Чернобилска молитва

от град Припят; Андрей Буртис, журналист; Иван Наумович Вергейчик,
педиатър; Елена Илинична Воронко, жителка на градчето Брагин;
Светлана Говор, жена на ликвидатор; Наталия Максимовна Гончаренко,
изселничка; Тамара Илинична Дубиковская, жителка на градчето Наровля;
Алберт Николаевич Зарицки, лекар; Александра Ивановна Кравцова, лекар;
Елеонора Ивановна Ладутенко, радиолог; Ирина Юриевна Лукашевич,
акушерка; Антонина Максимовна Ларивончик, изселничка; Анатолий
Иванович Полищук, хидрометеоролог; Мария Яковлевна Савалъова, майка;
Нина Ханцевич, жена на ликвидатор
„Отдавна не съм виждала щастливи бременни жени… Щастливи майки…
Току-що беше родила. Дойде на себе си… Вика ме: ,Докторе, покажете ми го! Донесете го!“. Милва главичката, челцето, телцето. Брои пръстчетата… На крачетата, на ръчичките… Проверява. Иска да се увери:
„Докторе, нали ми се роди нормално дете? Всичко наред ли е?“. Носят ѝ го да го кърми. Страхува се: „Живея недалеч от Чернобил… Попаднах под
„черния дъжд“…“.
Разказват сънищата си: една била родила теленце с осем крачета, друга била родила кученце с глава на таралеж… Такива странни сънища. Преди нямаше такива жени. Не бях чувала.
Имам трийсет години акушерски стаж…“
„Цял живот живея в словото… Със словото…
Преподавам руски език и литература в училище. Май беше в началото на юни, имахме изпити. Изведнъж директорът на училището ни събира и казва: „Утре всички да дойдете с лопати“. Стана ясно: трябва да изкопаем горния заразен слой на земята около училищните сгради, а след това ще дойдат войниците и ще асфалтират. Въпроси: „Какви защитни средства ще ни дадат? Ще донесат ли специално облекло, респиратори?“. Казаха, че няма да донесат. „Ще вземете лопатите и ще копаете“. Само двама млади учители отказаха, а другите дойдоха и копаха. Потиснатостта и едновременно с това чувството за изпълнен дълг живеят в нас; да бъдеш там, където е трудно, опасно, да защитаваш родината. Нима на друго съм учила учениците си, само на това: да отидеш, да се хвърлиш в огъня, да защитаваш, да се жертваш. Литературата, която преподавах, не беше за живота, а за войната. За смъртта. Шолохов, Серафимович, Фурманов,
Фадеев… Борис Полевой… Само двама млади учители отказаха. Но те са от новото поколение. Това са други хора.
Риехме пръстта от сутрин до вечер. Когато се връщахме у дома ни се струваше странно, че градските магазини работят, че жените си купуват

чорапогащници, парфюми. В нас живееха военните чувства. И стана по- разбираемо, когато изведнъж се появиха опашките за хляб, сол, кибрит…
Всички се хвърлиха да сушат сухари… Миехме пода по пет-шест пъти на ден, запушихме прозорците. През цялото време слушахме радио. Това поведение ми се стори познато, макар че съм се родила след войната.
Опитах се да анализирам чувствата си и бях поразена колко бързо се е пренастроила психиката ми, по някакъв непостижим начин ми се стори познат военният опит. Можех да си представя как ще напусна дома си, как ще си тръгнем с децата, какви вещи ще вземем, какво ще напиша на мама.
Макар наоколо да течеше обикновен мирен живот и по телевизията да даваха комедии.
Паметта ни подсказваше… Винаги сме живели в ужас, умеем да живеем в ужас, това е средата, която обитаваме.
В това нашият народ няма равен…“
„Не съм била на война. Но на това ми напомни…
Войниците влизаха в селата и евакуираха хората Селските улици бяха пълни с военна техника: бронетранспортьори, товарни коли със зелен брезент, даже танкове. Хората напускаха домовете си в присъствието на войниците, това действаше още по-потискащо, особено на онези, които бяха преживели войната. Отначало обвиняваха руснаците - те са виновни,
тяхната централна… След това: „Комунистите са виновни…“. Сърцето биеше от неземен страх…
Излъгаха ни. Обещаха ни, че ще се върнем след три дни. Оставихме дома, банята, резбования кладенец, старата градина. Нощта преди заминаването отидох в градината и видях как се бяха разтворили цветята. А
на сутринта бяха увяхнали. Мама не можа да преживее изселването.
Почина след година. Два съня ми се повтарят… Първият - виждам нашата празна къща, а вторият - срещу нашата портичка две хубавици… и мама стои… Жива. Усмихва се.
Все го сравняват с войната. Но войната… нея можеш да я разбереш…
Баща ми ми е разказвал за войната, чела съм книги… А това? От нашето село останаха три гробища: на едното са хората, то е старото, на второто - разстреляните кучета и котки, които бяхме изоставили, на третото - нашите къщи.
Даже къщите ни погребаха…“
„Всеки ден… Всеки ден бродя из спомените си…
По онези улици, покрай онези къщи. Толкова беше тихо градчето ни.

Нямаше заводи, само една бонбонена фабрика. Неделя… Лежа си, пека се.
Притичва майка ми:
„Дъще, Чернобил се е взривил, хората се крият по къщите си, пък ти лежиш на слънцето“. Разсмях се - от Чернобил до Наровля са четиресет километра.
Вечерта пред нашата къща спря една жигула и влезе моя позната с мъжа си; тя - с домашен халат, той - по анцуг и някакви стари чехли. През гората, през междуселските пътища офейкали от Припят. Избягали. По пътищата дежуряла милиция, военни постове, никого не пропускали.
Първото, което ми изкрещя, беше: „Трябва ни веднага мляко и водка!
Веднага!“. Крещеше ли, крещеше: „Тъкмо си купихме нови мебели, нов хладилник. Уших си кожух. Оставихме всичко, завихме го с найлон… Не спахме нощес… Какво ще стане? Какво ще стане?“. Мъжът ѝ я успокояваше. Разказваше ни, че над града летят хеликоптери, а по улиците минават военни коли и разливат някаква пяна. Мъжете ги вземаха в армията за половин година като на война. По цял ден стояхме пред телевизора и чакахме кога ще се покаже Горбачов. Властите мълчаха…
Едва когато минаха майските празници, Горбачов ни каза: „Не се тревожете, другари, ситуацията е под контрол… Пожар, просто пожар.
Нищо особено… Хората си живеят там, работят…“.
И ние вярвахме…“
„Такива картини… Беше ме страх да спя нощем… Да затворя очи…
Караха добитъка… Караха всичкия добитък от изселените села към приемните пунктове в районния център. Обезумелите крави, овце, прасета бягаха по улиците… Който искаше, си хващаше… От месокомбината колите с очистените трупове отиваха на гара „Калиновичи“, оттам ги товареха за Москва. Москва не ги искаше. И тези вагони, вече гробници, се връщаха обратно при нас. Цели ешелони. Погребваха ги тук. Миризмата на гнило месо ни преследваше нощем… „Нима така мирише атомната война?“, мислех си аз. Войната би трябвало да мирише на дим…
Първите дни децата ни ги извозваха нощем, за да ги видят по-малко хора. Криеха нещастието, прикриваха го. А хората така или иначе разбираха. На пътя до нашите автобуси носеха бидончета с мляко, печаха питчици. Като през войната… С какво друго да го сравня?“
„Съвещание в областния изпълком… Военна обстановка…
Всички чакаха да се изкаже началникът на гражданската отбрана,
защото, ако някой помнеше нещо за радиацията, то беше съвсем откъслечно от учебника по физика за десети клас. Той излезе на трибуната

и почна да говори това, което беше написано в книгите и учебниците за атомната война: че като получи петдесет рентгена, войникът трябва да излезе от боя… Как да се строят убежища, как да се ползва противогаз, за радиуса на взрива… Но това не е Хирошима и Нагасаки, тук е друго…
Вече се досещаме… В заразената зона долетяхме с хеликоптер.
Екипировката ни беше съгласно инструкцията: без долно бельо,
комбинезон от плат, както на готвачите, върху него защитен найлон,
ръкавици, марлена превръзка. Опасани с прибори. Спускаме се от небето до едно село, а там момчетата се къпеха в пясъка като врабчета. В устите им тръстика, клонче. Малки - без гащи. С голи дупета… А имаме нареждане да не говорим с народа, да не създаваме паника…
И сега живея с това…“
„По телевизора изведнъж почнаха предавания…
Един от сюжетите беше как една баба е издоила млякото, налива го в буркана, репортерът се приближава с военния дозиметър, минава с него по буркана… Ето, виждате ли, в абсолютната норма е, а реакторът е на десет километра. Показват река Припят… Хората се къпят, пекат се… В
далечината се вижда реакторът и кълбетата дим над него… Коментарът беше: гласове от Запада сеят паника, разпространяват явни клевети за аварията. И пак с този дозиметър - насочват го към чиния със супа, към шоколад, към поничките от будката на открито. Това беше измама.
Военните дозиметри, които бяха във въоръжението на армията ни, не мереха продукти, а само фона.
Такова количество лъжи, с което е свързан в нашето съзнание
Чернобил, имаше само през четиресет и първа… При Сталин…“
„Исках да родя по любов…
Чакахме първо дете. Мъжът ми искаше момченце, а аз - момиченце.
Лекарите ме убеждаваха: „Трябва да направите аборт. Мъжът ви дълго време е бил в Чернобил“. Той е шофьор и първите дни го изпратиха там.
Карал е пясък и бетон. Но аз не вярвах на никого. Не исках да вярвам. Бях чела по книгите, че любовта може да победи всичко. Даже смъртта.
Детето се роди мъртво. И без две пръстчета. Момиченце. Плаках. Поне да имаше пръстчета. Беше момиченце…“
„Никой не разбираше какво беше станало…
Звъннах във военния комисариат, ние, медиците, всички бяхме на военно подчинение, предложих помощта си. Не помня фамилията му, но

беше с майорски чин, отговори ми: „Трябват ни млади хора“. Опитах се да го убедя: „Младите лекари не са достатъчно подготвени, освен това се подлагат на голяма опасност, младият организъм е по-чувствителен към въздействието на радиацията“. Отговорът беше: „Има нареждане да вземаме млади хора“.
Помня… На болните почнаха да им зарастват лошо раните. И освен това… Онзи първи радиоактивен дъжд, след който пожълтяха полетата.
Станаха жълти като слънцето. Сега този цвят винаги ме тревожи. От една страна се оказа, че съзнанието не е подготвено за нищо подобно, а от друга
- нали сме най-добрите, най-необикновените, нашата страна е най- великата. Мъжът ми, човек с висше образование, инженер, сериозно ме убеждаваше, че това е терористичен акт. Вражеска диверсия. Така си мислехме… Така бяхме възпитани… Но си спомням как пътувах във влака с един стопански ръководител, който ми разказа за строежа на Смоленската атомна централа: колко цимент дъски, гвоздеи, пясък изчезвали от обекта към близките села. За пари, за бутилка водка…
В селата… В заводите… Идваха работници от районните комитети на партията, ходеха, говореха си с народа. Но нито един от тях не беше способен да отговори на въпроса какво е дезактивация, как да се защитят децата, какви са коефициентите на преминаването на радионуклидите в храната? За алфа-, бета- и гама-частиците, за радиобиологията, за йонизиращите лъчения, да не говорим за изотопите. За тях това бяха неща от друг свят. Четяха лекции за героизма на съветските хора, за символите на военното мъжество, за интригите на западните спецслужби…
Взех думата на едно партийно събрание: „Къде са професионалистите?
Физиците? Радиолозите?“. Заплашиха ме, че ще ми вземат партийната книжка…“
„Имаше много необясними смърти… Неочаквани…
Сестра ми беше болна от сърце… Когато чу за Чернобил, почувства:
„Вие ще го преживеете, а аз - не“. Почина след няколко месеца… Лекарите нищо не обясниха. А с нейната диагноза можеше още дълго да живее.
Разказват… Че на стариците им дошло мляко в гърдите, както на родилките. Медицинският термин за това явление е релаксация. А за селяните? Божие наказание… Така станало и с една баба, която живеела сама. Без мъж и без деца. Полудяла. Ходела из селото и мъкнела нещо на ръце, вземала една цепеница или детска топка, обвивала го с плат… Люли,
люли, детенце…“

„Страх ме е да живея на тая земя…
Дадоха ми дозиметър, а за какво ми е? Простирам бельото, съвсем снежно бяло, дозиметърът звъни. Готвя нещо за ядене, пека пирог,
дозиметърът звъни. Застилам леглото - звъни. За какво ми е? Храня си децата и плача. „Защо плачеш, мамичко?“
Имам две деца - две момченца. Все по болниците съм с тях. По лекари.
По-големият не се знае момиче ли е, момче ли е. Плешивичък. Ходя с тях и при професорите, и при бабичките. При баячките, знахарките. Най-малкият в класа е. Не трябва да тича, да играе, ако някой, без да иска го удари - потича му кръв, може да умре. Болест на кръвта, даже не мога да я кажа.
Лежа в болницата с него и си мисля: „Ще умре“. После разбрах, че не трябва да се мисли така, защото смъртта ще чуе. Плача в тоалетната.
Майките не плачат в стаите, а в тоалетните, в баните. Връщам се весела:
- Какви са ти розови бузките. Оздравяваш.
- Мамичко, вземи ме от болницата. Ще умра тук. Тук всички умират.
Къде да плача? В тоалетната? А там има опашка… Там всички са като мен…“
„На Задушница… В деня за поменуване…
Пускат ни на гробището. До гробовете… Но милицята не ни разрешава да влезем в дворовете си. Летят над нас с хеликоптерите. Така че поне отдалеч ще видим къщите си… Ще ги прекръстим…
Донесох си люляково клонче от родното място, една година така си стои…“
„Ще ви разкажа за нашия човек… Съветския…
В „мръсните“ райони… Първите години в магазините беше пълно с елда, китайска туршия, хората се радваха, хвалеха се, че сега не могат да ги изгонят оттам. Добре им е тук! Почвата бе замърсена неравномерно, в един колхоз може да има и „чисти“, и „мръсни“ полета. На тези, които работят на
„мръсните“, им плащаха повече и всички искаха там. Отказваха да ходят на
„чистите“…
Неотдавна на гости ми беше братовчедът от Далечния Изток. „Вие сте
- казва - като „черни кутии“. Хора-„черни кутии“…“ „Черни кутии“ има всеки самолет, те записват цялата информация за полета. Когато самолетът катастрофира, търсят „черните кутии“.
Мислим, че живеем като всички… Вървим, работим… Влюбваме се…
Не! Записваме информация за бъдещето…“

„Аз съм детски лекар…
При децата е по-различно, отколкото при възрастните. Например те нямат страх от смъртта… Този образ за тях не съществува. Знаят всичко за себе си: диагнозата, как се нарича всяка процедура, лекарствата. Знаят повече, отколкото майките им. А какви са игрите им? Бягат из стаите един след друг и викат: „Аз съм радиацията! Аз съм радиацията!“. Струва ми се,
че когато умират, лицата им са толкова учудени… В недоумение са…
Лежат с толкова учудени лица…“
„Лекарите ме предупредиха, че мъжът ми ще умре… Той има рак на кръвта…
Разболя се, когато се върна от чернобилската зона. След два месеца. От завода го изпратиха там. Дойде си от нощна смяна:
- Утре заминавам…
- Какво ще правиш там?
- Ще работя в колхоз.
Събирали сеното в петнадесеткилометровата зона. Събирали цвеклото.
Копаели картофите.
Върна се. Отидохме при родителите му. Помагаше на баща си да измаже печката. И падна там. Извикахме линейка, закараха го в болницата
— смъртоносно ниво на левкоцитите. Изпратиха го в Москва.
Дойде си оттам с една мисъл: „Ще умра“. Съвсем се умълча.
Убеждавах го. Молих го. Не вярваше на думите ми. Тогава му родих дъщеря, за да повярва. Не мога да разгадая сънищата си. Веднъж ме водят на ешафода, друг път съм цялата в бяло… Не чета съновника… Събуждам се сутрин и го гледам: как ще остана сама? Поне детето да порасне и да го запомни. Тя е малка, скоро започна да ходи. Бяга към него: „Та-а-а… “. Гоня тези мисли…
Ако знаех… Щях да затворя всички врати, да застана на прага. Щях да заключа с десет катинара… “
„Вече две години живеем с моето момченце в болницата…
Малките момиченца в болничните стаи си играят с куклите. Куклите им си затварят очите. Така умират куклите.
- Защо умират куклите?
- Защото те са наши деца, а нашите деца няма да живеят. Ще се родят и ще умрат.
Моят Артьомка е на седем години, а изглежда на пет.
Затваря си очите и си мисля, че е заспал. Тогава почвам да плача, да не

ме вижда. А той се ококорва:
- Мамо, умирам ли вече?
Заспива и почти не диша. Заставам пред него на колене. Пред легълцето.
-Артьомка, отвори очи… Кажи нещо…
„Още си топличък…“, мисля си.
Отваря очи. Пак заспива. И толкова тихо. Все едно е починал.
-Артьомка, отвори очички…
Няма да му дам да умре…“
„Скоро празнувахме Нова година… Хубава трапеза стана. Всичко си беше наше: колбасите, сланината, месото, маринованите краставички, само хлябът беше от магазина. Даже водката беше наша, сами си я правихме.
Наше, както си се смеем, чернобилско. С цезий, със стронций за вкус. А
откъде да вземем нещо друго? Лавиците на магазините по селата са празни,
а и да се появи нещо, как да си го купим с нашите заплати и пенсии.
Дойдоха ни гости. Наши добри съседи. Млади хора. Единият е учител,
другият е механик в колхоза, с жена си. Пийнахме. Хапнахме. И почнахме да пеем. Без да се наговаряме, запяхме революционни песни. Песни за войната. „Краси утрото с нежна светлина древните стени на Кремъл“ - любимата ми. Хубава вечер беше. Както преди.
Писах за това на сина си. Той учи в столицата. Студент е. Получих отговор: „Мамо, представих си тази картина -чернобилската земя. Нашата къща. Новогодишната елха блещука… А хората на масата пеят революционни и военни песни, все едно не е имало ни ГУЛАГ, ни
Чернобил…“.
Изплаших се не за себе си, а за сина си. Той няма къде да се върне…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: