Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

659
заседатели. Тук трябва да обясня, че в Рим имаше около четири хиляди квалифицирани съдебни заседатели и че при повикване те бяха длъжни да присъствуват на съдебните процеси, иначе се наказваха с голяма глоба: работата на съдебния заседател беше много уморителна и много ненавиждана. Списъкът се подготвяше отначало от един магистрат от първи ранг и тази година както обикновено повече от половината споменати в списъците се явиха с молба да бъдат освободени по една или друга причина; но в деветнайсет от двайсет случая молбите им оставаха без последствие. Магистратът ми предаде окончателните списъци за последен оглед, с отметки до имената на онези, чиито молби за освобождаване са били отхвърлени. Забелязах сред хората,
които с готовност се бяха предоставили за съдебни заседатели, един,
за когото знаех, че е баща на седем деца. Според един закон на Август той се освобождаваше до края на живота си; и все пак не бе поискал да го освободят, нито бе споменал числеността на семейството си. Казах на магистрата:
— Зачеркни името на тогова. Той е баща на седем деца.
Магистратът се възпротиви:
— Но, Цезаре, той не е искал да бъде освободен.
— Именно — казах му, — той иска да бъде съдебен заседател.
Зачеркни го.
Имах предвид, разбира се, че оня прикрива своя имунитет към тегобата, която всеки почтен човек би сметнал за неблагодарен и неприятен дълг, и че следователно непременно има нечисти намерения. Покварените съдебни заседатели събират много пари от подкупи, защото беше общоизвестно, че един заинтересован съдебен заседател може да промени мнението на куп незаинтересовани; и че мнозинството беше решаващо за присъдата. Но магистратът беше глупак и просто цитирал думите ми: „Той иска да бъде заседател.
Зачеркни го“ — като характерен пример за моя кретенизъм.
Винициан и другите недоволници обсъждали също така необикновеното ми решение да изисквам всеки, който се явява пред мене в съда, да дава обичайните предварителни данни за своя произход, обществени връзки, брак, професия, финансово състояние,
настоящо занимание и т.н. лично и колкото може по-подробно, вместо да ангажира за това някой свой покровител или адвокат. Основанията ми за решението би трябвало да бъдат очевидни: човек научава много

660
повече за другия само от десет думи, които оня изрича в своя защита,
отколкото от десетчасова възхвала от негов приятел. Важно е не толкова онова, което той ще ти каже с тези десет думи: от значение е начинът, по който ще ти ги каже. Открих, че да знаеш преди започване на делото дали подсъдимият е глуповат или остроумен, самохвалко или стеснителен, хладнокръвен или боязлив, способен или тъп, е от голяма полза, за да разбереш по-задълбочено онова, което следва. Но според Винициан и неговите приятели обвиняемият бивал онеправдан,
като се лишавал от покровителството или красноречието, на които разчитал.
Колкото и да е странно, оная моя императорска простъпка, която най-много ги възмути, бе случаят със сребърната колесница. Историята е следната. Един ден, като минавах по Златарската улица, видях около петстотин граждани, отрупани край една работилница. Зачудих се какво ли ги е привлякло и наредих на телохранителите ми да разпръснат тълпата, защото пречеше на движението. Сториха го и аз видях, че работилницата излагаше една колесница, изцяло покрита със сребро освен рамката на конструкцията, която беше от злато. Оста също беше посребрена и завършваше със златни кучешки глави, с аметистови очи; спиците бяха от абаносово дърво, изрязани във формата на негри със сребърни гердани, дори и чивиите на оста бяха от злато. Сребърните страни на колесницата бяха украсени със сцени,
представляващи състезание на колесници в цирка, а околищата на колелата бяха декорирани със златна инкрустация от лозови листа.
Краищата на хомота и оковете — също тъй посребрени —
представляваха златни лица на купидончета с тюркоазени очи. Това чудесно превозно средство се продаваше за сто хиляди златици. Някой ми подшушна, че било поръчано от богат сенатор и вече дори било платено, но че той помолил златарите да го изложат за продан в продължение на няколко дни (на цена много по-висока от оная, която бил заплатил), защото искал публично да оповести стойността, преди да му стане притежател. Това ми се стори твърде вероятно: самите златари никога не биха изработили подобно скъпо нещо, ако не знаеха,
че ще намерят купувач-милионер. В качеството си на блюстител на обществения морал аз имах всички права да сторя онова, което направих. Накарах златарите в мое присъствие да обелят цялото злато и сребро с чук и длето и да го продадат на килограм, за да се отлее в

661
монети, на вещото лице от държавната хазна, което пратих да доведат.
Надигнаха се силни протести, но аз ги смирих, като казах:
— Кола с подобна тежест ще повреди уличните настилки: трябва малко да я олекотим.
Имах дълбоко предчувствие за това кой е собственикът: беше
Азиатик, който сега се чувствуваше в безопасност и не намираше за нужно да крие своите несметни богатства, макар успешно да ги беше укрил от алчните очи на Калигула, като ги бе разпределил в стотици малки вложения при десетки различни банкери от името на свои освобожденци и приятели. Настоящото самохвалство бе пряко подклаждане на народни размирици. Какви изключителни подобрения бе направил той в Градините на Лукул, които наскоро беше купил!
Смятаха се за втори по красота след Градините на Салуст; но Азиатик се беше похвалил: „Когато завърша Градините на Лукул, Салустовите градини в сравнение с тях ще приличат на няколко акра пустеещи земи!“ Засади такива плодни дръвчета, такива цветя, построи такива фонтани и рибни езера, каквито Рим изобщо не беше виждал.
Помислих си, че ако някога градът бъде оставен без достатъчно храна,
никой не би желал да гледа как един весел сенатор с огромен търбух се разхожда в сребърната си кола със златни главини и чивии на осите.
Човекът не би бил човек, ако поне не му се прииска да отскубне тези чивии. Все още смятам, че съм постъпил правилно в случая. Но това,
че съм унищожил едно произведение на изкуството — златарят беше прочут майстор, същият, който бе натоварен от Калигула да изработи и отлее златната му статуя, — бе прието като необуздана варварска проява и възмути много по-дълбоко ония приятели на Винициан,
отколкото ако бях измъкнал десетина обикновени граждани от тълпата и бях накарал да ги направят на парчета с чук и длето, а сетне да ги продам за месо на касапите. Самият Азиатик не изрази никакво раздразнение и бе достатъчно внимателен да не признае, че е бил собственик на колесницата, но Винициан се възползува докрай от това мое престъпление. Казал:
— Сега може да се очаква, че ще смъкне дрехите от гърбовете ни и ще разтъче вълната, да я продава отново на тъкачите. Този човек е луд. Трябва да се отървем от него.
Обаче Виниций не беше в групата на недоволниците.
Предполагаше, че го подозирам, след като се беше предложил за

662
император на мое място, и сега много внимаваше да не ме засегне и с най-малкото. Освен това сигурно е знаел, че още е безсмислено да се опитват да се отърват от мене. Все още бях много обичан от преторианците и вземах здрави мерки срещу посегателство за убийство — постоянен ескорт от войници внимателно претърсване за скрито оръжие, слуга, който опитваше всяка храна за отрова, — но всички от домакинството ми бяха хора доверени и бдителни, та човек би трябвало да е голям късметлия и много хитър, за да отнеме живота ми и да спаси своя собствен. Напоследък двама души бяха направили неуспешни опити да ме убият; и двамата бяха конници, които бях заплашил да изхвърля от съсловието заради полови провинения.
Първият ме причака пред портата на театъра на Помпей, за да ме убие,
когато излизам. Идеята му не беше лоша, но един от войниците ми го забелязал, докато свалял кухата капачка на тоягата си, която се оказала копие; втурна се върху му и го удари по главата в мига, когато оня се готвеше да го метне по мене. Другото покушение направиха в храма на
Марс, където принасях жертва. Оръжието в този случай беше ловджийски нож, но убиецът бе обезоръжен на място от околните.
Всъщност единственият начин да се отърват от мене беше с помощта на въоръжените сили, но откъде да намерят войски, които да ми се опълчат? Винициан смятал, че знае отговор на въпроса. Надявал се да получи помощ от Скрибониан. Този Скрибониан беше първи братовчед на малката Камила, която баба ми Ливия бе отровила много отдавна, в деня, в който трябваше да ни сгодят. Когато бях в Картаген,
в годината преди смъртта на брат ми, Скрибониан се бе отнесъл много грубо към мен, защото там се отличи в една битка с Такфаринат, в която аз не бях в състояние да участвувам: и баща му, Фурий Камил,
управител на провинция Африка, го накара да ми се извини публично.
Той бе принуден да се подчини, защото в Рим думата на бащата е закон, но не можа да ми го прости, и оттогава на два-три пъти се бе отнасял с мен твърде зле. По времето на Калигула беше един от най- изтъкнатите ми мъчители в двореца: почти всички съдове с вода,
закрепени отгоре на вратите, и други подобни грубиянски шеги, с които ме съсипваха, бяха замисляни от него. Та можете да си представите, че когато Скрибониан, когото Калигула наскоро бе изпратил да командува римските войски в Далмация, научил кой е избран за император, изпитал е не само завист и отвращение, но и

663
страх за своята сигурност. Започнал да се пита дали като изтече срокът за назначението му и се върне в Рим, аз ще се покажа дотолкова великодушен, че да му простя обидите; и ако го сторя, дали опрощението ми не ще е по-трудно за издържане, отколкото гневът ми.
Решил да ми изкаже обичайното уважение, дължимо на един главнокомандуващ, но да стори всичко по силите си, за да спечели личната преданост на войските под негова команда: та като дойде времето да го отзовавам, да може да ми напише същото, което Гетулик беше писал на император Тиберий от Рейн: „Можеш да разчиташ на верността ми дотогава, докато аз съм на командирския си пост.“
Винициан беше личен приятел със Скрибониан и постоянно го уведомявал писмено за онова, което става в Рим. Когато екзекутирахме
Силан, Винициан писал:
Лоши новини ти пращам, драги мой Скрибониане.
Клавдий, след като опозори достойнството на Рим със своята глупост, невежество и шутовщина и с пълната си зависимост от съветите на шайка гръцки освобожденци, на един непрокопсан еврейски мошеник, на приятеля си по пиянство Вителий и Месалина, неговата развратна и амбициозна млада жена, накрая извърши и първото си голямо убийство. Бедният Апий Силан бе отзован от управлението на Испания, оставиха го в двореца да се лута два цели месеца, а сетне го измъкнаха внезапно от леглото на разсъмване и го екзекутираха без съд. Вчера Клавдий се появи в Сената и направо се подигра с това. Всички разумни хора в града са на мнение, че за Силан трябва да се отмъсти, и смятат, че ако се появи някой подходящ предводител, и целият народ ще го приветствува с открити обятия. Клавдий обърна нещата направо с краката нагоре и на човек вече му иде да съжалява за Калигула. За жалост в момента той може да се опре на преторианците, а без войски ние не сме в състояние да сторим нищо. Имаше няколко неуспешни опита за убийство: той е такъв страхливец, че човек не може да вмъкне дори губерка в двореца, защото претърсващите ще му я отнемат още в

664
преддверието. Надеждата ни е ти да ни спасиш. Ако би могъл да влезеш в града със Седми и Единайсети легион и с още някои местни войски, които имаш възможност да събереш, на тревогите ни ще се сложи край. Обещай на преторианците награда като оная, която Клавдий им даде, и те ще преминат на твоя страна начаса. Те го презират като цивилен, който се пъха в техните работи, а и той след оня единствен случай, когато бе принуден да прояви щедрост,
не им е дал повече от една златица на човек да пият за негово здраве на рождения му ден. Още щом стъпиш на италийския бряг — транспортните трудности лесно ще се преодолеят, — ние ще се присъединим към тебе с доброволческа войска и ще те снабдим с всички необходими пари. Не се колебай. Сега му е времето, преди нещата да се влошат още повече. Би могъл да стигнеш до
Рим, преди Клавдий да е поискал подкрепления от Рейн;
освен туй не смятам, че ще ги получи, дори и да поиска.
Говори се, че германците подготвяли своето отмъщение, а пък Галба не е човек, който ще напусне поста си на Рейн,
когато катите настъпват. Габиний пък не ще тръгне без
Галба; те винаги работят в съдружие. Тъй че въстанието обещава да бъде безкръвно. Не бих искал да те моля, като изтъкна, че това ще допринесе за личната ти безопасност,
защото зная — слагаш честта на Рим пред личните интереси. Но все пак добре ще е да си известен, че преди няколко вечери Клавдий заяви на братовчеда ми Виниций:
„Не забравям старите сметки. Когато един известен управител се върне в Рим след управлението си на
Балканите, помни ми думата, той ще плати с кръвта си за шегите, които ми погаждаше навремето.“ И още нещо. Не изпитвай угризения, че ще оставиш провинцията за известно време неохранявана. Легионите не ще се бавят дълго, а и ти можеш да отведеш със себе си повечко заложници, за да попречиш на провинциалите в твое отсъствие да се вдигнат. Освен това Далмация не е гранична провинция. Извести ме веднага дали си с нас и

665
готов ли си да си извоюваш име, велико като на твоя праотец Камил, като станеш вторият спасител на Рим.
Скрибониан решил да приеме риска. Писал на Винициан, че ще му трябват сто и петдесет кораба от Италия освен онова, което щял да успее да намери в далматинските пристанища. Трябвали му освен това един милион златици, които да раздаде, за да увещае двата редовни легиона — всеки от пет хиляди души — и двадесетте хиляди далматински новобранци, които щял да свика под знамената, да нарушат клетвата си към мене. Тъй Винициан и неговите съзаклятници
— шестима сенатори, седмина конници и още десет конници и шестима сенатори, които бях изхвърлил от техните съсловия —
напуснаха Рим необезпокоявани под предлог, че заминават за селските си имения. Първата вест за бунта беше едно писмо, което получих от
Скрибониан, написано с най-обидни думи; наричаше ме самозванец и идиот и ми нареждаше незабавно да се откажа от всичките си длъжности и да се оттегля в частния живот. Заявяваше ми, че съм доказал жалката си некадърност за тази длъжност, която ми била поверена от Сената в момент на объркване и умопомрачение, и че той,
Скрибониан, сега се отказвал от верноподаничеството си и се готвел да потегли към Италия с трийсетхилядна войска, за да възстанови реда и нормалното управление в Рим и в останалата част на света. Откажа ли се от монархията при получаването на тази бележка, животът ми щял да бъде пощаден и на мен и ближните ми щяло да се даде подобна амнистия, каквато аз разумно съм бил увещан да дам на противниците си при моето възкачване.
Първото, което сторих, когато прочетох това писмо, беше да избухна в смях. Небеса, какво приятно преживяване би било това, да се оттегля в частния живот отново и да заживея тихо и леко при едно порядъчно правителство заедно с Месалина, с книгите си и с моите деца! Естествено аз непременно бих се оттеглил, ако смятах, че
Скрибониан е способен да управлява по-добре от мене. Тогава бих могъл да се клатушкам спокойно на стола си, тъй да се каже, и да наблюдавам как друг някой се трепе с непосилната задача, която сам никога не съм искал да поема и която се оказа много по-тежка,
тревожна, неблагодарна, отколкото бих могъл да изразя с думи! Все

666
едно, че цар Агамемнон се беше изстъпил напред, когато Лаокоон и двете му деца се борят с двете големи змии, пратени от разгневените богове, за да ги унищожат, и бе викнал: „Чакай, остави тези прекрасни същества на мене. Ти не си достоен да се бориш с тях. Чуваш ли,
остави ги на мира, иначе ще те сполети по-голямо зло.“ Но можех ли да вярвам на Скрибониан, че ще сдържи думата си за амнистията и ще пощади живота ми и живота на моето семейство? И дали неговото правителство ще бъде наистина така порядъчно и почтено, както той очаква? И какво ще кажат преторианците в случая? И дали
Скрибониан е толкова обичан в Рим, колкото сам си мисли? Дали змиите всъщност ще склонят да оставят Лаокоон и децата му и ще се увият вместо това около тялото на този Агамемнон?
Бързо свиках Сената и заявих:
— Уважаеми сенатори, преди да ви прочета това писмо, трябва да ви кажа, че съм твърде склонен да приема исканията, изложени в него, и с радост бих посрещнал почивката и сигурността, които, малко строго, то ми обещава. Единствената причина всъщност, която ме кара да отклоня предложенията, направени ми от този Фурий Камил
Скрибониан, е дълбоката увереност, че страната ще отиде към по-зле,
вместо към по-добре, ако го сторя. Признавам, до миналата година бях срамно неумел в изкуството да управлявам, както и в правните и военни процедури; и макар с всеки ден да ставам по-вещ,
образованието ми все още куца. Няма човек на моята възраст и от моя ранг, който да не е в състояние да ме научи на многобройни технически дреболии, за които аз съм пълен невежа. Но това е по вина на лошото ми здраве и на лошото мнение, което моето блестящо — и сега отчасти обожествено — семейство имаше за умствените ми способности, докато бях момче; то не се дължи на нежелание да изпълнявам задълженията си към моето отечество. И при все че никога не съм очаквал да бъда издигнат на отговорна работа, аз се усъвършенствувах в науките със, надявам се да го признаете, похвално приложение. Позволявам си свободата да заявя, че близките ми бяха сбъркали: аз никога не съм бил умствено недоразвит. Спечелих си устното свидетелство в този смисъл от божествения Август малко след посещението му при Постум Агрипа на неговия остров и от благородния Азиний Полион в Аполоновата библиотека три дни преди неговата смърт — който обаче ме посъветва да си наложа маската на

667
глупостта, подобно на първия Брут, като предпазна мярка срещу някои личности, които биха поискали да ме премахнат, ако се покажех твърде развит умствено. Моята съпруга Ургуланила, с която се разведох заради мрачния й нрав, невярност и грубиянство, и тя си направи труда да отбележи в завещанието си — бих могъл да ви го покажа, ако желаете — своето убеждение, че не съм глупак. Последните думи на богинята Ливия Августа към мен, на смъртното й ложе, или по-скоро би трябвало да кажа „малко преди нейното обожествяване“, бяха: „И
като си помисля само, че съм те смятала за глупак.“ Признавам, че сестра ми Ливила, майка ми Антония Августа, племенникът ми,
покойният император Гай, и чичо ми Тиберий, неговият предшественик, до края не промениха лошото си мнение за мене; и че двамата документираха това в официални писма до Сената. Чичо ми
Тиберий ми отказа място сред вас, обосновавайки се с това, че всяка реч, която бих произнесъл, не ще бъде друго освен изпитание за вашето търпение и загуба на вашето време. Племенникът ми Гай
Калигула ми отреди място тук, защото му бях чичо, а той искаше да се покаже великодушен. Но разпореди аз да се изказвам последен при всички дебати и заяви в една своя реч, която, ако не си спомняте, бихте могли да намерите в архивите, че ако някой сенатор има желание да облекчи естествените си нужди по време на заседание, би го помолил за в бъдеще да бъде тъй благовъзпитан, щото да се сдържа и да не отвлича вниманието, като се измъква по средата на някоя важна реч —
неговата собствена например, — и да изчака, докато знакът за всеобщо разсейване на вниманието бъде подаден от консула с извикването на
Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик (както ме знаеха тогава) за изказване по въпроса. Вие, помня, се вслушахте в съвета му,
предполагайки, изглежда, че аз съм лишен от всякакви чувства, или мислейки, че те тъй често са били наранявани преди това, щото вече съм изцяло брониран, като безкрилия дракон на Тиберий; а може и да сте били единодушни с племенника ми, че наистина съм малоумен.
Обаче упоменатите мнения за противното, изказани от двете божества
— Август и Ливия, за които обаче ще трябва да повярвате единствено на мен, тъй като никъде не са зарегистрирани в писмена форма, —
тежат безусловно повече от мненията на стотици смъртни, нали?
Принуден съм да приема като богохулство всяко мнение,
противоположно на тяхното. Наистина днес богохулството не е

668
криминално престъпление — това го променихме; но то във всички случаи е проява на лошо възпитание и може да се окаже опасно, ако стигне до ушите на боговете. Освен това и чичо ми, и моят племенник загинаха от насилствена смърт и не бяха оплаквани и речите и писмата им вече не се цитират с онова уважение, с което се цитират речите и писмата на бога Август, а и по-голяма част от законодателството им бе анулирано. В своето време те бяха лъвове, уважаеми сенатори, но сега са мъртви, а според думите на еврейската поговорка, която божественият Август обичаше да повтаря — чул я беше от цар Ирод
Велики на Юдея, чието остроумие той високо ценеше, както аз ценя остроумието на внука му цар Ирод Агрипа — „Живото куче струва

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: