Радостни съюзници на антихриста



Дата21.01.2018
Размер62.89 Kb.

© Списание „Прозорец”3/08



Радостни съюзници на антихриста

Откъс от книгата на Андрей. Кураев „Сатанизъм за интелигенцията”


„Новият световен ред” е общество, което е предречено от Свещеното Писание и където вече е невъзможно да живеят християни. То е „любимата тема” на всички окултни движения и неприкритата цел на всички масонски течения (потвърждава го апологетиката на масонството от ученика на Рьорих А. Клизовски1). Но това е и историософски термин, чрез който се разграничават традиционно религиозните общества от порядъка, формиран към края на ХХ в.

Тъй като не съм политолог, а журналист християнин, пиша по тази тема не защото «новият световен ред» ще дойде. Просто мисля, че Свещеното Писание не се нуждае от цензура – нито от окултна, нито от прогресистка, нито от „християнско демократическа”. В Писанието темата за „новия световен ред” звучи богословски.

„Ето – Апокалипсисът… Тайнствена книга, от която езикът обгаря, а сърцето спира да диша… Още от първите стихове се говори за съда над Христовите църкви… Няма никакво съмнение, че Апокалипсисът не е християнска, а – противохристиянска книга… Това е книга, която реве и стене…”2 За това си заслужава да говорим. В Апокалипсиса четем и за избавлението на християните от станалия непоносим гнет „на този свят“, и за това, че основната вина за тържеството на Антихриста е не в „масоните“, а в християните. Християните се измориха да бъдат християни – ето защо отслабва тяхната светлина. На християните им се прииска да бъдат още някакви, да опитат позабравената езическа духовна „екзотика“ – затова тъмнината отново ще се разпространи по цялата земя „от шестия час до деветия.” „Не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха” (ІІ Тим. 4:3 41 СИ).

Може би това е основната вест на християнската апокалиптика: хората сами ще си изберат новата вяра и новите господари, сами ще отворят света за «княза на тъмнината».

Но какво прави този последен избор неизбежен?

Една от причините е своеобразната „асиметрия” на оръжията, с които си служат доброто и злото. Доброто не може да избира някои от средствата на земната политика, без да престане да бъде добро. За злото няма ограничения. То може да провежда дори благотворителни акции, без да изневерява на собствената си природа (например, когато благородните действия, докато помагат на хората в едно отношение, същевременно укрепват съюза им със злото в други страни на техния живот: разпалват гордостта и самовлюбеността на дарителите).

Доброто не е способно да нахлува насилствено в съзнанието на хората. Пред злото няма пречки да използва подобни методи. Християните не се стремят да създадат нова раса чрез генно инженерство. Неоезичеството е напълно готово за подобни експерименти.

Освен това очевидно у човека е дълбоко заложено „бягството от кръста», желанието да живее без труд - и по отношение на изпълнението на заповедите. С повече или по-малко настойчивост и сила на гласа ние все повтаряме пред Христос думите, които Му е казал Великият инквизитор от романа на Достоевски „Братя Карамазови”: «Махни се, Ти ни пречиш!» И изведнъж този дотягащо мърморещ бунт се увенчава с пълен успех. В отговор на всекидневно битовите желания на сърцата ни нашият дом остава пуст.

Хората ще измислят такъв начин на живот, такова общество, в което ще бъде невъзможно да се намери Христос3. И това ще бъде краят на историята.

Ние не знаем сроковете. Напълно е възможно днешният неоезически бум да угасне така, както са изчезнали древните гностици, ариани и богомили… И пророците от «ерата на Водолея» да се окажат поредните лъжепророци. Въпросът не е там, а че с напредъка на историята копнежите на „прогресивното човечество” все повече се насочват към онова, против което гърми Апокалипсисът.

Аз не правя политически прогнози. Така казва Библията. И така пише Гьоте: «Предвиждам, че ще дойде време, когато хората ще престанат да радват Бога.»4 И тогава ще дойде краят.

Една от основните тези на Библията е възприемането на историята като свещено пространство, където се срещат и водят диалог Бог и човекът. Когато историята не може да изпълни това свое предназначение, тя свършва.

Преди време не ми даваше покой въпросът защо историята свършва. Защо – при всичките ни грехове – Творецът не даде шанс на още едно, неопетнено поколение? После разбрах: историята е нужна, докато човек има свобода. Когато свободата да направиш последен избор се отнеме, вратата на историята се затваря.

Равнинната река при рязък завой сама може да натрупа бент: първо засядат няколко клони, върху тях се натрупват тиня и пясък. Мястото става все по-плитко, после се появява ивица суша. Накрая е възможно да се натрупа бент и водата да си направи друго русло.

Така е и с реката на историята. Поколение след поколение оставят все повече кал в нейното русло. И небето е все по-далече. Все по-трудно е да чуем въпроса: «Господи, какво да правя, за да наследя вечен живот?» И още по-малко вероятно е да видим изпълнен чутия отговор… Когато дойде краят на историята, вече нищо не се сбъдва… И нищо не влиза във вечността. «Евангелието е историята на Бога и човека: „богочовешки процес“ и „съюз“. Апокалипсисът сякаш захвърля този „богочовешки съюз“ като нещо негодно, като износена дреха» – пише В. Розанов (стр. 400).

Донякъде би било утешително да смятаме, че Антихриста с някаква неотразима магическа сила ще се натрапи на хората. Но в това и е спецификата на последната историческа трагедия, че «народите с радост ще станат негови съюзници» (Ефрем Сирин5). А за да може човечеството само да направи подобен избор, във всекидневния му живот трябва да има нещо, което да го тласка към това. Антихриста може да бъде избран и признат само ако неговата ценностна система още преди появата му стане господстваща. На смяна на Евангелието, официално все още почитано, идва друг идеал и заедно с него вместо човека идва Масата, умъртвена от своя идеал.

Според Г. Ваганян „в културен аспект нашето столетие е постхристиянско, защото човек вече няма възможност да стане християнин. Основните регулатори на нашата култура, т.е. това, което определя нашето саморазбиране, ни прави недостъпни за християнското благовестие.»6

В царството на Антихриста, което описва Апокалипсисът, човек ще има право на избор – да предпочете този или онзи политически кандидат, да купи хладилник от една или друга марка. Но бъдещото общество няма да може да отговори на въпроса какво значи да бъдеш християнин.

Днес този отговор почти не се чува. На запад това се разбира като „да бъдеш порядъчен гражданин, да си плащаш редовно данъците и да се занимаваш умерено с филантропия”. Когато питат известния протестантски богослов на ХХ в. Паул Тилих дали се моли, той отговаря: «Не, но медитирам.»7

В православните страни отговорът е още по-лош: „да бъдеш православен” значи да си руснак (българин, сърбин, румънец, грък). Нека си спомним с какво изкушава Антихриста християните на „Осмия вселенски събор” в „Три разговора” от Владимир Соловьов…

Както се досеща Соловьов, мечтата на Антихриста е да заключи православието в ритуално етнографски резерват. В «Повест за Антихриста», с която завършва творбата «Три разговора», Антихриста, провъзгласил се за президент на земното кълбо, като се надява да купи благоразположението на православните, се обръща към тях: «Любезни братя! Знам, че сред вас има и такива, за които най-скъпото в християнството е неговото свещено предание, старите символи, старите песни и молитви, иконите и богослужебният ред. И наистина, какво може да бъде по-скъпо за религиозната душа? Знайте, възлюбени, че днес подписах устав и отпуснах огромни средства за Световния музей на християнската археология, където ще се събират и съхраняват паметници на църковната древност… Братя православни! На когото е по сърце моята воля, който от дъното на душата си може да ме нарече свой истински вожд и господар, нека се качи тук!”

Всъщност тълпата от юдеи прави именно това, когато иска осъждане на Юдейския цар и се покланя на Пилат, за да го убеди, че няма друг господар освен цезаря… При Соловьов в момента, когато „голяма част от йерарсите, половината от бившите староверци и повече от половина православни свещеници, монаси и миряни с радостни викове се качват на трибуната”, става старецът Йоан и свидетелства, че «най-скъпото в християнството е самият Христос».

Поне по отношение на православието политиката на Соловьовия Антихрист вече се реализира: православието успешно се вкарва в етнографско ритуалния резерват. Може да се говори и да се пише за обреди и традиции – не може (в пресата или в училище) да се говори за вярата.

Неотдавна на един монархически конгрес, където от трибуната постоянно звучеше триада «православие самодържавие народност», забелязах, че три много мили и интелигентни жени на реда пред мен оживено четат книжка със заглавие «Руническа магия» и при това явно я възприемат като „учебно помагало”. Помолих тези активистки на „руското възраждане” поне тук да не се заиграват със Сатана. В отговор те ми прошепнаха дълбоко убедени: „Нали трябва да знаем всичко! Да познаваме всички!” А когато ги попитах знаят ли „Отче наш” или библейските заповеди, отговорът беше мълчание… Постепенно дори християните забравят какво значи „да бъдеш християнин”.


http://www.kuraev.ru/books.html


1 Клизовский А. Правда о масонстве. Книгата е написана като отговор на изследването на Иванов, В. Православный мир и масонство. Рига, 1990.

2 Розанов, В. Уединенное. М., 1990, с. 398.

3 Виж Алексеев, В., А. Григорьев. Религия Антихриста. Новосибирск, 1994, 193 212. Б. а.

4 Цит. по: Ясперс, К. Смысл и назначение истории.  М., 1991, с. 156.

5 Ефрем Сирин. На пришествие Господне. Т. 2. - В: Творения. Ч. 3. Сергиев Посад, 1912, с. 139.

6 Vahanian, G. Kultur ohne Gott? Analisen und Thesen zur nachchristlichen Ara. Goettingen, Vandenhoeck a.Ruprecht, 1973, S. 95.

7 Шейфер, Ф. Современная философия и теология. – Диспут, январь-март 1992, с. 72.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница