДЕПУТАЦИЯТА Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм. Ами че такива характери като човека с окладистой русской бородой, или пък оня, който е похож на французика очень бойко и плавно говорит по французски, или най-сетне известный болгарский дипломат малко ли бяха? Даже ако питате, само последният им стигаше на русите. Человекът, когото руската преса нарича болгарский дипломат, е всъщност филибелийски сапунджия. Какво значи прогресивна нация! Когато българските сапунджии минават в Русия за дипломати, представете си пък какво ще стане да се яви пред Матушката един български хасъл дипломат, а? Колкото и да си скромен, не можеш да не се гордееш! Наистина, справедливостта го изисква да признаеш, че и французите малко позаприличват на нас: техният Феликс Фор от кожарин стана президент на Републиката, па и римляните имат подобен случай: Цинцината помните ли? Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: „Желаеш ли да станеш български княз?" — без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната. . . За бай Ганя е приказката. . . Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят — иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български. . . Но аз, непоправим оптимист, мисля си, че съдбата е преплела бай Ганя в тази мисия само и само за да запази депутацията своя настоящи български национален характер, защото, както щете, но окладистая русская борода, французик дипломат — не звучат български. А че бай Ганьо е държал високо и с достолепие знамето на българския патриотизъм, това ще види всякой ясно от следующото интервю. (Няма защо да поменуваме, че първият господин, облечен във фрак, който влезе в стаята на бай Ганя и пред когото бай Ганьо успя да излее своите братски чувства, беше не кореспондент, а келнер от гостинницата. Малко недоразумение, но какво да чиниш? Накипели в гърдите искрени чувства, замъглили се очите от умилителни сълзи — твърде е естествено да стане грешка.) Влиза кореспондент. Бай Ганьо беше ли си приготвил нарязан лук, не беше ли — не зная, но мога положително да утвърдя, че очите му се просълзиха: — О-о, здрасти, братушка, здрасти. Девет години, братушка, девет! Не е ден, не са два, девет години — и заплака бай Ганьо. Всеки би помислил твърде естествено, че братската среща след дълга печална раздяла препълнува с нежни чувства гърдите на бай Ганя и избитъкът на тия чувства се лее във вид на умилни сълзи; но какво беше учудването на кореспондента, когато видя, че моментално лицето на събеседника му се проясни, и чу от устата му следующите думи, изказани като че крадешком, с едно подмигване: — Ама да знайш какъв венец сме яптърдисали, здраве му кажи — чиста работа! Не тъй бакър, сребро — ами чисто злато. И знайш ли колко струва? Как ти мислиш, братушка?. . . На мен да поднесат русите например, санким де, такъв венец, и краката им ще цалувам — какво хортуваш, не е шега, злато! Хем чисто злато, не така. . . — Ами у вас там движение някакво македонско се начнало — отклонява разговора кореспондентът. — Намирате ли, че това движение е своевременно? — Движение ли? Какво движение?! — учудва се бай Ганьо, като че за пръв път чува за таквоз нещо. — Я недей се кахъри! Никакво движение няма. . . Чапкънска работа! Хайдучаги! Хич за въстание време ли е сега? И какво искат тия хаймани — не мога да разбера. Твоя милост, знайш ли какво? Не зная дали знайш — има един ферман от 1870 година за шестима владици в Македония — трима са дали, още трима ще дадат, па ще си седнат всички на задника! Това им е зора! — Ами Берлинския договор? — А бе я ги запуши тез. . . За друго да си приказваме. Я ми кажи ти мене Драгана Цанкова познаваш ли? — Да, мисля, че доста добре го познавам. — Е? — и бай Ганьо усили въпроса с едно двусмислено шаване на пръстите си. — Как ти се види тоз чиляк? — Мисля, че е един добър патриот. Бай Ганьо се засмя неестествено и си заклати главата: — Па-три-от ли? Е-хе-е, да го зна-еш каква ми е сто-ка! Че той помислил ли е един ден за свойто отечество. Той гледа да настани само себе си и зетя си. Такъв си е от малък, нали го зная. За патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти. Хубаво ме гледай! На мене не двесте — сто и петдесет рубли ми вържете на месец, че да видиш ти какво прави бай ти Ганьо. . . Че как ме хесапиш, твоя милост! Туй не е Абисиния. . . — Обядвали ли сте, господин Балкански? — Защо питаш? Да не ме поканиш я на обед, я?. . . Аз приемам. Славяне не сме ли? Интервюто се прекъсна. София, 1 юлий 1895 год. БАЙ ГАНЬО И ОПОЗИЦИЯТА - АМА ДЕ-ДЕ! Господине редакторе, Един господин, като ме знае, че съм приятел с о н о г о в а, дето събира материали за бай Ганя, предаде ми приложеното тук писмо, да му го връча. Това писмо е толкова оригинално и характеристично, щото не ще бъде зле да го напечатате във в. Знаме като подлистник Как е попаднало писмото в ръцете на господина — не ми е известно. София, 30 октомврий 1895 г. Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|