Билбао, Испания

последния момент по искане на някого от кралския дворец. (Човекът от музея,
изпълнил това искане, е бъдещата кралица Амбра Видал.)
КонспирасиНет благолари на разобличителя
monte@iglesia.org за съществения му принос
за отразяването на тези новини.
„Monte@iglesia.org?“
Гарса предполагаше, че имейл адресът е фалшив.
Iglesia.org беше популярен в Испания католически уебсайт, виртуална общност от духовници, миряни и учени, посветили живота си на Христовото учение. Информаторът явно заимстваше домейна, така че твърденията привидно да излизат от iglesia.org.
„Хитро“ — помисли си началникът на Гуардия Реал. Той знаеше, че набожните католици от общността искрено се възхищават на Валдеспино, и се питаше дали въпросният „разобличител“
не е същият информатор, който се е обадил на равина.
Когато стигна до вратата на апартамента, се зачуди как да съобщи новината на принца.
Денят беше започнал съвсем нормално, а сега дворецът изведнъж сякаш водеше война с призраци. „Анонимен информатор на име Монте?! Серии точки от данни?!“ Отгоре на всичко още нямаше вести за местонахождението на Амбра Видал и Робърт Лангдън.
„Бог да ни е на помощ, ако пресата научи за дръзкото поведение на Амбра“.
Командирът влезе, без да почука.
— Принц Хулиан? — извика и забърза към дневната. — Трябва да поговоря насаме с вас за момент.
Стигна до дневната и се закова на място.
Там нямаше никого.
— Дон Хулиан? — Той се завъртя към кухнята. — Епископ Валдеспино?
Претърси целия апартамент, но престолонаследникът и Валдеспино бяха изчезнали.
Веднага позвъни на джиесема на принца и се стресна от разнеслия се телефонен звън.
Макар и далечен, той се чуваше ясно някъде от апартамента. Гарса отново набра номера,
заслуша се в приглушения сигнал и откри източника му — малка картина на стената, зад която имаше вграден сейф.
„Хулиан е заключил телефона си в сейфа?!“
Не можеше да повярва, че принцът е зарязал джиесема си в момент, в който комуникациите бяха от такова значение.
„И къде са отишли?“
Опита номера на Валдеспино с надеждата, че епископът ще отговори. За негово изумление от сейфа пак прозвуча приглушен звън.
„И Валдеспино е зарязал джиесема си, така ли?“
Паникьосаният и слисан Гарса изхвърча от апартамента и през следващите няколко минути тичаше по коридорите на всички етажи и викаше принца.
„Не може да изчезнат просто ей така!“
Накрая задъханият командир спря в подножието на проектираното от Сабатини изящно главно стълбище и отчаяно сведе глава. Дисплеят на таблета в ръцете му се беше изключил и в черната повърхност се отразяваха фреските на тавана над него.
Жестоката ирония го бодна в сърцето. Това беше великият шедьовър на Джакинто

„Религията, закриляна от Испания“.

42.
Докато самолетът „Гълфстрийм“ G550 набираше височина, Робърт Лангдън разсеяно гледаше през овалния илюминатор и се опитваше да подреди мислите си. Последните два часа бяха въртоп от емоции — от вълнението, с което го беше изпълнила презентацията на Едмънд,
до ужаса от жестокото убийство на неговия приятел. И колкото повече размишляваше за откритието на Кърш, толкова по-загадъчно му се струваше.
„Каква тайна е разбулил Едмънд?
Откъде идваме? Къде отиваме?“
В главата му не преставаха да звучат думите, произнесени от някогашния му студент в сърцето на спиралната скулптура. „Откритието, което направих, Робърт… съвсем ясно отговаря и на двата въпроса“.
Едмънд твърдеше, че е разгадал две от най-големите мистерии на живота, и все пак, чудеше се Робърт, как можеше тази тайна да е толкова опасно експлозивна, че някой да го убие, за да му запуши устата?
Лангдън знаеше със сигурност само едно — Кърш смяташе, че е открил произхода на човечеството и неговата съдба.
„Какъв шокиращ произход е установил Едмънд?
Каква тайнствена съдба?“
Старият му приятел му се беше сторил оптимистично настроен за бъдещето, следователно нямаше голяма вероятност предвиждането му да е било апокалиптично. „Тогава какво може да е предвидил, че толкова сериозно да обезпокои духовниците?“
— Робърт? — Амбра се появи до него с чаша горещо кафе. — Нали го пиеш чисто?
— Да, идеално, благодаря. — Той с признателност взе чашата. Надяваше се, че кофеинът ще му помогне да внесе ред в хаотичната плетеница на мислите си.
Жената се настани срещу него и си наля чаша червено вино от шише с изящна релефна украса.
— Едмънд има огромен запас от „Шато Монроз“. Ще е жалко да отиде на вятъра.
Лангдън беше опитвал такова вино само веднъж — в тайната древна изба под дъблинския колеж „Света Троица“, докато проучваше илюстрованата Келска книга.
Амбра хвана чашата с две ръце и докато я поднасяше към устните си, впери очи в Робърт.
Естествената ѝ грациозност за пореден път го накара да се почувства странно безпомощен.
— Мислех си нещо — каза тя. — По-рано ти спомена, че когато идвал в Бостън, Едмънд те разпитвал за различни версии на Сътворението, нали?
— Да, преди година. Интересуваше се от различните отговори, които по-големите религии дават на въпроса „Откъде идваме?“.
— Тогава може би и ние трябва да почнем с това — предложи Амбра. — И да разкрием върху какво е работил.
— Винаги съм смятал, че началото е най-добрата отправна точка, обаче не съм сигурен какво има да разкриваме — отвърна Лангдън. — Съществуват само две мнения по въпроса откъде идваме: религиозната представа, че Бог е сътворил хората в окончателния им вид, и моделът на дарвинизма, според който сме изпълзели от първичната тиня и постепенно сме еволюирали.
— А ако Едмънд се е натъкнал на трета възможност? — попита тя и кафявите ѝ очи заблестяха. — И ако тя е част от неговото откритие? Ако е доказал, че човешкият вид не е произлязъл нито от Адам и Ева, нито чрез еволюцията на Дарвин?

Професорът трябваше да признае, че такова откритие — алтернативна версия за човешкия произход — наистина ще е революционно, но просто не можеше да си представи какво би могло да е то.
— Дарвиновата теория за еволюцията е изключително добре аргументирана, защото се основава на доказани факти и ясно илюстрира еволюцията и адаптацията на организмите към околната среда. Еволюционната теория е всепризната от най-големите умове в науката.
— Нима? — възрази Амбра. — Чела съм книги, които твърдят, че теорията на Дарвин е напълно погрешна.
— Вярно е — потвърди Уинстън от телефона, който се зареждаше на масичката между тях.
— Само през последните двайсет години са издадени над петдесет такива заглавия.
Робърт беше забравил, че компютърът още е с тях.
— Някои от тези публикации са бестселъри — прибави Уинстън. — „Къде е сгрешил
Дарвин“… „Поражението на дарвинизма“… „Черната кутия на Дарвин“… „Процесът срещу
Дарвин“… „Тъмната страна на Чарлз Дар…“
— Да — прекъсна го Лангдън, който, естествено, знаеше за големия брой книги,
претендиращи, че опровергават Дарвин. — Преди доста време даже четох две от тях.
— И? — подкани го Амбра.
Той учтиво се усмихна.
— Е, не мога да кажа за всички, но двете, които четох, са аргументирани от по същество християнски позиции. В едната чак се твърдеше, че Бог бил поставил фосилните останки в земята, „за да изпита нашата вяра“.
Амбра се намръщи.
— Добре, значи не са променили мнението ти.
— Не, обаче възбудиха любопитството ми, затова се обърнах към един харвардски професор по биология. — Робърт пак се усмихна. — Между другото, това по случайност беше покойният
Стивън Джей Гулд.
— Защо ми е познато това име? — попита тя.
— Стивън Джей Гулд — незабавно се обади Уинстън. — Прочут еволюционен биолог и палеонтолог. Неговата теория за „периодичното равновесие“ обяснява празнотите във фосилните свидетелства и потвърждава еволюционния модел на Дарвин.
— Та Гулд само се позасмя и ми каза, че повечето антидарвинистки книги се издавали от организации като Института за проучване на Сътворението, който според собствените му информационни материали смята Библията за абсолютно вярно и буквално изложение на исторически и научни факти.
— С други думи, те вярват, че горящите къпини могат да говорят, че Ной е събрал всички съществуващи видове в своя ковчег и че хората се превръщат в солни стълбове — каза Уинстън.
— Не особено солидна основа за един научноизследователски институт.
— Точно така, но има и нерелигиозни книги, които се опитват да дискредитират Дарвин от исторически позиции — каза Лангдън. — Те го обвиняват, че е откраднал теорията си от френския естественик Жан-Батист Ламарк, който пръв предполага, че организмите се променят под въздействие на околната среда.
— Това не е съществено в случая, професоре — отвърна компютърът. — Въпросът дали
Дарвин е плагиатор няма абсолютно никакво отношение към достоверността на неговата еволюционна теория.
— Няма какво да възразя на това — съгласи се Амбра. — Предполагам, Робърт, че ако си го попитал откъде идваме, професор Гулд ти е отговорил, че сме еволюирали от маймуните.
Лангдън кимна.

— Не мога да го цитирам точно, но Гулд ме увери, че истинските учени изобщо не се съмняват в еволюцията, защото можем емпирично да наблюдаваме този процес. Според него е по-важно да се запитаме защо има еволюция и как е започнало всичко.
— Той даде ли отговор на тези въпроси? — поинтересува се Амбра.
— И да го е направил, не съм разбрал, обаче илюстрира тезата си с един мисловен експеримент. Казва се „Безкрайният коридор“. — Робърт направи пауза, за да отпие глътка кафе.
— Да, уместна илюстрация — възползва се от прекъсването Уинстън. — Става дума за следното: представете си, че вървите по коридор, който е толкова дълъг, че не виждате откъде сте дошли и къде отивате.
Лангдън кимна, впечатлен от широките му познания.
— После в далечината зад себе си чувате тупкане на подскачаща топка — продължи компютърът. — И разбира се, когато се завъртате, виждате топката да подскача към вас. Тя се приближава, подминава ви и просто изчезва в далечината.
— Точно така — потвърди Робърт. — Въпросът не е дали топката подскача, понеже е ясно,
че го прави. Можете да го наблюдавате. Въпросът е защо подскача. Как е започнала да подскача?
Някой ритнал ли я е? Или е някаква специална топка, която просто обича да подскача? Или физическите закони в коридора са такива, че топката няма друг избор, освен вечно да подскача?
— Гулд е имал предвид, че също като с еволюцията, ние не виждаме достатъчно надалече в миналото, за да знаем как е започнал процесът — заключи Уинстън.
— Съвършено вярно — каза Лангдън. — Чрез наблюдение можем да се уверим единствено в това, че се случва.
— Разбира се, подобно е и предизвикателството да разберем Големия взрив — каза компютърът. — Космолозите са измислили блестящи формули, описващи разширяващата се вселена във всеки даден момент — означен като Т — от миналото и бъдещето. Когато обаче се опитват да се върнат назад в мига на Големия взрив — където Т е равно на нула, — математиката пощурява и описва някаква мистична частица с безкрайна топлина и плътност.
Лангдън и Амбра се спогледаха, за пореден път удивени от компютъра.
— Да — кимна професорът. — И тъй като човешкият разум не се справя особено добре с понятието „безкрайност“, днес повечето учени разглеждат вселената след момента на Големия взрив, където Т е по-голямо от нула и съответно математиката не се превръща в мистика.
На един от колегите му в Харвард, сериозен професор по физика, до такава степен му бяха омръзнали студентите от магистърския курс по философия, които слушаха неговия семинар
„Произход на вселената“, че накрая закачи на вратата на аудиторията си следния надпис:

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: