Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

335
Предупреждението на Ливия за рибата било изречено само за да го притесни, да го накара да си мисли, че рибарите и готвачът му са подкупени от нея. Знаеше, че Тиберий обича барбуна и че отсега нататък ще живее във вечен конфликт между лакомията си и страха от убийство. Но всичко това имало тъжни последици. Един ден Тиберий седял под някакво дърво на западния склон на острова, разхождал се на ветреца и съчинявал стихотворен диалог на гръцки, диалог между заек и фазан, в който всеки изтъква на свой ред гастрономическите си предимства. Идеята му не била оригинална: неотдавна бил наградил един от своите придворни поети с две хиляди златици за подобна поема, в която съперници били една гъба, една ливадна бъбрица,
стрида и кос. В увода към настоящата творба той отхвърлял всички тези твърдения като несъстоятелни, заявявайки, че единствени заекът и фазанът имат право да си оспорват магданозовия венец — единствено тяхното месо притежавало достойнство и лекота, чудесен вкус и мекота.
Тъкмо си блъскал ума над някое обидно прилагателно, с което да окачестви стридата, трънливите храсти под него прошумели и рошав,
див мъж изскочил из тях. Дрехите му били мокри и разкъсани на парцали, лицето — одрано, а в ръката стискал отворен нож. Той изхвръкнал из храстите с вика:
— Ето те, Цезаре; виж каква хубавица!
От торбата, прехвърлена през рамото му, той измъкнал огромна барбуна и я метнал все още жива пред нозете на Тиберий. Бил просто обикновен рибар, който току-що хванал този забележителен улов и забелязвайки Тиберий горе, решил да му я подари. Завързал лодката си за някакъв камък, преплувал до скалата, изкатерил се по стръмната пътека до пояса от трънаци и си прерязал път с джобния си нож.
Но Тиберий се бил изплашил почти до смърт. Той надул една свирка и изкрещял на германски:
— Помощ, помощ! Елате веднага! Волфганг! Зигфрид!
Еделщайн! Убиец!
— Идем, най-велики, благородни, вседаряващ господарю —
бързо откликнали германците. Били на пост отляво, отдясно и зад него,
но никой естествено не седял отпред. Появили се тичешком,
размахвайки своите асъгаи.

336
Човекът не разбирал германски и затваряйки ножа си,
възкликнал весело.
— Хванах я долу в подмолите. Колко мислиш тежи? Като същински кит, нали? Щеше да ме смъкне от лодката.
Тиберий, малко поуспокоен, макар сега да си помислил пък за отровителство, викнал на германците:
— Не, не го промушвайте. Разрежете това нещо на две и натрийте парчетата по лицето му.
Здравенякът Волфганг сграбил рибаря изотзад, тъй че да не може да движи ръцете си, докато другите двама натрили по лицето му суровата риба.
Нещастникът извикал:
— Хей, спрете! Това не е шега! Какво щастие, че не предложи на императора първо другото, което ми е в торбата.
— Вижте какво е! — наредил Тиберий.
Еделщайн отворил торбата и открил вътре един огромен рак.
— Натрийте лицето му и с това! — казал Тиберий. — Здравата го натрийте!
Нещастникът загубил и двете си очи. Тогава Тиберий рекъл:
— Достатъчно, войници. Сега го пуснете!
Рибарят се залутал наоколо, разплакан и подлудял от болка; не оставало друго, освен да го хвърлят в морето от най-близката скала.
Драго ми е да кажа, че ни веднаж не бях поканен да посетя
Тиберий на неговия остров и внимателно отбягвам да ходя там оттогава насам, макар всички следи от гнусните му забавления да бяха премахнати и да разправят, че дванадесетте му вили били много хубави. Поисках разрешение от Ливия да се оженя за Елия и тя ми го даде с ехидни благопожелания. Дори дойде на бракосъчетанието. Беше много тържествена сватба — Сеян се бе погрижил — и едно от последствията бе, че туй ме отчужди от Агрипина, от Нерон и техните приятели. Смятаха, че не ще мога да опазвам тайните им от Елия и че
Елия ще разказва на Сеян всичко, каквото научи. Това дълбоко ме огорчи, но разбрах, че ще е безполезно да разубеждавам Агрипина (тя сега жалееше сестра си Юлила, която току-що бе починала след двадесетгодишно изгнание на оня проклет малък остров Тремер).

337
Постепенно престанах да посещавам дома й, за да избягна усложненията. Аз и Елия бяхме мъж и жена само по име. Първото,
което тя ми заяви още щом влязохме в брачната ни спалня, беше:
— Дай сега да се разберем, Клавдий: не желая да ме докосваш; и ако пак някога, като в тази нощ, ще трябва да спим в едно легло,
помежду ни ще има завивка, а опиташ ли се да ме наближиш —
изритвам те веднага. И още нещо: ти си гледай твоята работа, аз —
моята…
Отвърнах:
— Благодаря ти, голям товар свали от съзнанието ми.
Беше ужасна жена. Притежаваше гръмкото, натрапливо красноречие на продавачите от пазара за роби. Скоро се отказах от опитите си да споря с нея. Разбира се, все още си живеех в Капуа,
където Елия не дойде ни веднаж, но Сеян настояваше при всяко мое отиване в Рим да се явявам в нейна компания колкото може по-често.
Нерон не можеше да се пребори със Сеян и Ливила. Макар
Агрипина постоянно да го предупреждаваше да претегля всяка изречена дума, беше прекалено чистосърдечен, за да прикрива мислите си. Сред младите благородници, на които се доверяваше като на приятели, имаше неколцина агенти на Сеян, които си записваха мненията му по всички обществени събития. Но което бе де по-лошо,
съпругата му — наричахме я Елена, или Хелуо — дъщеря на Ливила
— й съобщаваше всичко, което той й довереше. Най-лош от всички обаче беше собственият му брат Друз, на когото той се доверяваше повече, отколкото на жена си, който пък му завиждаше, защото Нерон беше най-големият син и любимец на Агрипина. Друз отишъл при
Сеян и заявил, че Нерон му предложил да отплават тайно за Германия през първата тъмна нощ, а там да се оставят под закрилата на легионите като синове на Германик и да ги вдигнат за настъпление към
Рим; и че той естествено възмутено отказал. Сеян го посъветвал да мълчи, докато го повика да разкаже тази история на Тиберий; защото още не бил настъпил подходящият момент.
Междувременно Сеян пръсна слуха, че Тиберий се готви да обвини Нерон в държавна измяна. Приятелите на Нерон започнаха да го избягват. Когато двама-трима отказаха поканите му за вечеря и взеха да отвръщат хладно на поздравите му при срещи на обществени места,
другите последваха примера им. След няколко месеца край него

338
останаха само истинските му другари. Сред тях беше и Гал, който,
откакто Тиберий не посещаваше Сената, бе започнал да отправя стрелите си към Сеян. Непрестанно предлагаше да му се гласува благодарност за неговите заслуги, да бъде удостояван с извънредни почести — статуи, арки, титли и молитви, да се празнуват публично рождените му дни. Сенатът не смееше да се противопоставя на предложенията, а Сеян, който не беше сенатор, нямаше правото да се изказва по тези въпроси; Тиберий пък не желаеше да се противопоставя на Сената от страх да не разсърди Сеян или да не остави впечатлението, че е загубил доверие в него. Сега вече, когато
Сенатът искаше да се извърши нещо, първо се изпращаха представители при Сеян за разрешение да се отнесат към Тиберий по съответните въпроси: ако Сеян не се отзовеше благосклонно, нещата спираха дотук. Един ден Гал направил следното предложение: както потомците на Торкват имали златна торква, а Цинцинатовите — къдрав кичур коса, определени им от Сената за фамилна инсигния в памет на заслугите на предците им към държавата, тъй и на Сеяновите наследници да се даде като инсигния златен ключ в знак на преданата му служба като императорски ключар. Сенатът единодушно гласувал това предложение, а Сеян, подплашвайки се, написал на Тиберий и се оплакал, че Гал злоумишлено бил предложил всички предишни почести с надеждата да подбуди у сенаторите завист към него, Сеян, и дори да предизвика самия император да го заподозре в нахални амбиции. Настоящото предложение било далеч по-злонамерено: намек за императора, че достъпът до самия император бил в ръцете на някого, който се възползувал от това за собствено облагодетелствуване.
Той умолявал императора да измисли някакви технически пречки, за да сложи вето на декрета и някак си да затвори устата на Гал. Тиберий отвърнал, че не е възможно да сложи вето на декрета, без да накърни доброто име на Сеян, но че скоро ще вземе мерки, за да усмири Гал:
нека Сеян не се тревожи за това; а от писмото му си личало, че е напълно предан и умее прозорливо да преценява. Ала намекът на Гал попаднал в целта. Тиберий изведнъж осъзнал, че докато всички негови пътешествия до и от Капри са известни на Сеян и до голяма степен могат да се контролират от него, самият Тиберий знае само онова,
което Сеян благоволява да му съобщи за посетителите в собствения си дом.

339
Сега пристъпвам към един повратен миг в моята история —
смъртта на баба ми Ливия на осемдесет и шест годишна възраст. Тя би могла да поживее доста повече, защото все още виждаше, чуваше и се движеше много добре — да не говорим пък за ума и паметта й. Но напоследък прекара няколко последователни простуди и накрая едната я удари в белите дробове. Повика ме край леглото си в двореца. Случи се да съм в Рим и веднага отидох. Личеше, че умира. Отново ми припомни моята клетва. (29 г. от н.е.)
— Няма да имам мира, докато не я изпълня, бабо — отговорих.
Когато някоя старица легне да мре, та на това отгоре ако се случи да му е баба, човек е готов да обещае всичко, за да я зарадва. — Но си мислех, че Калигула ще свърши това.
Не отговори дълго време. А после се обади, обзета от безсилен гняв.
— Няма и десет минути, откакто си отиде! Седя тук и ми се смя!
Каза ми да вървя в ада и да се пържа там на вечни времена, не го било грижа. Каза, че сега, когато вече съм умирала, не било нужно да се съобразява с мен и че не се смятал обвързан от клетвата, защото насила я бил дал. Каза, че той щял да бъде всемогъщият бог от предсказанието, а не аз. Каза……
— Не се безпокой, бабо. Накрая не той — ти ще се смееш.
Когато ти станеш царицата на небето, а него бавно го разкъсват на адското колело хората на Минос…
— И само като си помисля, че съм те смятала за глупак — обади се тя. — Сега си отивам, Клавдий. Склопи ми очите и сложи в устата ми монетата, гдето е под възглавницата. Лодкарят ще я познае. Ще отдаде нужната почит…
С тези думи тя умря, а аз склопих очите й и сложих монетата в устата й. Беше златица, каквато не бях виждал преди, на лицевата рана с образите на Август и нейния, вгледани един в друг, и с една триумфална колесница — на обратната.
Нищо не споменахме за Тиберий. Скоро чух, че бил предупреден за състоянието й достатъчно рано, за да й отдаде нужната последна почит. А сега писа на Сената, извинявайки се, че не я е посетил,
обяснявайки, че бил извънредно много зает, и заявявайки, че на всяка цена ще дойде в Рим за погребението. Междувременно Сенатът беше издал декрет за различни извънредни почести в нейна памет,

340
включвайки и титлата Майка на Отечеството, и дори бе предложил да я направят полубожество. Но Тиберий отхвърлил почти всички тези декрети, обяснявайки в писмо, че Ливия била извънредно скромна жена, противница на всякакви обществени признания за нейните заслуги, и изпитвала някакво странно нежелание да бъде религиозно боготворена след своята смърт. Писмото завършваше с размишления за това колко неподходящо било жените да се допускат в политическия живот, „за който те не са пригодени и който възбужда у тях всички най- лоши чувства на наглост и сприхавост, към които женският пол е природно склонен“.
Разбира се, той не дойде в града за погребението, макар — за да понамали от блясъка му — сам да бе поел цялата му организация. И
толкова бавно извърши всичко, че трупът, колкото и да бе стар и съсухрен, бе вече много разложен, преди да го сложат на кладата. За всеобща изненада Калигула произнесе надгробното слово, което бе редно да се изрече от самия Тиберий и ако не от него, тогава от Нерон като неин наследник. Сенатът бе издал декрет за вдигане на арка в памет на Ливия — първият случай в историята на Рим, когато на жена се отдаваше подобна почит. Тиберий не отхвърли декрета, но обеща да построи арката със свои средства: и забрави да го стори. Що се отнася до завещанието на Ливия, той получи по-голямата част от богатството й като най-пряк наследник, ала тя бе оставила онази част, над която имаше законно право, на членовете на своя род и на други доверени хора. Той не изплати на ни един нито стотинка. Иначе аз самият щях да бъда облагодетелствуван с двадесет хиляди златици.

341

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: