Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

Хоризонтална топография на съзнанието

Вертикална топография на съзнанието

Лесно може да се прецени колко нездрав би бил човек, който притежава само едно от двете полукъл­ба на мозъка. Но също така нездрав е в действи­телност и научнообоснованият светоглед на наше­то време, защото това е една представа на ляво­то мозъчно полукълбо. От тази гледна точка, раз­бира се, съществуват само рационалното, разумно­то, аналитично-конкретното, има само такива външни форми, които зависят от времето и при-чинността. Но подобна рационална представа за света е само половината истина, защото тя отразява гледната точка на половината съзнание, или на половината мозък. Онова съдържание на съзнание­то, което обичаме да окачествяваме като ирационално, неразумно, заплетено, окултно и фантастич­но, не е нищо друго, освен възможностите на човек да наблюдава света от срещуположния полюс.

Колко различно се оценяват обикновено тези две взаимно допълващи се гледни точки личи дори само от обстоятелството, че при изследване на различ­ните способности на двете мозъчни полукълба, мно­го бързо са били установени и описани възможностите на лявата половина, но дълго време бил разгадаван смисълът на дясната, тъй като на пръв пог­лед тя не показвала разумни резултати. Природата, очевидно, цени значително по-високо способностите на дясната, неразумна половина, защото в живото-застрашаващата ситуация тя автоматично ни превключва - от доминиране на лявата половина към доминиране на дясната: една опасна ситуация не може да се преодолее адекватно с чисто анали­тичен подход. Чрез доминирането на дясното полукълбо, благодарение на цялостното осъзнаване на положението, се предоставя възможност да се действа спокойно и според характера на ситуация­та. На това превключване, впрочем, почива и отдавна познатият феномен, т. нар. филм на живота. Пред лицето на смъртта човек вижда още веднъж целия си живот като на филмова лента - илюстра­ция за това, което по-горе нарекохме безвремие на дясната половина. Теорията за полукълбата, според нас, има важно значение, защото показва, че все още не е късно науката да разбере колко половинчата и едностранчива е досегашната ѝ представа за света и като обърне повече внимание на дясното полукълбо, да се научи да вижда основателността и необ­ходимостта на този друг начин, по който може да се наблюдава той. Същевременно бихме могли, въз основа на този пример, да се научим да гледаме на закона за полярността като на основен за същест­вуването на света закон, но обикновено подобна стъпка се препъва в абсолютната неспособност на науката да мисли аналогично (дясна половина).

Този пример би трябвало да ни изясни още веднъж закона за полярността: в човешкото съзнание един­ството се разделя на полюси. Двата полюса се до­пълват (компенсират) взаимно и поради това всеки се нуждае от противоположния, за да съществува. Поляризацията крие в себе си неспособността да се наблюдават едновременно двата аспекта на едно единство и ни принуждава към последователност, чрез която възникват феномените „ритъм", „вре­ме" и „пространство". Ако едно двуполюсно съзна­ние иска да опише с думи единството, то може да го стори само с помощта на парадокса. Предимството, с което ни дарява полярността, е способ­ността за познание, която не би била възможна без полярност. Цел и стремеж на всяко двуполюсно съз­нание е да преодолее своето обусловено от време­то не-здраве и да стане отново здраво, т. е. цяло. Всеки път към изцелението или посвещаването е път, водещ от полярността към единството. Крачката от полярността към единството е толкова радикална, качествена промяна, че за двуполюс­ното съзнание е трудно (ако изобщо е възможно), да си я представи. Всички метафизични системи, ре­лигии и езотерични школи проповядват единствено и само този път от поляризацията към единство­то. Оттук се налага изводът, че всички тези уче­ния не се интересуват от едно „подобряване на този свят", а от „напускането на този свят".

Тъкмо това е главната отправна точка на всич­ки критици и противници на тези учения. Те се позовават на несправедливостта и принудите на този свят и упрекват метафизично ориентираните уче­ния, че реагират антисоциално и безсърдечно на тези предизвикателства, защото последователите им се интересуват само от собственото си егоис­тично избавление. Клишетата на тази критика гла­сят: бягство от действителността и липса на ангажираност. За съжаление, критиците никога не от­делят време да схванат цялостно дадено учение, преди да се опитат да го оборят и така прибърза­но смесват собствените си възгледи с няколко криворазбрани понятия от някое друго учение, като тази нелепица след това се нарича „критика".

Тези недоразумения водят началото си отдалеч. Исус е проповядвал единствено само този път, водещ от поляризацията към единството, като не е бил изцяло разбран дори от собствените си ученици (с изключение на Йоан). Исус наричал полярността този свят, а единството - небесно царство, дом на моя Отец или просто Отец. Той подчертавал, че не­говото царство не е от този свят и проповядвал пътя към Отца. Но всичките му проповеди били разбирани отначало винаги конкретно и материал­но, като отнасящи се за този свят. Евангелието на Йоан разбулва глава по глава това недоразумение: Исус говори за храма, който иска да въздигне за три дни - учениците му разбират храма в Ерусалим, докато той има предвид своето тяло. Исус говори с Никодим за прераждането на духа, а той разбира раждането на дете. Исус разказва на жената при кладенеца за живата вода, а тя разбира вода за пи­ене. Могат да се изброят още много примери, от които става ясно, че Исус и учениците му са има­ли съвършено различно отношение към нещата. Исус се опитва да привлече вниманието на хората върху значението и важността на единството, докато слушателите му страхливо и здраво се вкопчват в двуполюсния свят. Исус нито веднъж не е поставял изискването да се усъвършенства светът и да се превърне в рай - но с всяко изречение той се стреми да окуражи хората да се осмелят да нап­равят крачката, която води към здравето и добру­ването.

Но този път винаги отприщва първо страх, тъй като минава и през болка и ужас. Светът може да се преодолее само като го поемем върху себе си болката може да се унищожи само като я поемем върху себе си, защото светът винаги означава и болка. Езотериката не проповядва бягство от света, а „преодоляване на света". Но преодоляване на света е само друг израз за „преодоляване на поляр­ността", Което е идентично със задачата на аз-а, на егото, защото цялост постига единствено онзи, който не разграничава своя аз от битието. Ето защо има известна логика в това един път, чиято цел е унищожаването на егото и сливането му с всичко друго, да се окачествява като „егоистичен път към изцелението". Освен това, мотивацията на подобни пътища не се състои в надеждата за „по-добър живот в отвъдното" или „възнаграждение за страданията на този свят" ("опиум за народа"), а в прозрението, че конкретният свят, в който живеем, придобива смисъл едва тогава, когато има опорна точка извън него самия.

Ето един пример: когато посещаваш училище, което няма нито цел, нито край, в което учиш за­ради самото учене, без перспектива, без завършек, без цел, тогава ученето става безсмислено. Учили­щето и ученето придобиват смисъл едва тогава, ко­гато е налице опорна точка, намираща се извън учи­лището. Да се стремиш към някаква професия не е „бягство от училището", а точно обратното -единствено тази цел позволява активно и смислено усвояване на учебния материал. По същия начин този живот и този свят придобиват съдържателни измерения едва тогава, когато си поставим за цел да ги преодолеем. Така смисълът на стълбата не е да стоим на нея, а да я преодолеем, като я използваме.

Загубата на тази метафизична опорна точка прави живота в наши дни безсмислен за толкова много хора, защото едничкият смисъл, който ни е оста­нал, се нарича напредък. Но напредъкът не познава друга цел, освен още по-голям напредък. Така пътят се е превърнал в пътуване.

За да вникнем в болестта и изцелението е важно да разберем какво всъщност значи изцеление. Ако забравим, че изцелението винаги означава доближаване до здравето в смисъл на единство, тогава ще се опитаме да достигнем целта на изцелението в рамките на полярността - а такъв опит е обречен на сигурен провал. Ако още веднъж разгледаме досе­гашното си разбиране за единството, което може да бъде постигнато винаги само чрез обединяване на противоположностите ("соniuctio орроsitorum"), във връзка с мозъка, ще стане ясно, че целта ни да преодолеем полярността на това равнище върви ръка за ръка с прекратяването на редуващото се доминиране на мозъчните полукълба. На равнище мозък „или"/"или" също трябва да се превърне в „както"/"така и", а „последователността" - в „едновременност".

Така същинското значение на мозъчния мост става очевидно: той трябва да стане толкова пропусклив, че от „двата мозъка" да се образува един. Едновременното включване в действие на възможностите на двете мозъчни половини би било телес­ният аналог на просветлението. Това е същият про­цес, който вече описахме въз основа на хоризонтал­ния модел на съзнанието: едва когато субективното висше съзнание се слее с обективното несъзна­телно, ще бъде постигната цялост.

Универсални знания за тази крачка от полярността към единството можем да черпим отново и от ново от безбройни източници. Вече споменахме за китайската философия на даоизма, в която двете световни сили се наричат ян и ин. Херметиците говорят за обединяване на Слънцето и Луната, или за сватба между огъня и водата: По-нататък те разкриват тайната на съединяването на противоположностите в парадоксални изречения като: „Твърдото трябва да стане меко, а мекото – твърдо”. Прастарият символ на жезъла на Хермес (кадуцей) свидетелства за същия закон - двете змии олицетворяват противоположните сили, които трябва бъдат обединени в жезъла. Това изображение срещаме и в индуистката философия под формата на двата противоположни, енергийни потока в човешкото тяло, наречени ида (женски) и пингала (мъжки), които се увиват, подобно на змии, около средния канал сушумна. Удаде ли се на йогата да насочи змийската сила нагоре в този среден канал, той изживява състояние на съзнанието, равносилно на единството - целостта. Кабалистът изобразява тази връзка чрез трите стълба на дървото на живота, а диалектикът говори за „теза", „антитеза" и „син­теза". Всички тези системи, от които тук изброи­хме само няколко, не се намират в причинна връз­ва, а олицетворяват един основен метафизичен закон, който се стремят да изразят на различни конкретни или символични равнища. Ние не отдаваме предпочитание на определена система, а искаме да хвърлим светлина върху закона за полярността и неговата валидност на всички равнища от света на формите.

Полярността на нашето съзнание ни изправя непрекъснато пред две възможности за действие и ни принуждава - ако не искаме да тънем в апатия - да решаваме. Винаги има две възможности - но за момента можем да осъществим само едната от тях. Така с всяко действие винаги остава неосъществена противоположната възможност. Трябва да избираме и да решаваме дали да си останем в къщи или да излезем, дали да работим или да бездейства­ме, дали да раждаме деца или не, дали да си искаме парите, които сме дали назаем, или да забравим за тях, дали да застреляме врага си или да му подарим живота. Мъката на избора ни преследва на всяка крачка. Не можем да го избегнем, защото „бездействието" е вече едно решение против действието, „липсата на решение" пък е решение против реше­нието. Тъй като така и така трябва да решаваме, искаме поне да решаваме разумно и правилно - а за целта са ни необходими критерии. Разполагаме ли веднъж с такива критерии, решенията стават прости: раждаме деца, защото те служат за продължение на човешкия род; убиваме неприятелите, защото те застрашават децата ни; ядем много зе­ленчуци, защото са здравословни и даваме храна на гладуващите, защото това е етично. Тази система действа надеждно и опростява решенията - трябва само да вършим винаги това, което е добро и правилно. За съжаление, обаче, нашата ценностна сис­тема, според която вземаме решенията си, непрекъснато се подлага на съмнение от други хора, кои­то по отделни въпроси се придържат към противоположните решения и оправдават позицията си също с определена ценностна система: те не искат да имат деца, защото планетата и без това е пренаселена, не убиват враговете си, защото те също са хора, ядат месо, защото месото е полезно и ос­тавят гладуващите да гладуват, защото това е част от съдбата им. Наистина, няма спор, че цен­ностните критерии на другите просто са погреш­ни, и все пак е дразнещо, че не всички притежават еднакви критерии за това кое е добро и правилно. Така всеки започва не само да защитава собствени­те си ценностни критерии, но да убеждава в тях и възможно най-голям брой себеподобни. Накрая, раз­бира се, всички хора трябва да бъдат убедени в тези ценности - едва тогава светът би станал добър, истински и здрав. За съжаление, такова е мнението на всички! И така, войната на мнения е в пълен ход - при това всички искат да вършат само правилно­то. Но кое е правилно? Кое е погрешно? Кое е доб­ро? Кое е зло? Мнозина предявяват претенции, че знаят отговорите, но те не са единни помежду си и така ние отново трябва да решаваме на кого да вярваме! Направо отчайващо!

Единствената стъпка, която може да ни изведе от тази дилема е прозрението, че в полярността няма абсолютно, т. е. обективно добро или зло, пра­вилно или неправилно. Всяка оценка е субективна и предполага мрежа от взаимовръзки, която също е субективна. Всяка преценка зависи от гледната точка и зрителния ъгъл на наблюдателя и поради това, отнесена към него, винаги е вярна. Светът не може да се разделя на това, което всъщност е поз­волено да бъде - и поради това е добро и правилно, и онова, което всъщност не би трябвало да бъде -и затова е нужно то да бъде победено и да се изкорени. Този дуализъм на непримирими противоречия между правилно и неправилно, добро и зло, бог и дявол не ни извежда от полярността, а само ни кара да затъваме още по-дълбоко в нея.

Решението се крие в онази трета гледна точка, от която всички алтернативи, всички възможности, всички противоположности са еднакво добри и правилни, съответно еднакво лоши и погрешни, тъй като са елементи от едно единство и поради това имат право на съществуване: защото без тях це­лостта не би била цяла. Ето защо при закона за по­лярността толкова настойчиво обръщахме внимание на това, че единият полюс живее от съществуването на другия и не е жизнеспособен без него. Така както вдишването зависи от издишването, и добро­то зависи от злото, мирът от войната, здравето от болестта. И все пак, не може да се попречи на хората да искат само единия полюс и да се борят с другия. Но в тази вселена, борейки се с който и да било полюс, човек се бори с космоса - защото всяка част съдържа цялото (рагs pro toto). В този сми­съл Исус казва: „И най-малкото, което причиняваш на моя брат, си причинил на мен!"

Тази мисъл сама по себе си е проста на теория, но се натъква на една дълбоко вкоренена съпротива у човека, тъй като привеждането ѝ на практика прави пътя труден. Ако целта е единството, кое­то обхваща противоположностите в тяхното раз­личие, тогава е невъзможно човек да постигне здраве или цялост, докато все още изключва нещо от съзнанието си или се разграничава от нещо. Всяко изказване от рода на: „Това не бих направил никога!" е най-сигурният начин да се възпрепятства съвършенството и просветлението. Във Вселената няма нищо необосновано, но за сметка на това има мно­го неща, чието основание отделният човек все още не може да проумее. Всички усилия на човека в дейс­твителност са подчинени на една-едничка цел: да се научи да вижда по-добре взаимовръзките - или, как­то казваме ние, да стане по-осъзнат, - но не и да променя нещата. Няма нищо, което да подлежи на изменение или подобрение, освен собственият све­тоглед.

Човекът дълго е робувал на илюзията, че чрез своите действия, чрез своите дела може да проме­ни, моделира и подобри света. Тази вяра е оптична измама и почива върху проекцията на себепромяната. Ако, например, човек прочете една и съща кни­га няколко пъти през големи интервали от време, той всеки път ще разбира съдържанието ѝ по нов начин - в съответствие със стадия на собствено­то си развитие. Ако в случая не беше толкова си­гурно, че книгата не може да се промени, би могло лесно да се повярва 6 развитието на нейното съдър­жание. Същата заблуда съдържат понятията „еволюция" или „развитие". Хората вярват, че еволюцията се ражда в хода на нещата и в резултат на тяхната намеса и не виждат, че тя е само осъществяване на един вече съществуващ модел. Еволюцията не допуска възникването на нищо ново, тя само позволява съществуващото да се осъзнае стъпка по стъпка. И тук четенето на книга е подходящ пример: Съдържанието и „действието" В една книга съществуват едновременно, но могат да се интегрират от читателя само последователно чрез четенето. При четенето на една книга съдържанието се разкрива пред читателя постепенно, макар това съдържание да е съществувало като книга от векове. Съдържанието на книгата не Възниква като резултат от четенето, а чрез усвояването му читателят интегрира един съществуващ модел стъпка по стъпка и в зависимост от времето.

Не светът се променя, а човекът осъществява в себе си един след друг различни пластове и аспекти на света. Мъдрост, съвършенство, съзнание означават едно: да може да се прозре и проследи всичко съществуващо в неговата Валидност и съгласуваност. Да може да схване реда, за наблюдателя означава самият той да бъде в ред. Илюзията за промя­на възниква от полярността, която разделя едновременното на последователност, а „както"/"така и" - на „или"/"или". Източните философи, например, наричат двуполюсния свят „илюзия" или „мая" (заб­луда, измама) и изискват от човека, който се стре­ми към познание и освобождение, най-напред да ра­зобличи този свят на формите като илюзия, за да прозре, че в действителност той не съществува. Но стъпките, които водят до това прозрение („пробуждане"), трябва да бъдат предприети в дву­полюсния свят. Ако полярността пречи на единството в неговата едновременност, чрез заобикаляне на Времето то директно се възстановява, като Всеки полюс се уравновесява от следващия го противоположен полюс. Този закон наричаме принцип на допълнителността¹. Както издишването подтиква към вдишване, както събуждането произтича от съня и обратно, така всяко осъществяване на даден полюс изисква проявлението на противоположния му полюс. Законът за допълнителността се грижи да се поддържа равновесие между двата полюса, не­зависимо какво правят или не правят хората. Зако­нът за допълнителността се грижи сборът на всички промени да води до неизменяемост. Ние вярваме твърдо, че с времето много неща се променят и тази вяра ни пречи да видим, че времето произвежда само повторения на един и същ модел. Чрез вре­мето се променят формите, но съдържанието остава едно и също.

След като се научим да не допускаме вниманието ни да се отклонява от променящите се форми, ще можем да изваждаме времето както от историчес­кия ход на събитията, така и от биографията на дадена личност, и ще видим, че всички случки, отде­лени чрез времеви прегради, се сливат в един модел. Времето превръща съществуванието в процеси и събития, но отстраним ли времето, същественото, което е било скрито зад формите и е било концен­трирано в тях, ще стане видимо. (На тази не осо­бено лесна за разбиране връзка се основава терапията на прераждането.)

За по-нататъшните ни разсъждения е важно да разберем дълбоката взаимна принадлежност на двата полюса и да прозрем невъзможността да задържим единия, като се освободим от другия. Именно на тази невъзможност са подчинени повечето човешки дейности: искаме да сме здрави и се борим срещу болестите; искаме да съхраним мира и отричаме войната; искаме да живеем и за целта се стремим да предотвратим смъртта. Впечатляващо е колко недостатъчни са били няколко хилядолетия безплодни усилия да разколебаят това схващане н човека. Когато се опитваме да се доближим едностранчиво до единия полюс, неговият противоположен полюс незабелязано нараства пропорционално. Тъкмо медицината е чудесен пример за това: колкото повече се прави за здравето, толкова повече се увеличават заболяванията.

Ако искаме да подходим към този проблем от нов ъгъл, тогава е необходимо да се научим да виждаме двуполюсно. Трябва да се научим, при всяко наблюдение, да забелязваме същевременно и противоположния полюс. Вътрешният ни поглед трябва да осцилира (трепти), за да може да излезе от с едностранчивостта и да достигне до прозрение. Въп­реки че езикът не ни улеснява да изразим този осцилиращ двуполюсен обсег на видимост, в сериозната литература открай време са се срещали текстове, които са обличали тези фундаментални закономер­ности в достъпна езикова форма. Ненадминат по своята лаконичност и прецизност е Лао Дзъ, който във втория стих на съчинението си „Дао Дъ-дзин" казва следното:
Който казва хубаво,

в същото време върши грозно.

Който казва добро, в същото време върши зло.

Съществуващото обуславя несъществуващото,

обърканото обуславя простото,

високото обуславя ниското,

силното обуславя тихото,

условното обуславя безусловното,

сега обуславя някога.

Затова Озареният

твори, без да работи,

казва, без да говори,

носи нещата в себе си,

обединени в единство.

Той създава, но нищо не притежава,

той прави живота съвършен,

но не претендира за успех.

И защото не претендира,

никога не понася загуба.