Антигона-трагедия за силната и непреклонна личност
Изтегляне 42.59 Kb.
|
1 2
АнтигонаСвързани:
„Серафим“ – Милосърдието и помощта към другите
| SmilezZz
Мега фен Регистриран на Jan 2010 Град Русе Мнения 10 781 Трагическата вина на Антигона (есе) Софокъл не е първият, който превръща тиранията в нарицателно. Нито "Антигона" е първата творба, в която тиранин се употребява като негативно понятие. Още Есхил в "Прикованият Прометей" прави същото. В тази трагедия "тиранин" е наречен Зевс, новият властник (старият е баща му Кронос, когото той сваля със сила). В действителност, исторически погледнато, тиранин не е непременно нещо лошо, нещо, натоварено с отрицателно значение. По отношение на древногръцкото общество историците разграничават ранна и късна тирания. И работата е там, че през 6 в. пр. н. е. така наречените "първи тирани" са просто хора, които не са царе (нямат династично, родово право да управляват по наследство), но управляват като царе, с голям авторитаризъм. И управляват добре. Повечето от тях извършват ред обществени нововъведения. Най-прочутият от тях, атинският тиранин Пизистрат, е този, който създава държавните празници като Големите Дионисии, на които се провеждат театралните представления и състезания. Дотогава Дионисиите са били народен, традиционен празник, нещо като сегашните селски събори. Освен това Пизистрат настоява да се кодифицира, да се запише "Илиада"-та. Той е управникът, който въвежда първите значими промени в съдебната система - въвежда например институцията на пътуващите съдии - това са били съдии, които са посещавали селяните в тяхната естествена среда, за да им спестят тежкото, отнемащо ценно време, пътуване до столицата (решавали са на място - тъй че освен съдии, са имали и правата на нещо като следователи). Ранните тирани са една временна историческа форма. Тиранията изобщо е състояние на обществен преход. Не е случайно, че в бившите социалистически общества в ситуацията на преход към либерална демокрация от западен тип стана модно да се говори за нуждата от силна ръка. Така е било и в Древна Елада. Тираните в гръцките полиси се появяват в момент, когато обществото узрява постепенно за демокрация, но все още не познава друга форма на управление освен наследената през вековете монархия. И те извършват ред реформи. Но интересите им се сблъскват с интересите на стари институции като съвета на старейшините, който е имал огромна власт в архаичното гръцко общество, с интересите на жреците, които са имали по-голяма власт преди, с интересите на аристокрацията, която била разчитала на един непоклатим дотогава ред. Но когато трагедията, която се развива преди всичко като атинско явление (от всички гръцки градове-държави неслучайно именно Атина, родината на демокрацията, е и градът, в който се раждат и творят най-големите поети-трагедиографи3) започва своя възход като жанр с обществена функция и със силен интерес от страна на обществото, тъй наречените "първи" или "стари" тирани вече отдавна са в гроба. Наследени са от синовете си или от свои роднини. А тиранията като институция вече е неприемлива. Обществото се нуждае от нова сигурна форма, около която да се обедини, от нов "обществен договор". Затова и когато Есхил приписва на Зевс своеволие, той намеква за атинските тирани, наследници на Пизистрат. Те не се съобразяват със съвета на старейшините, с Ареопага, с водачите на аристокрацията. Такъв е бил Прометей. Нали той е титан, т.е. чичо на Зевс. Когато Софокъл въвежда спора между Креон4 и Антигона, той влага в устата на героинята си следното обръщение към Креон: военачалнико. Креон не е цар, а военачалник. Той нито е избран от народа в хода на избори (изборите все още не били станали честа практика в Гърция), нито е законен наследник на трона. Та той е само брат на бившата царица Йокаста, чичо на бившия цар Едип и съответно чичо и дядо на убилите се един друг Етеокъл и Полиник, Едиповите синове. Нещо като хитрец, добрал се до трона и почнал да своеволничи, да налага своите разбирания на мястото на наследените от традицията. Но за какво всъщност спорят Креон и Антигона? Техният спор е много сериозен, направо нерешим. Нерешим от логическа гледна точка, защото всеки има своето право. И решим от позиция на силата, както се разрешават толкова спорове в човешкия живот. Антигона смята, че не бива нейният брат Полиник да остане непогре*ан. Защото той е грък, а не варварин и така повелява гръцката традиция. Така са правили дедите и бащите й. Така трябва. Тя постъпва традиционно. Знае, че не може да не погребе брат си не за друго, а защото ако не го направи, душата му ще остане да се скита като вампир из тоя свят - без тяло, но и без покой, който може да намери само в царството на мъртвите. Древните гърци не са вярвали в прераждането. Те са били убедени, че душите на всички мъртви отиват на едно и също място (нямали са отделни Рай и Ад; тяхното царство на мъртвите може да се сравни с това на индианците - Вечните ловни полета - само дето гръцкото Царство на мъртвите все пак е било под земята и до него е имало няколко входа - все пещери), но там на всеки се полага наказание за прегрешенията или подарък за добрите, праведни дела. Но ако не погре*ат тялото ти, как да стигнеш до царството на мъртвите? Креон пък смятал, че онзи, който е дръзнал заради лични причини да воюва с родината си, е не само враг, той е изменник, по-лош е дори от варварите. И не бива да бъде погребван. Той ще омърси родната земя. Антигона следователно е старомодна, тя следва повелята на предците. Постъпва така, както знае, че трябва. А е и вярна на родовото право - тя погребва брат си с тънък слой почва (защото не е от значение да го погребе наистина, колкото да извърши символичния акт на погребването - това стига, за да намери успокоение душата на покойния), защото той й е брат и никой не би могъл да носи по-голяма отговорност от нея, щом родителите й са вече мъртви. Тя му е най-близка измежду живите. Креон обаче също е прав. Неговата заповед противоречи на наследственото неписано право. Но е модерна. За него на първо място е родината, а не обичаите. Но пък начинът, по който той иска да утвърди първостепенното значение на родината над рода и семейството, е твърде краен. Той иска за назидание да оскверни трупа на своя племенник Полиник. Нека всички видят какво се случва с онзи, който измени на родината и започне да избива свои в името на накърнените си права (бил е изгонен от брат си, било му е отнето правото да бъде цар). Вместо да потърси правата си в съда на Тива, в свещения съд на тиванските съдии-жреци, той е решил сам да си върне правата със сила. И е избивал свои. Нека всички видят какво чака изменника на родината, мисли си Креон. И това е своеволие. Но своеволие, продиктувано от едно разбиране как трябва да се управлява поновому. Със силна ръка. Следователно има една бунтарка, която действа в името на най-традиционните ценности, и един строг държавник, който с помощта на терор иска да утвърди нови ценности. Всичко това днес ни звучи като парадокс. Ние сме свикнали бунтарите да са носители на новото, а властващите със сила - да пазят, образно казано, скелетите в скрина. Креон е упорит, той държи на своите заповеди. Нали не е достатъчно силен онзи, който си сменя мнението, мисли си той. Антигона също държи на своето. Тя е убедена, че правото е на нейна страна. Защото следва морални норми, както се казва, от памти века. Нейният морал е "традиционен", неговият - "граждански". Но от двамата този, който залага повече, е Антигона, разбира се. Защото Креон залага поста си, докато тя рискува живота си. А да видиш подобно поведение у жена за древните гърци е било повече от подвиг, изключителна постъпка. Проява на най-голяма доблест. В някои съвременни постановки на Софокловата трагедия склонността на Антигона и Креон да не искат и да чуят за аргументите на противно мислещия е изведена на преден план. Така в една съвсем прясна (от 2000- година) постановка на режисьора Галин Стоев, наречена "Антигона в Техноленд", защото не следва плътно текста на оригинала, а го дописва и допълва, основният проблем се оказва проблемът за неразбирането. Героите дотам не могат да разговарят, че когато единият използва думи, другият си служи с езика на жестовете, езика на глухонемите. Или пък уж за да го разберат всички използва кухи фрази на различни езици. Вината на Антигона идва от неподчинението й на волята на владетеля. И това е мнима вина, чиято мнимост се изяснява едва след трагичния й край. Непоправимото се е случило, а не бива. Софокъл подсказва, че в реалния живот на атинската демокрация грешките могат да се избегнат. Вината на Антигона е и в крайната форма на нейния стремеж към героизъм, достигаща до безумие. Катастрофата в този случай е естествена и следователно неизбежна. Антигона не прави гражданска грешка, но също надскача позволената на човека твърдост. Изтегляне 42.59 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2