Човек в търсене на смисъл

61
* * *
Всеки опит за борба с психопатологичното въздействие на лагера върху неволника чрез психотерапевтични или психохигиенни методи трябва да има за цел да му даде вътрешна сила, като му посочи предстояща цел, към която би могъл да се стреми. Някои от лагерниците инстинктивно се опитваха да си намерят такава цел. Една от особеностите на човека е, че може да живее само като гледа към бъдещето – sub specie aeternitatis. И това е спасението му в най-трудните моменти от неговото съществуване, макар че понякога трябва принудително да настрои ума си към тази задача.
Спомням си едно собствено преживяване. Почти плачейки от болка (имах ужасни наранявания по краката от скъсаните обувки), куцуках няколко километра с нашата дълга човешка колона от лагера към работната площадка. Връхлиташе ни много студен и остър вятър. Все още си мислех за безкрайните дребни проблеми на мизерния ни живот. Какво ще ядем довечера? Ако дадат като допълнителна дажба парче колбас, дали да го заменя за парче хляб? Дали да изтъргувам последната цигара, която остана от извънредното възнаграждение, получено преди две седмици, за купа супа?
Как да се сдобия с парче жица, за да подменя късчето, служещо за връзка на едната ми обувка? Ще стигна ли на работното място навреме, за да се включа в обичайната си група, или ще трябва да се присъединя към друга, която може да има брутален надзирател? Какво бих могъл да направя, за да бъда в добри отношения с капо, който може да ми помогне да получа работа в лагера, наместо да предприемам този ужасно дълъг преход всеки ден?
Започнах да се отвращавам от състоянието на нещата, което ме принуждаваше ежедневно и ежечасно да мисля за такива тривиални работи.
Насила насочих мислите си към други предмети. Изведнъж се видях да стоя на подиума на добре осветена, топла и приятна аудитория. Пред мен в удобни тапицирани столове седеше внимателна публика. Аз изнасях лекция върху психологията на концентрационния лагер! Всичко, което в този миг ме потискаше, стана обективно, видяно и описано от далечната гледна точка на науката. Чрез този метод някак си успях да се издигна над ситуацията, над страданията на момента и да ги наблюдавам, като че бяха вече минало. И аз, и грижите ми станаха обект на интересно психонаучно изследване, предприето от мен самия. Какво казва Спиноза в своята „Етика“? „Affectus,
qui passio est, desinit esse passio simulatque eius claram et distinctam formamus
ideam.“ (Емоцията, която е страдание, престава да бъде страдание веднага щом си съставим ясна и точна картина за нея.)

62
* * *
Лагерникът, загубил вяра в бъдещето – своето бъдеще, бе обречен. Със загубата на вяра в идното той губеше и духовни устои. Оставяше се да западне и ставаше предмет на физическо и психическо разложение.
Обикновено това ставаше изведнъж, под формата на криза, чиито симптоми бяха познати на опитния лагерник. Всички се страхувахме от този момент – не за самите нас, което би било безпредметно, а за нашите приятели. Обикно- вено започваше някоя сутрин с отказ на лагерника да се облече и да се измие или да излезе на плаца за развод. Нито молби, нито удари, нито заплахи даваха резултат. Той просто си лежеше, едва помръдвайки. Ако тази криза бе причинена от болест, той отказваше да бъде заведен в къта за болни или да направи каквото и да е, за да си помогне. Просто се предаваше. Оставаше там, лежащ върху собствените си изпражнения, и вече нищо не го тревожеше.
Веднъж наблюдавах драматична демонстрация на тясната връзка между загубата на вяра в бъдещето и това опасно предаване. Ф., моят старши отговорник по блок, доста известен композитор и либретист, един ден ми се довери:
– Бих искал да ти кажа нещо, докторе. Сънувах странен сън. Един глас ми каза, че мога да пожелая нещо. Трябва само да кажа какво искам да знам и ще ми бъде отговорено на всички въпроси. Какво мислиш, че попитах? Че бих искал да знам кога войната ще свърши за мен. Знаеш какво имам предвид, докторе – за мен! Исках да знам кога ние, нашият лагер ще бъдем освободени и ще дойде край на страданията ни.
– Кога ти се яви този сън? – попитах аз.
– През февруари 1945 г. – отговори той. Тогава беше началото на март.
– И какво ти отговори гласът в съня ти?
– Тридесети март – той ми прошепна крадешком.
Когато Ф. ми разказа този сън, все още беше пълен с надежда и убеден, че гласът от съня му ще излезе прав. Но с наближаване на обещания ден военните новини, които достигаха нашия лагер, сочеха, че е твърде малко вероятно да бъдем освободени на посоченета дата. На 29 март Ф. внезапно се разболя и вдигна висока температура. На 30 март, деня, на който според неговото пророчество войната и страданията за него щяха да свършат, той изпадна в делириум и загуби съзнание. На 31 март почина. Според всички външни белези бе умрял от тиф.

63
* * *
Онези, които знаят колко тясна е връзката между състоянието на човешкото съзнание – неговата смелост и надежда или липсата им – и състоя- нието на телесния имунитет, ще разберат, че внезапната загуба на надежда и кураж могат да имат смъртоносен ефект. Основната причина за смъртта на моя приятел бе, че очакваното освобождение не дойде и той бе жестоко разочарован. Това рязко снижи телесната му устойчивост срещу латентната инфекция от тиф. Вярата му в бъдещето и волята му за живот бяха парализирани и тялото му стана жертва на болестта – и така гласът от съня му в крайна сметка беше прав.
Наблюденията върху тези отделни случаи и заключенията, изведени от тях, са в съответствие с нещо, към което привлече вниманието ми главният лекар на нашия концентрационен лагер. Смъртността в лагера през седмицата между Коледата на 1944 и настъпването на новата 1945 година се увеличи повече от когато и да било. По негово мнение обяснението за това не се криеше в по-трудните работни условия, във влошаването на хранител- ните припаси, в промяната на времето или в нови епидемии. Просто голяма част от лагерниците живееха с наивната надежда, че за Коледа отново ще си бъдат у дома. С изтичане на времето и при липсата на обнадеждаващи новини те губеха кураж и бяха завладявани от разочарование. Това оказа опасно въздействие върху съпротивителните им сили и голям брой от тях умряха.
Както вече казахме, всеки опит за възстановяване на вътрешната сила на човек в лагера трябваше най-напред да успее да му посочи някаква бъдеща цел. Думите на Ницше: „Този, който има защо да живее, може да мине

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: