Чернобилска молитва

радионуклидите… Да ги броим… Да следим нивото на цезия и стронция…
Не трябва да го сравняваме с войната, не е същото, а всички сравняват.
Като дете преживях ленинградската блокада. Не бива да се сравнява. Там живеехме като на фронта, под безкрайни стрелби. И глад, няколко години глад, когато човекът се принизяваше до животинските си инстинкти. До звяра в себе си. А тук не е така - ето, навън в градината всичко расте. И на полето нищо не се е променило, и в гората. Несравнимо е. Но друго исках да кажа… Загубих си мисълта… Изплъзна ми се… А-а… Когато започваше обстрелът, да пази господ! Можеш да умреш не гога да е, а сега, в тази минута. Зимата - глад. Горяхме мебелите, изгорихме всичко дървено в апартамента, всички книги, даже май горяхме някакви стари парцали.
Върви човек по улицата и сяда, на другия ден минаваш, той си седи,
всъщност е замръзнал, стои така цяласедмица или до пролетта. Докато не се стопли. Никой няма сили да го разкове от леда, а ако някой паднеше на улицата, рядко се приближаваха към него, за да помогнат. Заобикаляха.
Всички пропълзяваха отстрани. Помня, че хората не ходеха, а пълзяха,
толкова бавно ходеха. Това не може да се сравнява с нищо!
Когато се взриви реакторът, с нас още живееше мама, моята майка,
повтаряше: „Най-страшното, синко, го преживяхме с теб. Преживяхме блокадата. Нищо по-страшно не може да има“. Така мислеше тя…
Готвехме се за война, за атомна война, строяхме противоядрени убежища. Искахме да се скрием от атома като от парчета снаряд. А той е навсякъде… В хляба, в солта… Дишаме радиация, ядем радиация… Това,
че може да няма хляб и сол и може да изядеш всичко, дори да свариш във вода кожен колан заради миризмата, да се наядеш с миризма - това мога да го разбера. А другото - не. Всичко е отровено… Сега е важно да се разбере как да живеем. Първите месеци ни беше страх, особено лекарите,
учителите, накратко, интелигенцията, по-грамотните хора, те зарязваха всичко и заминаваха. Макар че ги заплашваха, не ги пускаха. Военна дисциплина. Партийната книжка на масата. А аз искам да разбера… Кой е виновен? За да си отговорим на въпроса как да живеем тук, трябва да знаем кой е виновен? Кой? Учените, персоналът на централата? Или самите ние,
нашият поглед към света. Не можем да спрем желанието си да искаме… Да потребяваме… Намериха виновници - директорът, дежурните оператори.
Науката. Но защо, отговорете ми, не се борим с автомобила като творение на ума човешки, а с реактора се борим? Искаме да закрием всички атомни централи, а атомните енергитици да осъдим. Проклинаме ги! Боготворя човешкото знание. И всичко, което е създадено от човека. Знанието…
Знанието само по себе си не е престъпно. Учените днес също са жертви на

Чернобил. Искам да живея след Чернобил, а не да умра след Чернобил.
Искам да разбера за какво мога да се хвана във вярата си. Кое ще ми даде сила?
Всички у нас мислят за това… Днес реакциите на хората са различни,
все пак десет години минаха, а те ги мерят с войната. Войната беше четири години… Значи, две войни. Ето какви са реакциите: „Всичко вече е минало“, „Някак ще отмине“, „Минаха десет години. Вече не е страшно“,
„Ще умрем! Всички скоро ще умрем!“, „Искам да замина за чужбина“,
„Трябва да ни помогнат“, „А, все тая! Трябва да се живее“. Май това бяха всички? Всеки ден го слушаме… Повтаря се… От моята гледна точка ние сме материал за научни изследвания. Международна лаборатория… В
центъра на Европа… Ние, беларусите, сме десет милиона, повече от два милиона живеят на заразена земя. естествена лаборатория. Записвай данните и експериментирай. И идват при нас отвсякъде, от цял свят.
Защитават дисертации, пишат монографии. От Москва и Петербург… От
Япония, Германия, Австрия… Идват, защото ги е страх от бъдещето…
(Разговорът прекъсва задълго.)
Какво си помислих? Пак сравних… Помислих си, че мога да говоря за
Чернобил, а за блокадата не мога. Получих писмо от Ленинград. Извинете,
но не ми се обръща езикът да кажа „Петербург“, защото умирах в
Ленинград. И ето… В писмото имаше покана за срещата на „Децата на обсадения Ленинград“. Отидох… Но и там не можах да обеля и дума.
Просто да разкажа за страха ли? Малко е. Просто за страха… А какво направи с мен този страх? И досега не знам… Вкъщи никога не си спомняхме за блокадата, мама не искаше да си спомняме блокадата. А за
Чернобил говорим… Не… (Спира се.) Помежду си не си говорим,
разговорът започва, когато някой дойде при нас - чужденци, журналисти,
роднини, които не живеят тук. Защо не говорим за Чернобил? Няма такава тема. В училище… С учениците… И вкъщи. Тя е забранена. Затворена. За това си говорят с тях в Австрия, Франция, Германия, където отиват на лечение. Питам децата какво искат да разберат, от какво се интересуват. А
те често не помнят нито града, нито селото, нито фамилиите на хората,
които са ги приели. Броят подаръците, какво вкусно са яли. На кого му подарили магнетофон, а на кого - не. Връщат се с дрехи, които нито те,
нито родителите им биха могли да си позволят. Все едно са били някъде на изложба. В голям магазин… Скъп супермаркет… И все чакат пак да ги заведат там. Да им покажат, да им подарят. Свикват с това. Свикнаха. Това вече е техният начин на живот, представата за него. След големия магазин,
който се нарича чужбина, след тази скъпа изложба трябва да вляза в клас.

Да преподавам. Идвам и виждам, че те вече са наблюдатели… Наблюдават,
а не живеят. Трябва да им помогна… Трябва да им обясня, че светът не е супермаркет. Че е нещо друго. По-трудно и по-прекрасно. Водя ги в работилницата си, там стоят дървените ми скулптори. Харесват им. Казвам им: „Това може да се направи от обикновено парче дърво. Опитай сам“.
Събуди се! На мен това ми погона да изляза от блокадата, излизах с години…
Светът се раздели: на нас, чернобилците, и на вас - всички останали хора. Забелязали ли сте? тук никой не акцентира на това, че е беларусин,
украинец, руснак… Всички се наричат чернобилци. „Ние сме от
Чернобил“, „Аз съм чернобилски човек“. Сякаш сме някакъв отделен народ… Нова нация…

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: