ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА

35.
Увита във фрака на Робърт Лангдън, Амбра Видал стоеше сама в каютата на речното такси.
Преди минути, когато американецът я бе попитал защо се е съгласила да се омъжи за човек,
когото едва познава, му беше отговорила искрено.
„Нямах избор“.
Тази вечер нямаше сили да мисли за годежа си с Хулиан, не и след всичко, което се беше случило.
„Попаднах в капан.
И още съм в него“.
Загледана в отражението си в мръсния прозорец, Амбра изпитваше непреодолима самота.
Самосъжалението не ѝ беше присъщо, ала в момента се чувстваше ужасно уязвима и ѝ се струваше, че течението неудържимо я носи в неизвестна посока. „Сгодена съм за човек, който някак си е замесен в жестоко убийство“.
Принцът беше подписал смъртната присъда на Едмънд само с едно телефонно обаждане час преди началото на презентацията. Амбра правеше последни приготовления преди пристигането на гостите, когато при нея дотича млада музейна служителка, развълнувано размахала лист хартия.
— Señora Vidal! Mensaje para usted! — „Имате съобщение!“
Замаяното момиче задъхано обясни, че на рецепцията току-що се получило важно обаждане.
— Телефонният дисплей показваше, че е от кралския дворец в Мадрид, затова отговорих,
естествено! И беше човек, който се обаждаше от офиса на принц Хулиан!
— Позвънили са на рецепцията, така ли? — попита Амбра. — След като имат мобилния ми номер?!
— Асистентът на принца каза, че ви звънили на джиесема, обаче не успели да се свържат —
обясни момичето.
Амбра провери телефона си. „Странно. Няма пропуснати обаждания“. После се сети, че техниците преди малко бяха проверявали музейната система за блокиране на мобилното покритие и асистентът на Хулиан вероятно е звънял точно по това време.
— Днес с принца се свързал негов много важен приятел от Билбао, който искал да присъства на събитието в музея. — Служителката ѝ подаде листа. — Надявал се, че ще можете да добавите името му в списъка на гостите.
Амбра погледна листа.
„Адмирал от резерва?“
— Човекът остави номер и каза да се обадите, ако искате да го обсъдите, но принц Хулиан влизал на среща и сигурно нямало да можете да разговаряте с него. Принцът обаче искрено се надявал, че молбата му няма да ви затрудни прекалено много.
„Да ме затрудни прекалено много ли? — ядоса се Амбра. — След всичко, на което вече ме подложи?!“
— Ще се погрижа за това — отвърна тя. — Благодаря.
Момичето се отдалечи с танцова стъпка, като че ли ѝ беше предало волята Божия. Амбра впери очи в листа, ядосана, че годеникът ѝ е намерил за уместно да упражни влиянието си върху

нея по такъв начин, особено след като толкова настойчиво я убеждаваше да не участва в това събитие.
„Пак не ми оставя избор“ — помисли си.
Ако не изпълнеше молбата му, на входа щеше да се получи неловка разправия с видния морски офицер. Днешното грижливо организирано събитие щеше да привлече безпрецедентно внимание от страна на медиите. „В момента най-малко ми трябва такова неудобно спречкване с някой от влиятелните приятели на Хулиан“.
Не бяха проверили и одобрили адмирал Авила, но тя подозираше, че това е излишно, а сигурно ще е и обидно за висшия офицер. В крайна сметка човекът притежаваше достатъчно влияние, за да вдигне телефона, да се обади в кралския дворец и да поиска услуга от бъдещия крал.
И тъй като си имаше достатъчно работа, Амбра взе единственото възможно решение.
Добави името на адмирал Авила в списъка на гостите и го въведе в екскурзоводската база данни,
за да дадат слушалки на новия гост.
И после отново се зае със задачите си…
„И сега Едмънд е мъртъв“ — помисли си Амбра, връщайки се към настоящето в сумрака на каютата. Докато се опитваше да се отърве от мъчителните спомени, изведнъж ѝ хрумна нещо странно.
„Аз не говорих с Хулиан лично… получих съобщението му от трето лице“.
В мрака просия блед лъч надежда.
„Възможно ли е Робърт да се окаже прав? И Хулиан да е невинен?“
Замисли се, после се втурна навън.
Завари американския професор да стои сам на носа с ръце на парапета, вперил поглед в нощта. Застана до него и с изненада видя, че моторницата се е отклонила от главния ръкав на
Нервион и сега се носи на север по малък приток — не толкова река, колкото опасен канал с високи кални брегове. Плитката вода и тясното корито я изпълниха с нервност, ала водачът им невъзмутимо продължаваше напред с висока скорост, като осветяваше пътя с прожектора.
Тя набързо разказа на Лангдън за обаждането от офиса на принц Хулиан.
— Всъщност знам само, че на рецепцията са се обадили от кралския дворец в Мадрид.
Всеки може да е позвънил и да се е представил за асистент на Хулиан.
Робърт кимна.
— Може би тъкмо затова човекът е искал молбата да ви бъде предадена, вместо лично да разговаря с вас. Имате ли някаква представа кой може да е бил? — Като се имаше предвид историята с Валдеспино, Лангдън беше склонен да подозира самия епископ.
— Може да е всеки — отвърна Амбра. — Моментът е много деликатен за двореца. Хулиан излиза на главната сцена и много от старите съветници ще се изтрепят да си спечелят благоволението му. Страната се променя и ми се струва, че старата гвардия отчаяно се стреми да си запази властта.
— Е, който и да е бил, дано не се досети, че се опитваме да открием паролата на Едмънд и да оповестим неговото откритие.
Докато изричаше последните думи, Лангдън осъзна абсолютната простота на предизвикателството пред тях.
Както и очевидната му опасност.
„Едмънд беше убит, за да не разгласи тази информация“.
За миг се зачуди дали най-безопасната възможност не е просто от летището да хване директен полет за вкъщи и да остави друг да се занимава с всичко това.
„Безопасна, да, но възможност… не“.

Изпитваше дълбоко чувство за дълг към някогашния си студент и морален гняв, че едно научно откритие може да бъде толкова брутално цензурирано. Изпитваше и изключително интелектуално любопитство да научи точно какво е открил Едмънд.
„И накрая идва Амбра Видал“ — знаеше Робърт.
Жената очевидно преживяваше преломен момент и когато го погледна в очите и го помоли за помощ, Лангдън усети в нея дълбок извор на лични убеждения и самоувереност… но също видя тежки облаци на страх и съжаление. „Тук се крият тайни, мрачни и възпиращи. Тя протяга ръка за помощ“.
Амбра рязко вдигна поглед, сякаш прочела мислите му.
— Май сте замръзнали — каза тя. — Трябва да ви върна фрака.
Той леко се усмихна.
— Нищо ми няма.
— Да не си мислите, че ще е най-добре да напуснете Испания още щом стигнем на летището?
Лангдън се засмя.
— Мина ми през ума, да.
— Недейте, моля ви. — Тя се пресегна и постави меката си длан върху ръката му. — Не съм сигурна с какво си имаме работа. Вие сте били много близки с Едмънд и той неведнъж ми е казвал, че високо цени приятелството ви и се доверява на мнението ви. Страх ме е, Робърт, и наистина мисля, че няма да мога да се справя сама. Хайде да минем на „ти“, става ли?
Изблиците ѝ на пълна откровеност го смущаваха и в същото време бяха невероятно пленителни.
— Добре — каза той. — Двамата с теб имаме дълг към Едмънд, а и честно казано, към цялата научна общност: да открием тази парола и да оповестим откритието му.
Амбра се усмихна.
— Благодаря.
Лангдън се огледа.
— Твоите агенти от Гуардия Реал сигурно вече са разбрали, че сме напуснали музея.
— Несъмнено. Обаче Уинстън беше изумителен, нали?
— Направо умопомрачителен — съгласи се Робърт, който едва сега започваше да осъзнава квантовия скок в развитието на изкуствения интелект, постигнат от Едмънд. Каквито и да бяха неговите „нови патентовани технологии“, професорът разбираше, че някогашният му студент е бил на ръба да открие един съвсем нов свят на взаимодействие между човека и компютъра.
Тази вечер Уинстън се беше доказал като верен помощник на своя създател и безценен съюзник на Лангдън и Амбра. За броени минути бе открил опасност в списъка на гостите,
опитал се беше да предотврати убийството на Едмънд, беше идентифицирал колата, с която беше избягал убиецът, и бе улеснил измъкването на Лангдън и Амбра от музея.
— Дано се е обадил да предупреди пилотите на Едмънд — каза Робърт.
— Със сигурност. — Амбра кимна. — Но имаш право, за всеки случай трябва да му позвъня.
— Чакай малко — изненада се Лангдън. — Можеш да позвъниш на Уинстън, така ли?
Мислех, че след като напуснахме музея и излязохме извън обхват…
Тя се засмя и поклати глава.
— Уинстън не се намира физически в „Гугенхайм“, Робърт, а в някакъв секретен компютърен център и дистанционно действа оттам. Наистина ли смяташ, че Едмънд ще създаде ресурс като Уинстън, без да е в състояние да се свързва с него във всеки момент и от всяка точка на света? Едмънд постоянно разговаряше с него — от къщи, докато пътуваше или се разхождаше.
С едно обикновено телефонно обаждане двамата винаги можеха да се свържат един с друг.

Виждала съм Едмънд часове наред да си приказва с Уинстън. Използваше го като личен асистент
— да му прави резервации за вечеря, да координира графика му с пилотите и всъщност да върши всичко, от каквото има нужда. Когато подготвяхме шоуто в музея, и аз често разговарях по телефона с Уинстън.
Амбра бръкна в джоба на фрака, извади тюркоазносиния джиесем на Кърш и го включи.
Лангдън го беше изключил в музея, за да пести батерията му.
— Ти също си включи телефона, за да можем и двамата да се свързваме с Уинстън — каза тя.
— Не те ли е страх, че така ще ни открият?
Тя поклати глава.
— Полицията не е имала време да извади нужното съдебно нареждане, така че си струва риска — особено ако Уинстън може да ни информира за напредъка на Гуардия Реал и положението на летището.
Лангдън колебливо включи смартфона си и когато се появи стартовият екран, се вторачи в него и се почувства уязвим, сякаш изведнъж е станал видим за всеки космически сателит.
„Прекалено много шпионски филми си гледал“ — каза си професорът.
В този момент джиесемът му запиука и завибрира от прииждащи съобщения, изостанали от цялата вечер. За негово удивление, откакто беше изключил устройството, се бяха получили над двеста есемеса и имейла.
Робърт прегледа входящата си поща и установи, че всички съобщения са от приятели и колеги. Първите имейли бяха поздравителни — „Страхотна лекция! Не мога да повярвам, че си бил там!“, — но после изведнъж съдържанието им ставаше тревожно и изключително загрижено, например на есемеса от неговия издател Джонас Фокман: „ГОСПОДИ, РОБЪРТ,
ДОБРЕ ЛИ СИ??!!“. Никога не го беше виждал да пише само с главни букви и да използва двойна пунктуация.
Досега Лангдън се бе чувствал комфортно невидим в мрака на речните артерии в Билбао,
сякаш музеят бе някакъв избледняващ кошмар.
„Това е заляло целия свят — осъзна той. — Новината за загадъчното откритие и жестокото убийство на Кърш… наред с моето име и образ“.
— Уинстън се е опитвал да се свърже с нас — вперила очи в светещия дисплей на джиесема на Кърш, съобщи Амбра. — През последния половин час Едмънд е получил петдесет и три пропуснати обаждания, всички точно през трийсет секунди. — Изкиска се. — Неуморната упоритост е сред многобройните достойнства на Уинстън.
Телефонът на Едмънд изведнъж зазвъня.
Лангдън ѝ се усмихна.
— Кой ли може да е?
Тя му подаде джиесема.
— Ти му отговори.
Робърт взе смартфона и натисна клавиша на високоговорителя.
— Ало?
— Професор Лангдън — прозвуча гласът с познатия британски акцент. — Радвам се, че сте на линия. Опитвах се да се свържа с вас.
— Да, виждаме — отвърна Робърт, впечатлен от пълното спокойствие и невъзмутимост на компютъра след петдесет и три последователни неприети обаждания.
— Случиха се някои неща — продължи Уинстън. — Има вероятност летищните власти да получат имената ви преди да пристигнете. Още веднъж ви съветвам много внимателно да изпълнявате инструкциите ми.

— Изцяло сме в твоите ръце, Уинстън — увери го Лангдън. — Кажи ни какво да правим.
— Първо, професоре, ако още не сте се избавили от мобилния си телефон, трябва веднага да го изхвърлите.
— Защо? — Робърт стисна джиесема си още по-здраво. — Полицията не трябва ли да има съдебно нареждане, за да…
— Може би в някой американски филм за ченгета, обаче вие си имате работа с испанската
Гуардия Реал и кралския дворец. Те ще направят каквото сметнат за нужно.
Лангдън погледна телефона си, обзет от странна неохота да се раздели с него. „Тук е целият ми живот“.
— А телефонът на Едмънд? — уплашено попита Амбра.
— Него не могат да проследят — успокои я Уинстън. — Едмънд винаги взимаше мерки против хакери и фирмен шпионаж. Той лично написа IMEI/IMSI скриваща програма, която променя С2 стойностите на телефона му, за да предотврати евентуалните опити за прихващане.
„Разбира се — помисли си Лангдън. — За гениалния създател на Уинстън е фасулска работа да надхитри някаква си телефонна компания“.
После намръщено се вторачи в своя очевидно незащитен джиесем. В следващия момент
Амбра се пресегна и внимателно го измъкна от пръстите му. Без да каже нито дума, го вдигна над парапета и го пусна. Устройството цопна в тъмните води на река Нервион и изчезна под повърхността. Вперил поглед в бързо раздалечаващите се концентрични вълнички, Лангдън изведнъж изпита чувство на загуба.
— Просто си спомни мъдрите думи на принцеса Елза от филма на Дисни, Робърт —
прошепна му Амбра.
Професорът се извъртя към нея.
— Моля?
Тя се усмихна.
— Повече не мисли за това.

36.
— Su misión todavía no ha terminado — заяви гласът по телефона на Авила. „Мисията ви още не е приключила“.
Изпънал гръб на задната седалка на юбера, адмиралът внимателно слушаше работодателя си.
— Появи се неочаквано усложнение. Трябва да отидете в Барселона. Незабавно.
„В Барселона ли?“ Авила имаше инструкции да замине за Мадрид, където го очаквала друга задача.
— Имаме основания да смятаме, че тази вечер двама сътрудници на господин Кърш са се отправили към Барселона с надеждата да открият начин дистанционно да задействат презентацията — продължи гласът.
Възрастният офицер се вкамени.
— Това възможно ли е?
— Още не сме сигурни, но ако успеят, цялата ви усърдна работа ще е била напразна. Спешно имам нужда от човек в Барселона. Дискретно. Колкото може по-бързо идете там и ми се обадете.
Връзката прекъсна.
Колкото и да беше странно, лошата новина всъщност зарадва Авила. „Още има нужда от мен“. Барселона се намираше по-далеч от Мадрид, но само на няколко часа повече с максималната разрешена скорост по магистралата, при това през нощта. Без да губи нито секунда, адмиралът вдигна пистолета си и опря дулото му в главата на шофьора. Ръцете на човека видимо се напрегнаха върху волана.
— Llévame a Barcelona
26
— заповяда Авила.
Мъжът зави в първата отбивка, която водеше към Витория-Гастейс, и след малко пое на изток по магистрала А-1. В този час по пътя имаше само тирове, правещи курсове за Памплона,
Хуеска, Лейда и накрая за едно от най-големите средиземноморски пристанища — Барселона.
Адмиралът все още не можеше напълно да осмисли странния низ от събития, които го бяха довели до този момент. „От дълбините на най-страшното си отчаяние се издигнах до висините на най-славната си служба!“
За един мрачен миг той се върна в онази бездънна пропаст, когато пълзеше из обгърнатия в пушек олтар на Севилската катедрала и ровеше из окървавените развалини в търсене на жена си и детето си, само за да открие, че са си отишли завинаги.
След атентата седмици наред не напускаше дома си. Лежеше разтреперан на дивана,
потънал в безкраен кошмар наяве, в който огнени демони го завличаха в тъмна бездна и го изпълваха с мрак, ярост и задушаващи угризения.
— Бездната е чистилище — шепнеше до него възрастна монахиня, една от стотиците терапевти, подготвени от Църквата да помагат на оцелелите. — Душата ти е впримчена в преддверието адово. Опрощението е единственият ти изход. Трябва да намериш начин да
простиш на хората, които са го извършили, иначе гневът ще те погълне. — Тя се прекръсти. —
Прошката е единственото ти спасение.
„Прошка ли? — Авила се опита да отговори, но демоните бяха стегнали гърлото му. В
момента му се струваше, че единственото спасение е отмъщението. — Но на кого да отмъстя?“
Никой така и не беше поел отговорността за атентата.
— Разбирам, че проявите на религиозен тероризъм изглеждат непростими — продължаваше монахинята. — И все пак може би не е зле да си спомниш, че собствената ни Църква векове

наред е използвала Инквизицията в името на Бог. Убивали сме невинни жени и деца в името на своите вярвания. И затова е трябвало да поискаме прошка от света и от самите себе си. И с времето сме се изцелили.
После му прочете откъс от Евангелието:
— „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата… Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят…“
27
Онази нощ, сам и изтерзан, Авила се погледна в огледалото. Отсреща стоеше непознат.
Думите на монахинята не бяха успели да облекчат болката му.
„Прошка ли? Да обърна и другата страна?!
Станах свидетел на зло, за което няма опрощение!“
В яростта си той удари огледалото с юмрук, разби го на късчета и се строполи в мъчителни ридания на пода на банята.
Като морски офицер, Авила винаги се беше владял — пример за дисциплина, доблест и спазване на военната йерархия, — ала този човек вече го нямаше. След няколко седмици той вече постоянно се намираше в състояние на замаяност, като притъпяваше болката със силна комбинация от алкохол и лекарства. Скоро копнежът за вцепеняващото въздействие на опиатите започна да обсебва всеки негов буден миг и го превърна във враждебен отшелник.
След няколко месеца испанският военноморски флот дискретно го принуди да се пенсионира. Някога могъщ боен кораб, сега изваден на сух док, Авила знаеше, че никога повече няма да плава. Флотът, на който бе отдал живота си, му отпусна съвсем скромна пенсия, която едва покриваше нуждите му.
„Аз съм на петдесет и осем — осъзна той. — И нямам нищо“.
По цял ден седеше сам, гледаше телевизия, пиеше водка и чакаше отнякъде да се появи лъч светлина. „La hora más oscura es justo antes del amanecer“ — безкрайно си повтаряше. Но старата моряшка поговорка всеки път се оказваше невярна. — „Най-мрачният час не е точно преди зазоряване — осъзна той. — Слънцето все не изгрява“.
На петдесет и деветия си рожден ден, един дъждовен четвъртък сутрин, вторачен в празно шише от водка и предупреждение за принудително извеждане от апартамента, Авила събра смелост да отиде в килера, извади служебния си пистолет, зареди го и опря дулото в слепоочието си.
— Perdóname
28
— промълви и затвори очи. После дръпна спусъка. Изстрелът се оказа много по-тих, отколкото очакваше. По-скоро изщракване, отколкото гърмеж.
Съдбата отново му се подигра жестоко — пистолетът беше засякъл. Годините в прашния килер, без да го почиства, очевидно бяха взели своето от евтиното парадно оръжие на адмирала.
Очевидно дори тази елементарна проява на малодушие не бе по силите на Авила.
Разярен, той запрати пистолета в стената. Този път гърмежът разтърси помещението.
Адмиралът усети изгарящо пронизване в прасеца си и ослепителната болка в миг разнесе алкохолната мъгла в главата му. Авила се строполи на пода, като крещеше и притискаше с ръце кървящия си крак.
По вратата му заблъскаха паникьосани съседи, завиха сирени и Авила скоро се озова в севилската Хоспитал Провинсиал де Сан Лазаро, където все не можеше да обясни как се е прострелял в крака, докато се е опитвал да се самоубие.
На другата сутрин в болничната стая при ранения и унизен адмирал Луис Авила дойде посетител.
— Не те бива за стрелец — каза му младият мъж. — Нищо чудно, че са те принудили да

излезеш в пенсия.
Преди адмиралът да успее да отговори, мъжът вдигна щорите на прозореца и в стаята нахлуха ярки слънчеви лъчи. Авила засенчи очи и видя, че хлапакът е мускулест и късо подстриган. Носеше тениска с лика на Христос.
— Казвам се Марко — представи се той. В говора му се усещаше андалуски акцент. — Аз съм твоят рехабилитатор. Помолих да те разпределят при мен, защото двамата с тебе имаме нещо общо.
— Бивш военен ли си? — забелязал нахаканото му поведение, попита Авила.
— Не. — Младежът впери очи в него. — И аз бях там онази неделна утрин. В катедралата.
Когато стана атентатът.
Адмиралът го зяпна смаяно.
— Бил си там?!
Хлапето се наведе и повдигна единия крачол на анцуга си. Отдолу се показа протеза.
— Наясно съм, че си преживял истински ад, обаче аз играех полупрофесионален футбол,
тъй че не очаквай да ти съчувствам много. Бог помага на ония, които си помагат сами, така смятам аз.
Още преди Авила да разбере какво става, Марко го премести на инвалидна количка, закара го по коридора в малък спортен салон и го изправи между два успоредни лоста.
— Ще те боли, но се опитай да стигнеш до отсрещния край — каза му хлапакът. — Направи го само веднъж. После ще те заведа да закусиш.
Въпреки мъчителните болки Авила не можеше да се оплаква на човек само с един крак,
затова се затътри до края на лостовете, като прехвърляше основната си тежест върху ръцете си.
— Браво — похвали го Марко. — Сега го направи пак.
— Нали каза…
— Да, излъгах те. Направи го пак.
Адмиралът го погледна смаяно. От години не му бяха заповядвали и колкото и да беше странно, това му подейства ободрително. Накара го да се почувства млад — все едно още е новобранец. Той се завъртя и се затътри в обратната посока.
— Ходиш ли още на литургия в Севилската катедрала? — попита го Марко.
— Не.
— От страх ли?
Авила поклати глава.
— От гняв.
Младежът се засмя.
— А, монахините са те увещавали да простиш на атентаторите, нали?
Адмиралът се закова на място.
— Точно така!
— И мене. Опитвах. Невъзможно е. Монахините са тъпачки. — Марко пак се засмя.
Авила впери очи в лика на Христос върху тениската му.
— Но ти явно още си…
— А, да, определено още съм християнин. По-набожен от всякога. Имах късмета да открия своята мисия — да помагам на жертви на Божиите врагове.
— Благородна кауза — завистливо каза адмиралът. Собственият му живот беше изгубил смисъл без семейството му и флота.
— Един велик човек ми помогна да се върна към Господ — продължи Марко. — Между другото, това беше папата. Лично съм се срещал с него много пъти.
— Моля… папата ли?

— Да.
— Искаш да кажеш… главата на Католическата църква?
— Да. Ако искаш, сигурно ще мога да ти уредя аудиенция.
Авила зяпна хлапака, решил, че си е изгубил ума.
— Ти ли можеш да ми уредиш аудиенция при папата?!
Марко се обиди.
— Знам, че си бил голям началник във флота и не можеш да си представиш, че някакъв сакат рехабилитатор от Севиля има достъп до наместника на Христа, обаче ти казвам истината.
Мога да ти уредя среща с него, ако искаш. Той сигурно ще ти помогне пак да намериш пътя си,
както помогна и на мене.
Авила се отпусна на лостовете. Не знаеше какво да каже. Той боготвореше тогавашния папа
— непоколебим консервативен водач, който проповядваше строг традиционализъм и правоверност. За съжаление, човекът се намираше под обстрел от всички страни на модернизиращия се свят и се говореше, че скоро щял да се оттегли заради усилващия се натиск за либерализация.
— За мен ще е чест да се срещна с него, разбира се, но…
— Добре — прекъсна го Марко. — Ще се опитам да го уредя за утре.
Адмиралът изобщо не предполагаше, че на другия ден ще седи дълбоко в недрата на един уединен храм, лице в лице с могъщ водач, който ще му предаде най-вдъхновяващия религиозен урок в живота му.
„Към спасението водят много пътища.
Не само прошката“.

37.
Разположена на партерния етаж на двореца в Мадрид, кралската библиотека се състои от пищно украсени помещения с хиляди безценни томове, сред които илюстрования Часослов на кралица Изабела, личните Библии на няколко крале и един подвързан с желязо кодекс от времето на Алфонсо XI.
Гарса припряно се втурна вътре, тъй като не искаше да оставя принца сам в лапите на
Валдеспино за прекалено дълго. Още не можеше да осмисли новината, че преди няколко дни епископът се е срещнал с американския футурист и е запазил това в тайна. „Въпреки презентацията и убийството на Кърш?!“
Началникът на Гуардия Реал закрачи в мрака на библиотеката към Моника Мартин, която го чакаше в сенките със светещия си таблет в ръце.
— Разбирам, че сте зает, господине, но това не търпи отлагане — каза пиарката. — Качих се горе да ви търся, защото в нашия контролен център се е получил обезпокоителен имейл от
КонспирасиНет.
— От кого?
— КонспирасиНет е популярен сайт за конспиративни теории. Като журналистика не струва нищо, а и се списва като от деца в прогимназията, обаче го следят милиони хора. Ако питате мен,
разпространяват фалшиви новини, но сайтът се радва на огромно уважение сред любителите на конспиративни теории.
На Гарса му се струваше, че изразите „огромно уважение“ и „конспиративна теория“
взаимно се изключват.
— Те цяла вечер отразяват събитията около Кърш — продължи Мартин. — Не знам откъде получават информация, обаче сайтът стана основен източник за блогъри и любители на конспиративни теории. Даже телевизионните мрежи го следят за горещи новини.
— Давай по същество — подкани я командирът.
— КонспирасиНет са получили нова информация, която се отнася за двореца — каза момичето, като побутна очилата си нагоре. — Щели да я разпространят след десет минути и искали да ни дадат възможност първо да я коментираме.
Гарса я зяпна смаяно.
— Кралският дворец не коментира сензационни клюки!
— Поне хвърлете един поглед. — Мартин му подаде таблета си.
Той го взе и видя нова снимка на адмирал Луис Авила. Кадърът не беше центриран, сякаш офицерът е бил заснет случайно, и го представяше в бяла парадна униформа, минаващ пред някаква картина. Сигурно го бе снимал посетител в музей, който е искал да фотографира произведение на изкуството и Авила неволно е влязъл в кадъра.
— Знам как изглежда Авила — сопна се Гарса. Нямаше търпение да се върне горе при принца и Валдеспино. — Защо ми го показваш?
— Вижте следващата снимка.
Командирът скролна надолу и видя уголемен детайл на дясната ръка на адмирала от същия фотос. Символът върху ръката му веднага привлече вниманието му. Приличаше на татуировка.

Той дълго се взира в образа. Добре познаваше този знак, както и много други испанци,
особено от по-старите поколения.

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: