Библейският мит за сътворението на небесата и земята според текста на корана и в контекста на съвременните научни и открития



страница1/3
Дата19.06.2017
Размер364.52 Kb.
  1   2   3
БИБЛЕЙСКИЯТ МИТ ЗА СЪТВОРЕНИЕТО НА НЕБЕСАТА И ЗЕМЯТА СПОРЕД ТЕКСТА НА КОРАНА И В КОНТЕКСТА НА СЪВРЕМЕННИТЕ НАУЧНИ И ОТКРИТИЯ
Азиз Назми Шакир

“В неловко положение се поставят тълкувателите на подобни легенди, които – пренебрегвайки историческата ограниченост на тези представи – се опитват да ги помирят с най-новите научни данни”.



Люциан Климович, “Книга за Корана”
“Рекох на бадема:

Братко, говори ми за Бога.

И бадемът цъфна.”

Никос Казандзакис, “Рапорт пред Ел Греко”
Безспорно цъфването на бадема има своето научно обяснение, което не доказва, но и не отрича е ли Бог или не е. За всеки вярващ този цвят е доказателство, което по изисканост (макар и безсловесна), превъзхожда всичко онова, което вече е прочел или чул от Светите писания. Но, да речем, за Л. Климович цъфването на бадема ще е в пълно съответствие с природните закони и няма да има никаква връзка между цъфването на бадема и отправената му молба. И двете гледни точки обаче приемат за безспорен факт, че “бадемът цъфна”.

В този смисъл не се ли оказва цъфналият бадем пресечна точка на две непримиримо успоредни прави, каквито са научното знание и религиозното познание? И ако продължим в този ред на мисли, не се ли оказваме лице в лице с известния на философите логически парадокс на познанието – колкото повече знаем, толкова повече не знаем, защото с разширяване кръга на познатото се увеличава и неговата обиколка – границата на съприкосновението му с неведомото. Затова и ирационалното Неведомо като че ли нахлува в нашето ежедневие въпреки развитието на днешната рационална наука, а може би и именно благодарение на нея.

Този е и възприетият от нас модел на отношение към съдържанието на свещените Писания, от който се роди темата за настоящото изследване – “Библейският мит за сътворението на небесата и Земята според текста на Корана и в контекста на съвременните научни открития”. Доколко приложим е терминът “мит към едно канонично Писание, обект на безусловна вяра от страна на милионни човешки маси? Считаме, че той е най-подходящ от гледна точка на това, че не е обсебен от нито една отделна религия, но със забележката, че нашият анализ отхвърля опозицията мит-реалност.

Изборът на тема, визираща в сравнителен аспект свещените Писания, бе продиктуван от съображението да се почерпи вода в близост до и по възможност от самия извор. Паралелното разглеждане на каноничните текстове на трите световни религии – юдаизъм, християнство и ислям – е било в центъра на немалко трудове на богослови и историци, специалисти и лаици. Но аналогиите и изводите, които се налагат при тези паралели, са се оказали благодатна почва за идеологизация на анализа в полза на една или друга от трите религии. И в инерцията на тази идеологизация всеки опит за деидеологизиране се възприема едва ли не като “поглед отвътре”, поглед на вярващия, схващан непременно в опозиция на “погледа отвън”, погледа на безпристрастния учен. И ето ни отново пред алтернативата: или наука, или религия. В настоящата работа обаче погледът е друг: не Библията против Корана, а Библията заедно с Корана; и не Библията и Корана против науката, а (защо не?) Библията и Корана редом с науката. В този смисъл в рамките на настоящата разработка е изцяло зачетена претенцията на Религията за свръхестествен произход и думи като низпослан, божествен, вдъхновен и т.н. са използвани без “традиционните” кавички. А следваният методологичен модел е да се търсят доказателства не “за” или “против” съществуването на Бог, а такива (там, където това е възможно), които потвърждават или отричат фактите, изложени пряко или изведени от съответните Писания.

Изхождайки оттук, сме направили опит да приложим сравнителния метод на две нива: 1) между двете Писания Библия и Коран; 2) между Библията и Корана от една страна и различни неканонични текстове, в това число древни митове, научни изследвания и др. Неизбежно присъстващият при търсенето на подобни паралели културологичен план на разсъждения оставя свой отпечатък върху самия стил на изложение, като го бележи с есеистичност. Но нима за нравствените категории може да се каже, че са по-малко научни отколкото математическите формули? А освен това сме се опитали чрез многобройни сравнения и асоциации не просто да формулираме изводи, но и да поставим въпроси, някои от които съзнателно или несъзнателно пренебрегвани, и да провокираме търсенето на отговори.

В изложението си позволяваме изобилие от цитати, но правим това не самоцелно, а изхождайки от убеждението, че те съдържат аналогии, които коментаторите като че ли не забелязват, или отбягват да забелязват. Поради същата причина сме използвали не вече съществуващите преводи на Кораничния текст на български език, а сме разчитали на собствените си скромни възможности. Тук е мястото да направим уговорката, че имената Бог и Аллах сме използвали със съзнанието, че те са носители на една и съща семантика, че „Бог” е превод на „Аллах”. При все това сме предпочели използването на двете имена, за да улесним читателя при разграничаването на Библейските от Кораничните текстове, още повече, че част от сравняваните стихове и айи са дотолкова сходни, че той трудно би се ориентирал за кое от двете Писания става дума в конкретния откъс. Без да имаме същите езикови възможности по отношение на Библейския текст, сме се опитали да се доближим до оригинала, доколкото е възможно, чрез сравняване на различни преводи на Библията на български език, както и преводите й на арабски и английски език. Към тази основна група източници на настоящата разработка се отнасят също тълкуванията (тафсири) към Корана – класическият тафсир на Маудуди и съвременният на Сабуни.

Другите групи източници обхващат:

1) научни изследвания върху текстовете на Корана и Библията поотделно, каквито са монографиите на Пиотровский и Климович за Корана и на Шифман за Стария завет. При тях прави впечатление, че след констатацията на даден факт за изследвания текст авторът намира за необходимо (или е принуден от външни обстоятелства) да му постави етикета „ненаучност”. А едно от малкото заглавия, които се доближават плътно до темата на настоящата дипломна работа, е „Библията, Коранът и науката” на М. Бюкай. Необходимо е обаче да наблегнем върху принципното различие с подхода на Бюкай, който a priori си поставя целта да докаже научността на Корана в противовес с ненаучността на Библията, без да търси това, което се крие зад Библейския текст. Със съжаление обаче бихме отбелязали, че издаваната на български език литература по този кръг от теми е плод не на някаква определена българска издателска политика, а на дейността на различни фондации, обикновено чуждестранни – както за Корана, така и за Библията. При това положение естествено е нашата библиография да включва и такива издания.

2) Монографии върху митологии и сборници с митове от различни географски и социо-културни ареали (Месопотамия, Черна Африка): Опрели сме се на тях заради аналогиите, които се налагат от само себе си, между тези митологии и разглежданите библейско-коранични митове, без обаче да поставяме въпроса и да търсим доказателства за това, дали в случая става дума за заимстване или за типологични сходства. Наистина особено при месопотамските митове, диахронично предхождащи Библията и Корана в същия и географски, и социо-културен ареал, може и да се допусне, че са съществували условия за заимстване, но в действителност такъв процес едва ли е протекъл, във всеки случай не пряко. (Дали не заслужава тук внимание идеята за многократно низпославане на сакралните текстове?)

3) Използваните в разработката достижения на фундаменталните научни изследвания са представени в повечето случаи по популярни издания, което обаче в никакъв случай не подценява важността на тези достижения. Достатъчно е да посочим автори като астронома Стивън Хокинг, чиито трудове се оценяват като феноменални, или Паоло Мафей, автора на „Вселената и времето”.

* * *

Старозаветните легенди са добили повсеместна „гражданственост”, за която в различна степен, време и различни географски и социо-културни ареали са способствали канонизираните текстове на действащите монотеистични религии – юдейство, християнство и ислям. Редом с тях, разбира се, битуват и неизбежните за случая вариации на тези митове, в голямата си част фиксирани в религиозната литература, следхождаща самите откровения (и най-общо казано в произведенията на кое да е от седемте изкуства, буквално „секретиращи” все нови и нови тълкувания на низпосланото); и съответно митове, намиращи се в свободно обращение при ежедневните форми на общуване.



Факт е, че все по-голяма част от последователите на трите религии търси съдържанието им не в словото, наречено „свещено”, а именно в т.нар. „тълкувания”. Подобно „тълкувание” е и историята на религиите. Свидетели сме на това, че между идеологията на една религия и последвалите нейната поява събития често се поставя знак за равенство, при което едното се сочи за първопричина, другото – за следствие; а като връх на високомерието, което политиката почти винаги е демонстрирала спрямо религията, идеологията на религиите бива „дообогатявана” с идеите на нейните последователи (пък били те и искрени). Самият термин „история на религията” е абсурден, но вече наложен, изисква от занимаващите се с тази проблематика да се съобразяват с него. Той е допустим единствено, ако чрез него се обозначава историята на конкретните религиозни институции. В противен случай, както би казал бащата на семиотиката Фердинанд дьо Сосюр, би било налице означаващо без означаемо.

Едно от лаконичните определения за историята гласи: История е последователността от всички събития (т.е. промени в пространството), произтичащи във времето. Безспорно текстовете н Библията и Корана съдържат сведения за историята; самата поява на тези текстове, биографиите на пророците, на техните сподвижници и врагове – всичко това е история, но то не е история на религията като система от идеи. Защото факторите време и пространство са несъотносими с тази система, с религиозната аксиома, че тези идеи са продукт на битие, което действа независимо от времето и пространството.

Историята е била свидетелка на множество опити на общества, преживяващи материална и духовна криза, да се връщат към ценностите на ранните религиозни общини, които обичайно биват идеализирани. Обект на такава идеализация са както уммата от времето на Мохамед* и праведните халифи Абу Бакр, Омар, Осман и Али, така и ранните християнски общини. Тази носталгия по миналото, придружена от конкретни действия (целящи реформация), ни е известна като фундаментализъм. В конкретно-исторически план фундаментализмът нееднократно е търпял неуспехи, които се дължат както на грешки в избора на фундамент, така и на „необходимата” замяна на първоначалните му идеални амбиции с такива от по-прагматично естество. До „грешки в избора на фундамент” се стига при всички случаи, в които за източник на ценности се възприемат не свещените Писания с тяхната универсалност, а „вторични” фундаменти, каквито са: социалното устройство в ранните религиозни общини, решенията на вселенските събори, делата и думите на пророците (т.е. все случаи, при които актове с исторически, преходен характер се канонизират, прибавят се към първичната религиозна доктрина). В този смисъл разработването на настоящата тема е своеобразен акт на позитивен фундаментализъм.
Метафизика и физика на Словото
„… пожелае ли нещо, да му каже „Бъди” и то бива.” (Коран, 36:82), т.е. „В началото бе Словото; и Словото беше у Бога.” (Йоан 1:1)

В енциклопедиите по религия актът на сътворението от нищото е фиксиран с термина creation ex nihilo. На пръв поглед той си противоречи с максимата ex nihilo nihil – „От нищото – нищо”, чийто научен еквивалент е законът за запазване на енергията. Но, забележете, Бог твори от нищото, ала не с нищо, а със слово.

Откриването на Брауновото движение в началото на века показа, че материята е не непрекъсната, а изградена от атоми. Малко по-късно беше установено, че тези атоми, които учените смятаха за неделими*, са изградени от т.нар. елементарни частици – електрони, протони, неутрони… „Когато вселената беше единична точка, четем в „Черни дупки и бебета вселени” на Стивън Хокинг, тя не съдържаше нищо. И все пак сега има поне десетина – осемнадесет частици в частта от вселената, която можем да наблюдаваме. Откъде дойдоха всички тези частици?” Отговорът е, че теорията на относителността и квантовата механика допускат образуването на материя от енергия под формата на двойки частица-античастица. {„И от всяко нещо сътворихме двойка.” Коран, 51:49} Следователно енергията би могла да предшества и предизвиква появата на материя. Словото (логосът) е не само носител на енергия, то съдържа и конкретна информация, която преминава чрез енергията в материята. Единственият начин за избягване на хаоса при тази трансформация е физическите параметри, характеризиращи енергията, да са предварително прецизирани. От кого (и как)? Библейският и Кораничният текст ни отговарят еднозначно: „Всичко това чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало.” (Йоан 1:3) „И всяко нещо сътворихме с мярка.” (Коран 54:49, срв. Коран 25:2)

Творческата сила на божественото слово присъства още в предхождащата Библията и Корана шумерска митология. Тук актът на създаване е дело на божествения разум. Бог замисля дадено същество или предмет, с други думи – проектира го в мислите си, дава му име, изговаря го и в този миг то се появява. (Елементът на проекция, предхождаща самото назоваване на предмета, фигурира и в цитираната коранична ая* „да му каже „Бъди” 36:82). Впоследствие този модел е заимстван от страна на вавилонците и асирийците и намира отражение в поемата „Енума Елиш”1, изразяваща официалната теологична доктрина за сътворението на света:



„Когато там горе в небето не беше (още) назовано,

а долу земята все още беше безименна…

(когато) нищо не беше с име наречено,

Не беше определена съдбата му…”2

В древността словото (а както ще стане дума по-късно – и вятърът, дъхът и др.) се възприема като нещо нематериално и в това му качество – твърде подходящо за назоваване, сравняване и изразяване на някои по-абстрактни идеи като тази за Бог. Това като че ли намира потвърждение и в текста на една стара пигмейска песен, интерпретираща образа на Създателя по начин, напомнящ по звучене началните стихове от Йоан:



„В началото беше Бог. Днес е Бог.

Утре ще бъде Бог. Кой може да създаде образа на Бога?

Той няма тяло. Той е като слово, което излиза от устата.

Това слово! Вече го няма.

То е минало, а все пак още живее. Такъв е Бог.”3
Етапи на сътворението
Текстът на „Битие”, както отбелязва директорът на Библейската школа в Ерусалим дьо Во, започва с два „обединени разказа за сътворението”4 – първият, традиционно означаван като жречески, обхваща цялата първа глава и завършва с думите от стих 4 на втора глава: „Това е произходът на небето и на земята при сътворението им…” Вторият, т.нар. йеховистки (или яхвистки) разказ е непосредствено продължение на пъръвия: „… в времето, когато Господ Бог създаде земя и небе…”

За разлика от Стария завет, Коранът не съдържа компактен цялостен разказ за сътворението. Вместо от един обособен и последователен откъс от кораническия текст, ние научаваме как се е появил съществуващият свят от множество пасажи и отделни айи, пръснати из голям брой сури**. Както ще се убедим и от следващите части,5 тази на пръв поглед разпокъсаност на информацията, отнасяща се до една и съща тема, е характерна не само за сътворението. Тя е присъщ елемент от цялостния стил на Корана. Това от своя страна налага при разглеждането на дадена тема да се съберат и (по възможност) сглобят отделните елементи, което и сме се постарали да направим.

„В началото Бог създаде небето и земята. А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата. И Бог каза: Да бъде светлина, и стана светлина. И Бог видя, че светлината беше добро; и Бог раздели светлината от тъмнината. И Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ. И стана вечер, и стана утро, ден един.” („Битие” 1:1-5) Така започва жреческият разказ, за който се предполага, че е писан от проповедници или писари, духовни наследници на Езекия, пророк от времето на вавилонския плен (ІV в. пр. н.е.) Както знаем, проповедниците са преразказали йеховистката и елохистката версия за сътворението, като са ги променили в съответствие със своите цели, за които дьо Во пише, че са имали главно „законодателен характер”6. Но именно в стремежа си да вмести в рамките на една седмица последователните фази на Сътворението7 жреческият автор е допуснал известна непоследователност. Според „Битие” 1:16 „Бог създаде двете големи светила: по-голямото светило, за да владее деня, а по-малкото светило, за да младее нощтта; създаде и звездите” в „ден четвърти”. Оказва се, че сътворението на земята е предхождало това на първите звезди – твърдение, което се разминава изцяло с написаното в учебниците по астрономия.

Не по-малко абсурден е и фактът, че ”Земята произрасти крехка трева, трева семеносна и плодоносно дърво, което да ражда плод” („Битие” 1:13) ден преди появата на „двете големи светила” – Слънцено и Луната. Едва ли висши растения, размножаващи се чрез семена, са могли да съществуват, преди да е било установено редуването на деня и нощта. Това редуване присъства в текста, но е приемливо единствено, ако създаденото в „ден четвърти” бъде пренесено в началото на разказа на „Битие”. Така би се избегнало и повторното разделяне на светлината от тъмнината в стих 18 (което вече е направено в стих 4). Интересен е фактът, че създаването на тъмнината не е изрично упоменато, тя присъства a priori с появата на небето и земята и предшества появата на светлината. В Корана (6:11) тези два елемента се появяват непосредствено след сътворението на небесата и земята. Но характерният за библейския текст акт на разделянето им отсъства. Затова пък тук се говори за разделяне на небесата и земята: „Но нима неверниците не видяха – небесата и земята бяха сшити, Ние ги разпрахме” (21:30).8 Друга ая дообяснява какво са представлявали небесата и земята в хомогенно състояние, когато са били едно цяло: „Впрочем (Той), обръщайки се към небето9, дето беше дим, каза на небето и земята: Идвайте! Неволю или волю! Рекоха му: Ето ни, по своя воля. И сътвори от тях в два дена седем небеса.” (Коран 41:11-12)

А ето и интерпретация на същия момент от историята на Вселената от гледна точка на науката: „Веществото, от което са се образували планетите, е представлявало огромен облак (подчертаното от мен – А.Ш.) от газ и прах... Всичко това, въртейки се бавно в отделни турбулентни вихри, също така бавно се смесвало под действието на слабото, новинаги упорито привличане на всички атоми и молекули, обусловено от взаимната гравитация.”10 Трябва да отбележим един факт от изключително значение за интересуващия ни проблем, а именно, че липсва последователност при образуването на Земята и небесата. Процесът е протекъл синхронно и има общо начало.

Както става ясно от цитираната вече коранична ая 41:12, небесата включват и Земята. Съвпадение ли е, че за понатието вселена шумерите са използвали думата ан-ки, която означава „небе-земя”? Описаното в мита за създаването на мотиката (ІІІ хил. пр.н.е.) разделяне на небесата и земята удивително напомня разглежданата ая:

Господарят, който предизвика прекрасното творение...

побърза да отдели небето от земята,

побърза да отдели земята от небето.”11

Подобно описание откриваме и в мита за Гилгамеш и Енгиду в подземния свят, както и в един значително по-късен мит, датиращ от втората половина на ІІ хил. пр.н.е.

Относно двете светила, които според „Битие” (1:16) Бог „постави на небесния простор, за да осветляват земята, да владеят деня и нощта” и „за показване времената, дните и годините” (1:17), в Корана (10:5) четем: „Той е този, който направи Слънцето* светлина, а луната – сияние и определи за нея фази, за да узнавате числото на годините.” Така светилата се оказват привлечени в общественополезен труд (Коран 14:33; 39:15), като „всяко нещо плува в своя орбита” (21:33), и „нито Слънцето трябва да догони Луната, нито Нощта предшества Деня” (36:40), „и Слънцето върви към свое местопребивание” (36:38). Използваната в стих 21:33 дума фалак – „орбита”, „небесна сфера” – е будела недоумение у първите коментатори на Корана – те не са можели да си представят кръгообразното движение на Слънцето и Луната. „Напълно понятно е, пише Морис Бюкай, че ако думата предаваше едно понятие от времето на Мохамед, нямаше да възникнат подобни затруднения при тълкуването й.”12 Тук можем да добавим и думата мустакарр – „местопребивание”, но и „фиксирано място”, към което Слънцето се движи.

Движението на Луната около Земята като че ли е вече известно на всички ни. Сравнително по-малък е броят на тези, които знаят, че Слънцето се върти заедно с цялата ни галактика със скорост, приблизително равна на 250 км по концентрична орбита около галактичната ос. А вероятно съвсем ограничен е кръгът на онези, които са чували, че Слънчевата система се движи в пространството към една точка (срв. Коран 36:38), наречена от астрономите Слънчев апекс и разположена в съзвездието Херкулес, в съседство със звездата Вега.

В редица коранични айи съвременните тълкуватели откриват данни, съдържащи информация както за кълбовидността на планетата, така и за движението, което тя извършва около оста си:

1) „... Нощта не предшества Деня” (36:40) Колкото и абсурдно да звучи, това твърдение съответства напълно на фактическото състояние на нещата. Денят и нощта са следствие от въртеливото движение на Земята, при което Слънцето осветява само част от земната повърхност. В резултат на планетата е едновременно и ден, и нощ.

2) „... обвива Нощта с Деня и обвива Деня с Нощта” (39:5) Глаголът каууара, който сме превели като „обвива”, според „Арабско-руския речник” на Баранов има значение също на „окръглям, закръглям, придавам кръгла, кълбовидна форма”13 Този, както и следващите три стиха, допълващи общата картина, оставяме без коментар.

3) „Намята с Нощта Деня, следващ я неотлъчно” (7:54); „Нощта е за тях знамение; Ние снемаме от нея Деня и ето, че те потъват в мрак” (36:37); „не видя ли, че Аллах въвежда Нощта в Деня и Деня в Нощта” (31:29).

4) „и ти виждаш планините и си мислиш, че са неподвижни, а всъщност те подобно облак отминават” (27:88). Тук предлагаме коментара на Емине Шенликоглу: „Както е видно и от последната ая, Земята се върти, тъй като планините са части от Земята и е немилимо да се движат, освен ако тя не се движи. Движението на едно огромно обло тяло е труднозабележимо. То се забелязва единствено по преместването на определени точки. Тъкмо планините са възможно най-високите издатини, които могат да бъдат забелязани върху земното кълбо. По тяхното движение се подразбира и движението на Земята.”14
Първоелементът вода
И в старозаветния, и в кораническия текст се забелязва присъствието на един елемент, на който е отредена изключителна роля в отделните етапи на сътворението – водата. Следващите стихове от Библията са били нееднократно обект на ожесточени критики. Но заслужавали ли са всъщност подобно отношение? „И Бог каза: Да бъде простор посред водите, който да раздели вода от вода. И Бог направи простора; и раздели водата, която беше под простора, от водата, която беше над простора; и стана така. И Бог нарече простора Небе. И стана вечер, и стана утро, ден втори. И Бог каза: Да се събере на едно място водата, която е под небето, та да се яви сушата; и стана така. И Бог нарече сушата Земя...” („Битие” 1:6-10).

Действително ако приемем, че в случая под „вода” се има предвид химическото съединение H2O, трябва да признаем състоятелността на споменатите критики. По-вероятно е обаче да става дума за вода в смисъл на праматерия, „която според шумерите е представлявала водна шир, някакво космическо море.”15 В шумерския списък на боговете името Наму – на „майката, родила небе-земята” – е записано с идеограма, означаваща „морска бездна” или „океански глъбини”. Неин еквивалент се е запазил и във вавилонския мит „Енума Елиш”, според който Вселената е изградена от елементите, съдържаши се в сместа от сладки и солени води (частици-античастици, вещество-антивещество?). Талес Милетски (ок. 624-547 пр.н.е.), един от известните в целия гръцки свят Седем мъдреци, също бил на мнение, че първоначалото, което Платон и Аристотел по-късно нарекли „апейрон”) е тъкмо водата. „Според висшите закони и добре обмислен план тази първоначална водна шир била надарена с потенциалната сила да поражда нови видове живот.”16 Между „Божия дух”, носещ се над водата („Битие” 1:2), „трона над водата”, принадлежащ на Аллах (Коран 11:7) и „широк колкото да обхване небесата и земята” (Коран 2:255) – тоест колкото самото мироздание, и идеята за изначалната природа на водата като праматерия се налага аналогия, която за пореден път ни убеждава във верността на древната максима „Нищо ново под Слънцето”.

Тази максима се потвърждава и от мита на африканското племе мамбара за сътворението на света, в който „всички неща били създадени и наречени без звук, още преди да започнат да съществуват и преди да бъдат призовани към съществуване от словото.”17 Духът „мири” бил яйцето на света, в което се съдържала цялата природа. Част от съдържанието на яйцето била използвана за построяване на земята, друга част – за построяване на небето. По време на вибрациите на материята, причинени от взрива, който последвал контакта на двете „гла” (вещество и антивещество, солени и сладки води?), духът на сътворението паднал върху Земята...

При все това изследователката на африканските митове З. Соколевич изрично отбелязва: „Мамбара, които са част от племето манде в Западна Африка, най-дълго и най-успешно се противопоставяли на влиянието на исляма... От това може да се заключи, че в посочения мит не могат да бъдат открити следи от влиянието на големите религии.”18 Явно е обаче, че митовете и легендите биха съжителствали по-добре, отколкото техните носители, ако последните не полагаха целенасочени усилия да попречат на такова съжителство.

Когато Бог пристъпва към населването на Земята с живи организми, градивният елемент вода се появява отново. Но тук вече няма никакво съмнение, че става дума за същата тази вода, която покрива 2/3 от повърхността на планетата – водата, която „Аллах спусна от небето” (Коран 13:17; 14:32; 23:18; 27:60; 43:11; 50:9) и от която „Бог създаде големите морски чудовища и всяко одушевено същество, което се движи” („Битие” 1:21), всички растения (Коран 6:99; 16:11; 20:53; 23:19), както и „... всички животни: сред тях има такива, които пълзят по корем, такива, които ходят на два крака, и такива, които се придвижват на четири” (Коран 24:45). Че – накратко – без вода не може, става ясно и от втория (йеховистки) разказ за сътворението, според който „никакво полско растение още нямаше на земята”, „защото Господ Бог не беше дал дъжд” („Битие” 2:5). Неслучайно заради същия този дъжд в множество митологии небето си спечелва ранг на божество.



Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница