Чужденецът

40
I
Веднага след арестуването ми бях многократно разпитван. Но това бяха разпити за самоличност, които не продължаваха дълго.
Първия път в участъка моят случай като че ли не интересуваше никого.
След седмица обаче съдия-следователят взе да ме гледа с любопитство.
Но в началото се осведоми само за името, адреса и професията ми, за датата и мястото на раждането. После поиска да узнае дали съм си намерил адвокат. Признах, че не съм и го запитах дали е абсолютно необходимо да имам такъв. „Защо?“ — каза той. Отговорих, че смятам делото си за много просто. Усмихна се и заяви: „Това е само едно мнение. Но такъв е законът. Ако не си изберете адвокат, ще ви осигурим служебен защитник.“ Прецених за много удобно, че правосъдието се нагърбва с тези подробности. Казах му го. Съгласи се с мен и заключи, че законът е добре направен.
Отначало не погледнах сериозно на него. Прие ме в стая със завеси, на бюрото си имаше една-единствена лампа, която осветяваше креслото, където ме накара да седна, докато той оставаше в сянка.
Вече бях чел подобни описания в книгите и всичко това ми се стори някаква игра. След разговора обаче се взрях по-внимателно в него и забелязах, че е човек с тънки черти и с дълбоки сини очи, висок, с дълги сиви мустаци и буйни, почти бели коси. Видя ми се много разумен и, с една дума, симпатичен, въпреки нервните тикове, които разтягаха устата му. На тръгване едва не му подадох ръка, но навреме се сетих, че бях убил човек.
На другия ден в затвора дойде да ме посети един адвокат. Беше нисък и пълен, доста млад, с грижливо вчесани коси. Въпреки горещината (аз бях по риза) беше с тъмен костюм, пречупена колосана яка и чудновата вратовръзка на широки черни и бели райета. Остави на леглото чантата, която носеше под мишница, представи се и каза, че е проучил досието ми. Делото ми било деликатно, но не се съмнявал в успеха, ако му се доверя. Благодарих му и той заяви: „Нека навлезем в същността на въпроса.“

41
Седна на леглото и ми обясни, че събрали сведения за личния ми живот. Узнали, че майка ми наскоро е починала в приют. Тогава се осведомили в Маренго. Следователите научили, „че съм проявил безчувственост“ в деня на погребението на мама. „Разбирате ли —
рече ми моят адвокат, — стеснявам се донякъде да ви питам. Но това е много важно и ще бъде силен аргумент за обвинението, ако не намеря какво да отговоря.“ Искаше да му помогна. Попита ме дали в онзи ден ми е било мъчно. Този въпрос ме учуди и си помислих, че бих изпитал крайно неудобство, ако трябваше аз да го задам. Все пак му отвърнах,
че донякъде съм загубил навика сам да си поставям въпроси и че ми е трудно да отговоря. Без съмнение аз действително обичах мама, но това нищо не значеше. Всички нормални хора повече или по-малко са пожелавали смъртта на онези, които са обичали. Тук адвокатът ме прекъсна и явно много се развълнува. Накара ме да му обещая да не казвам това на заседанието, нито пред съдия-следователя. Но аз му обясних как съм устроен така, че физическите ми нужди често се отразяват на чувствата. В деня на маминото погребение бях много уморен и ми се спеше. Така че не си давах ясна сметка какво ставаше.
Мога със сигурност да твърдя само, че бих предпочел мама да не беше умряла. Но адвокатът не изглеждаше доволен. Рече ми: „Не е достатъчно.“
Замисли се. Попита ме дали може да каже, че него ден съм сдържал естествените си пориви. Отговорих: „Не, защото не е вярно.“
Погледна ме странно, като че ли му вдъхвах известно отвращение.
Почти с озлобление ми заяви, че във всеки случай директорът и персоналът на приюта ще бъдат изслушани като свидетели и че „това може да ми изиграе някой мръсен номер“. Обърнах му внимание, че тази история няма връзка с моето дело, но той отвърна само, че си личало как не съм имал никога работа с правосъдието.
Тръгна си някак разсърден. Искаше ми се да го задържа, да му обясня, че желая да му бъда симпатичен, не за да получа по-добра защита, а, ако мога така да се изразя, от естествен порив. Виждах най- вече, че го поставям в неудобно положение. Той не ме разбираше и малко ми се сърдеше. Искаше ми се да го уверя, че съм като всички хора, абсолютно като всички хора. Но всъщност от всичко това нямаше голяма полза и от мързел се отказах.

42
Малко по-късно бях отведен отново при съдия-следователя. Беше два часът следобед и този път кабинетът му беше облян в светлина,
едва смекчена от една прозирна завеса. Беше много горещо. Покани ме да седна и много любезно ми заяви, че моят адвокат „бил възпрепятствуван“ да дойде. Имал съм право да не отговарям на неговите въпроси и да чакам съдействието на адвоката си. Казах, че мога да отговарям сам. Той натисна един бутон на масата. Влезе млад съдебен секретар и седна почти зад гърба ми.
Двамата се разположихме удобно в креслата. Разпитът започна.
Най-напред той ми каза, че съм бил обрисуван като човек мълчалив и затворен по характер и поиска да знае какво мисля по този въпрос.
Отговорих: „Ами че никога нямам нещо особено за казване. Та си мълча.“ Усмихна се като първия път, призна, че тъкмо това е добро основание и добави: „Впрочем няма никакво значение.“ Замълча,
погледна ме, после внезапно се изправи и ми рече много бързо:
„Всъщност ме интересувате вие.“ Не схванах ясно какво влагаше в тези думи и не отговорих. „Във вашата постъпка има неща, които ми убягват. Сигурен съм, че ще ми помогнете да ги разбера.“ Казах, че всичко е много просто. Накара ме да му опиша отново деня. И аз пак повторих онова, което вече му бях разказал: Ремон, плажа, къпането,
караницата, пак плажа, изворчето, слънцето и петте револверни изстрела. При всяко изречение той казваше: „Така, така.“ Когато стигнах до проснатото тяло, одобрително кимна и каза: „Хубаво.“
Уморих се да предъвквам все същата история и ми се струваше, че никога не съм говорил толкова много.
След кратко мълчание стана и ми заяви, че искал да ми помогне,
че аз съм го бил заинтересувал и че с Божията помощ щял да направи нещо за мен. Но преди това искал да ми постави още няколко въпроса.
Без никаква връзка ме попита дали съм обичал мама. Отвърнах: „Да,
като всички хора“ и секретарят, който дотогава чукаше равномерно по машината, сигурно сбърка някоя буква, защото се засуети и трябваше да върне валяка и да нанесе поправка. Пак без видима логика съдията ме попита дали съм изстрелял петте куршума един след друг.
Позамислих се и уточних, че най-напред бях стрелял веднъж и след няколко секунди още четири пъти. „Защо се спряхте между първия и втория изстрел?“ — осведоми се той. Тогава отново видях червения плаж, почувствувах върху челото си огъня на слънцето. Но този път не

43
отговорих. През цялото време, докато мълчах, съдията изглеждаше развълнуван. Седна, зарови пръсти в косите си, опря лакти на бюрото и се понадвеси със странен израз към мен: „Защо, защо стреляхте по едно тяло, вече паднало на земята?“ Пак не знаех какво да отвърна.
Съдията прекара ръце по челото си и повтори въпроса с някак променен глас: „Защо? Трябва да ми кажете. Защо?“ Продължавах да мълча.
Изведнъж той стана, отправи се с широки крачки към другия край на кабинета и отвори чекмеджето на една картотека. Извади оттам сребърно разпятие и тръгна към мен, като го вдигна високо. И с разстроен, почти треперещ глас се провикна: „А тоя познавате ли го?“
Казах: „Да, естествено.“ Тогава той много бързо и разчувствувано ми рече, че вярвал в Бога и бил убеден, че никой не е толкова виновен, та
Бог да не му прости, но че за това било необходимо човек чрез разкаянието си да стане като дете, чиято душа е необременена и готова всичко да приеме. Цял се беше надвесил над масата. Размахваше разпятието почти над мен. Всъщност следях с голяма мъка разсъжденията му, преди всичко защото ми беше много горещо и в кабинета му имаше едри мухи, които кацаха по лицето ми, а и защото малко ме плашеше. В същото време признах, че това е смешно, защото в края на краищата аз бях престъпникът. Той обаче продължи. Разбрах горе-долу, че по негово мнение има само едно тъмно петно в моята изповед, фактът, че съм се позабавил, преди да дам втория изстрел.
Останалото било наред, но този факт той не го разбирал.
Щях да му кажа, че греши, като се хваща за това: фактът нямаше особено значение. Но той ме пресече и изправен в целия си ръст, ме призова за последен път, като ме попита дали вярвам в Бога.
Отговорих, че не. Седна възмутен. Каза ми, че това е невъзможно, че всички хора вярват в Бога, даже и онези, които се извръщат от него.
Такова било убеждението му, и ако някога се усъмнял, то животът му щял да загуби всякакъв смисъл. „Искате ли — възкликна той —
животът ми да няма смисъл?“ Според мен това не ме засягаше и му го казах. Но той вече протягаше през масата Христос до очите ми и се провикна като обезумял: „Аз съм християнин. От този тук искам прошка за твоите грехове. Как можеш да не вярваш, че той е страдал за теб?“ Забелязах, разбира се, че ми говори на „ти“, но вече всичко ми беше дошло до гуша. Горещината се усилваше. Както винаги, когато

44
желая да се отърва от някого, когото едвам слушам, давах си вид, че се съгласявам. За моя изненада той затържествува: „Виждаш ли, виждаш ли? — повтаряше. — Ти вярваш, нали, и ще му се уповаваш?“
Естествено, пак казах не. Той се отпусна в креслото си.
Изглеждаше много уморен. Мълча известно време, докато пишещата машина, която не беше престанала да следи диалога,
довършваше последните изречения. После ме огледа внимателно и малко тъжно. Промърмори: „Никога не съм срещал толкова закоравяла душа като вашата. Престъпниците, които са идвали пред мен, до един са плакали пред този образ на страданието.“ Щях да отговоря, че е било така именно защото е имал работа с престъпници. Но си помислих, че аз също съм такъв. Това беше мисъл, с която не можех да свикна. Тогава съдията стана, за да ми покаже, че разпитът е свършил.
Попита ме само, със същия малко уморен вид, дали съжалявам за постъпката си. Помислих и казах, че вместо истинско съжаление изпитвам по-скоро известна досада. Стори ми се, че не ме разбира. Но този ден спряхме дотук.
След това виждах често съдия-следователя. Но вече всякога бях придружаван от моя адвокат. Ограничаваха се да ме карат да уточнявам известни пунктове от предишните ми показания. Или пък съдията обсъждаше с моя адвокат уликите. Но всъщност те съвсем не се занимаваха с мен в тези мигове. Във всеки случай малко по малко тонът на разпитите се промени. Съдията, изглежда, вече не се интересуваше от мен и в известен смисъл беше приключил с моя случай. Повече не ми заговори за Бога и никога не го видях така възбуден, както в онзи първи ден. В резултат на това нашите срещи станаха по-приятелски. Няколко въпроса, кратък разговор с моя адвокат и разпитът свършваше. Както се изразяваше съдията, делото следваше своя ход. Даже понякога, когато разговорът беше от общ характер, ме включваха в него. Отдъхвах си. Никой в тези часове не беше лош с мен. Всичко беше така естествено, така добре уредено и така просто изиграно, та имах смешното впечатление, че „съм част от семейството“. И мога да твърдя, че в края на единадесетте месеца, през които продължи следствието, почти се учудвах, дето е могло някога да ме радва, друго освен онези редки мигове, когато съдията,
изпровождайки ме до вратата на своя кабинет, ме тупаше по рамото и

45
ми казваше със сърдечен глас: „За днес свършихме, господин
Антихрист.“ И ме предаваше в ръцете на полицаите.

46
II
Има неща, за които никога не ми е било приятно да говоря.
Когато влязох в затвора, разбрах само след няколко дни, че няма да ми е приятно да говоря за тази част от моя живот.
По-късно вече не придавах значение на отвращенията си. В
действителност през първите дни не бях в затвор: смътно очаквах някакво ново събитие. Едва след първото и единствено посещение на
Мари започна всичко. От деня, в който получих нейното писмо
(пишеше ми, че не й разрешават занапред да идва, защото не ми е съпруга), от този ден почувствувах, че в килията съм у дома си и че животът ми е вгнезден в нея. След ареста най-напред ме затвориха в една стая, където имаше вече неколцина задържани, повечето араби.
Когато ме видяха, те почнаха да се смеят. После ме попитаха какво съм извършил. Казах, че съм убил арабин, и те млъкнаха. Но после настъпи нощта. Обясниха ми как трябва да постеля рогозката, върху която ми предстоеше да спя. Подвивайки единия й край, човек можеше да си направи възглавница. Цяла нощ дървениците лазеха по лицето ми.
След няколко дена ме изолираха в отделна килия, където спях на дървен нар. Имах кофа за естествените нужди и железен леген.
Затворът се намираше на възвишението над града и можех да виждам морето през едно прозорче. Веднъж, тъкмо когато се бях вкопчил в решетките и бях обърнал лице към светлината, влезе един пазач и ми каза, че имам посещение. Помислих, че е Мари. Наистина беше тя.
За да стигна до помещението за свиждане, минах по дълъг коридор, после по някаква стълба и накрая по друг коридор. Влязох в просторна зала, в която светлината проникваше през голям прозорец.
Залата беше разделена на три части от две големи решетки, които я пресичаха по дължина. Между двете решетки имаше пространство от осем или десет метра, което отделяше посетителите от затворниците.
Насреща си видях Мари с роклята на райета и загорялото й лице.
Откъм моята страна имаше десетина задържани, повечето араби. Мари беше заобиколена от арабки и стоеше между две посетителки: дребна старица със свити устни, облечена в черно, и едра жена, гологлава,

47
която говореше високо и жестикулираше. Поради разстоянието между решетките посетителите и затворниците бяха принудени да говорят твърде гръмко. Когато влязох, шумът от гласовете, които се блъскаха във високите голи стени на залата, ярката светлина, която струеше от небето върху стъклата на прозореца и нахлуваше в залата, донякъде ме зашеметиха. Моята килия беше по-спокойна и по-мрачна. Потребни ми бяха няколко секунди, за да свикна. След това видях отчетливо всяко лице, откроено на дневната светлина. Забелязах, че един пазач седи на края на коридора между двете решетки. По-голямата част от затворниците араби, както и техните семейства, бяха наклякали едни срещу други. Те не крещяха. Въпреки глъчката успяваха да се чуят,
макар да говореха много тихо. Глухият им шепот, идващ от ниското,
звучеше като непрекъснат бас към разговорите, които се кръстосваха над главите им. Всичко това забелязах още докато се приближавах към
Мари. Вече прилепена до решетката, тя ми се усмихваше с всички сили. Стори ми се много хубава, но не съумях да й го кажа.
„Как е? — провикна се високо. — Добре ли си, имаш ли всичко необходимо?“ — „Да, всичко.“
Млъкнахме. Мари не преставаше да се усмихва. Дебелата жена крещеше към моя съсед, без съмнение неин мъж, едър рус тип с открит поглед. Продължаваше вече започнат разговор.
„Жана не пожела да го вземе!“ — дереше се тя до скъсване. „Да,
да“ — казваше мъжът. „Рекох й, че като излезеш, пак ще си го прибереш, но тя не поиска да го вземе.“
Мари от своя страна извика, че Ремон ми праща много здраве и аз отвърнах: „Благодаря.“ Гласът ми беше заглушен от моя съсед, който попита „дали е добре“. Смеейки се, жена му отговори, „че той никога не се е чувствувал така добре“. Съседът ми отляво, дребен младеж с изящни ръце, не продумваше. Забелязах, че стои срещу дребната старица и двамата се гледат напрегнато. Но нямах време да ги наблюдавам по-дълго, защото Мари ми извика, че трябва да се надявам. Казах: „Да.“ В същото време я гледах и имах желание да стисна рамото й. Изпитвах желание да стисна рамото й под роклята и не знаех твърде на какво друго да се надявам. Вероятно това имаше предвид и Мари, защото продължаваше да се усмихва. Не съзирах вече нищо друго освен блясъка на зъбите й и бръчиците край ъгълчетата на очите й. Тя отново извика: „Ще излезеш и ще се оженим!“ Отговорих:

48
„Вярваш ли?“, но само колкото да кажа нещо. И тогава тя изрече много бързо и все така високо, че да, щели да ме оправдаят и че пак сме щели да се къпем. Но другата жена от своя страна крещеше и обясняваше как оставила в канцеларията някаква кошница. Изброяваше всичко,
което била сложила вътре. Той трябвало да провери, защото всичко това струвало скъпо. Вторият ми съсед и майка му все тъй не откъсваха очи един от друг. Мърморенето на арабите продължаваше някъде под нас. Навън светлината като че ли набъбваше срещу залива.
Не се чувствувах добре и ми се искаше да си тръгна. Шумът ми причиняваше болка. Но пък ми се щеше да се възползувам още малко от присъствието на Мари. Не знам колко време беше минало. Мари ми разправяше за работата си и се усмихваше непрекъснато.
Мърморенето, виковете, разговорите се кръстосваха. Единственият остров на мълчание беше до мен, в лицето на дребния младеж и старицата, които се гледаха. Постепенно отведоха арабите. Щом първият си тръгна, почти всички притихнаха. Старицата се приближи до решетката и в същия момент един надзирател даде знак на сина й.
Той каза: „Довиждане, мамо“, а тя мушна ръката си между две пръчки на решетката и му помаха с бавно и проточено движение.
Тя си тръгна, а един мъж с шапка в ръка влезе и зае нейното място. Вкараха друг затворник и двамата заговориха, жестикулирайки,
но полугласно, защото залата се беше умълчала. Дойдоха да вземат съседа ми отдясно, а жена му, без да понижава тон, като че ли не беше забелязала, че вече не е необходимо да крещи, му каза: „Пази си здравето и внимавай.“ После дойде моят ред. Мари ми изпрати въздушна целувка. Преди да изляза, се обърнах. Тя стоеше неподвижно, с лице, прилепено към решетката, със същата разчекната и замръзнала усмивка.
Скоро след това тя ми писа. И точно оттогава започнаха нещата,
за които никога не ми е било приятно да говоря. Все пак не бива да се преувеличава, което за мен е по-лесно, отколкото за някои други. Но в началото на моето задържане мислех като свободен човек и тъкмо това беше най-тежкото. Обхващаше ме например желание да бъда на някой плаж и да слизам към морето. Като си представях шума на първите вълни под ходилата си, гмуркането на тялото си във водата,
избавлението, което намирах в нея, изведнъж усещах колко тесни са стените на затвора. Това продължи няколко месеца. После ми идваха

49
само мисли на затворник. Чаках всекидневната разходка из двора или посещението на адвоката. Справях се много добре с остатъка от времето си. Често разсъждавах, че ако ме бяха принудили да живея в корубата на някое изсъхнало дърво, без друго занимание, освен да гледам цвета на небето над главата си, щях лека-полека да привикна.
Щях да чакам преминаването на птици или срещите на облаци така,
както тук чаках странните вратовръзки на моя адвокат и както в един друг свят търпеливо чаках съботите, за да прегърна тялото на Мари.
Само че аз съвсем не бях в корубата на изсъхнало дърво. Всъщност имаше и по-нещастни от мен. Впрочем това беше една мисъл на мама,
която често повтаряше, че човек в края на краищата свиква с всичко.
Ала обикновено не отивах толкова далеч. Първите месеци бяха тежки. Но именно усилието, което трябваше да полагам, ми помагаше да ги изживея. Измъчваше ме например желанието за жена. Беше естествено, бях млад. Никога не мислех специално за Мари. Но толкова мислех за жена, за жени, за всички онези, които познавах, за всички обстоятелства, при които ги бях любил, че килията се населяваше с всички тези образи и се изпълваше с моите желания. В
известен смисъл това нарушаваше равновесието ми. Но, от друга страна, убиваше времето. Успях да спечеля симпатиите на началника на надзирателите, който придружаваше при разнасянето на храната момчето от готварницата. Той именно най-напред ми заговори за жени.
Спомена, че това е първото нещо, от което се оплакват другите.
Отвърнах му, че и аз съм като тях и че намирам положението за несправедливо. „Та нали за това — отговори ми той — ви тикват в затвор.“ — „Как за това?“ — „Ами че да, това е свободата. Отнемат ви свободата.“ Никога не бях разглеждал въпроса така. Съгласих се.
„Наистина — казах, — иначе къде е наказанието?“ — „Да, вие разбирате нещата. Другите не. И накрая почват да се задоволяват сами.“ После надзирателят си отиде.
А също и цигарите. Когато ме прибраха в затвора, взеха ми колана, връзките за обуща, вратовръзката и всичко, което беше по джобовете ми, също и цигарите. Щом се озовах в килията, поисках да ми ги върнат. Но ми казаха, че е забранено. Първите дни бяха много тежки. Може би това ме смаза най-много. Смучех късчета дърво, които отчеквах от дъската на леглото си. През целия ден непрекъснато ми се гадеше. Не проумявах защо ме лишават от нещо, което никому не

50
вреди. По-късно схванах, че това е също част от наказанието. Но тогава бях вече свикнал да не пуша и вече не беше наказание за мене.
Извън тези неприятности не бях твърде нещастен. Пак ще кажа,
главното беше да се убива времето. От момента, в който се научих да си припомням, вече никак не се отегчавах. Понякога започвах да си представям моята стая и мислено я обикалях, като изброявах наум всичко, на което се натъквах. В началото го правех бързо. Но всеки пореден път продължаваше по-дълго. Защото се сещах за всяка мебел и всеки предмет, който се намираше там, и всички подробности на всеки предмет, и особеностите на самите подробности — някоя инкрустация, някоя драскотина или отчупено парче, цвета и материала,
от който бяха изработени. Опитвах се в същото време да не загубвам нишката на моята инвентаризация, да не пропускам нищо. Така че след няколко седмици бях способен да прекарвам цели часове само като изброявам онова, което се намираше в стаята ми. По такъв начин колкото повече мислех, толкова повече незабелязани и забравени неща изскачаха в паметта ми. Тогава разбрах, че човек, който е живял макар и само един-единствен ден, би могъл да прекара без мъка и сто години в затвор. Би имал достатъчно спомени, за да не се отегчава. В известен смисъл това беше предимство.
Също и сънят. В началото спях лошо през нощта и никак през деня. Малко по малко нощният ми сън се подобри, а успявах да спя и денем. Мога да кажа, че през последните месеци спях от шестнадесет до осемнадесет часа на денонощие. Оставаха ми, значи, шест часа,
които убивах с храненето, естествените нужди, спомените си и историята с чеха. Между сламеника и дъската на кревата бях намерил старо парче вестник, почти залепнало за плата, пожълтяло и изтъняло до прозрачност. Там се описваше някакъв случай, чието начало липсваше, но което навярно беше станало в Чехия. Един човек тръгнал от чешко село на гурбет. След двадесет и пет години се завърнал богат и с жена и дете. Майка му и сестра му държали странноприемница в родното му село. За да ги изненада, оставил жена си и детето си в друг хан, отишъл сам при майка си, която не го познала, когато влязъл.
Хрумнало му да се пошегува и да наеме стая. Показал си парите. През нощта майка му и сестра му го убили с чук, за да го ограбят, и хвърлили тялото му в ръката. На сутринта дошла жена му и без да знае нещо, разкрила самоличността на пътника. Майката се обесила.

51
Сестрата се хвърлила в един кладенец. Навярно съм прочел тази история хиляди пъти. От една страна, тя беше невероятна. От друга —
беше естествена. Във всеки случай намирах, че пътникът донякъде си го беше заслужил и че човек не бива никога да се шегува.
Така с часовете, през които спях, със спомените, с четенето на произшествието, със смяната на светлината и мрака — времето мина.
Чел бях наистина, че в затвора човек започва да губи представа за времето. Но това нямаше особен смисъл за мен. Не бях разбрал до каква степен дните могат да бъдат едновременно дълги и къси. Дълги да живееш, без съмнение, но толкова разтегнати, че започваха да се преливат един в друг. Загубваха имената си. Думите „вчера“ или „утре“
бяха единствените, които запазваха някакъв смисъл за мен.
Когато веднъж надзирателят ми каза, че съм тук от пет месеца,
повярвах му, но не проумях. За мен това беше все един и същ ден,
който се разстилаше в моята килия, и една и съща беше целта, която преследвах. Тогава, след излизането на надзирателя, аз се огледах в желязното канче. Стори ми се, че образът ми си остава сериозен даже когато се опитвах да му се усмихна. Раздвижих образа пред себе си.
Усмихнах се, а той запази същия строг и тъжен израз. Денят свършваше и настъпваше часът, за който не искам да говоря, часът без име, в който вечерните шумове от всички етажи на затвора се преливаха в мълчаливо шествие. Приближих се до прозорчето и още веднъж, при сетните светлини на здрача, се взрях в лика си. Той беше пак сериозен и какво чудно имаше, щом в този момент аз също бях такъв? Но в същото време и за пръв път от месеци насам отчетливо чух звука на собствения си глас. Познах го, беше същият, който от много дни вече отекваше в ушите ми, и разбрах, че през цялото време съм си говорил сам. Тогава си спомних какво бе казала болногледачката на погребението на мама. Не, нямаше изход и никой не може да си представи какво са вечерите в затвора.

52
III
Мога да кажа, че всъщност лятото много бързо смени лятото.
Знаех, че с настъпването на първите горещини с мен ще се случи нещо ново. Моето дело беше насрочено за последната сесия на углавния съд,
а тази сесия приключваше с месец юни. Дебатите започнаха, когато навън всичко беше обляно в слънце. Адвокатът ме беше уверил, че те не ще траят повече от два-три дни. „При това — беше добавил —
съдът ще бърза, защото за сесията делото ви не е най-важното. Има едно дело за отцеубийство, което ще мине веднага след вашето.“
В седем и половина сутринта дойдоха да ме вземат и затворническата кола ме откара в съдебната палата. Двамата полицаи ме отведоха в малка стая, от която лъхаше хлад. Зачакахме, седнали до една врата, иззад която се чуваха гласове, повиквания, тътрене на столове — такава една суетня, която ме караше да си спомня за онези квартални забави, когато след концерта подреждат залата за танци.
Полицаите ми казаха, че трябва да чакаме съда и единият от тях ми предложи цигара, но аз отказах. Малко след това ме попита „дали съм се паникьосал“. Отговорих, че не. И че в известен смисъл ми е дори интересно да присъствувам на процес. Досега не ми се е удавал случай. „Да — рече вторият полицай, — но в края на краищата това уморява.“
Малко по-късно в стаята отекна леко иззвъняване. Тогава ми свалиха белезниците. Отвориха вратата и ме вкараха в отделението за подсъдими. Залата беше претъпкана. Въпреки завесите на места слънцето проникваше през някои пролуки и въздухът беше вече душен. Бяха оставили прозорците затворени. Седнах и полицаите застанаха от двете ми страни. В този момент именно забелязах редица лица пред себе си. Всички ме гледаха: разбрах, че това са съдебните заседатели. Но не мога да кажа какво ги различаваше един от друг.
Стори ми се само, че стоя в трамвай и всички анонимни пътници дебнат новодошлия, за да открият в него нещо смешно. Знам добре, че това беше глупава мисъл, защото тук те не търсеха смешното, а

53
престъплението. Но разликата не е голяма и във всеки случай такава мисъл ми мина през ума.
Бях и малко замаян от всички тези хора в затворената зала.
Отново погледнах присъствуващите и не различих никакво лице.
Струва ми се, че отначало наистина не си дадох сметка как всички тези хора се тълпят, за да ме видят. Обикновено хората не се интересуваха от моята личност. Беше ми необходимо да направя известно усилие, за да разбера, че аз съм причината за цялото вълнение. Казах на полицая:
„Колко народ!“ Той ми отговори, че това се дължи на вестниците и ми показа една група, която седеше около маса, сложена по-ниско от тази на съдебните заседатели. Добави: „Ето ги.“ Попитах: „Кои?“ А той повтори: „Вестниците.“ Познаваше един от журналистите, който го видя в този миг и се запъти към нас. Беше възрастен човек,
симпатичен, с лице, което леко гримасничеше. Журналистът стисна с много жар ръката на полицая. В този момент забелязах, че всички хора се срещаха, подвикваха си и разговаряха като в някакъв клуб, където на човек му е приятно, че се намира в своя среда. Обясних си тогава и странното впечатление, което бях добил, че съм излишен, дори едва ли не натрапен. Журналистът се обърна към мен, усмихвайки се. Каза ми,
че се надявал всичко да се стече благополучно за мен. Поблагодарих му и той допълни: „Знаете ли, ние малко пораздухме вашето дело.
Лятото е слаб сезон за вестниците. И само вашата история и онази с отцеубийството си ги бива.“ После ми посочи в групата, от която току- що се бе откъснал, някакво дребно човече, което приличаше на тлъста невестулка, с огромни очила с черни рамки. Поясни, че това е специалният пратеник на един парижки вестник. „Впрочем той не е дошъл заради вас. Но тъй като е натоварен да отрази процеса за отцеубийството, поискали му да телеграфира едновременно и за вашето дело.“ За малко пак щях да му благодаря. Но си помислих, че ще бъде смешно. Той сърдечно ми махна с ръка и ни напусна.
Почакахме още няколко минути.
Моят адвокат пристигна, в тога, заобиколен от много свои събратя. Отиде при журналистите, здрависа се с тях. Пошегуваха се,
посмяха се, имаха такъв вид, сякаш се чувствуваха съвсем удобно, до мига, в който звънецът в заседателната зала издрънча. Всеки зае мястото си. Адвокатът дойде при мен, стисна ми ръката и ме посъветва

54
да отговарям кратко на въпросите, които ще ми се поставят, да не поемам никаква инициатива и да се осланям на него за останалото.
От лявата си страна чух шум от преместване на стол и видях висок слаб човек, облечен в червено, с пенсне, който сядаше, като грижливо загръщаше тогата си. Беше прокурорът. Един разсилен съобщи за влизането на съда. В същия миг два големи вентилатора започнаха да бръмчат. Трима съдии, двамата в черно, а третият в червено, влязоха с папки и бързешком се отправиха към подиума,
издигнат в залата. Човекът в червена роба седна в едно кресло по средата, постави съдийската шапка пред себе си, избърса с кърпа малката си плешива глава и заяви, че открива заседанието.
Журналистите вече държаха перодръжките си в ръка. Всички имаха безразличен и леко подигравателен израз. Но един от тях, много по-млад, в костюм от сив фланелен плат и със синя вратовръзка, беше оставил писалката пред себе си и ме гледаше. От лицето му, малко несиметрично, виждах само двете очи, много светли, които внимателно ме изучаваха, без да изразяват нещо определено. И добих странното впечатление, че съм разглеждан от самия себе си. Може би поради това, а може би и защото не познавах порядките в съдебната зала, не разбрах добре всичко, което впоследствие се случи: тегленето на жребий за определяне на заседателите, въпросите, поставени от председателя на адвоката, на прокурора и на съдебните заседатели
(всеки път всички глави на заседателите едновременно се обръщаха към съда), бързото четене на обвинителния акт, където разпознавах имената на места и лица, и отново въпроси към моя адвокат.
Председателят заяви, че ще пристъпи към повикване на свидетелите. Разсилният прочете имената, които бяха привлекли моето внимание. Сред тази досега смътна публика видях да стават един по един, за да изчезнат след това през някаква странична врата,
директорът и портиерът на приюта, старият Тома Перез, Ремон, Масон,
Саламано, Мари. Тя ми направи кратък тревожен знак. Все още се чудех как не съм ги съзрял по-рано, когато при извикването на името му последен стана Селест. Разпознах до него оная женица от ресторанта, с нейния жакет, с нейния строг и решителен вид. Тя ме гледаше настойчиво. Но на мен не ми достигна време да размисля,
защото председателят взе думата. Каза, че ще започнат истинските дебати и че смята за безполезно да препоръчва на публиката да запази

55
спокойствие. Той бил тук, за да ръководи безпристрастно разискванията по едно дело, което искал да разгледа обективно.
Присъдата, която съдът щял да произнесе, щяла да бъде издадена в духа на справедливостта и във всеки случай щял да опразни залата при най-малкия инцидент.
Горещината нарастваше, виждах как в залата присъствуващите си вееха с вестници. Това създаваше лек, непрекъснат шум от мачкане на хартия. Председателят направи знак и разсилният донесе три ветрила от плетена слама, които тримата съдии използуваха веднага.
Моят ред дойде скоро. Председателят ме разпитваше спокойно и даже ми се стори — с известен оттенък на сърдечност. Накара ме пак да си кажа името и въпреки раздразнението си помислих, че всъщност е напълно естествено, защото би било много сериозно нещо да осъдиш един човек вместо друг. После председателят започна да описва онова,
което бях извършил, като на всяко трето изречение се обръщаше към мен, за да ме попита: „Така ли е?“ Всеки път отговарях: „Да, господин председателю“, според инструкцията на моя адвокат. Това продължи дълго, защото председателят вмъкваше безброй дребни подробности в своя разказ. През цялото време журналистите пишеха. Усещах погледите на най-младия от тях и на женицата-автомат. Трамвайните пътници бяха изцяло обърнати към председателя. Той се изкашля,
прелисти досието и се обърна към мен, като си вееше с ветрилото.
Заяви ми, че сега трябвало да повдигне въпроси, привидно чужди на моето дело, но които може би го засягали твърде отблизо.
Разбрах, че отново ще говори за мама, и в същото време почувствувах колко това ме отегчава. Попита ме защо съм изпратил мама в приют.
Отговорих, че съм нямал достатъчно пари, за да наема някого да я гледа. Осведоми се дали това ми е причинило мъка, отвърнах, че и мама, и аз не сме очаквали вече нищо един от друг, нито впрочем от когото и да било, и че и двамата бяхме привикнали с новия си живот.
Тогава председателят каза, че не искал да се задълбочава в това и попита прокурора дали има други въпроси.
Прокурорът почти ми беше обърнал гръб и без да ме погледне,
заяви, че с позволението на председателя би желал да знае дали съвсем сам съм се върнал към извора, и то с намерение да убия арабина. „Не“
— рекох аз. „Тогава защо е бил въоръжен и защо се е върнал именно там?“ Казах, че е било случайно. А прокурорът забеляза със злобна

56
нотка в гласа: „Засега това е всичко.“ Нататък нещата се развиха малко неясно, поне за мен. Но след няколко поверително разменени думи председателят отсече, че заседанието се прекратява и се насрочва за следобед, за изслушване на свидетелите.
Нямах за кога да размишлявам. Отведоха ме, качиха ме в затворническата кола и ме откараха в затвора, където ядох. След съвсем кратко време, точно колкото да си дам сметка, че съм изморен,
се върнаха да ме вземат; всичко започна отново и се озовах в същата зала, пред същите лица. Само горещината беше много по-голяма и като по някакво чудо всеки от съдебните заседатели, прокурорът, моят адвокат и някои от журналистите бяха снабдени със сламени ветрила.
Младият журналист и дребната жена бяха пак тук. Но те не си вееха и пак ме гледаха, без да продумат.
Избърсах потта, която течеше по лицето ми, и донякъде осъзнах кой съм и къде се намирам едва когато чух, че викат директора на приюта. Попитаха го дали мама се е оплаквала от мен и той каза, че да,
но че това донякъде било мания на неговите питомци да се оплакват от близките си. Председателят го накара да уточни дали ми се е сърдела,
че съм я изпратил в приют, и директорът пак отговори „да“. Но този път не добави нищо. На друг въпрос отвърна, че бил изненадан от моето спокойствие в деня на погребението. Попитаха го какво разбира под спокойствие. Тогава директорът се втренчи във върховете на обущата си и рече, че не съм пожелал да видя мама, че нито веднъж не съм заплакал и че веднага след погребението съм си тръгнал, без да се поклоня на гроба й. Изненадало го още нещо: един чиновник от погребалната служба му казал, че не съм знаел възрастта на мама.
Настъпи миг мълчание и председателят го попита дали наистина чиновникът е твърдял това за мен. Тъй като директорът не разбираше въпроса, той му заяви: „Такъв е законът.“ После председателят попита прокурора дали има въпроси към свидетеля и прокурорът се провикна:
„О, не, достатъчно е“, така буйно и с такъв тържествуващ поглед,
насочен към мен, че за пръв път от години насам ме обзе глупаво желание да заплача, защото почувствувах колко всички тези хора ме ненавиждат.
След като се осведоми дали съдебните заседатели и моят адвокат имат да зададат въпроси, председателят изслуша портиера. С него,
както и с всички други, се повтори същата церемония. Идвайки,

57
портиерът се взря в мен, после извърна поглед. Отговори на въпросите,
които му бяха поставени. Каза, че не съм искал да видя мама, че съм пушил, че съм спал и че съм пил мляко с кафе. Тогава усетих как нещо възмути цялата зала и за пръв път разбрах, че съм виновен. Накараха портиера да повтори историята за кафето и пушенето. Прокурорът ме наблюдаваше с ироничен блясък в очите. В този момент моят адвокат попита портиера дали и той не е пушил с мен. Но прокурорът се възпротиви рязко на този въпрос: „Кой е престъпникът тук и какви са тези методи, които целят да опетнят свидетелите на обвинението, за да се омаловажават показания, които така не стават по-малко унищожителни!“ Все пак председателят поиска от портиера да отговори. Старецът изрече смутено: „Знам, че сгреших. Но не посмях да откажа цигарата, която господинът ми предложи.“ Накрая ме попитаха дали имам нещо да добавя. „Нищо — отвърнах аз, — само това, че свидетелят има право. Вярно е, че аз му предложих цигара.“
Тогава портиерът ме погледна малко учудено и с известна благодарност. Поколеба се, после призна, че той ми е предложил кафето. Моят адвокат тържествуваше шумно и заяви, че съдебните заседатели ще преценят. Но прокурорът гръмко отсече над главите ни:
„Да, господа съдебните заседатели, ще преценят. И ще заключат, че един чужд човек може да предложи кафе, но че един син трябва да го откаже пред тялото на тази, която го е родила.“ Портиерът се върна на мястото си.
Когато дойде редът на Тома Перез, се наложи един разсилен да подкрепя старика и да го отведе до банката на свидетелите. Перез каза,
че познавал главно майка ми, а мен видял само веднъж, в деня на погребението. Попитаха го какво съм правил тогава и той отговори:
„Разбирате ли, самият аз бях много натъжен. Така че нищо не видях.
Мъката не ми позволяваше да виждам. Защото за мен това беше голяма мъка. И даже припаднах. Така че нямам впечатления от господина.“
Прокурорът го попита дали поне ме е видял да плача. Перез отговори,
че не. Тогава на свой ред прокурорът каза: „Господа съдебните заседатели ще преценят.“ Но моят адвокат се ядоса. И попита Перез с тон, който ми се видя пресилен, „дали е видял, че аз не плача“. Перез рече: „Не.“ Публиката се засмя. И отмятайки широкия си ръкав,
адвокатът постанови категорично: „Ето какво представлява този

58
процес. Всичко е истина и нищо не е истина!“ Лицето на прокурора беше непроницаемо, той чукаше с молив по досиетата.
След петминутно прекъсване, през което адвокатът ми каза, че всичко върви от добре по-добре, изслушаха Селест, който беше свидетел на защитата. Ще рече, мой свидетел. Селест хвърляше от време на време поглед към мен и въртеше в ръце панамената си шапка.
Беше в новия си костюм, който обличаше, когато идваше понякога с мен в неделя на конните надбягвания. Но не бе успял да си сложи яката, на ризата му имаше само едно медно копче, за да я държи притворена. Попитаха го дали съм негов клиент и той каза: „Да, но също и приятел“; какво мисли за мен, и той отговори, че съм мъж;
какво се разбира под това, и той заяви, че всички са наясно какво значи това; дали е забелязал, че съм затворен човек, и той призна само, че не говоря излишни приказки. Прокурорът го попита дали съм си плащал редовно. Селест се засмя и заяви: „Това са подробности, които засягат само нас.“ Попитаха го още какво мисли за моето престъпление.
Тогава той сложи ръцете си на парапета, виждаше се, че си е наумил нещо. Каза: „За мен това е нещастие. Всеки знае какво значи нещастие.
То ви прави беззащитни. Е, добре, за мен това е нещастие.“ Щеше да продължи, но председателят го прекъсна, че е достатъчно и че му благодарят. Тогава Селест остана малко учуден. Но заяви, че иска още да говори. Заръчаха му да бъде кратък. Повтори, че било нещастие. А
председателят му рече: „Да, разбрахме, но ние сме тук, за да съдим такива нещастия. Благодарим ви.“ И тогава, като че ли стигнал до края на своите умения и своята добра воля, Селест се обърна към мен.
Стори ми се, че очите му блестят и устните му треперят. Като че ли искаше да ме попита какво още би могъл да направи. Не продумах, не направих никакъв жест, но за първи път в живота си изпитах желание да целуна мъж. Председателят пак добави, че Селест трябва да напусне свидетелското място. Селест се оттегли и седна в залата.
Остана там до края на заседанието, малко приведен напред, опрял лакти на коленете си, с панамената шапка в ръце, и слушаше всичко,
каквото се казваше. Влезе Мари. Беше си сложила шапка и пак беше хубава. Но повече я харесвах с разпуснати на воля коси. От мястото си отгатвах леката тежест на гърдите й и различавах долната й устна,
винаги някак набъбнала. Мари изглеждаше много нервна. Веднага я попитаха откога ме познава. Спомена за времето, когато работеше при

59
нас. Председателят поиска да знае какви са били връзките й с мен.
Каза, че ми била приятелка. На друг въпрос отговори, че наистина сме щели да се женим. Прокурорът, който прелистваше едно досие,
изведнъж я попита откога датира нашата връзка. Тя посочи датата.
Прокурорът забеляза с безразличен вид, че, както му се струва, това било денят след смъртта на мама. После каза с известна ирония, че не би желал да набляга на един деликатен въпрос, че разбира добре скрупулите на Мари, но (и тук неговият тон стана по-суров) че дългът му го кара да се издигне над благоприличието. Поиска прочее от Мари да опише накратко деня, в който сме се сближили. Мари не искаше да говори, но поради настойчивостта на прокурора разказа за къпането, за отиването на кино и за връщането ни вкъщи. Прокурорът рече, че след показанията на Мари при следствието прегледал програмата на кината от въпросната дата. Допълни, че Мари сама ще каже какъв филм сме гледали тогава. С почти беззвучен глас Мари поясни, че филмът е бил с Фернандел. Когато тя свърши, в залата царуваше пълна тишина.
Тогава прокурорът се изправи, беше много сериозен и с глас, който наистина намерих за вълнуващ, отрони бавно, като ме сочеше с пръст:
„Господа съдии, на другия ден след смъртта на майка си този човек се е къпал, започнал е извънбрачна връзка и е отишъл да се смее на някаква комедия. Нямам какво повече да добавя.“ Той седна, все тъй сред тишина. Но изведнъж Мари избухна в плач, заяви, че не било така, че имало друго нещо, че са я насилили да каже обратното на това,
което мислела, че ме познавала добре и че нищо лошо не съм направил. Но по знак на председателя разсилният я отведе и заседанието продължи.
Едва ли някой след това слушаше Масон, който твърдеше, че съм бил честен човек, „нещо повече, добър човек“. Едва ли са чули и
Саламано, когато той разправяше как съм бил мил с кучето му и когато отговори на един въпрос, отнасящ се до майка ми и мен, като заяви, че съм нямал вече какво да казвам на мама и че поради това съм я изпратил в приют. „Трябва да разберете — повтаряше Саламано, —
трябва да разберете.“ Но никой, изглежда, не разбираше. Отведоха го.
После дойде ред на Ремон, който беше последният свидетел.
Ремон ми направи бегъл знак и веднага отсече, че съм бил невинен. Но председателят заяви, че не му искат оценки, а факти. Прикани го да чака въпроси, за да отговаря. Накараха го да уточни връзките си с

60
жертвата. Ремон се възползува от това, за да каже, че убитият е мразел именно него, откакто наплескал сестра му. После председателят го попита дали жертвата не е имала причини да мрази мен. Ремон каза, че моето присъствие на плажа е било случайно. Тогава прокурорът го попита как е станало така, че писмото, което е първопричина на драмата, е било мое дело. Ремон отговори, че е било случайност.
Прокурорът го обори, като каза, че в тази история премного се злоупотребява със случайността. Той поиска да знае дали случайно съм се намесил, когато Ремон е плескал любовницата си, дали случайно съм бил свидетел в участъка и дали пак случайно моите тогавашни показания са се оказали така благоприятни за него. Накрая попита Ремон какви са средствата му за препитание и понеже той отговори: „Магазинер“, прокурорът заяви на съдиите, че както е общоизвестно, свидетелят упражнява професията на сутеньор. Аз съм бил негов съучастник и негов приятел. Ставало дума за една мръсна драма от най-долно естество, утежнена от факта, че човек имал работа с морално чудовище. Ремон поиска да се защити и моят адвокат също протестира, но им казаха, че трябва да оставят прокурора да свърши.
Той продължи: „Малко неща имам още да добавя. Беше ли ваш приятел?“ — попита той Ремон. „Да — потвърди Ремон, — беше мой приятел.“ Тогава прокурорът ми постави същия въпрос и аз погледнах
Ремон, който не извърна очи. Отговорих: „Да.“ Прокурорът се обърна към съдебните заседатели и заяви: „Същият този човек, който на другия ден след смъртта на майка си се е отдавал на най-безсрамен разврат, е убил по нищожен повод с цел разчистване на сметки във връзка с неокачествим безнравствен случай.“
След това седна. Но моят адвокат, изгубил търпение, възкликна,
вдигайки ръце така, че ръкавите му се смъкнаха и разкриха гънките на колосаната риза: „В края на краищата, в какво е обвинен: че е погребал майка си или че е убил човек?“ Публиката се разсмя. Но прокурорът пак стана, загърна се в тогата си и заяви, че трябва да имаш наивността на почитаемия защитник, за да не почувствуваш, че между тези два факти има дълбока, патетична и съществена връзка. „Да — провикна се той гръмко, — аз обвинявам този човек, че е погребал майка си със сърце на престъпник.“ Тази декларация, изглежда, направи силно впечатление на публиката. Моят адвокат вдигна рамене и изтри потта,

61
която покриваше челото му. Но самият той изглеждаше някак разколебан и аз разбрах, че за мен нещата не вървят добре.
Заседанието беше закрито. Когато излязох от съдебната зала, за да се кача в колата, за миг преоткрих дъха и цвета на лятната вечер. В
мрака на моя подвижен затвор улавях, като че ли от дъното на умората си, един по един всички познати шумове на града, който обичах и в който ми се бе случвало понякога да се чувствувам доволен. Виковете на вестникарчетата в успокоения вече въздух, последните птици на площада, подвикванията на продавачите на сандвичи, скрибуцането на трамваите по острите завои на града и шепотът на небето, преди нощта да се спусне над пристанището, всичко това представляваше за мен маршрут на слепец, който ми бе добре известен, преди да вляза в затвора. Да, беше часът, в който — вече много отдавна — аз се чувствувах доволен. Онова, което ме очакваше тогава, беше винаги лек сън без сънища. И все пак нещо се беше променило, защото в очакване на утрешния ден се озовах отново в килията си. Като че ли познатите пътища, очертани в летните небеса, можеха да отвеждат както към затвора, така и към невинни сънища.

62
IV
Дори и на подсъдимата скамейка е интересно да слушаш как говорят за теб. Мога да кажа, че през време на речите на прокурора и на моя адвокат за мен се говори много, и то сякаш повече за мен,
отколкото за моето престъпление. Всъщност различаваха ли се толкова тези речи? Адвокатът вдигаше ръка и пледираше, че съм виновен, но със смекчаващи вината обстоятелства. Прокурорът протягаше ръка и разкриваше вината, но без смекчаващи вината обстоятелства. Едно обаче смътно ме смущаваше. Въпреки моята тревога понякога ми идваше да се намеся, но тогава адвокатът ми казваше: „Мълчете, така е по-добре за делото ви.“ В известен смисъл като че ли това дело се разглеждаше извън мен. Всичко се развиваше без моя намеса. Съдбата ми се определяше, без да се вземе моето мнение. От време на време изпитвах желание да прекъсна всички и да заявя: „Но все пак кой е обвиняемият? Важно нещо е да си обвиняемият. И аз имам нещо да кажа.“ Но ако размислех, нямаше какво да кажа. Впрочем трябва да призная, че интересът, който човек изпитва да приковава вниманието на хората, не трае дълго. Например речта на прокурора ми дотегна много бързо. Само някои откъси, жестове или цели тиради, но обособени от цялото, ми направиха впечатление или събудиха интерес в мен.
Основната му идея беше, ако добре съм схванал, че съм обмислил предварително престъплението си. Поне това се опита да докаже. Както сам твърдеше: „Аз ще го докажа, господа, и ще го докажа двойно. Най-напред под ослепителната светлина на фактите и след това под мрачното осветление, което черпя от психологията на тази престъпна душа.“ Той обобщи фактите, започвайки от смъртта на мама. Припомни моята безчувственост, припомни, че не съм знаел възрастта на мама, припомни посещението на плажа на следващия ден с една жена, киното, Фернандел и накрая завръщането с Мари. В оня момент не можах да го разбера веднага, защото той казваше „неговата любовница“, а за мен тя си беше Мари. После стигна до историята с
Ремон. Намирах, че не липсваше яснота в начина, по който

63
разглеждаше събитията. Това, което казваше, беше правдоподобно. Бил съм написал писмото в пълно съгласие с Ремон, за да подмамя неговата метреса и да стане жертва на грубиянщините на един мъж
„със съмнителен морал“. Бил съм предизвикал на плажа противниците на Ремон. Той е бил ранен. Поискал съм револвера му. Върнал съм се сам, за да си послужа с него. Убил съм арабина така, както съм бил замислил да го убия. Изчакал съм. И „за да бъда сигурен, че съм си свършил работата“, съм изстрелял още четири куршума бавно, без колебание, разсъдливо, така да се каже.
„Ето, господа — заключи прокурорът. — Пред вас аз възпроизведох нишката на събитията, която е довела този човек до извършването на едно напълно съзнателно убийство. Наблягам на това
— каза той. — Защото не става дума за обикновено убийство, за необмислено действие, което бихте могли да счетете за смекчено от обстоятелствата. Този човек, господа, е умен. Вие го чухте, нали? Той умее да отговаря. Той познава цената на думите. И не е възможно да се твърди, че е действувал, без да съзнава какво върши.“
Слушах и чувах, че ме смятат за умен. Но не разбирах добре как особеностите на един обикновен човек могат да се превърнат в съкрушителни обвинения по отношение на един подсъдим. Във всеки случай това ме порази и аз престанах да слушам прокурора до момента, когато го чух да казва: „Изрази ли поне съжаление? Съвсем не, господа. Нито веднъж през време на следствието този човек не се е показал развълнуван от своето ужасно престъпление.“ В този миг той се обърна към мен и ме посочи с пръст, като продължаваше да ме уличава, без всъщност да разбирам ясно защо. Без съмнение нямаше как да не призная, че е прав. Не съжалявах много за деянието си. Но подобна настървеност ме учудваше. Искаше ми се да се опитам сърдечно, почти с топло чувство да му обясня, че никога не съм могъл да съжалявам истински за нещо. Винаги бях завладян от това, което щеше да се случи днес или утре. Но естествено в положението, в което ме бяха поставили, не беше допустимо да говоря с никого по този начин. Нямах право да се показвам сърдечен, сговорчив. И се опитах да слушам още, защото прокурорът започна да говори за моята душа.
Казваше, че бил вникнал в нея и че нищо не намерил, господа съдебни заседатели. Казваше, че всъщност съм нямал никаква душа,
нищо човешко и че ми били чужди всички морални принципи, които

64
пазят човешките сърца. „Без съмнение — добави той — не бихме могли да го обвиняваме за това. Не можем да се оплакваме, че му липсва нещо, което не е бил способен да придобие. Но когато става дума за този съд, съвършено отрицателната добродетел на търпимостта трябва да се издигне до по-трудно достъпната, но по- висша добродетел на справедливостта. Особено когато душевната пустота, такава, каквато се разкрива у този човек, се превръща в пропаст, където обществото може да пропадне.“ Тогава той заговори за моето отношение към мама. Повтори казаното по време на дебатите.
Но се разпростря много повече, отколкото върху моето престъпление,
приказва даже толкова дълго, че в края на краищата не чувствувах вече нищо друго освен горещината на утринта. Поне до оня момент, когато прокурорът се спря и след кратко мълчание продължи с много нисък и много проникновен глас: „Същият този съд, господа, ще съди утре най-ужасното престъпление: отцеубийството.“
Според него въображението било безсилно да си представи такова жестоко посегателство. Смеел да се надява, че човешката правда щяла да възмезди без снизхождение. Но не се страхувал да каже, че ужасът,
който му вдъхвало това престъпление, почти отстъпвал пред ужаса,
който му вдъхвала моята безчувственост. Пак според него тоя, който убивал морално майка си, се разграничавал от човешкото общество на същото основание, както оня, който вдигнал смъртоносна ръка над твореца на своя живот. Във всички случаи първият подготвял действията на втория, той в известен смисъл ги предначертавал и утвърждавал. „Убеден съм, господа — добави той, повишавайки глас,
— че не ще сметнете мисълта ми за твърде дръзка, ако кажа, че човекът, седнал на тази скамейка, е виновен и за убийството, което утре този трибунал ще трябва да съди. И съобразно с това той трябва да бъде наказан.“ Тук прокурорът избърса лицето си, лъснало от пот.
Накрая рече, че задачата му е мъчителна, но ще я изпълни неотклонно.
Заяви, че аз съм чужд на едно общество, най-съществените правила на което не зачитам, и че не мога да се позовавам на човешкото сърце,
чиито елементарни реакции не познавам. „Аз искам от вас живота на този човек — каза той — и го искам с чиста съвест. Защото, ако през време на моята дълга кариера ми се е случвало да изисквам смъртни наказания, то никога по-силно от днес не съм чувствувал това мъчително задължение оправдано, непоколебимо, осветено от

65
съзнанието за един неотменен и свят дълг и от ужаса, който изпитвам пред едно човешко лице, по което чета само чудовищност.“
Когато прокурорът седна, настъпи доста дълго мълчание.
Колкото до мен, аз бях просто замаян от горещината и от изненада.
Председателят се поизкашля и с много нисък глас попита дали имам да добавя нещо. Станах и тъй като имах желание да говоря, казах, при това малко наслуки, че не съм имал намерение да убивам арабина.
Председателят отвърна, че това е само едно твърдение, че дотук не можел добре да схване системата на моята защита и щял да бъде доволен, преди да изслуша моя адвокат, ако аз уточня мотивите на своето деяние. Казах набързо, като обърквах малко думите и си давах сметка за смешното си положение, че причината е била слънцето. В
залата се чуха смехове. Моят адвокат сви рамене и веднага след това му дадоха думата. Но той заяви, че е късно, че имал да говори с часове и че моли да отложат заседанието за следобед. Съдът се съгласи.
Големите вентилатори продължиха и следобед да раздвижват тежкия въздух в залата, а малките многоцветни ветрила на съдиите се движеха всички в една и съща посока. Струваше ми се, че пледоарията на моя адвокат никога няма да свърши. Все пак по едно време взех да го слушам, защото той казваше: „Вярно, че аз убих.“ После продължи със същия тон, казвайки „аз“ винаги когато говореше за мен. Бях много учуден. Наведох се към единия от полицаите и го попитах какво означава това. Той ми нареди да мълча, но след малко добави: „Всички адвокати правят така.“ Помислих си, че по тоя начин пак ме отстранява от делото, свежда ме до нула и в известен смисъл ме подменя със себе си. Но ми се струва, че вече бях твърде далеч от съдебната зала. А и адвокатът ми изглеждаше смешен.
Претупа въпроса с
предизвикателството и след това също заговори за моята душа. Но според мен с много по-малко талант от прокурора. „И аз — рече той —
вникнах в тази душа, но противно на изтъкнатия представител на прокурорското съсловие намерих в нея нещо и мога да кажа, че четох там като в отворена книга.“ Бил прочел, че съм порядъчен човек,
усърден, неуморим работник, верен на фирмата, която ме наела,
обичан от всички, състрадателен към нещастията на другите. Според него съм бил образцов син, който издържал майка си, докато е можел.
Накрая съм се надявал, че старческият дом ще даде на старата жена удобствата, които моите средства не ми позволявали да й доставя.

66
„Учудвам се, господа — добави той, — че във връзка с този приют се вдигна такъв голям шум. Защото в края на краищата, ако трябва да се даде доказателство за полезността и благородната задача на подобни заведения, нужно е ясно да се каже, че самата държава ги субсидира.“
Само че той не говори за погребението и почувствувах, че тъкмо това липсваше в неговата пледоария. Но поради всички тези дълги фрази,
всички тези дни и безкрайни часове, през които се говореше за моята душа, добих впечатлението, че всичко се превръща в някаква безцветна вода, от която ми се завиваше свят.
Спомням си само, че накрая, докато моят адвокат говореше, от улицата прозвуча през цялото пространство от зали и кабинети и стигна чак до мен свирката на някакъв продавач на сладолед.
Връхлетяха ме спомени от един живот, който вече не ми принадлежеше, но в който бях изпитал най-скромните и най-мъчно изкореними свои радости: миризмите на лятото, квартала, който обичах, нощното небе, смеха и роклите на Мари. Тогава чувството, че стоя без всякаква полза на това място, сви гърлото ми и изпитах само нетърпение да се свърши всичко час по-скоро и отново да намеря килията си и съня. Едва долових как моят адвокат възкликна в заключение, че съдиите не ще изпратят на смърт един почтен труженик, погубен от мимолетен смут, и поиска смекчаващи вината обстоятелства за едно престъпление, вследствие на което аз вече носех,
като най-сигурно възмездие, вечното угризение на съвестта. Съдът прекрати заседанието и адвокатът седна изтощен. Но неговите колеги дойдоха при него, за да му стиснат ръка. Чух: „Великолепно, драги.“
Един от тях даже ме взе за свидетел. „Нали?“ — каза ми той. Аз потвърдих, но моят комплимент не беше искрен, защото бях много изморен.
А навън денят си отиваше и горещината не беше вече така силна.
По някои шумове от улицата, които дочувах, отгатвах сладостта на вечерта. Тук всички чакахме. И това, което чакахме заедно, засягаше само мен. Пак огледах залата. Всичко беше така, както в първия ден.
Срещнах погледа на журналиста със сивото сако и на жената-автомат.
Това ме накара да си спомня, че през цялото време, докато процесът траеше, не бях потърсил с поглед Мари. Не я бях забравил, но бях много зает. Видях я между Селест и Ремон. Тя ми направи малък знак,
като че ли казваше: „Най-сетне“, и видях нейното поразтревожено

67
лице, което се усмихваше. Но чувствувах, че сърцето ми се е затворило и даже не бях способен да отговоря на усмивката й.
Съдът влезе отново. Много бързо зададоха серия въпроси на съдебните заседатели. Чух „виновен за убийството“… „предумисъл“…
„смекчаващи вината обстоятелства“. Съдебните заседатели излязоха, а мен ме отведоха в стаичката, където бях вече чакал. Адвокатът дойде при мен: беше твърде словоохотлив и ми говори с повече доверие и сърдечност от когато и да било. Смяташе, че всичко ще се уреди и че ще се отърва с няколко години затвор или каторга. Попитах го дали има възможност за касация, в случай че присъдата е неблагоприятна.
Каза ми, че няма. Неговата тактика била такава, за да не предизвиква съдебните заседатели. Обясни ми, че една присъда не може да се касира току-така. Това ми се стори убедително и аз се съгласих с неговите разсъждения. Беше съвсем естествено, ако човек хладнокръвно погледнеше на въпроса. В противен случай би имало твърде много безполезни преписки. „Във всеки случай — заяви адвокатът — можем да обжалваме. Но убеден съм, че изходът ще бъде благоприятен.“
Чакахме много дълго, повече от три четвърти час, мисля. Най- после се чу звънец. Адвокатът ме остави с думите: „Председателят на съда ще прочете отговорите. Вас ще ви доведат чак при обявяването на присъдата.“ Затръшнаха се врати. Хора затичаха по стълби, за които не знаех дали са близо или далеч. После чух някакъв глух глас да чете нещо в съдебната зала. Когато звънецът прозвуча отново и вратата на стаичката се отвори, посрещна ме мълчанието на залата, мълчанието и ме обзе особено чувство, щом забелязах, че младият журналист си беше извърнал очите. Не погледнах към Мари. Не ми остана време,
защото председателят ми каза в някаква странна форма, че главата ми ще бъде отсечена на публично място в името на френския народ. Стори ми се, че тогава разпознах чувството, което четях по всички лица.
Мисля, че беше чувство на уважение. Полицаите бяха много благи с мен. Адвокатът сложи ръката си върху китките ми. Вече не мислех за нищо. Но председателят ме попита дали имам какво да добавя.
Размислих. Казах: „Не.“ И тогава ме отведоха.

68
V
За трети път отказах да приема свещеника. Нямам какво да му кажа, нямам желание да говоря, и бездруго много скоро ще го срещна.
В този момент просто ме интересува как да се отскубна от механизма,
как да науча дали има изход от неизбежното. Смениха ми килията.
Оттук, когато съм легнал, виждам небето, виждам само него.
Прекарвам дните си, като гледам по неговия лик смяната на цветовете,
която води деня към нощта. Просвам се, слагам ръце под главата си и чакам. Не знам колко пъти вече се питах дали има примери на осъдени на смърт, които са успели да се откопчат от безпощадния механизъм,
да изчезнат преди екзекуцията, да разкъсат кордона от полицаи. Тогава се упреквах, че не съм обръщал достатъчно внимание на описанията на екзекуции. Човек би трябвало винаги да се интересува от тези въпроси. Никога не знае какво може да се случи. Като всички, и аз бях чел репортажи във вестниците. Но сигурно съществуваха специални книги, които никога не бях полюбопитствувал да прочета. Там може би щях да намеря описания на бягства. Щях да науча, че поне в един случай колелото се беше спряло, че в този неудържим предумисъл случайността и късметът поне веднъж бяха променили нещо. Поне веднъж! В известен смисъл вярвам, че това би ми било достатъчно.
Самото ми сърце щеше да свърши останалото. Вестниците често говореха за дълг към обществото. Според тях той трябваше да се плати. Но това не въздействува на въображението. Важното беше да съществува възможност за изплъзване, за скок отвъд неумолимия ритуал, за безумен бяг, който би дал шанс на надеждата. Естествено надеждата — това беше да бъдеш убит на ъгъла на някоя улица, от куршум, както си тичаш. Но ако преценим добре, нищо не ми позволяваше този лукс, всичко ми го забраняваше, механизмът ме заклещваше отново.
Въпреки доброто си желание не можех да приема тази безобразна очевидност. Защото в края на краищата имаше смешно несъответствие между присъдата, която я обосноваваше, и нейното непоколебимо протичане от момента, в който тази присъда беше

69
произнесена. Фактът, че присъдата беше прочетена в двадесет, а не в седемнадесет часа, фактът, че можеше да бъде друга, че е била издадена от обикновени хора, които се преобличат, че беше писана на сметката на едно толкова неопределено понятие като френския народ
(или немския, или китайския), струваше ми се, че наистина всичко това отнема много от сериозността на такова едно решение. Все пак бях принуден да призная, че от секундата, в която то беше взето,
неговите последици ставаха тъй очевидни, тъй сериозни, както присъствието на стената, в която притисках тялото си.
В моменти на подобен размисъл си спомнях една история, която мама ми разказваше за моя баща. Аз не го познавах. Единственото,
което знаех със сигурност за него, беше може би следния случай, който навремето мама ми беше разправяла: отишъл да види екзекутирането на някакъв убиец. Просто се поболял при мисълта, че ще отиде. И все пак на сутринта отишъл, а като се върнал, повръщал известно време.
Баща ми малко ме отвращаваше тогава. Сега разбирах, че е било съвсем естествено. Как не бях осъзнал, че нищо не е така важно, както изпълнението на смъртно наказание, и че това всъщност е единственото наистина интересно нещо за всеки човек! Ако някога излезех от този затвор, щях да ходя да гледам всички изпълнения на смъртни присъди. Струва ми се, че грешах, като си представях подобна възможност. Защото при мисълта да се видя свободен рано някоя сутрин, отвъд полицейския кордон, от другата страна, така да се каже,
при мисълта да бъда зрителят, който идва да гледа и който може после да повръща, в сърцето ми се надигаше вълна от откровена радост. Но това не беше разумно. Грешах, като се поддавах на такива предположения, защото миг по-късно ми ставаше така ужасно студено,
че се свивах под завивката. Зъбите ми тракаха, без да мога да се овладея.
Но естествено човек не може да бъде винаги благоразумен. Друг път например съставях законопроекти. Променях наказанията. Бях забелязал, че същественото е да се даде някакъв шанс на осъдения.
Един на хиляда, това беше достатъчно, за да се уредят много неща.
Струваше ми се например, че е възможно да се изнамери някакво химическо съединение, чието поглъщане ще убие пациента (така го наричах: пациента) в деветдесет на сто от случаите. Той ще го знае,
това беше условието. Защото, като обмислих добре и разгледах нещата

70
хладнокръвно, установих, че несъвършенството при отсичането на главата бе фактът, че нямаше никакъв шанс за спасение, абсолютно никакъв. С една дума, смъртта на пациента беше определена окончателно. Беше решен въпрос, напълно установена комбинация,
уговорено споразумение, което не подлежеше на преразглеждане. Ако по чудо ударът не сполучеше, повтаряха го. Вследствие на което, и това беше досадното, осъденият трябваше да си пожелае сам машината да действува добре. Казах си, че това е несъвършената страна. Така е в известен смисъл. Но пък иначе бях принуден да призная, че цялата тайна на една добра организация е в това. Накратко: осъденият е принуден да съдействува морално. В негов интерес е всичко да протече без засечка.
Бях принуден да установя също, че досегашните ми представи по тези въпроси не бяха правилни. Дълго бях вярвал — и аз не знам защо,
— че за да отидеш до гилотината, трябва да се качиш на ешафод, да вървиш нагоре по стъпала. Смятам, че причината за това е революцията от 1789 година, тоест всичко онова, което ми бяха внушили или ми бяха показали по този въпрос. Но една заран си спомних фотографията, публикувана във вестниците по повод на някаква шумна екзекуция. В действителност машината беше поставена на земята по най-обикновен начин. Беше много по-тясна, отколкото си мислех. Доста странно бе, че не се бях сетил по-рано за това. Тази машина на снимката ми беше направила впечатление със своя вид на прецизна творба, завършена и блестяща. Човек винаги преувеличава в представите си онова, което не познава. Трябваше да призная обаче, че всичко беше просто: машината е на еднакво равнище с човека, който върви към нея. Той отива към нея така, както би вървял към друг човек. Това също беше досадно. Едно изкачване на ешафода, едно издигане към небето — за такива неща можеше да се залови въображението. Докато тук техниката наново унищожаваше всичко:
убиваха човека дискретно, малко срамежливо и с голяма точност.
И за други две неща мислех през цялото време: за зората и за моето обжалване. Но сам се призовавах към разум и се опитвах да не мисля повече за това. Лягах, гледах небето, мъчех се да се заинтересувам от него. То ставаше зелено, настъпваше вечер. Правех пак усилие да отклоня потока на мислите си. Слушах как бие сърцето ми. Не бях способен да си представя, че този шум, който ме

71
придружаваше от толкова време, може някога да спре. Никога не съм имал истинско въображение. А се опитвах да си представя мига, когато ударите на това сърце няма да откликват вече в моята глава. Но напразно. Зората или моето обжалване бяха в мен самия. Започнах да си казвам, че най-разумно беше в нищо да не се насилвам.
Знаех, че те идват призори. Всъщност прекарвах нощите си в очакване на зората. Никога не съм обичал да бъда изненадван. Когато има да се случи нещо, предпочитам да съм наясно. Ето защо престанах да спя освен по няколко часа през деня, и всяка нощ търпеливо чаках светлината да се роди на небесния прозорец. Най-тежък беше оня съмнителен час, в който знаех, че обикновено те действуват. Щом минеше полунощ, почвах да чакам и дебна. Никога по-рано ухото ми не беше разгадавало толкова шумове, не беше различавало толкова тихи звуци. Мога да кажа прочее, че в известен смисъл имах късмет през всичкото това време, защото така и не чух стъпки. Мама често повтаряше, че човек никога не е съвсем нещастен. В затвора аз бях съгласен с нея, когато небето се оцветяваше и когато новият ден се вмъкваше в моята килия. Защото можех да чуя и стъпки и сърцето ми да се пръсне. Макар че и най-малкото скърцане ме хвърляше към вратата, макар че с прилепено към дървото ухо отчаяно чаках, докато чуех собственото си дишане, и се ужасявах, че е хрипливо и така приличащо на кучешко скимтене, в крайна сметка сърцето ми не се пръсваше и аз пак печелех двадесет и четири часа.
По цял ден мислех за моето обжалване. Струва ми се, че извлякох най-голяма полза от тази представа. Пресмятах последствията и извличах от разсъжденията си най-благотворен ефект.
Спирах се винаги на най-лошото предположение: моето обжалване е отхвърлено. „Е, добре, значи, ще умра.“ Това беше очевидно повече,
отколкото каквото и да било. Но всеки човек знае, че животът не си струва труда да бъде изживян. Всъщност бях съвсем наясно, че самият факт дали ще умреш на тридесет или на шестдесет години има малко значение, защото естествено и в двата случая други мъже и други жени ще живеят, и то в продължение на хиляди години. В края на краищата нищо не беше по-ясно. Дали сега или след двадесет години — аз все пак щях да умра. В такива мигове това, което малко ме смущаваше в моето умозаключение, беше онзи ужасен трепет, който долавях в себе си при перспективата за двадесет години бъдещ живот. Но можех да го

72
потисна, представяйки си какви щяха да бъдат моите мисли след двадесет години, когато щеше все пак да се наложи да стигна дотам.
Щом човек трябва да умре, как и кога, това вече очевидно не е важно.
Значи (а трудното беше да не изгубвам от поглед всичко онова, което това „значи“ представляваше като изводи), значи трябваше да приема отхвърлянето на моето обжалване.
От този миг, само от този миг нататък имах, така да се каже,
правото, позволявах си в известен смисъл да засегна втората хипотеза:
помилван съм. Досадното бе, че трябваше да поукротявам оня пламенен порив на кръвта и на тялото, който разпалваше в очите ми безумна радост. Трябваше да се старая да сдържа този вик, да го осмисля. Трябваше да бъда естествен даже при подобна хипотеза, за да направя по-приемлива моята примиреност с първата. Когато успявах,
печелех един час спокойствие. Това все пак беше от значение.
Именно в един такъв момент отказах още веднъж да приема свещеника. Бях легнал и долавях приближаването на лятната вечер по особеното избледняване на небето. Току-що бях отхвърлил моето обжалване и чувствувах как вълните на кръвта ми се движат равномерно в мен. Нямах нужда от свещеник. За пръв път от доста дълго време мислех за Мари. От много дни тя не ми пишеше вече. Тази вечер размислих и си рекох, че навярно би се е уморила да бъде любовница на един осъден на смърт. Мина ми през ум също, че е възможно да е болна или умряла. Това беше в реда на нещата. Как бих могъл да го знам, след като извън нашите тела, сега разделени, нищо не ни беше свързвало и не ни напомняше един за друг. А и от този миг нататък споменът за Мари щеше да ми бъде безразличен. Мъртва, тя вече не бе в състояние да ме интересува. Намирах това за нормално,
така както разбирах прекрасно, че след смъртта ми хората ще ме забравят. Не можех вече да ги интересувам. Не можех даже да кажа, че такава мисъл ми се струваше мъчителна.
Точно тогава влезе свещеникът. Когато го видях, леко потреперих. Той го забеляза и ме призова да не се страхувам. Казах му,
че обикновено идва по друго време. Отвърна ми, че това е едно съвсем приятелско посещение и че то няма нищо общо с моето обжалване, за което не знаел нищо. Седна на постелята и ме покани да се настаня до него. Отказах. Но намерих, че е много благ.

73
Поседя, опрял лакти на коленете, с наведена глава, като гледаше ръцете си. Те бяха изящни и мускулести, напомняха ми две пъргави животинчета. Той бавно ги триеше една в друга. После остана така,
обронил чело, и седя толкова дълго, че по едно време почти забравих за него.
Но изведнъж вдигна глава и ме погледна право в очите. „Защо —
пророни — не желаете моите посещения?“ Отговорих му, че не вярвам в Бога. Искаше да знае дали съм сигурен в това и аз казах, че нямам какво да се питам: този въпрос ми се струваше без значение. Тогава той отметна рамене, облегна се на стената и положи длани на бедрата си. Почти без да дава вид, че говори на мен, подчерта, че човек понякога се мисли за сигурен в нещо, а в действителност не е. Не отвърнах. Той се взря в мен и запита: „Какво мислите за това?“
Отговорих, че е възможно. Във всеки случай може би не бях сигурен какво в действителност ме интересува, но бях съвсем сигурен какво не ме интересува. И именно това, за което той ми говореше, не ме интересуваше.
Извърна поглед и като продължи да седи в същата поза, ме попита дали не говоря така от крайно отчаяние.
Обясних му, че не съм отчаян. Беше ме само страх, което си бе напълно естествено. „Бог би ви помогнал тогава — забеляза той. —
Всички ония, които съм познал във вашето положение, се обръщаха към него.“ Признах, че си е било тяхно право. Това доказваше също, че са имали време за подобна постъпка. Що се отнася до мен, не исках да ми помагат и ми липсваше именно време, за да се интересувам от работи, които не ме интересуваха.
В този миг ръцете му направиха гневен жест, но той се овладя и взе да оправя гънките на расото си. Когато свърши, обърна се към мен,
наричайки ме „приятелю мой“: добави, че ми говори така не защото съм бил осъден на смърт; по негово мнение всички сме осъдени на смърт. Но аз го прекъснах, като му казах, че не е едно и също и че освен това такава мисъл не може да бъде в никакъв случай утешение.
„Наистина — съгласи се той. — Но вие ще умрете по-късно, ако не умрете днес. Тогава ще се постави същият въпрос. Как ще се отнесете към това ужасно изпитание?“ Казах му, че ще се отнеса точно така,
както се отнасям в сегашния момент.

74
При тези думи той стана и пак ме погледна право в очите. Тази игра и аз я умеех. Така се шегувах често с Еманюел или Селест и обикновено те извръщаха поглед. Свещеникът също го биваше,
веднага разбрах: погледът му не трепваше. А също и гласът му не трепна, когато ми рече: „Нима нямате вече никаква надежда и живеете с мисълта, че ще умрете напълно?“ — „Да“ — отговорих аз.
Тогава той наведе глава и седна отново. Заяви, че ме съжалява.
Смяташе, че е невъзможно човек да понесе това. Аз само почувствувах, че започва да ме отегчава. На свой ред се обърнах и отидох под прозорчето. Опрях рамо на стената. Без да следя добре какво казва, чух, че отново почва да ме разпитва. Гласът му беше разтревожен и настойчив. Разбрах, че е развълнуван, и го заслушах по- внимателно.
Обясняваше как бил сигурен, че моето обжалване ще бъде прието, но аз съм носел тежестта на един грях, от който трябвало да се освободя. Според него правосъдието на хората било нищо, а правосъдието на Бога — всичко. Възразих, че съм наказан от първото.
Отговори ми, че то все пак не е измило моя грях. Казах му, че не знам какво е това грях. Научих само, че съм виновен. Бях виновен, плащах си и нищо повече не можеше да се иска от мен. В този момент той стана отново и си помислих, че ако искаше да се разтъпче в тази толкова тясна килия, нямаше избор. Трябваше да седиш или да стоиш прав.
Очите ми бяха приковани в земята. Той направи крачка към мен и се спря, като че ли не смееше да се приближи. Гледаше небето през решетките. „Вие се лъжете, сине мой — промълви, — биха могли да поискат и повече от вас. Може би ще поискат.“ — „Че какво още?“ —
„Могат да поискат да видите.“ — „Да видя какво?“
Свещеникът се озърна и отговори с глас, който изведнъж ми се стори много уморен: „От всички тези камъни блика болка, знам това.
Винаги съм ги гледал с мъчителна тревога. Но вдън душа знам, че и най-клетите от вас са виждали да се откроява от техния мрак един божествен образ. От вас се иска да видите този образ.“
Пооживих се. Отвърнах, че от месеци насам гледам тези стени.
Нищо и никого на света не познавам по-добре от тях. Може би преди доста време и да съм търсил в тях някакъв образ. Но този образ имаше цвета на слънцето и пламъка на желанието: той беше образът на Мари.

75
Бях го търсил напразно. Сега всичко беше свършено. И във всичките случаи не бях видял нищо да се откроява върху тези жалки камъни.
Свещеникът ме погледна с известна тъга в очите.
Сега цял се бях облегнал на стената и светлината се стичаше по челото ми. Той изрече няколко думи, които не чух, и ме попита много бързо дали му позволявам да ме прегърне. „Не“ — отказах. Обърна се и тръгна към стената, по която бавно прокара ръка. „Толкова ли обичате тази земя?“ — промърмори той. Не отговорих.
Дълго остана обърнат с гръб. Неговото присъствие ми тежеше и ме дразнеше. Канех се да го помоля да си отиде, да ме остави, когато той се обърна към мен и внезапно се провикна с особен жар: „Не, не мога да ви вярвам. Сигурен съм, че ви се е случвало да желаете и друг живот.“ Отговорих му, че естествено, но че това има толкова значение,
колкото да желаеш да бъдеш богат, да плуваш бързо или да имаш по- хубава уста. Това са желания от един и същ характер. Но той ме прекъсна, искаше да знае как виждам този друг живот. Тогава му креснах: „Един живот, в който ще мога да си припомням този“, и веднага добавих, че ми е дошло до гуша. Искаше да ми говори още за
Бога, но аз се приближих до него и се опитах да му обясня за последен път, че ми остава малко време. Не исках да го губя с разговори за Бога.
Опита се да смени темата, като ме попита защо го наричам
„господине“, а не „отче“. Това ме раздразни и му отвърнах, че той не ми е отец: той е с другите.
„Не, сине мой — възрази той, слагайки ръката си на рамото ми.
— Аз съм с вас. Но вие сте неспособен да го проумеете, защото сърцето ви е сляпо. Ще се моля за вас.“
Тогава, не знам защо, нещо се скъса в мен. Започнах да крещя с цяло гърло и го ругаех, и му казвах да не се моли. Бях го хванал за яката на расото. Изсипвах върху него всичко онова, което се бе набрало в сърцето ми, изсипах го до дъно, с изблици на радост и на яд. Той изглеждаше така уверен, нали? А тази негова увереност не струваше и пукната пара. Той даже не беше сигурен дали живее, защото живееше като мъртвец. Аз като че ли не разполагах с нищо. Но бях сигурен в себе си, сигурен във всичко, по-сигурен от него, сигурен в живота си и в тази смърт, която щеше да дойде. Да, това беше всичко, което имах.
Но поне държах тази истина така, както и тя ме държеше. Аз бях имал право, още имах право, винаги имах право. Бях живял по един начин,

76
но бих могъл да живея и по друг. Бях правил някои неща и не бях правил други. Не бях направил еди-какво си, но пък бях направил друго. Е, та какво? Като че ли през всичкото време бях чакал тази минута и ранното утро, когато щях да бъда оправдан. Нищо, нищо нямаше значение и аз знаех добре защо. Той също знаеше защо. От дълбочината на моето бъдеще, през целия абсурден живот, който бях водил, един неясен полъх се изкачваше към мен през годините, които още не бяха дошли, и този полъх изравняваше по пътя си всичко, което ми се предлагаше в годините, които живях и които не бяха по-реални.
Какво значение имаше за мен смъртта на другите, любовта на една майка, какво значение имаше за мен неговият Бог, животът, който човек избира, съдбите, които хората избират, щом една-единствена съдба трябваше да избере мен и с мен милиарди привилегировани,
които като него се наричат мои братя! Разбираше ли той, разбираше ли впрочем? Целият свят беше привилегирован. Имаше само привилегировани. Другите също ще ги осъдят един ден. Него също ще го осъдят. Какво значение има, ако, обвинен в убийство, той бъде екзекутиран, защото не е плакал на погребението на майка си? Кучето на Саламано струваше колко жена му. Дребната жена-автомат беше толкова виновна, колкото парижанката, за която се беше оженил
Масон, или колкото Мари, която имаше желание да се оженя за нея.
Какво значение имаше, че Ремон ми беше толкова приятел, колкото и
Селест, който струваше повече от него? Какво значение имаше, че
Мари днес се целува с някой нов Мьорсо? Разбираше ли изобщо той този осъден и че от дълбините на моето бъдеще… Задъхвах се, докато крещях всичко това. Но вече отскубваха свещеника от ръцете ми и пазачите ме заплашваха. Той обаче ги успокои и за миг се втренчи в мен мълчаливо. Очите му бяха пълни със сълзи. Обърна се и изчезна.
Щом излезе, аз се успокоих. Бях изтощен и се хвърлих върху постелята си. Мисля, че спах, защото се опомних със звезди по лицето си. До мен достигаха шумове от полето. Мирис на земя, на сол, на нощ освежаваше слепоочията ми. Чудното спокойствие на заспалото лято навлизаше в мен като прилив. В този миг, на границата между нощта и зората, завиха сирени. Те известяваха отпътуванията към един свят,
който сега завинаги ми беше безразличен. За пръв път от много дълго време си помислих за мама. Стори ми се, че разбирам защо в края на живота си тя си беше намерила „годеник“, защо беше искала да

77
повтори играта. Там, там също, около онзи приют, където гаснеше животът, вечерта беше донякъде меланхолично примирение. Тъй близо до смъртта мама навярно се е чувствувала освободена и готова да преживее всичко отначало. Никой, никой нямаше право да я оплаква. И
аз се усетих също така готов да преживея всичко отначало. Като че ли неимоверната ярост ме беше пречистила от злото, изпразнила от надеждата. През тази нощ, натежала от знамения и звезди, за пръв път се отдадох на нежното безразличие към света. Усещайки го тъй еднакъв с мен, като брат най-сетне, почувствувах, че съм бил щастлив и че още съм щастлив. За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза.

78
ЗАСЛУГИ
Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на
Моята
библиотека
и нейните всеотдайни помощници.
http://chitanka.info
Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята
библиотека. Посетете
работното ателие
, за да научите повече.