Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

739
— Ксеркс Велики имал един военен министър на име Хермотим,
евнух като тебе, и когато оставял Хермотим сам да разреши някоя тактическа проблема, като например превземането на непревземаем град без обсадни машини или преминаването на непроходима река без лодки, проблемът всякога бивал разрешен. Но ако Ксеркс или друг някой се опитвал да се намеси със съвет или предложение, Хермотим заявявал, че работата вече ставала твърде сложна за него и отказвал да се занимава с нея. Ти си втори Хермотим, но за щастие аз ще те оставя сам да се оправяш. Предвидливостта ти в оня случай с обелисковия кораб ти спечели моето доверие. Знай — очаквам големи дела от твоите камили и товара им. Разочароваш ли ме, ще си навлечеш гнева ми и вероятно ще те хвърля на пантерите в амфитеатъра още щом се завърнем.
Той отвърна все още ухилен:
— Ами ако ти помогна да спечелиш победата?
— Тогава ще те наградя с най-големия орден, който имам правото да раздавам, а той е съвсем подходящ за твоя пост: ще те наградя с „Неподостреното копие“. Какви други новости носиш в багажа? Тия камили, слонове и черни стрелци от Африка напомнят повече за представление на Марсово поле, отколкото за истинска война.
— Не, Цезаре, почти нищо друго. Но, вярвам, бритите ще си напълнят очите, преди да сме свършили, а входните пари можем да съберем и след представлението.
Напуснахме Ричбъро, без да срещнем съпротива: прехвърлихме реките под охраната на части от Четиринадесети легион, изпратени от
Авъл за тази цел. Щом преминахме, те тръгнаха след нас. Не срещнахме ни един бритски враг по целия път от Ричбъро до Лондон,
където Авъл и аз обединихме войските си на пети септември. Мисля,
че и той се зарадва на срещата ни толкова, колкото и аз. Първото, което го запитах, бе дали духът на войниците е висок. Отвърна ми утвърдително и каза, че са очаквали едва половината от подкрепленията, които съм довел, а не бил споменал и за слоновете,
тъй че нашата истинска мощ ги изненадала. Запитах го къде очаква неприятелят да ни даде битката, а той ми показа една контурна карта от глина на местността между Лондон и Колчестър. Посочи ми област,
дълга двадесетина мили, край пътя Лондон — Колчестър (естествено

740
това не беше път в истинския смисъл на думата), която Карактак укрепвал усърдно и която почти сигурно щяла да бъде място на бъдещото сражение. Бе горист хребет, наречен Брентууд, който извиваше край пътя като подкова; в двата й края имаше големи укрепления от колове и още едно в средата. Пътят вървеше към североизток. Левият неприятелски фланг отвъд възвишението се предпазваше от мочурищата, а един дълбок поток, наречен Уиълдски поток, образуваше защитна преграда отпред. Откъм десния фланг хребетът поемаше към север и продължаваше нататък около три- четири мили, но дърветата, бодливите храсти и къпините избуяваха край него тъй нагъсто, че всеки опит да се атакува този фланг от войници, които ще трябва да си разсичат път през гъсталака, би бил,
според Авъл, съвсем безполезен. Понеже единственият възможен достъп до Колчестър беше по този път и понеже исках да се срещнем с главната сила на неприятеля колкото може по-скоро, аз проучих тактическите проблеми извънредно внимателно. Пленници и бегълци ни дадоха много точни сведения за отбранителните линии в горите и аз ги намерих за отлично обмислени. Не приех предложението за фронтална атака. Тръгнехме ли към централното укрепление, без първо да сме унищожили другите две, щяхме да се изложим на тежки атаки откъм двата фланга. Но нападение първо над другите две също нямаше да ни помогне кой знае колко; защото и да успеехме да ги превземем със скъпи жертви от наша страна, това значеше да си пробиваме пътя през цяла поредица от следващи укрепления навътре в гората, всяко от които трябваше да се превзема с отделна операция.
На военния съвет, на който Авъл и аз свикахме всички висши щабни офицери и командирите на легионите, единодушно се прие, че фронталната атака над централното укрепление е неизбежна и че трябва да сме готови да понесем тежки загуби. За жалост полите на хълма между реката и потока бяха много подходящи за маневриране с колесници. Авъл препоръча масово нападение в ромбовидна формация. Челото на ромба да се състои от един-единствен легион,
разделен на две „вълни“, като всяка вълна е от осем редици. След тях да следват два легиона, които да се движат в една линия, в същата формация като водещия легион; след тях три легиона, наредени в една линия. Това да е най-широката част на ромба и там да са и слоновете като прикритие за всеки фланг. Подир тях да следват пак два легиона, а

741
накрай — един. Конницата и останалата пехота да се пазят за резерв.
Авъл обясни, че този ромб осигурявал прикритие за нападения откъм фланговете: врагът не може да атакува водещия легион, без да се изложи на обстрела от металните копия на втората линия, нито пък втората линия, без да пострада от копията на третата. Третата линия ще я пазят слоновете. Ако се случи голямо нападение с колесници откъм някой заден фланг, тамошните легиони можели да се извъртят и пак да се опазват едни други.
Моите възражения срещу този ромб бяха, че той е добра формация и е бил използуван успешно в еди-кои си битки — изброих ги — по време на Републиката; но че бритите са далеч по- многочислени от нас и вмъкнем ли се веднъж в средата на подковата,
можем да бъдем атакувани от всички страни едновременно от сили,
които не бихме могли да отблъснем, без да се дезорганизираме; челото на ромба непременно ще се окаже откъснато от тила. Заявих освен това много натъртено, че не съм готов да приема и една десета от загубите, които според изчисленията ще претърпим при една фронтална атака. Веспасиан изрече старата поговорка, че не можеш да си приготвиш бъркани яйца, без да счупиш черупките, и запита припряно дали не предлагам да се откажа от жертвите и да се върна във Франция незабавно и докога в такъв случай съм очаквал да си запазя уважението на войската. Пресякох го:
— Има повече от един начин да утрепеш котка — защо да я пребиваш до смърт с кокалената лъжица за каша, та да счупиш и лъжицата на всичко отгоре?
Започнаха да спорят с мен с превъзходството на стари бойци,
опитваха се да ми вземат ума с технически военни термини, сякаш бях някой жалък невежа. Избухнах гневно:
— Слушайте, уважаеми! Както казваше богът Август: „Ряпата може да не знае гръцки, но аз знам“. Изучавам военна тактика от цели четиридесет години и вие не можете да ме научите на нищо ново:
познавам всички традиционни и нетрадиционни ходове и нападения в играта на дама, разигравана с живи хора. Но трябва да разберете, че нямам свободата да играя тази игра така, както ме карате да я играя.
Като Баща на Отечеството сега аз имам дълг към синовете си: отказвам да пропилея три-четири хиляди техни живота в подобна атака. Нито

742
баща ми Друз, нито брат ми Германик биха си позволили да извършат фронтална атака срещу такава здрава позиция.
Гета запита с ирония:
— Какво биха сторили благородните ти роднини, Цезаре, в случай като този?
— Биха намерили някакъв околен път.
— Но околен път няма, Цезаре, това е установено.
— Казвам, че биха намерили някакъв околен път.
Крас Фруги се обади:
— Левият фланг на неприятеля се охранява от царя Чапла, а десният — от царица Глогина. И това е, на което се осланят, според някои пленници.
— Какъв е този цар Чапла? — запитах.
— Властелинът на тресавищата. В тяхната митология е братовчед на богинята на Битките. Тя се явява в образа на гарван и кацва върху остриетата на копията. А след това отмъква победените в тресавищата, където братовчед й, царят Чапла, ги изяжда. Царица
Глогина е девица, която напролет се облича в бели одежди и помага на войниците в битките, като укрепява преградите им от колове със своите тръни: нали разбираш — те режат трънливи дървета и ги струпват в редица, с тръните навън, като скрепяват стволовете един за друг. Страшно препятствие за преминаване. Но царица Глогина крепи този десен фланг, без да е нужно да се режат дърветата. Разузнавачите ни съобщават, че цялата гора е така страховито оплетена, че е безполезно да се опитваме да пробием на което и да е било място.
Авъл каза:
— Да, Цезаре, страхувам се, че трябва да вземем решение за тази фронтална атака.
— Посиде — викнах изведнъж, — ти бил ли си войник?
— Никога, Цезаре.
— Е, в такъв случай не съм сам, слава на боговете. Да речем, че аз се наема с невъзможната задача да преведа нашата конница до десния фланг на неприятеля, ти готов ли си да преведеш преторианците откъм левия през това непроходимо тресавище?
А Посид отвърна:
— Ти ми даваш по-лесния фланг, Цезаре. Оказва се, че има някаква пътека през блатата. Вървяло се по нея в редици по един, но

743
има пътека. Вчера в Лондон срещнах един човек, испански окулист,
който се скита из страната да лекува хората от блатно възпаление на очите. Сега е в лагера и разправя, че познавал това тресавище, а и пътеката — все по нея минавал, за да не плаща такса на бариерата при хълма. Откакто умрял Цимбелин, не вземали някаква определена сума,
ами всеки пътник трябвало да плаща според парите, които носи в дисагите, и на този окулист му омръзнало да го обират. В ранно утро над тресавището всякога има мъгла, тогава той поемал по пътеката и се промъквал незабелязан. Разправя, че било лесно да вървиш по нея,
стига веднъж да стъпиш там. Извеждала на половин миля зад хребета,
в края на някаква борова горичка. По всяка вероятност бритите са сложили там стражи — Карактак е бдителен военачалник, — но,
струва ми се, че бих могъл да ги обезвредя и да преведа през блатото всички, които са готови да ме последват.
Той обясни подробно хитрия си план, който одобрих, макар мнозина от пълководците да се усмихваха иронично; сетне аз обясних своя замисъл за нападение над десния фланг, който беше извънредно прост. Съсредоточени над обсъждането на ромбоидната формация,
всички бяха пропуснали един важен факт, а именно, че индийските слонове могат да преминават през най-гъстите гори и не ги спират нито трънаци, нито шубраци. Но за да не разправям историята на два пъти, не ще кажа повече за военния съвет и за взетите там решения.
Ще продължа с описание на битката, която се състоя в Брентууд на седми септември, дата, която бе паметна за мене, защото този ден брат ми Германик нанесе поражение над Херман при река Везер: ако беше жив, сега щеше да е петдесет и осем годишен — връстник на Авъл.
Поехме от Лондон по Колчестърския път. Авангардът ни влизаше в чести схватки с британски воини, но не срещнахме сериозна съпротива чак до Ромфърд, селце на около осем мили от Брентууд,
където намерихме брода през река Ром здраво укрепен. Неприятелят ни задържа там през цялата сутрин, като даде двеста убити и сто пленници. Ние загубихме само петдесет, но двама от тях бяха офицери,
а един — трибун, тъй че в известен смисъл бритите бяха облагодетелствувани. В същия следобед наближихме до хребета
Брентууд и спряхме да нощуваме на отсамната страна на потока, който ни послужи за защитна бариера.

744
Проверих знаменията. Пред всяка битка се оглеждат знаменията,
като се дава на свещените кокошки просена каша и се наблюдава как я поглъщат. Ако не са гладни, битката може да се смята направо за изгубена. Най-благоприятно е знамението, когато още щом жрецът отвори вратата на кафеза, кокошките се втурнат нататък, без да крякат и да бият с криле, и започнат да кълват тъй лакомо, че капки от кашата се стичат от клюновете им. Ако ли пък се чуе как човките им чукат по земята, това предсказва пълното поражение на неприятеля. За наша радост одарени бяхме с това най-щастливо знамение. Жрецът, който се грижи за кокошките, не се показа пред птиците, а, застанал с мен зад кафеза, изведнъж разтвори вратата в мига, в който аз им изсипах кашата. Те се втурнаха навън съвсем беззвучно и направо се нахвърлиха върху гъстата каша, край тях захвърчаха пръски и те започнаха да се хранят тъй лакомо, че всички бяхме възхитени.
Приготвил си бях една, според мен, много подходяща реч.
Напомняше донякъде на Ливий, но смятах, че историческото значение на настоящия случай изисква нещо в този стил. Тя беше следната:
Римляни, нека никой сред вас не пустослови, нека ничий глас не възхвалява гръмко и напразно древните времена — не ги зовете дни на чисто злато и не омаловажавайте настоящия век, на чиято слава ние би трябвало да сме юначните борци, наричайки го покварен век на варакосан гипс. Гръцките герои пред Троя, възпети от величествения Омир, комуто би трябвало да вярваме,
неспирно са повтаряли стиха:
Не прекалявайте в скромността си, римляни.
Вдигнете високо глави. Изпъчете гърди. Строени в боен ред, пред вас днеска са воини, които напомнят на вашите

Изтегляне 7.72 Mb.

Сподели с приятели: