Б я г а й, м а л к и я, б я г а й !

УЛИЦИТЕ СЕ ВЪЛНУВАТ

Още в самото начало с Израел станахме неразделни. Три дни след описания случай той дойде в моята стая и ми каза, че предстои битка с “Епископите”. Най-после един шанс да използвам своя пистолет.

“Мау-мау” се събраха във “Вашингтон парк” в девет часа вечерта. Нашият военен съвет се беше срещал с военния съвет на “Епископите”. Беше определен часът на битката - десет часа на игрището. Израел каза:

- Вземи револвера със себе си! Ако по време на битката се наложи да очистим някого, ще действаме без да загубим нито един от нашите. Ние сме “Мау-мау”. Африканските “Мау-мау” пият кръв, а ние сме също като тях.

Бандата се събра в 20.30 часа. Оръжията бяха скрити по дърветата и във високата трева на парка, защото не беше възможно да бъдат пренесени през деня поради полицията. Вечер обаче никой не можеше да ни види. Карлос и Израел дадоха своите заповеди. Към 10 часа около 100 момчета вече бръмчаха из парка. Някои от тях имаха револвери, а повечето - ножове. Можеха да се видят и бейзболни стикове, тояги с пирони, велосипедни вериги, които бяха особено опасно оръжие. Карлос носеше байонет, дълъг около половин метър, а Хектор - сгъваемо мачете (нож за рязане на захарна тръстика). Някои от момчетата трябваше да отидат напред в училищния двор, за да пресекат пътя на “Епископите”. Те имаха заповед да чакат, докато чуят шума на битката и тогава да ударят в гръб. Ние, останалите, трябваше да вървим по улицата и да се опитаме да изтласкаме “Епископите” в задната част на училищния двор.

Взехме оръжията от скривалищата и тръгнахме напред. Тино беше до мен и си подсвиркваше едва-едва.

- Е, как е, Ники? Страх ли те е?

- Защо? Та аз отдавна чакам такова нещо! - казах аз и измъкнах от якето си револвера.

- Колко куршума имаш? - попита ме той.

- Пълен е. Пет изстрела!

- Не е лошо. Тази вечер ти непременно ще очистиш някоя черна маймуна. А аз тъжно трябва да въртя своя нож.

Ние се разделихме на малки групи, за да останем незабелязани от полицейските патрули. После се срещнахме в училището и Карлос даде заповед за нападение. “Епископите” ни очакваха вече.

- Напред! Убийте ги! - крещяхме ние и се вмъкнахме през празния вход, който представителите на другата банда бяха ни оставили.

Аз се намирах в първите редици. Измъкнах пистолета си от колана. Израел беше до мен и размахваше своя бейзболен стик. Беше тъмно и трудно се различаваха членовете на бандата. Видях как Хектор изтича по бейзболното игрище и някой го последва с капака на кофа за боклук. Изведнъж Хектор падна по гръб на земята. След това се чу изстрел и викове. Внезапно бях нападнат в гръб и се намерих на твърдия цимент. Протегнах ръка, за да се отбранявам, но почувствах, че главата ми е пукната. Помъчих се да разбера кой е нападателят, но в този момент един бейзболен стик намери главата ми. Чух как тя издрънча. Още един удар ме намери в слабините. “Мау-мау” издадоха своя вик, а това означаваше нападение. Скочих отново на крака. Обърканите “Епископи” тичаха към малкия изход на улица “Св. Едуард”. Израел, който тичаше зад мен, извика:

- Застреляй го, Ники! Ей този отпред!

Той показа едно момче, което навярно беше ранено и не можеше да настигне бягащите си приятели. Насочих пистолета към клатушкащата се фигура и натиснах спусъка. Чу се изстрел. Момчето продължаваше да бяга. Хванах оръжието с двете си ръце и стрелях още веднъж.

- Този път го очисти! Чу ли? Очисти го! - крещеше Израел.

Момчето беше паднало и се гърчеше на земята.

Изведнъж Израел ме хвана за ръката и извика:

- Изчезвай, Ники! Ченгетата пристигнаха.

Чухме полицейска сирена. Полицаите се опитваха да преградят пътя на “Епископите”, които се мъчеха да се измъкнат към съседната улица. Ние бягахме в обратна посока и се разделихме към края на площада. Докато се катерех по някаква сграда, погледнах назад. На улицата лежаха три неподвижни тела. Няколко други момчета седяха на земята и притискаха с ръка раните си. Цялата битка бе продължила не повече от 10 минути.

Изморени от продължителното бягство, ние се спряхме. Карлос и две други момчета ни поеха и ние скочихме в една канализационна шахта зад бензиностанцията. Израел не можеше да си поеме въздух, но въпреки това се смееше така, че аз изтръпнах.

- Видяхте ли този, лудия Ники? - крещеше Израел. - Той наистина е жив дявол. Изпълнен е с всички адски сили, но беше ужасно глупав, когато стреляше във въздуха.

Другите се засмяха и ме тупаха по рамото насърчително. Чувствах се отлично. Бях видял да се лее кръв. Бях застрелял някого. Дано да съм го очистил! А освен това успяхме да изчезнем. Никога до тогава не бях виждал хората да се бият и убиват. Ние бяхме сега почти като едно семейство и аз се чувствах изключително щастлив. Израел постави ръка на рамото ми.

- Ти си наред, Ники! Такъв като тебе дълго съм търсил. Ние с теб сме от един сорт. И двамата сме луди!

Отново се засмяхме. Бях щастлив, че ме смятат за луд. И по-добре да си луд, отколкото наркоман, както всички други.

- Какво би станало, ако си пийнем малко? - каза Карлос и общото настроение порасна с няколко градуса. - Кой има пари?

Никой нямаше пари.

- Аз ще се погрижа! - предложих си услугите.

- Как? Искаш да ограбиш някого? - попита Израел.

- Правилно, малкия! Тръгвай с мен!

Той ми стисна ръката и каза:

- Ти наистина си чудесен, Ники! Изобщо нямаш сърце и абсолютно никакво чувство. Хайде, момче! Аз съм с теб!

Хвърлих поглед към Карлос, който в края на краищата беше нашият ръководител. Той кимна с глава. До ъгъла на блока се виждаха светлините на една бензиностанция, а до нея имаше закусвалня, която работеше цяла нощ. Аз влязох първи. Вътре имаше трима души, двама от които - мъж и жена - стояха зад бара. Той така се уплаши и изненада, че устните му започнаха да треперят. Допрях ножа до стомаха му и казах:

- Хайде, стария, дай ми ги! - и показах банкнотите в ръката му.

Човекът зад бара посегна към телефона. Израел обаче щракна със своя автоматичен нож, хвана го за престилката и каза:

- Хей, човече, искаш ли да умреш?

Жената изпищя. Израел блъсна човека и той падна като чувал. После откъсна кабела на телефона и каза, държейки го за престилката:

- Искаш да викаш полицията? На ти на теб полиция! - След това той запрати телефона по него. - Викай!

Уплашеният човек хвана апарата и видя, че шнурът лежеше до него на пода.

- Хайде, стария! Няма да те чакам цяла вечер! - заплаших аз.

Той протегна ръка и аз грабнах банкнотите.

- Това ли е всичко?

Той искаше да отговори, но не можа да издаде никакъв звук. Очите му се бяха обърнали и устните му трепереха. Не можеше да се помръдне.

- Хайде, изчезвай! - казах аз.

Карлос обърна ключа на касата, измъкна парите и ги набута в джоба си. А ние през това време се измъкнахме заднишком през вратата. Старият човек лежеше на земята. Биеше се с ръце в гърдите и стенеше.

- Ей, чакайте! - извика Израел, като взе една шепа монети от касата.

Няколко цента се търколиха по пода. Израел се засмя:

- Една кръчма никога не бива да се напуска без бакшиш! - каза той. Всички се засмяхме. Аз взех една празна бутилка и я хвърлих върху витрината.

- Човече, ти си луд! - каза Карлос, докато бягахме. - Ти ще вдигнеш на крак полицията на целия Бруклин. Днес наистина трябва да изчезнем!

Два месеца по-късно Карлос беше заловен от полицията и осъден на шест месеца затвор. Вечерта имахме събрание цялата банда. То се състоя в аулата на училището. След занятията никой не можеше да прекрачи прага на гимназията, но ние бяхме дали бакшиш на портиера. Той ни пусна, защото се страхуваше за сина си. На това събрание Израел беше избран за президент, а аз единодушно - за вицепрезидент на бандата. След събранието отпразнувахме това събитие в мазето на училището. През тази нощ ние останахме за дълго заедно. Пушехме марихуана, пиехме евтино вино и седнали на стълбите, ние се целувахме, а останалите танцуваха под звуците на стар грамофон.

Хванах Лидия за ръката и казах:

- Хайде, тръгвай с мен навън!

На излизане тя ми каза:

- Аз съм твоя, Ники! Ако ме искаш, аз ти принадлежа напълно!

Отидохме във “Вашингтон парк”, но не можахме да намерим самотно място. Най-после прескочихме една ограда и паднахме със скок във висока трева от другата страна. Изведнъж почувствах, че някой ни наблюдава.

Погледнах към сградата от другата страна на улицата и забелязах, че десетина момичета от сестринското училище ни наблюдават. Имах чувството, че съм на сцена на някоя опера. Исках да стана, но Лидия каза:

- Какво ти става?

- Погледни остреща! - отговорих аз. - Цялата въшлива банда ни наблюдава.

- И какво ти пречи това? - каза Лидия и ме дръпна отново към себе си.

След това често ходехме в парка и никак не се смущавахме от любопитните погледи на хората, които ни наблюдаваха. През следващите четири месеца бях арестуван четири пъти, но нито веднъж не можаха да ме осъдят. Отървах се с предупреждения. Аз бях щастлив. Членовете на бандата ме уважаваха. Не се страхувах от никого. Биех се смело, както на дневна светлина, така и в мрака на нощта. Една вечер ми казаха, че Лидия е разговаряла с един “апах”. Ядосах се и заплаших, че ще го убия. Отидох у тях и поприказвах с по-възрастния й брат Луис, който ми обясни как точно стоят нещата. Един от “Апахите” нападнал миналата вечер Лидия и се опитал да я принуди да му каже моя адрес.

Заедно с Израел и шест други момчета решихме да направим едно посещение на “апаха”. Намерихме го на един ъгъл и го обградихме. С един удар го свалих на земята, а после го ударих с една метална тръба по главата. Момчето молеше за милост, но аз продължих да го блъскам, докато вече не беше в състояние да държи ръцете пред лицето си, за да се отбранява от ударите ми.

- Въшльо такъв, сега знаеш какво ще ти се случи, ако не престанеш да се занимаваш с моето момиче.

После изчезнахме. Аз отидох при Лидия и й обясних как съм употребил своето право на защита, без дори да помисля, че само преди няколко часа бях решил да постъпя по същия начин и с нея.

През лятото битките по улиците станаха по-чести. Топлината в жилищата бе непоносима, поради което по-голямата част от момчетата оставаха на улицата през нощта. Почти не минаваше нощ, без да предприемем нещо. Никой от нас нямаше кола, но ако ми трябваше, можех винаги да си открадна. Не можех да карам, но вечер с мен идваше Мани Дуранго. Веднъж той ми предложи да си направим разходка с кола.

- Видял ли си нещо подходящо? - попитах аз.

- Разбира се! Точно зад ъгъла има чудесна кола. Един глупак я е оставил заедно с ключовете.

Мани имаше право. Колата беше наистина хубава, почти нов Шевролет. Ние скочихме вътре. Мани седна зад кормилото, а аз се отпуснах на седалката до него, запалих цигара и изтърсвах пепелта по улиците като някой богат собственик. Мани завъртя кормилото наляво и надясно, като имитираше с уста звука на мотора. Аз се засмях.

- Кажи, Мани, можеш ли да караш кола?

- Сигурно! Не съм опитвал.

Той завъртя ключа и моторът заработи. След това се облегна назад и даде газ. Шевролетът изсвири и тръгна на заден ход право към един камион. Чу се звън на счупени стъкла.

- Ей, човече! - извиках аз. - Ти наистина си чуден шофьор. Щом върви назад, може би ще се опиташ да тръгнем и напред.

Мани включи на първа скорост. Трябваше да се хвана здраво, защото Шевролетът подскочи с шум и се блъсна в нещо отпред. Отново счупени стъкла. Двамата се смеехме като луди и съвсем не забелязвахме как един човек, който излезе от същата къща се хвърли към нас:

- Махайте се от колата ми, мръсни въшльовци! - крещеше той и се опитваше да ме измъкне навън.

Мани включи на заден ход и човекът загуби равновесие. Взех една бутилка от “Кока-кола”, която се търкаляше на задната седалка и го ударих по ръката. Човекът изкрещя от болка. Мани отново включи на първа скорост и ние се понесохме напред. Хвърлих бутилката навън и чух как тя се разби на тротоара. Мани не знаеше да кара. Гумите изскърцаха докато направи първия завой и тръгна по лявото платно на “Парк авеню”. Две коли му препречиха пътя, а третата изсвири високо, качи се на тротоара и се блъсна в къщата. Ние продължавахме да се смеем. Мани се отправи към една бензиностанция, а после сви в съседната улица.

- А сега да изгорим тази шашма! - предложи той.

- Не! Това е чудесна кола! Ще я запазим. Хайде да качим някои момичета.

Но Мани не можеше да обърне колата. Скочихме и побягнахме, а изоставената без спирачки кола пое по нанадолнището и се блъсна в един камион. Мани беше момче по моя вкус. Аз не знаех още какви ужаси ще преживеем заедно. Всеки нов ден носеше нова лудост и нова престъпна активност. Нощите бяха още по-лоши. Една нощ с Тони и четири други момчета хванахме една жена, замъкнахме я в парка и я изнасилихме. По-късно разбрах, че Тони и другите момчета са попаднали в затвора за това. Малко по-късно хванахме едно италианско момче, което беше пристъпило в нашата територия. Обградихме го и го пребихме. Застанах над него с нож, насочен към адамовата му ябълка. С проклятия момчето изби ножа от ръката ми. Тино го хвана и го удари по лицето, после му разкъса ризата и изряза на гърдите му едно голямо “М”. Същото направи и на гърба му. Изхвърлихме окървавения младеж на улицата.

Всеки ден вестниците съобщаваха за убийства в предградията, в метрото, в градините, в големите блокови жилища, в тъмните странични улици. Всяка нощ правехме по някоя битка. Много собственици купуваха полицейски кучета и ги държаха нощно време в магазините си. Бандите обаче се организираха все по-добре и по-добре. Скоро разбрахме, че полицейските предписания в Ню Йорк забраняват на полицаите да претърсват момичета. По тази причина те, момичетата, носеха нашите оръжия. Когато полицаите ни задържаха понякога, момичетата стояха до нас и викаха:

- Хей, ти, мръсно ченге, защо не ме пребъркаш? Тогава ще мога да те затворя в моя собствен затвор. Искаш ли да опиташ? Хайде, ела!

На четвърти юли всички банди се срещнаха в Кони Айсленд. Вестниците преценяваха, че броят на младите гангстери е около 8 000 души. Нито един от тях не беше платил вход. Те просто се вмъкваха през вратата и никой не смееше да им каже нито дума.

На първи август Израел беше арестуван от полицията. Когато излезе от затвора, той ни каза, че положението му не може да се нарече розово. Беше решил да остане в сянка, докато се уталожат нещата. Ние бяхме съгласни и бандата ме избра за президент, а Израел трябваше да стане мой заместник. Едва от шест месеца бях в бандата, а вече бях неин президент. Не ми беше необходимо дълго време, за да установя, че “Мау-Мау” бяха много опасни и че самият аз се ползвам със славата на кървав побойник. Това ме ласкаеше.

Една вечер отидохме на танцова забава, организирана от католическата църква. Тя се опитваше със всички средства да привлече момчетата от улицата и затова в близост до полицейския участък откри младежки клуб. Всеки петък вечер там свиреше голям оркестър и цялата банда отиваше на танци. Момчетата стояха предимно навън и пиеха бира или евтино вино. Преди една седмица ние се бяхме напили и вдигнахме шум. Свещеникът ни помоли да бъдем по-въздържани. Ние го пребихме. След това дойде полицията. Почти не минаваше петък без да се случи нещо в това помещение. Тази вечер отидохме там с Мани и Пацо. Пихме извънредно много и пушихме марихуана. Открихме едно хубаво русо момиче, което танцува няколко пъти с мен. Тя ми разказа, че брат й имал мъчнотии с членове на бандата “Фантом лорд”.

- Къде е брат ти сега? - попитах аз. - Никой няма право да му прави нищо лошо, ако аз не желая това. Искам да говоря с него.

Тогава тя ме заведе в един ъгъл на помещението и ми представи своя брат.

- Знаеш ли какво? - казах му аз. - Твоята сестра е мило момиче и искам от време на време да излиза с мен. Тя ми харесва. А аз ще се грижа и за теб.

Уговорих се с момичето да идем на кино. Казах й, че съм президент на “Мау-Мау”. Тя се уплаши и каза, че иска да излиза с мен, но се бои от другите момчета. Ние се целунахме и аз й обещах да я закрилям.

В този момент погледнах към вратата и видях, че влизат трима от “Фантом лордовете”, облечени както винаги с цветни якета и карирани панталони, на които висяха дълги верижки. Едно от момчетата измъкна връзка ключове и повика русото момиче при себе си. Тя се отдръпна и аз я прегърнах.

- Ей, бейби! - каза другият. - Ще стане ли нещо между нас двамата? Брат ми има една кола и ние можем да използваме задната седалка напълно спокойно.

- Искаш ли да умреш? - попитах го аз.

- Я не разправяй басни! - отвърна той. - Ние вече имаме план какво да правим с пияния ти приятел, а теб, миризливо куче, ще оправим моментално!

В същия миг Мани удари момчето с лакът в ребрата. То обърна глава.

- Кой ме блъсна?

Мани се засмя. Аз усещах как напрежението във въздуха расте.

- Никой - казах аз и отстъпих няколко крачки назад.

В това време момчето хвана Мани и го запрати с удар на пода. Израел и Мани бяха моите най-добри приятели. Който посегнеше на тях, трябваше да получи отплатата си от мен. Отвърнах на хлапака със силен удар в слабините, точно под бъбреците. Той се хвана за мястото с двете си ръце и изкрещя от болка. Мани скочи на крака и измъкна ножа си. Аз вече търсех моето оръжие. Останалите младежи в помещението направиха кръг около нас и започнаха да се приближават. Те бяха твърде много за нас и ние трябваше да се измъкнем през вратата. Когато стигнахме стълбите, срещу нас изскочи голямото момче с нож в ръка. Не можа да ме улучи, но ножът му се плъзна под якето ми. Аз успях да отскоча настрани и му нанесох силен удар по темето. Той падна на каменните стъпала. Мани се хвана за якето и извика:

- Хайде! Сега ще извикаме бандата и ще изгорим този хамбар.

Момчетата се оглеждаха. Те не знаеха, че съм “Мау-Мау”, тъй като тези вечери бях облечен с костюм и носех връзка. При тези думи те се отдръпнаха и ни пуснаха да си отидем. На следващия ден потърсихме Санто - фантом лорда, който беше заплашил брата на русото момиче. Бяхме пийнали малко повече. Отидохме в сладкарницата на трета улица и там открихме няколко фантом лорда.

- Кой от вас е Санто? - попитах аз.

Едно от момчетата посочи с глава едър, широкоплещест младеж. Аз извиках към него:

- Ало, малкият! Как всъщност се казваш? Санто Николаус?

Мани се засмя. Големият ни погледна изпод вежди и започна да говори мърсотии по мой адрес.

- Не се изразявай така неучтиво! - отвърнах аз. - Знаеш ли кои са “Мау-Мау”?

- Да, чувал съм за тях. Обаче те могат да си гледат работата и да не се навират тук.

- И все пак ние се навираме, малкия! Ние сме “Мау-Мау”. Аз се казвам Ники и съм техният президент. Запомни добре това име!

Собственикът на сладкарницата посегна към телефона. Аз бръкнах в джоба на панталоните и натиснах ръба им, като че ли държах пистолет.

- Ей, ти! - извиках аз. - Остави телефона!

Приближих се до Санто и го ударих два пъти по лицето, като същевременно държах другата си ръка в джоба.

- Друг път ще си спомняш по-добре за мене, малкия!

Той се наведе напред и аз го ударих в стомаха.

- Ела! - казах на Мани. - Да вървим. Хлапаците тук се уплашиха.

Обърнахме се да си вървим и аз подхвърлих през рамо:

- Когато ме видиш следващия път, кажи на майка си да ти смени пелените. Ти си още бебе!

Когато излязохме на улицата, Мани мушна ръката си в джоба на якето и насочи пръста си:

- Пинг! Пинг! Ти си мъртъв! - извика той.

Изсмях се високо и поехме по улицата. Вечерта при мен дойде Израел и каза, че “Фантом лордовете” се готвят за битка, поради случилото се днес следобед. С Израел и Мани отидохме на тяхната територия, за да ги изненадаме. В близост до Бруклинския мост се разделихме. Израел и Мани обиколиха един жилищен блок, а аз продължих нататък. Няколко минути по-късно Израел изтича при мен. Бяха открили един “Фантом лорд” съвсем сам на улицата. Сега той лежеше на паважа и стенеше за милост.

- Събуй му панталоните! - заповядах аз.

Двамата му отвързаха колана и аз свалих панталоните.

- Изправи се на крака, гола жабо! - заповядах аз. - Изчезвай!

Момчето побягна като лудо по улицата и като се отдалечи на известно разстояние, започна да прави нелюбезни забележки по наш адрес.

- Карай нататък! - каза Израел. - От тези хлапаци вече няма да видим никого. Хайде да си отиваме вкъщи.

Едва бяхме тръгнали, когато на пътя ни се изпречи една банда от 12-15 “Фантом лордово”. Те ни обкръжиха. Това се казваше случай! Между тях различих няколко гангстера от еврейската банда. Един хлапак се приближи до мен с нож, но аз го ударих с една водопроводна тръба по главата. В този момент почувствах нещо като експлозия по темето си и паднах на земята. Изпитвах непоносима болка в главата. Надигнах се да видя какво е станало, но някой ме ритна с обувка в лицето, а другите започнаха да ме налагат с ритници по гърба. Помъчих се да стана, но получих удар с тръба по очите. Беше ми напълно ясно, че ще ме убият, ако не успея да се измъкна. Лежах на земята с лице към паважа. Бях почти в безсъзнание от болки. Като на сън си спомням, че Израел и Мани ме замъкнаха в един вход. Бях тежко ранен и не можех да се държа на крака.

- Хайде, бързо! - повтаряха те. - Тези бандити ще дойдат отново. Ние трябва да изчезваме.

Отново изпаднах в безсъзнание и когато дойдох на себе си, вече лежах в моето легло. Израел и Мани бяха ме носили по целия път до дома.

Топлото слънце напираше през прозореца.

Чувствах се много слаб и подтиснат. Исках да си събуя панталоните, но те бяха залепнали от кръв. Имах чувството, че ми е одрана кожата. Замъкнах се до банята и напълно облечен застанах под душа, докато напоените с кръв панталони се отделиха от краката ми. Гърбът и лицето ми бяха набраздени от дълбоки рани. Отново се повлякох по стълбите нагоре, почти гол, и мислех за момчето, на което бяхме смъкнали панталоните на улицата. “Момче, момче - мислех си аз, - сега ако ме видиш, ще се смееш.”

Проснах се на леглото и прекарах остатъка от деня в грижи около раните си. Да бъдеш президент на “Мау-Мау” не беше безопасно. Това можеше да означава и смърт. Този път бях много близо до нея.