Българският език пред прага на европейското членство на България

Живка Колева-Златева (Велико Търново, Дебрецен)

Не закъсняха и антиглобалистките настроения, вариращи от пълното отричане на световното обединение до приемането му, но в разумни граници. В много случаи те са предизвикани от тревогата, че доминиращата роля на един език и култура над всички останали, се отразява катастрофално на духовния живот на човечеството, като го обезличава.

Породени от тази тревога са и редица стъпки и документи на Европейския съюз, които изразяват неговата позиция относно съхраняването на езиковото многообразие и свидетелстват за демократичните му принципи. Най-общо казано, чрез тях Евросъюзът заявява позицията си, че респектът към езиковото многообразие на Съюза е негов основополагащ принцип (Action Plan 2004–2006: 13). Тази позиция съответства на записаното в Европейската конституция мото на Съюза: „Обединени в различията си (United in diversity)” (Constitution for Europe, Part I, Title I, Article I-8).

Първа такава значима стъпка беше обявяването на 2001 година за година на езиците с Решение на Европейския парламент и Съвета на министрите (Decision №1934/2000). В документа се подчертава, че се изхожда то разбирането, че „всички езици в тяхната устна и писмена форма са равностойни, еднакво значими от културна гледна точка и представляват неразделна част от европейските култури и цивилизация”. Целта на обявяването на 2001 г. за Европейска година на езиците е да се затвърди убеждението, че Европа е многоезична и винаги ще бъде такава, да се насърчи изучаването на езици, като се подчертае, че това е свързано с по-добри възможности за реализация; да се събере и разпространи информация за използваните методи на обучение (особено новаторските).

След приключване на Европейската година на езиците Съветът на министрите излезе с резолюция относно поддържането на езиковото многообразие и изучаването на езици (Council Resolution of 14 February 2002: 2), в която изтъкна, че „(1) владеенето на езици е едно от основните умения, необходимо на всеки гражданин, за да може да участва ефективно в европейското общество от знания; то улеснява социалната интеграция и сплотеност; съвършеното владеене на майчиния език/езици улеснява изучаването и на други езици; (2) изучаването на езици играе важна роля за облекчаване на мобилността както във връзка с придобиване на образование, така и с професионална цел, а също и поради културни и индивидуални причини; (3) изучаването на езици е благотворно също и за европейското единство, като се има предвид разширяването на ЕС; (4) всички европейски езици са равностойни, еднакво значими от културна гледна точка и представляват неразделна част от европейската култура и цивилизация”.

ЕС обяви 26 септември за ден на езиците и вече 5 години около тази дата се провеждат многобройни форуми във всички европейски държави, които привличат общественото внимание към важността на изучаването на езици и затвърждават убеждението, че Европа винаги ще остане многоезична.

Към изучаване на езици насърчава и приетият от Европейската комисия План за действия за периода 2004–2006 година (Action Plan 2004–2006). В него като девиз се обявява, че гражданите на ЕС освен родния си език трябва да владеят поне още два езика, като изучаването им следва да започне от ранна възраст и може да се осъществява през целия живот. Подчертава се, че всеки е способен да учи езици. Прави впечатление почти клишираната употреба на израза „стимулиране на ученето на езици и запазване на езиковото разнообразие” в този и други документи. Такава взаимовръзка е възможна, когато ученето на езици не се свежда само до учене на най-популярните езици: английски, немски, френски и испански. В документа се подчертава, че за поддържане на езиковото разнообразие е необходимо да се разшири кръгът на преподаваните в училищата, университетите, центровете езици, които „да включват не само големите езици на Европа, но и по-малките, не само езиците с национален статус, но и езиците на малцинствата и имигрантите, а също и езиците на най-важните търговски партньори от цял свят”. Специално е подчертано, че „предстоящото разширяване на Европейския съюз… ще изисква специални усилия за осигуряване на по-широкото изучаване на езиците на новите страни-членки в останалите страни от Съюза” (Action Plan 2004–2006: 9).

Освен това всички национални езици на държавите-членки на Евросъюза стават негови официални езици. В Европейската конституция е записано, че всеки гражданин на ЕС има право на кой да е от официалните езици да се обръща и получава отговор от европейските институции (Constitution for Europe, Part I, Title II, Article I-10). Всички официални документи на Съюза се превеждат на всички официални езици. При създадените условия за свободно движение в рамките на Съюза проблем на пътуващия е да осигури успешното си общуване в страната-приемник. Това, че нито един от официалните езици на Евросъюза не е обявен за лингва франка, независимо от това, че английският език по естествен път, във връзка с глобализационните процеси, се налага като такъв, се явява важен фактор за противодействие на този процес и за поддържане на респекта към всеки един от езиците. Тук е възможно да се направи паралел с езиковата ситуация в бившия Съветски съюз, където господството на руския език, което беше политика на държавата, доведе до обезличаването на езици като белоруски, украински, които и днес продължават да бъдат в сянката му независимо от промяната на обществените условия.

И така, с оглед на политиката на ЕС българският език като бъдещ официален език на Съюза няма никакви пречки да бъде равностоен на другите европейски езици. Важно е българската държава да познава добре законовите разпоредби на ЕС относно езиковата му политика и да отстоява националните ни интереси в съответствие с тях. Не можем да не признаем, че като национален българският език неминуемо ще продължи да отстъпва определени територии под натиска на английския език. На този глобализационен процес трябва да се гледа прагматично, без показна истерия, и той да се приема „като една обективна даденост”. Трябва да сме в състояние да се включваме в световното общуване на глобалния език, ако не искаме „да се чувстваме като периферни провинциалисти” (Виденов 2003: 211, 212). Но не трябва повече да закъснява и приемането на Закона за българския език, който регламентира функционирането и осигурява защитата му. Неговият проект твърде дълго отлежа в общественото пространство, без да се стигне до приемането му (вж. Виденов 2003: 289–292).

Съвсем не изглеждат песимистични нещата относно перспективите на българския език като чужд. Дори напротив, днешната динамична ситуация предлага нови възможности. В недалечното минало чуждестранният интерес към българския език беше главно във връзка с правенето на научна кариера в областта на българистиката или славистиката, с разузнавателна или с преводаческа цел. Във всички случаи, тези, които учеха български, трябваше да го усвоят на професионално ниво. Днес обединяването на Европа създава все повече предпоставки за мобилност – във връзка с придобиване на образование, работа, туризъм и други лични причини. Така се стигна до утвърждаване и на плурилингвализма (plurilingualism), който съществено се различава от многоезичието (multilingualism) (CEFRL: 4–5). Това е състояние, при което различните езикови компетентности на индивида във връзка с различни езици и различни умения в областта на един и същ език, при международно общуване не функционират всяка сама за себе си, а си взаимодействат и се допълват паралелно с използването на мимика и жестове. Извършва се превключване от един език или диалект на друг (които говорещият владее в различна степен) с цел постигане на максимално взаимно разбиране. Също и при възприемане на текст на език, който не владее, говорещият може да привлече на помощ всички свои езикови знания, в това число и интернационалната лексика, за да се доближи в максимална степен до осмислянето му. Така във връзка с повечето възможности за общуване и възприемане на информация на нови езици, днешният човек често прибягва до учене на различни езици, без да си поставя за цел постигането на професионално ниво на владеене. Това важи и за българския език. Все повече стават тези, които желаят да го научат в една или друга степен, за да могат да действат адекватно в българска културна и езикова среда или дори само да се обогатят духовно, като чрез езика научат нещо за българската култура и светоглед. Едва ли някога ще бъде потиснат човешкият стремеж към проникване в различните светове. С течение на времето ще нараснат и възможностите за професионална реализация с българския език в рамките на Евросъюза. Засилените търговско-икономически връзки създават работа за преводачи, владеещи различни езици на професионално ниво.

В тази променена ситуация е важно и българската страна да откликне адекватно на заявения интерес, да може да предложи разнообразни учебни материали, да има система за предоставяне на информация за тяхното съществуване до всички места, където българският език се преподава като чужд. В много страни при съставянето на учебни пособия по чуждоезиково обучение днес се използва разработената от Съвета на Европа Обща европейска езикова рамка (CEFRL), която е базирана на постиженията на психолингвистиката и социолингвистиката в областта на чуждоезиковото обучение. Тя описва езиковите и не езиковите знания, които трябва да придобият усвояващите езика, за да могат ефективно да действат в среда, където той се използва, предоставя ясни критерии относно методиката на обучение, регламентира необходимата компетентност на различните равнища – общо шест на брой. Специално внимание се обръща на социокултурната компетентност, която усвояващите даден език трябва да придобият, за да могат адекватно да действат в съответната културна среда. Тя включва знания относно бита, стереотипите на социалното поведение, културата.

През последните години се появиха разнообразни учебници по български език като чужд. В тях не липсва социокултурната информация. Трябва да отбележим, че е много важен нейният подбор, това, дали наистина става въпрос за нещо характерно, непреходно. Важно е и това, дали тази информация по достоен начин представя българина в очите на чужденеца. Не е тайна, че поради ред причини, нерядко към страната и народа ни се подхожда с предубеждение. Факт е също и това, че сме народ с не достатъчно висока самооценка, което се доказва и от такива езикови факти, като фразеологизма българска работа, глагола побългарявам, които едва ли имат аналози в други езици. Затова и въпросът за достойното представяне на манталитета и културата на българина в учебниците по български език заслужава специално внимание. Българинът може и трябва да бъде представян по един по-привлекателен начин, разбира се, без идеализиране и изопачаване. За съжаление, нерядко в учебници по български език за чужденци попада социокултурна информация, която не е подходяща за представяне на чужденци: лекари карат таксита, циганин с мечка се разхожда по софийските улици, които са осеяни с дупки, съпруг от ресторанта носи на съпругата си няколко пържени рибки (порцията с риба е поръчана от негов колега), постоянно говорене за бедност. Много от тези явления вече са забравени, но са увековечени на страниците на учебниците. И тъй като по принцип не всичко, което характеризира бита и културата на българина, е възможно да бъде включено в един учебник, добре би било, когато се определя социокултурната информация, която предстои да бъде представена, специално внимание да се обръща на онези факти от бита и културата на българина, които обикновено впечатляват чужденеца, посетил страната ни, и не уронват националния ни престиж. Нещата най-добре се опознават в сравнение. Например такава забележителна черта на българския национален характер е гостоприемството. За това свидетелстват както обичайните реакции на чужденците, радвали се на топъл прием в страната ни, така също и езикът ни, който е създал дума, която няма аналог в други езици. Това е глаголът отсрамя се, употребяван обикновено относно ситуация, когато домакинът добре е нагостил госта/гостите си. Показателна е вътрешната форма на думата, която издава факта, че ако не успее добре на нагости госта/гостите си, домакинът изпитва срам.

Някои от нормите на социалното поведение, като точност, престой при гостуване, отношения между различните поколения и др. не е трудно да бъдат формулирани. Други, напротив, могат да бъдат открити въз основа на наблюдения върху ситуации на така наречения „културен шок”, на възникнали недоразумения с представители на други култури. Например универсалната стратегия за изразяване на любезност при българите, които могат да бъдат отнесени към културите с по-колективистичните традиции (вж. Воденичаров 2003: 28), е свързана с проявяване на съпричастност към събеседника, скъсяване на дистанцията с него. Това се постига понякога чрез съобщаване или чрез проявяване на интерес към лична информация (обикновено несъществена). Това може да шокира представителите на култури с по-индивидуалистични традиции, които са много чувствителен към идеята за право на неприкосновен личен живот. За такова недоразумение сподели един от сътрудниците на Летния семинар по българистика във ВТУ, който на обяснение на скандинавец, че учи български заради приятелката си българка реагира с въпрос: „Как се казва тя?”, на което получава критичната забележка: „Не мислиш ли, че това е твърде лично?”. Същата стратегия на съпричастност може да бъде открита и в рекламата на известна марка салам, където купувачът се обръща към продавача с думите: „Имам гости от Павликени… Хубави хора… Дошъл съм за нещо сухо”. Съобщаването на специфичната лична, но същевременно несъществена информация служи за скъсяване на дистанцията, за постигане на по-висока степен на доверие между продавач и купувач. Тази реклама не би могла да бъде разбрана от чужденец, представител на друг тип култура, без познаване на стереотипите на общуване при българите. Затова е много важно представеният в учебниците по български език за чужденци материал да способства за изграждането на едни реалистични представи за българския манталитет.

Във връзка с изучаването на българския език като чужд важен и нерешен до този момент е проблемът с издаването на сертификати, удостоверяващи степента на езикова компетентност. В държавите, които провеждат целенасочено своята езикова политика, този въпрос е уреден и именно държавата упълномощава институциите и лицата, които имат право да разработват тестове, да провеждат изпити, да оценяват знанията и да издават сертификати. В България това е регламентирано за други езици, но не и за българския. Тревожното е, че засега дори няма очертана такава държавна политика за разработване на тестове и сертифициране на знанията по български език. За това изоставане и ЕС не критикува българската държава. Явно езиковата, а с това и културната политика на държавата се смята за неин изцяло вътрешен проблем. Свидетелства за ниво на владеене на българския език като чужд издават отделните университети и обучаващи центрове по несъгласувани критерии. Необходимо и обаче тази дейност да се централизира и унифицира, за да бъдат сертификатите съпоставими и легитимни. Именно с тази цел в европейските държави е въведено оценяването на езиковите знания на базата на една и съща ориентирана към практиката скала и това е скалата на Общата европейска езикова рамка (CEFRL). Европейските езикови сертификати са международно познати и признати сертификати. Изпитните тестове се разработват от централни изпитни комисии. В цяла Европа изпитните сесии се провеждат съгласно стандартизирани процедури, а изпитните резултати се оценяват централизирано. За съжаление, за момента никой никого не лицензира и няма право да лицензира за провеждане на изпити по български език като чужд. Министерството на образованието и науката в България провежда изпити единствено във връзка с получаването на българско гражданство.

Друг въпрос, който заслужава специално внимание във връзка с предстоящото членство на България в Европейският съюз, е въпросът за кирилицата. В договора за присъединяване на Р България към ЕС е отбелязано, че с признаването на българския език за официален и работен език, който се използва от институциите на Европейския съюз, „кирилицата ще стане една от трите азбуки, които ще се използват официално в Европейския съюз. Тази съществена част от културното наследство на Европа представлява специфичен български принос към езиковото и културното многообразие на Съюза”. Във връзка с това в медиите се появиха съобщения, че кирилицата вече ще бъде и в европейските компютри. Цитирано е изказване на министъра на външните работа Соломон Паси че, „вече и клавиатурите в ЕС се адаптират към нашата кирилица” (Madiapool 04.04.2005). Това може да звучи приемливо само за човек, който няма понятие как на практика в момента се осъществява. Наистина не е проблем да се направи компютърът да пише на кирилица. Windows дава възможност за кирилизация на клавиатурата и за не една подредба на кирилските букви, а за стандартите на всички езици, които ползват кирилица и те са различни. Но едва ли е лесно в страни, където се използват други азбуки (латиница или гръцка), които са означени на клавиатурите, да се пише на кирилица, за която липсват съответните означения. Хипотетично бихме могли да си представим, че това е осъществимо – появяват се на пазара клавиатури и с трите азбуки едновременно. Но това едва ли е възможно, защото и самата латиница за различните езици има и допълнителни специфични знаци. Има и още един проблем с писането на българска кирилица по БДС за човек, който първо се е научил да пише на латиница. Създаването на нов навик не е малко препятствие (разбира се, не е непреодолимо). Така и в България тези, които са започнали да пишат на компютър, използвайки първо латиницата (например компютърни специалисти), когато пишат на кирилица, предпочитат фонетичната подредба на кирилицата, при която до голяма степен местата на кирилските букви съвпадат с латинските на фонетичен принцип. Тази възможност се предлага от българската кирилизираща програма Flex Type, но използването и с Windows на други езици, различни от български и английски, е свързано с проблеми. Затова, преди да очакваме клавиатурите на ЕС да се адаптират към нашата кирилица, е редно фонетичната подредба на кирилицата да се приеме като държавен стандарт и след това и от Microsoft да се въведе в Windows като възможност за кирилизация (Microsoft поддържа подредби на клавиатури само ако са признати за държавен стандарт.). Този акт ще направи и кирилицата, и българския език много по-достъпни до всеки, който желае да ги изучава.

Съвсем неотдавна от публикация във вестник „Сега” стана ясно, че колектив от учени от БАН работи върху проект за разработване на фонетичен вариант за подредба на кирилицата върху клавиатурата, съответстващ на единен начин за транслитерация на кирилицата (Йорданова 2005). Трябва да отбележим, че въвеждането на такъв единен начин за транслитерация твърде много закъсня поради недалновидността на определени среди, които се противопоставиха изцяло на каквото и да било легализиране на латинското транслитериране на кирилицата. То е обаче крайно необходимо, за да се въведе ред в съществуващия разнобой на предаване на кирилските букви с латински в емейли и sms-и, зад който всеки умело може да прикрие неграмотността си. Предлаганият в проекта начин е базиран на принципа за краткост и удобство. Той обаче противоречи, на приетия от Министерския съвет стандарт за транслитериране, известен като английска транслитерация, който се използва в личните документи и в надписите на табели на населени места. При него не се прилага принципът за краткост, например ц се транслитерира като ts. Съществуването на два начина за транслитериране ще продължи да поражда проблеми. При попълване на официални документи на латиница извън територията на страната гражданите на Р България ще трябва да спазват стандарта, който е в личните им документи, а в ежедневието си (например при писане на sms-и и емейли) – стандарта, който в момента се разработва. И особено в първия случай ще се изисква специално внимание, за да не се попълнят данни по навик чрез употребявания в ежедневната практика начин. Това може да доведе до юридически проблеми. Най-малко проблеми може да има, когато стандартът за транслитериране е един, но също трябва и гражданите на Р България да бъдат специално обучавани да го използват, за да се трактува като грешка различното транслитериране. В противен случай разнобоят ще продължи да съществува. По същия начин и стандартът на Министерския съвет не беше възприет за ежедневни практически нужди, въпреки че всеки би могъл да го види в личните си документи.

Много скоро след подписване на договора за присъединяване на България към Европейския съюз в медиите беше огласена една идеята на известен общественик, формулирана като лозунг: „Да внесем в ЕС нашите шрифтове, а не руски” (24 часа 19.05.2005; Netinfo 21.05.2005). Предложението е да се откажем от въведения по времето на Петър I стил на печатане, при който главните и малките букви са еднакви и да предложим на ЕС български стил, при който „малките букви… са изписани”, т.е. с използването на ченгелчета, както сме го учили в първи клас. Според публикациите това било „много повече въпрос на суверенитет и културна идентичност, отколкото запазването на името на ракията или шопската салата”. Идеята била предложена на еврокомисаря по културата Ян Фигел и той не възразил, а министър Соломон Паси направо я подкрепил, в Министерството на външните работи имало група, която проучва какво трябва да се направи (Netinfo 21.05.2005).

Ако трябва да сме последователни и да се освободим от всичко руско в българската кирилица, ще трябва да се откажем и от буквите я и й и да се върнем изцяло към стила на писане, характерен за старобългарските ръкописи. Защото буквата я е въведена с реформата на Петър I, при която за нуждите на книгопечатането се създава т. нар. граждански кирилски шрифт, проникнал в България като "просветително" писмо през първата половина на XIX в., а й е узаконена от Руската академия на науките през 1735 г. С безсмислените и обречени на неуспех постъпки (или по-скоро шум) в името на уж патриотичната кауза за въвеждане на български кирилски шрифт в ЕС, най-много да затвърдим ширещото се по света наивно мнение, че българите пишат на руски.

Ако всички, ползващи кирилицата, в широката си практика прибягват до използването на един и същ компютърен кирилски шрифт, това може само да намали проблемите при обмяна на информация, написана на кирилица. Днес такъв широко използван шрифт е Times New Roman, разработен специално за Windows и съдържащ кодови таблици за писане на всички европейски езици и никой няма да спечели от създаването ново разнообразие.

И така, политиката на България пред прага на европейското и членство трябва да бъде насочена към издигане на престижа на българския език и кирилицата чрез предлагане на съпоставимо с другите езици модерно обучение по български език и сертифициране на езиковата компетентност, чрез отправяне на разбираеми послания към обединена Европа, чрез представяне на езика и азбуката по привлекателен и по-достъпен за европееца начин, а не чрез поддържане на стари препятствия и издигане на нови.

Библиография:

Виденов, Михаил. 2003. Българската езикова политика. (В светлината на теорията на книжовните езици). София.

Воденичаров, Петър. 2003. Социолингвистика. (Критика на езиковите идеологии и идентичности). София.

Договор за присъединяване на Република България към Европейския съюз. Online: http://www.mfa.government.bg/index.php?tid=14&item_id=10697.

Йорданова, Яна. Как да „превеждаме” от кирилица на латиница? Сега. 04.10.2005.

Мирчев, Богдан. 2002. Език и културно многообразие в условията на глобализацията. Smaller languages in the big world, ed. by Desmond Thomas; Maria Georgieva (eds.), 20–26. Lettera.

Action Plan 2004–2006: Communication from the Commission to the Council, the European Parliament, the Economic and Social Committee and the Committee of the Regions Promoting Language Learning and Linguistic Diversity: An Action Plan 2004 – 2006. Brussels, 24.07.2003. Online: http://europa.eu.int/comm/education/doc/official/keydoc/

CEFRL: Common European Framework of References for Languages. Online:

Council Resolution of 14 February 2002 on the Promotion of Linguistic Diversity and Language Learning in the Framework of the Implementation of the Objectives of the European Year of Languages 2001. Online: http://europa.eu.int/eur-lex/pri/en/oj/dat/2002/c_050/c_05020020223en00010002.pdf.