Анотация "Не исках топлина, исках огън."

МОЯТА ВИНА, кн. 1
Мерседес Рон
My Fault #1 (Culpa mía)
Mercedes Ron
Анотация
"Не исках топлина, исках огън."
Седемнадесетгодишната Ноа Морган води тих и обикновен живот със своята майка в Торонто... преди майка ѝ да срещне и да се омъжи за заможния и енигматичен адвокат от Калифорния
Уилям Лейстър. Накрая Ноа се оказва принудена да се премести в Лос Анджелис и да остави зад гърба си своя волейболен отбор, най-добрата си приятелка и гаджето си.
Когато пристига в своя нов свят на частни училища и партита край басейна, тя среща и доведения си брат Никълъс – колежанин, който изглежда като типичното разглезено богаташче. Ноа няма никакво желание да се спогоди с него, още повече когато научава за тайния му живот, изпълнен с незаконни автомобилни състезания и улични боеве. Да не споменаваме, че Ноа има свои собствени демони от миналото и тя не иска Ник да си вре носа в тях. Но онова, което и двамата не могат да предвидят, е огромното физическо привличане помежду им – достатъчно, за да преобърне световете им с главата надолу.
Ще успее ли любовта да надделее над тъмните сенки по улиците на Лос Анджелис или Ник и
Ноа ще бъдат погълнати от мрака около тях?

Предговор
— Остави ме на мира! — каза тя, докато вървеше към вратата.
Хванах я за ръцете.
— Би ли ми обяснила какво, по дяволите, става с теб? – попитах ядосан.
Имаше нещо тъмно и дълбоко в очите ѝ. Тя се усмихна широко.
— Това е твоят свят, Никълъс. Живея живота ти, общувам с приятелите ти и се чувствам недостижима, — каза тя и направи крачка назад.
Не вярвах на ушите си.
— Ти напълно си загубила контрол над себе си, — казах, понижавайки гласа си.
Не ми харесваше в какво се превърна момичето, в което бях влюбен. Ако се замислите, разменихме си ролите. Тя падна в тъмната дупка, от която ме измъкна. Тя се самоунищожи. И вината беше моя.

1. Ноа
Докато движех нагоре и надолу прозорците в новата кола на майка ми, си помислих какво ме очаква следващата година, която според мен ще бъде адска. Чудех се как стана така, че напуснахме къщата си и карахме през страната до Калифорния.
Изминаха три месеца, откакто получих неочакваната новина, която напълно промени живота ми и поради която ридаех през нощта. Но какво можех да направя? Бях непълнолетна. Не ми достигаха единадесет месеца, три седмици и два дни до осемнадесетия ми рожден ден. Не можех да си тръгна и да отида да уча в колеж, за да бъда далеч от майка ми, която мислеше само за себе си, и от онези хора, които не познавах, но с които сега трябваше да живея. С двама напълно непознати.
– Можеш ли да спреш? Това ме дразни — попита майка ми.
— И аз се дразня от много неща, които правиш, но трябва да търпя, — отговорих грубо.
В отговор чух обичайната силна въздишка. Беше ли безразлична към моите преживявания?
Изминаха шест години, откакто родителите ми се разделиха. Това беше най-трудният развод, който можете да си представите.
Мисълта за предстоящия непознат нов живот ме тревожеше много. Трудно се адаптирам към промените, страхувам се от непознати. Не съм срамежлива, а сдържана и затворена.
Почувствах гадене и се изкуших да изляза от колата.
— Не разбирам защо не ми позволяваш да остана, — опитах се отново да убедя майка си. —
Вече не съм дете и мога да се грижа за себе си. Освен това догодина ще уча в университета, където ще живея сама, — казах аз.
— Искам да съм с теб, докато си в последната година в училище. Ноа, казах ти хиляди пъти — искам да си част от нашето ново семейство, ти си моя дъщеря. За Бога! Наистина ли мислиш, че ще те оставя да живееш в друга държава сама, толкова далеч от мен? – отговори тя, без да откъсва очи от пътя.
Майка ми започна нов живот с нов съпруг. Разбира се, че той я обичаше. Но какво да кажем за мен?
— Не разбираш, мамо. Замисляла ли си се, че това е и моята последна година в училище? Че всичките ми приятели са тук, гаджето ми, работата ми, отборът ми? Целият ми живот, мамо! —
Изкрещях, опитвайки се да сдържа сълзите си. Плакала съм толкова много през живота си, че сега съм решена да не пролея повече сълза.
Спомних си как започна всичко. Сега много съжалявах, че не отидох с майка ми на онзи злополучен круиз до островите Фиджи. В крайна сметка там, на кораб, в Тихия океан, тя срещна мистериозния Уилям Лейстър.
Ако можех да се върна назад във времето, не бих се поколебала да кажа на майка си „да“. В средата на април тя се прибра с два билета в ръка и предложи да отида с нея на почивка. Най- добрата ѝ приятелка Алисия не можа да отиде на пътуването и даде билетите на майка ми.
Средата на април. Явявах се на матури и участвах във волейболни мачове. Отборът ни за първи път зае първо място. Откакто се помня винаги сме били втори. Първото място беше най- голямата радост в живота ми! Сега обаче не бих се поколебала да върна трофея и да напусна

отбора. И не бих се разстроила много заради лошите оценки по литература и испански. Само за да избегна тази сватба.
Ожениха се на кораб! Майка ми беше напълно луда! Освен това се омъжи без да ме предупреди. Разбрах за това, след като тя се върна у дома. Тя го съобщи толкова спокойно, сякаш да се омъжиш за милионер насред океана беше най-често срещаното нещо. На всичкото отгоре тя реши да се премести в Калифорния, в имението на новия си съпруг. Америка! Това дори не е в моята държава! Живеехме в Канада.
— Ноа, знаеш, че искам най-доброто за теб, — каза мама, връщайки ме към реалността. —
Знаеш през какво минахме. Най-накрая срещнах добър човек. Той ме обича и уважава.
Отдавна не съм се чувствала толкова щастлива. Знам, че и ти ще го обикнеш. Освен това той може да ти предложи бъдеще, за което дори не можехме да мечтаем. Можеш да избереш който и да е университет, Ноа.
— Но аз не искам да уча в никакъв университет, мамо! И някой непознат да плати за това — отговорих аз, като си помислих с ужас, че след месец ще отида в гимназия за богаташчета.
— Той не е непознат. Той е мой съпруг. Така че свикни с тази мисъл — добави тя грубо.
— Никога няма да мога да свикна с това, — отговорих аз.
Мама отново въздъхна.
— Разбирам, че ще ти липсват приятелите ти и Дан, Ноа. Но погледни ситуацията от другата страна. Ще имаш брат! — възкликна тя с ентусиазъм.
Погледнах я уморено.
— Моля ти се, пред мен това няма да мине.
— Ще видиш, ще ти хареса. Ник е просто слънце, — каза тя, усмихвайки се. — Той няма търпение да те опознае, да те запознае с приятелите си и да те разведе из града. Той е зрял и отговорен човек. Когато ги посещавах, той или учеше, или четеше в стаята си. Може би имате еднакви литературни вкусове.
— Да, разбира се! Просто съм сигурна, че обича Джейн Остин — отвърнах аз и завъртях очи. —
Между другото, на колко години казваш, че е?
Знаех много добре на колко години е. Мама ми разказваше за него и Уил от месеци . Струваше ми се странно, че през цялото това време те така и не намериха време да дойдат и да ме опознаят.
— Той е малко по-голям от теб. Но ти си по-зряла от своите връстници. Ще се разбирате чудесно.
Сега тя реши да ми се присмива, като ме нарече зряла. Съмнявам се, че тази дума ми подхожда. Още повече се съмнявах, че почти двадесет и две годишното момче няма търпение да ми покаже града и да ме запознае с приятелите си. А и кой каза, че искам това?
— Пристигнахме, — каза мама след малко.
Улицата беше обградена с палми и огромни имения. Всяка къща заемаше поне половин блок.
Бяхме заобиколени от внушителни викториански сгради, огромни модерни къщи със стъклени стени и огромни градини.

Все повече се страхувах. Накрая стигнахме до огромна порта, висока три метра. Мама, сякаш нищо не се е случило, извади малко дистанционно управление от жабката, натисна бутона и портата се отвори. Спуснахме се по склон, обграден с градини и високи борове, от които лъхаше уханието на лято и море.
— Къщата не е толкова висока, колкото другите в района, но имаме най-добрата гледка към плажа, — каза тя, усмихвайки се.
Погледнах я учудено. Може би тя не разбираше какъв блясък ни заобикаля. Заобиколихме фонтана и стигнахме до входната врата. Успях да изрека само две думи:
— Боже мой!
Бялата къща с много тераси беше осветена от лампи и въпреки яркия здрач приличаше на приказен дворец или луксозен хотел. Веднага, щом излязох от колата, Уилям Лейстър се появи на вратата. Зад него стояха трима мъже, облечени като пингвини.
Лестър беше облечен в бели шорти и светлосиня поло тениска, с плажни сандали на краката.
Тъмната му коса е рошава. Висок, в отлична физическа форма. Имаше приятно лице. Черната коса, прошарена със сиви ивици, му придаваше зрялост. Той беше много привлекателен.
Майка ми се затича към него като ученичка и го прегърна. Бавно излязох от колата и отидох до багажника да извадя нещата си. Ръце в ръкавици внезапно се появиха от нищото и аз трябваше да се дръпна.
— Ще взема нещата ви, сеньорита — каза мъжът, облечен като пингвин.
— Мога да го направя и сама, благодаря, — отговорих, чувствайки се неловко. Мъжът ме погледна учудено.
— Остави Мартин да ти помогне, Ноа, — чух гласа на Уилям Лейстър зад мен. Пуснах неохотно куфара си. — Много се радвам да те видя, Ноа, — каза новият съпруг на майка ми, усмихвайки ми се сладко. Зад него майка ми ми даваше знаци да се усмихвам и да бъда учтива.
— Не мога да отговоря със същото, — отвърнах аз, подавайки ръка към него.
Знаех, че се държа много невъзпитано, но тогава ми се стори правилно. Исках веднага да изясня какво е отношението ми към промените в живота ни. Уилям не изглеждаше обиден. Той държеше ръката ми в своята. Стана ми неудобно.
— Всичко се случи неочаквано за теб, Ноа. Но искам да се чувстваш като у дома си и да се наслаждаваш на всичко, което имам да ти предложа. Най-вече искам да ме приемеш като член на семейството. Поне някой ден — добави той, когато видя изражението ми.
Можех само да кимна с глава и да направя крачка назад, така че той най-накрая да пусне ръката ми. Винаги съм се чувствала неудобно от подобни прояви на внимание, да не говорим, когато идват от непознати хора. Майка ми се омъжи, което е добре за нея, но този мъж никога няма да ми бъде нито баща, нито втори баща. Вече имам баща и това ми е повече от достатъчно
— Какво ще кажеш да разгледаш къщата? – предложи той, усмихвайки се широко и без да обръща внимание на студенината ми.

— Хайде, Ноа, — насърчи ме майка ми. Тя преплете пръстите на ръката си с моите и аз бях принудена да вървя до нея.
Всички лампи в къщата бяха запалени, така че не пропуснах нито един детайл. Имението беше огромно за четиричленно семейство. Би било голямо дори за двадесет души. Високи тавани, голяма дървена дограма. В центъра на огромното фоайе се издигаше широко стълбище, което, раздвоявайки се, водеше към двете страни на горния етаж. Мама и Уилям ми показаха огромната всекидневна и просторната кухня. В центъра на кухнята имаше голям кухненски остров. Сигурно майка ми много га харесваше. Тази къща имаше всичко, което сърцето ви желае: фитнес зала, отопляем басейн, партита. Най-голямо впечатление ми направи внушителната библиотека.
— Майка ти каза, че много обичаш да четеш и дори да пишеш, — каза Уилям, отрезвявайки ме.
— Както и хиляди други хора, — сопнах се аз. Дразнех се, че се държеше с мен спокойно и мило.
— Ноа, — смъмри ме майка ми, гледайки ме в очите. Знаех, че я изнервям, но ще трябва да се примири с настроението ми.
Уилям сякаш не обръщаше внимание на размяната на погледи. Аз въздъхнах. Чувствах се неудобно. Исках да съм сам.
— Уморен съм. Мога ли да отида в стаята си? — попитах, омеквайки.
— Със сигурност! В дясното крило на втория етаж са стаята на Никълъс и твоята. Можеш да поканиш когото искаш, Ник няма да има нищо против. Отсега нататък ще имате обща стая за забавления.
Стая за забавления? Усмихнах се. Ще трябва да живея редом със сина на Уилям. От майка ми знаех за него, че е на двадесет и една години, че учи в Калифорнийския университет и че е страшно готин. Добре, последното беше моето предположение.
Свикнала съм да живея сама с майка ми. Животът ми не е бил лек и радостен. Първите единадесет години бяха помрачени от проблеми с баща му. Но след като той си отиде, майка ми и аз се научихме да живеем самостоятелно. Мама беше една от най-добрите ми приятелки.
Тя ми вярваше и аз ѝ вярвах. Това беше, докато тя реши драстично да промени живота ни.
— Ето я твоята стая, — каза мама и спря пред тъмната дървена врата. Гледах нея и Уилям.
Чакаха ме с нетърпение да вляза. — Тази стая е моят подарък за теб, Ноа, — обяви мама.
Внимателно отворих вратата. Отначало имаше лека миризма на маргаритки и море. Тогава пред мен се разкри прекрасна гледка. Стената на стаята беше стъклена. Къщата сякаш беше на върха на скала. Бях зашеметена, гледайки безкрайния океан и залязващото слънце. Беше невероятно!
— Боже мой! — Казах.
Стаята беше огромна, с легло с балдахин с много бели възглавници до стената, светлосини стени, голям компютър Mac на масата, диван, тоалетка с огледало и огромна библиотека с моите книги. Всичко беше синьо и бяло. Бях шокирана.
— Харесва ли ти? – попита майка ми, застанала зад мен.

— Невероятно е! Благодаря ти! — отвърнах, чувствайки се благодарен и в същото време смутен.
Не исках да ме подкупват с подаръци.
— Работих с професионален декоратор почти две седмици. Исках да имаш всичко, за което си мечтала, — каза тя с наслада. Знаех, че няма от какво да се оплача. Тази стая е мечтата на всеки тийнейджър.
Приближих се и я прегърнах. Не сме се прегръщали почти три месеца. И точно това ѝ трябваше.
— Благодаря ти, Ноа, — прошепна тя в ухото ми. — Кълна се, че ще направя всичко по силите си и двете да сме щастливи.
— Ще се оправя, мамо, — отвърнах, осъзнавайки, че щастието ни ще зависи не само от нея.
Мама ме пусна и изтри една сълза, която се търкаляше по бузата ѝ.
— Ще ви оставя, за да се настаниш — учтиво каза Уилям.
Кимнах без да му благодаря. В края на краищата той не направи никакви усилия да подреди стаята ми, просто беше дал от своите пари. Затворих вратата и започнах да оглеждам стаята.
Дървеният под беше покрит с дебел бял килим. Толкова е меко, че можех да спя върху него.
Банята беше с размерите на цялата ми стая в старата ни къща.
Погледнах през прозореца. По-долу е задният двор на къщата с огромен басейн и градина.
Срещу банята имаше проход към съседната стая. Влизайки в нея, ахнах от възторг – гардеробна. Мечтата на всяка жена! Нови дрехи, окачени на закачалки, висяха вътре. Етикетите с цените говореха сами за себе си. Беше лудост да харча толкова пари за тоалети! Не можех да не се чувствам сякаш сънувам. Сякаш ще се събудя и ще се озова в старата си стая. Дори исках този извънземен живот да бъде сън. Исках да плача.
Спуснах се на пода, наведох глава към коленете си и поех няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя. В този момент на телефона дойде съобщение от моята приятелка Бет: