Цикъл беседи ноември 2014 – май 2015 г Основи на духовното обучение на вътрешния човек – практическо ръководство

По техните молитви, Господ да отвори сърцата и умовете ни, за да възприемем в пълнота и да приложим в собствения си живот, макар и частица от техния опит, който, както знаем, ги е отвел право в целта – Самия Христос, Когото сега гледат очи в очи така, както си е и се наслаждават на вечно блаженство с Него и в Него.

Досега във всичките ни беседи, акцентирахме на целта на християнския ни живот, която е Самият Христос. Когато се кръщаваме в Него, се пее: „Елици во Христа крестистеся”, когато се миропомазваме в Него, върху нас слиза Светият Дух и песента продължава така: „во Христа облекостеся”. В Христа се кръщаваме и в Него се обличаме - тогава Сам Бог ни облича със Себе Си чрез Светия Си Дух, чрез нетварната Си енергия, както казва св. Максим Изповедник. И точно в този момент ние сме обожени. Точно в този момент ние сме само и единствено Христови. И Той е всичко у нас. Ние сме Негови и Той е наш. Сляти сме с Него.

Тогава, при кръщението и миропомазанието, получаваме и своето ново име в Господа, а то е „християнин”. Това име е най-прекрасното, защото означава, че в този миг Господ ни избира за Себе Си и ни се самоподарява вече персонално, и както Сам казва: ни записва в книгата на Живота. От този миг в личностен план започва Христовото присъствие във всеки от нас. Вече не като възможност, каквато е бил за нас преди да се кръстим, но като съчетал се с нас, за да станем ние едно цяло с Него. Затова св. отци казват, че ако в този момент човек умре, веднага отива с душата си в рая, т.е. при Господа. Известно е, че румънският старец Клеопа Илие всички благославял с думите: „Да те глътне Раят!” Ако разшифроваме израза му, ще разберем, че старецът всъщност казвал: „Христос да обеме цялото ти същество, да се слее с вътрешния ти човек и докато си още тук на земята да Го носиш и усещаш в себе си така, че не ти да живееш, а Христос в теб.”

Такова е било душевното устроение на вътрешния човек у света Петка, такова е и при всички светии. С такова умно-сърдечно устроение Христовата светлина в човека става още по-ярка, до там, че чистотата зазвънтява дори в тялото на човека и още приживе то заблагоухава. Такъв пример има в житието на неотдавна чествания св. Аврамий Затворник, от което ще ви припомня едно изречение: „Докато го целуваше (племенницата му Мария, б.а.), усети необикновено благоухание, което излизаше от неговото чисто тяло, умъртвено за греха чрез много постнически подвизи”. А той повече от 20 години дори лицето си не бил мил.

Казват, че одеският свети отец Кукша, като излизал от църква, покривал лицето си с булото, защото светело като слънце. И в наше време има такива хора. Спомняме си един незнаен за нас монах от Киево-Печерската лавра, който все ходеше с покрито лице. Някой каза, че лицето му излъчвало светлина и затова се покривал.

Да се върнем сега на стремежа към Христос – това е движещият мотив за християнина. Каквато е, образно казано, температурата и постоянството на този стремеж, такава е силата на търсенето на душата ни на Христос и нейното себеотдаване на Него. Този стремеж или порив, както го наричат някои от отците на Църквата, ако не храним и не отглеждаме в себе си, постепенно с времето става вял или замира (не дай Бог, може и да умре).

С какво да похранваме стремежа си към Христос? Както казва св. Димитрий Ростовски: с помненето, че се нуждаем от това да съединим цялото си същество с Господа Спасител и да Му дадем възможност да се всели в ума и в сърцето ни.

Как да го отглеждаме в себе си? С възпитаване на страх Божи, със слъзно покаяние, с умилни молитви и причастяване с Тялото и Кръвта Господни. А след причастието, за да запазим благодатта в себе си, опитните отци препоръчват като най-надеждно средство умната Иисусова молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”.

За да бъде вярата наше оръжие трябва да имаме правилно познание за нея, така както ни е предадена от Самия Господ в евангелието, в апостолските послания, а от там в учението на Православната ни Църква, в Символа на вярата. Да държим в себе си това учение, да спазваме постановленията на Църквата и да не се увличаме и отклоняваме в разни чужди и богомерзки учения и духовни практики (каквито са много модерните напоследък йога, медитация, суеверия и т.н.)

Да вярваме в Живия Бог от цялата си душа. Той е Творец на небето и земята, и на всичко, което е на тях. Той е безначален и неизказан, непостижим. Подател на светлината, човеколюбив, велик и страшен, но и благ Господ. Да вярваме и в Неговия Единороден Син, Който е Негова премъдрост, сила и воля. Да вярваме и в Пресветия Негов Дух, Който оживотворява всичко. И чрез тази вяра да станем причастници на небесния живот!

За да бъде надеждата наше оръжие трябва да възпитаме в себе си увереността, че Бог непрестанно се грижи за нашето спасение и ще ни дари обещаното блаженство.

Както казва светител Филарет Московски: „Християнската надежда се основава на това, че Господ Иисус Христос е наше упование, основание на нашата надежда (ср.1 Тим. 1:1). Затова напълно се уповавайте на донесената ви благодат в откровението Иисус Христово (ср. 1 Пет. 1:13)”.

Средствата за придобиването на спасителната надежда са молитвата, истинското учение за блаженството и действителното следване на това учение.

Да имаме мисълта, че сме грешни хора, но и че се уповаваме на благодатта и помощта на нашия Бог. И да не се боим от нищо, нито от дявола, че може да ни раздели от Него. Но да се борим, да се каем и да не униваме. Името на нашия Спасител Иисус Христос, Когото възлюбихме, е непобедима стена за нас. И отново да шептим Иисусовата молитва.  

Така Бог ще просвещава сърдечните ни очи, за да Го познаваме и да се очистваме. 

По въпроса за любовта ще подходим по малко нетрадиционен, но по нашему, запомнящ се начин. В трудовете на св. Димитрий Ростовски откриваме следния пасаж:

„Има ли на небето в избраниците (т.е. светиите) и в ангелите вяра и надежда? – пише той. В ангелите няма нито вяра, нито надежда, защото от времето, когато са се утвърдили в благодатта, те са видели Този, в Когото трябва да вярват и на Когото трябва да се надяват. Те винаги виждат лицето на Небесния Отец и в тях вече няма място нито за вяра, нито за надежда, защото вярата и надеждата имат за свой предмет невидимото. В Божиите избраници на небето също няма вяра и надежда, защото те виждат Този, в Когото са вярвали и имат Този, на Когото са се надявали. И в ангелите, и в избраниците има само една безсмъртна любов”.

Нашият стремеж е да придобием именно тази безсмъртна любов. Но преди това трябва да я отгледаме в себе си. Как? Като се утвърдим в благодатта.

От тук изниква въпросът за правилната умно-сърдечна настроеност на християнина. Началото й всеки сам в себе си поставя с отговора на въпроса за предназначението на човешкия живот, за целта на земното си съществуване. Някои виждат смисъла в чадородието, други - в просперирането, трети - в богатството, четвърти - в развитието на интелекта чрез науката и изкуствата, пети - в нравственото усъвършенстване; както се казва: колкото хора, толкова цели. Християнинът обаче трябва да бъде напълно наясно, че не заради това Бог е сътворил човека по Свой образ и подобие. Ако изброеното беше смисълът на живота на човека, Бог щеше да го сътвори малко по-съвършен от животните, дарявайки му само разум. Но не и по Свой образ и по Свое подобие. Тогава какво иска Бог от нас? Иска докато сме тук на земята да се научим да живеем с Него, за да може, когато преминем отвъд, действително да живеем с Него. С две думи: иска да се приготвим, да станем способни, т.е. годни за вечния живот и за възприемане на онова блаженство, което Той е обещал на избраните Си.

„Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос - пише архимандрит Георги Капсанис в статията си за обожението на човека, - ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот.”

Сега отново максимално ясно ще се опитаме да формулираме целта на земното ни съществуване: обожение, единение с Христос.

Как да я достигнем? Като се приучаваме да живеем според евангелието. Да се научим да търсим Бога и единение с Него, да общуваме с Него, да се „храним” от Него, да се стремим към Него, да не можем без Него. Той да стане центъра на нашето вътрешно същество, на нашия ум, на нашето сърце и да се проявява във външния ни човек чрез нашите действия.

Такова духовно устроение привлича нашият Спасител в нас. Така ние разтваряме вратите и Го пускаме в себе си, така ограничаваме егото си и даваме простор на Христос в нас. Тогава и Христовият дух ще расте в нас, а нашето себе все повече ще се смалява. И ако някой приживе достигне състоянието на несъществуване на себето в себе си (това е делът на смирените), в такъв ще се изпълнят апостолските думи: не аз живея, но Христос живее в мен.

Едва когато вътрешният ни човек стане способен да вмести Христос в себе си, ние ставаме годни за жители на небесното Царство, на Рая, в Бога, с Бога. А когато вътрешният ни човек вмести Христос в себе си, тогава действително Раят го поглъща (това трябва да е усещането ни след причастие). Тогава в нас вече няма място за нищо друго и за никой друг: нито за тленни наслади, нито за тъмни страсти, нито за техния родител – Божият противник дявола, пък даже и за най-близките ни. В моментите на причастие човек става бог по благодат, защото се приобщава със Самия Христос. Друг е въпросът за задържането на благодатта в себе си – за това ще говорим по-нататък. Но единствено с постоянстване в благодатта приживе християнинът може да достигне крайната цел на своя живот – обожението, т.е. вечно единение с Христа. Достижимо ли е то за човека? Да, напълно. Защо? Заради Богочовека.

В предишните лекции говорихме за причината за обожението на човека - въчовечаването на Бога. Сега накратко ще припомним: Бог става човек, за да стане човекът бог. Т.е. човек не би достигнал обожение, ако Бог не бе се въплътил. Да си припомним и какво е обожение: пълно единение с Бога. Именно то става възможно и достижимо за човека с въплъщението на Бог Слово.

„Ако целта на човешкия живот бе просто да ставаме нравствено по-добри, то нямаше да е необходимо идването на Христос в света – пише архимандрит Георги Капсанис. Нямаше да е необходимо да се повдига въпросът за Божието домостроителство, за Боговъплъщението, за кръста, смъртта и Възкресението на Господа - всичко, в което ние християните вярваме, че е станало чрез Христос - тъй като човешката раса можеше да бъде научена да се усъвършенства нравствено от пророците, философите, праведниците и учителите”.

Тези мисли на архимандрита ни спомнят за срещата на Христос със самарянката на кладенеца. Говорейки на нея, Той и на нас казва от страниците на евангелието, че притежава жива вода, от която, който, като пие никога не ожаднява. Щом чува за нея, самарянката започва настойчиво да иска от нея: дай ми Господине. Ето така и ние, подобно на самарянката, ако търсим и искаме живата вода-Христос, ще Го получим като нея. А че тя е получила от живата вода, сами се убедихме при едно от поклоненията ни. В атонския манастир Дохиар се съхранява нетленната й благоуханна глава, на която и ние, по милост Божия, се поклонихме.

Всички знаем, че живата вода е иносказателен образ на живота. В творенията на светите отци четем, че Бог е Живот. Затова Който пребивава в Бога е жив. Във всеки християнин е положен зародишът на вечния живот, на живата вода – Христос. В земните си дни и години от нас зависи до каква степен ще развием този зародиш, т. е. до каква степен ще станем годни за живот в и с Бога. Както и обратното, да пази Бог, ами, ако от небрежност или от нещо друго го задушим и го убием – за това трябва много да внимаваме в себе си, заради себе си. Защото, който се отвърне от Бога, всъщност се отвръща от Живота, пуска в себе си смъртта и умира духовно. Тук е моментът да си припомним, че физическата и духовната смърт са резултат от непослушанието на нашите прародители Адам и Ева.

„Знаем, че Адам и Ева бяха прелъстени от дявола – пише архимандрит Георги Капсанис - и пожелаха да станат богове, не в съдействие с Бога, т.е. не със смирение, послушание и любов, но разчитайки на собствените си сили, на собствената си воля, егоистично и самостоятелно. Затова казваме, че същността на грехопадението е егоизмът. Така осиновявайки егоизма и себеутвърждаването, те отделиха себе си от Бога и вместо достигане на обожение, постигнаха точно обратното: духовна смърт”.

Същата участ очаква всеки носещ името християнин, но не покаял се за греховете си. Защото след кръщението само чрез покаянието можем да си върнем единението с Бога. Защо Бог приема покаянието ни и ни очиства? Заради човешката природа на Богочовека. Защото Той постави човешката природа на престола в лоното на Света Троица. И вече нищо не може да раздели човешката природа от Бога. Заради това, без значение колко сме грешни и колко сме се отдалечили от Бога, ако в покаяние искаме да се съединим с Него отново, можем да го направим. Можем да се съединим с Него и да станем богове по благодат.

Задавали ли сте си въпроса кое е първото човешко същество, постигнало обожение? Това е Света Богородица. Вярно е, че Нейното единение с Бога е уникално и неповторимо (определено от Нейното място в делото на нашето спасение) и че никой човек повече няма да има такъв начин на съединяване с Бога. Но и това е вярно, че всеки човек, подобно на Нея, има свободна воля. И както казва св. Николай Кавасила, ако Дева Мария не бе предоставила свободната Си воля на Бога, заедно със своето послушание, ако Тя не бе отговорила с "да" на Бога, то Боговъплъщението нямаше да бъде възможно, защото в противен случай Бог би насилил свободата, която Сам Той е дал на човека. Бог не би могъл да се въплъти, ако не съществуваше такава чиста, всесвята неопетнена душа като Богородица, която предостави изцяло своята свобода, воля, цялото си същество на Бога, за да Го доведе до себе си и до нас.

Ето това е примерът на Света Богородица за нас, християните. Да се постараем и нашата душа, вътрешният ни човек да заприлича на Светата Дева.

Ние дължим много на Св. Богородица, затова Църквата Й отдава голямо поклонение и чест. Ще повторим думите на св. Григорий Палама, който казва, че Богородица заема второ място след Света Троица, че Тя е бог пряко след Бога, граница между тварното и нетварното.

"Първа от спасените", така Я нарича св. Никодим Светогорец, като споменава, че дори ангелските чинове са озарени от светлината, възприета от Богородица. Именно затова Църквата Я възпява като "Честнейшую херувим и славнейшую без сравнения серафим".

Като проследим житията на светиите от първите векове до сега, виждаме последиците на Боговъплъщението: осветени и обожени мъже и жени. За този дял сме призвани и ние. От нас зависи дали ще се наредим до тях.

Въплъщението на Словото и обожението на човека е великата тайна на нашата вяра, осъществявана в Църквата Христова, днес под името Православна. Тя единствена е мястото, където се извършва човешкото единение с Бога, т.е. обожението.

В нея хората се съединяват с Христос и чрез Него с Бог Отец. Съединяват се не с Божествената същност на Христос, но с Неговата човешка природа. И това единство не е външно, а вътрешно. Приемаме Го целия в себе си.

Ние, християните, сме членове на Църквата. А Църквата е Тялото Христово. Нас, християните, Христос ни е избрал, въпреки недостойнството и греховността ни и ни съединява в Тялото Си. Той ни прави Негови членове и ние в действителност ставаме членове на Неговото тяло. Както ап. Павел казва: "Понеже ние сме членове на тялото Му - от плътта Му и от костите Му" (Ефес. 5:30).

Но от нас, от нашето духовно състояние, зависи дали сме живи членове на Тялото Христово или, не дай Бог - мъртви. Но даже като мъртъв член християнинът не престава да бъде член на Христовото Тяло.

Какво значи мъртъв член? Всеки, който се кръсти става член на Христовото Тяло. Но ако не се изповядва, не приема св. Причастие и не живее духовно, става мъртъв член на Христовото Тяло. И въпреки това, когато се покае, незабавно приема божествения живот и става жив член на Христовото Тяло, без да се нуждае от прекръщаване. Некръстеният човек, обаче, не е член на Христовото Тяло дори и да води нравствен живот. Той има нужда да бъде кръстен, за да стане член на Христовото Тяло, да стане сътелесен на Христос.

На всички членове на Христовото Тяло се предлага живота на Христос и той става наш живот. Така ставаме оживотворени и спасени, и обожени.

Според св. отци никой не би могъл да достигне обожение, ако Христос не го направи член на Своето Пресвето Тяло. Както и че нашето спасение не би било възможно, ако ги нямаше св. тайнства на Църквата, които ни съединяват с Христос и ни правят сътелесни и еднокръвни на Христа, т. е. да бъдем едно тяло и една кръв с Христос.

Кръстени, миропомазани и изповядани ние участваме в Тялото и Кръвта Господни и ставаме богове по благодат. Ние се съединяваме с Бога и вече не сме чужди, а Негови сродници.

Църквата е единственото място за обожение на човека. В нея всичко води към обожение - св. литургия, тайнствата, богослужението, проповядването на евангелието, постът, всичко.

В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме новата реалност, която Христос донесе на света: новото творение. Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух.