Едно важно основание, поради което използването на телесното наказание като принципен метод за контролиране на поведението е опасно, е, че то рязко облекчава вината. Телесното наказание деградира, дехуманизира и унижава детето. В резултат на това то може да чувства, че боят е достатъчно наказание. Ако телесното наказание се прилага доста често и строго, детето не ще чувства вина, която да оформи у него нужната съвест. Без основата на безусловната любов необходимите фази за развитие, особено необходимата идентификация с родителите, ще попречат на оформянето и дори ще осакатят изграждащото се здраво детско съзнание.
Мнозина забравят важния позитивен фактор на вината и я разглеждат като нежелано чувство. Прекалената вина е вредна, но когато е в нормални размери, тя е жизнено важна за формирането и поддържането на едно нормално съзнание. Нормалното, здраво съзнание, задържащо детското поведение в нормални граници, е далеч по-добро от контролирането със страх, и е за предпочитане пред нищожния контрол или пък липсата на всякакъв контрол. Какво според вас кара един щастлив, добре приспособен младеж да контролира поведението си? Неговото съзнание. Ако искате да предпазите детето си от развитието на едно нормално отговорно съзнание, което ще го направи способно да се самоконтролира, изградете взаимоотношенията си с него на наказателна основа. Контролирайте поведението му главно чрез пляскане и хокане и бой.
Друго трагично последствие от телесното наказание е наречено идентифициране с агресора. Това е също механизъм, който унищожава вината. Детето се идентифицира с наказващия родител, поставяйки си на негово място, става агресивно и оправдава наказанието. Разбира се, това дете пораства, има деца и се отнася с тях така, както с него са се отнасяли. Ето защо оскърбяващите родители също са били оскърбявани от родителите си. Това прилагане на телесното наказание като основен начин за възпитание се предава от поколение на поколение. Това само по себе си е достатъчно лошо. След застрашително навлизане на насилието чрез всички средства за масова комуникация, особено телевизията, чудна ли е злоупотребата с децата и всички останали форми на насилие не са ли срамни за нацията? Докато ние, родителите, не започнем да изтъкваме най-належащите нужди на детето, т.е. безусловната любов и любящата дисциплина, положението ще продължи да се влошава. Ние родителите трябва да се противопоставим категорично на критиците, настояващи, че боят на детето (смущаващо наказание и дисциплина) трябва да бъде основната форма на взаимоотношенията ни с него. Знаете ли, че много от тези критици въобще нямат деца? Преди да сме дали на детето онова, от което отчаяно се нуждае, то (и ние) ще страда.
Скъпи родители, предизвиквам ви да се вгледате във всички съвременни статистики относно децата и юношите в страната – училища,, отношения, уважение към властта, емоционален смут, мотиви, наркотици, престъпления и т.н. Ситуацията е ужасна. Смятам, че основната причина за тази национална дилема относно младежта днес е, че нашите деца не се чувстват истински обичани, приети и гледани. Заобиколени от блюстителите на дисциплината (всъщност ориентирани към наказанието), от една страна, и привържениците на неясни, трудни за следване програми, от друга, родителите са объркани.
Използването на предварително съставени програми, основани на технически възпитателни методи като основно средство във взаимоотношенията с детето също е грешка. Тези програми, също като наказанието, имат своето място във възпитанието и могат да бъдат полезни, но не като принципен начин на отнасяне с детето. Някои от тези програми са доста добри, но обикновено техническите способи при тях се използват вместо безусловната любов или любящата дисциплина (обучение). Тук е грешката. Тези предварително определени методи могат да бъдат много ценни в някои ситуации (които ще споменем по-нататък), но ние, родителите, трябва първо да сме сигурни, че емоционалният резервоар на детето ни е пълен толкова, колкото изобщо е възможно, преди да пристъпим към наказателните или предварително определени методи. В повечето случаи, ако детето получава нужната му безусловна любов и любяща дисциплина, на родителите рядко се налага да прибягват до наказания или програми. Да, наказанията и техниките са необходими понякога, даже са полезни, но можем да бъдем сигурни, че не те са най-доброто, а – уместната любов и наставленията.
Ние желаем да имаме възможно най-приятни, позитивни, любящи взаимоотношения с детето си. В същото време изискваме от него да се развива самостоятелно и да постъпва както трябва според най-доброто, на което е способно (в зависимост от възрастта си, степента си на развитие и т.н.). За да видят осъществени тези две безценни неща, родителите също трябва да дадат на детето си две неща. Първо, дайте му безусловна любов и му я дайте уместно. Второ, осигурете му любяща дисциплина, обучавайте го по възможно най-положителния начин. Обучавайте го чрез всички налични средства, така че да развиете собственото му достойнство, без да го унижавате или да го уязвявате заради убежденията му. Позитивното насочване към добро поведение е далеч за предпочитане пред негативното наказание за лошо поведение.
Но независимо от това колко добри родители сме, понякога детето ще е непослушно. Това е неминуемо. Няма съвършени родители, както и няма съвършени деца.
И така, как да постъпваме. Когато детето е непослушно? Ще се спрем на това в следващата глава.
10
До този момент говорихме как да изразяваме безусловната си любов към детето чрез подходящо прилагане на зрителния контакт, физическия контакт, съсредоточеното внимание и дисциплината (обучението). Вече се уверихте колко е важно да знаем дали емоционалният резервоар на детето ни е пълен, защото само тогава то ще се развива пълноценно. Само тогава ще е в състояние да изгради у себе си самообладание и самоконтрол. В осма глава открихме, че наставленията, водещи до добри постъпки, са за предпочитане пред наказанието за непослушание. Завършихме главата с факта, че всяко дете е непослушно понякога. Нека сега обмислим как да се справим с непослушанието.
За да разберем как да се справим с детското непослушание, първо трябва да вникнем в ирационалния начин на детското мислене. Тази съществена област трябва да бъде обмислена внимателно. Всички деца се нуждаят от любов и искат любов. Те знаят, че се нуждаят от нея и че я искат, но начинът, по който я търсят, е ирационален и детински.
Първо, нека се спрем на рационалния начин за спечелване на любов. Да речем, че мъж на име Джим обича жена на име Карла. Как би постъпил Джим, за да спечели любовта на Карла? Като действа незряло, демонстрира най-лошите си черти, хленчи, цупи се, спори и изисква? Разбира се, че не. Ако Джим е зрял, той би се показал в най-добра светлина. Той би се държал възможно най-добре, би бил спокоен, приятен, услужлив, любезен и сговорчив. Докато не е сигурен в любовта на Карла, той не ще си позволи незряло поведение: по-скоро би се опитал да спечели любовта й. Би се старал да я заслужи в нейните очи. Това е рационалният начин за постигане на любовта.
Но той не е начинът, по който постъпва детето. Колкото по-малко е, толкова по-незряло е то. Това има значение, нали? А колкото по-незряло е, толкова по-ирационално постъпва. Детето по природа знае колко отчаяно се нуждае от любов. Но по природа не се опитва да я заслужи или спечели. Тази логика надхвърля вроденото му разбиране. Впоследствие то може (или няма) да го научи, но не се ражда с тази способност.
Как тогава постъпва детето, и особено по-малкото? Обикновено то общува посредством поведението си. То постоянно задава въпроса: „Обичаш ли ме?” Начинът, по който отговаряме на този въпрос, определя много неща. Определя самочувствието на детето, манталитета, чувствата му, отношенията с връстниците му и т.н. Ако емоционалният му резервоар е пълен, ще го видите в поведението му. Ако е празен, отново се демонстрира чрез поведението му. Приемете го така. Поведението на детето в голяма степен се определя от това дали се чувства обичано.
Това е детската ирационалност. Вместо да печели нашата любов и внимание чрез добро поведение, то непрекъснато ни изпитва чрез поведението си. „Обичаш ли ме?” Ако на този важен въпрос отговорим с „да”, чудесно! Тогава детският натиск да търси любов изчезва и детето може да бъде лесно напътствано. Ако то не се чувства обичано, още по-настоятелно продължава да задава този въпрос чрез поведението си. Ние можем да не харесваме това поведение, защото начините, по които детето може да постъпва, са ограничен брой и много от тях могат да бъдат неподходящи за случая. Стигаме до извода, че когато някой е достатъчно отчаян, поведението му може да стане неуместно. Нищо не прави детето по-отчаяно от липсата на любов.
Това е и основната причина за детското непослушание. Когато емоционалният му резервоар е празен, то вика с поведението си: „Обичаш ли ме?”
Справедливо и мъдро ли е тогава да изискваме добро поведение от детето си преди да сме се уверили, че да се чувства обичано? Преди да сме напълнили емоционалния му резервоар?
Сподели с приятели: |