Да имаш или да бъдеш — Дилемата на човешкия избор

60
никакви съмнения и угризения. При притежателния модус вярата е патерица за онези, които искат да придобият увереност и отговорни на всички въпроси, които животът поставя, но не смеят сами да ги потърсят.
При битийния модус вярата е съвсем различно явление. Можем ли да живеем без вяра? Нима не бива новороденото да се доверява на майчината гръд? Нима не бива всички ние да имаме вяра в другите хора — в онези, които обичаме — и накрая, в самите себе си? Нима можем да живеем без вяра във валидността на нормите в нашия живот? Без вяра ставаме безсилни, изгубили надеждите си, уплашени до дъното на душите си.
Преди всичко вярата в съответствие с битийния модус не е убеждение в някакви идеи (макар че е възможно и това), а вътрешна ориентация, нагласа. По-правилно е да се каже, че човек вярва, а не,
че има вяра. (Теологичното разграничение между вярата, която е убеждение [fides quae creditur] и вярата като убеждение [frides qua
creditur] отразява аналогичното разграничение между съдържанието
на вярата и акта на вярата.) Човек може да питае доверие към себе си и към другите, а религиозният човек — към Бога. Бог от Стария завет е най-напред отрицание на идолите, на боговете, които човек може да
има. Макар и създадено по аналогия с някакъв източен цар, понятието
Бог е изначално, трансцендентно, неподдаващо се на познание. Бог не трябва да има име, още по-малко да се правят някакви Негови изображения.
В по-късното развитие на юдейството и християнството се прави опит за пълна деидолизация на Бог или по-скоро за борба с опасността от идолизирането му с помощта на постулати,
изключващи утвърждаването на качествата му. Този процес се радикализира в християнския мистицизъм — от Псевдо-Дионисий
Ареопагит до неизвестния автор на „Облакът на неведението“ и
Майстер Екхарт — понятието Бог е понятието за Единното, за
„Божественото“ (Небитието), което е близо до онова, изказано във
Ведите и неоплатонизма. Гаранция за тази вяра в Бога е духовното познаване на божествените качества в самите нас. Тя е непрекъснат,
активен процес на самосъздаване — или по думите на Майстер
Екхарт — на безкрайното раждане на Христос в душите ни.

61
Моята вяра в себе си, в друг човек, в човечеството, в способността ни да бъдем хора в пълния смисъл на думата предполага увереност, но увереност, основана на личния ми опит, а не на подчинението ми пред авторитет който ми диктува в какво да вярвам.
Увереност в истина, която не може да се докаже логически, с убедителни аргументи, но си остава истина, в която съм убеден,
защото притежавам собствени субективни основания.
(Староеврейската дума за вяра е emunah, „увереност“; amen означава
„наистина, така е“).
Бидейки сигурен в почтеността на някого, аз може да не успея да приведа доказателства за това, че той си остава почтен за мен до края на дните си. Нещо повече, щом почтеността му е останала ненакърнена до смъртния му час, нищо не би могло да опровергае позитивисткото схващане, че ако бе живял по-дълго, би могъл да я наруши. Моята увереност почива върху дълбокото познаване на хората и на опита ми в областта на любовта и почтеността. Този тип познание е възможен само ако мога да се отделя от собственото си Аз и да видя другия такъв, какъвто е, да разбера структурата на характера му, неговата неповторимост и общочовешката му същност Само в такъв случай аз мога да бъда сигурен на какво е способен този човек,
какво може и какво не може да извърши. Разбира се, с това не искам да кажа, че всяка негова постъпка в бъдеще е предвидима;
предвидими са само общите насоки на поведението му, които се коренят в основните черти на неговия характер като честност,
отговорност и т.н. (виж главата „Човешка природа и характер“ в
„Човекът за себе си“ — Man for Himself.) Такава вяра, която се основава на факти, е рационална. Но тези факти не могат да се осъзнаят или „докажат“ с помощта на методите на традиционната позитивистка психология. Аз, живият човек, съм единственият „уред“,
който може да ги „регистрира“.

62
ЛЮБОВ
Любовта също има две значения в зависимост от това дали за нея се говори в съответствие с притежателния или с битийния модус.
Можем ли да имаме любов? Ако можехме, любовта трябва да съществува във вид на нещо — субстанция, която човек може да има,
да притежава, да владее. Истината е, че няма такова нещо „любов“.
„Любовта“ е абстракция, някакво неземно същество, богиня,
макар още никой да не е виждал тази богиня. В действителност реално съществуващ е единствено актът на обичането. Да обичаш, е продуктивна дейност, която предполага да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш чувства, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде насочена към човек, дърво, картина, идея. Тя създава и засилва усещането за пълнота на живота. Това е процес на самообновяване и самообогатяване.
Когато човек с притежателна ориентация изпитва любов, това означава, че той се стреми да лиши обекта на своята любов от свобода и да упражни контрол върху него. Такава любов не вдъхва живот, а ограничава, умъртвява, задушава, убива. Когато хората говорят за любов, те обикновено злоупотребяват с тази дума, за да прикрият, че в действителност не изпитват никакво чувство. Дали повечето родители обичат своите деца? Този въпрос остава открит Лойд дьо Моз изтъква,
че за последните две хилядолетия от историята на Запада има такива ужасяващи свидетелства за жестокост на родители към собствените им деца — от физически изтезания до психически издевателства, —
за безразлично, чисто собственическо отношение и садизъм, толкова шокиращи, че човек започва да мисли, че любящите родители сапо- скоро изключение, отколкото правило.
Същото важи и за брака. Независимо дали са се оженили по любов, или както в миналото по сметка, защото така е било прието,
съпрузите, които истински се обичат, са изключение. Условността,
обичаят, взаимният материален интерес, грижите за децата, взаимната зависимост или взаимната омраза и страх съзнателно се преживяват като „обич“ — до момента, когато единият или и двамата партньори не признаят, че не се обичат и никога не са се обичали. Днес можем да

63
забележим известен напредък в тази насока — хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина вече не смятат, че сексуалното привличане означава любов или че приятелските, макар и не толкова близки отношения са израз на любов. Това ново виждане води до по-голяма откритост, но и до по- честа смяна на партньорите, което пък от своя страна не означава, че любовта възниква по-често. Новите партньори могат да не се обичат истински, както и предишните.
Преходът от „влюбването“ към илюзията, че „притежаваш“
любов често може да се наблюдава в конкретни подробности, като се проследи историята на партньори, които са се „влюбили“
[1]
. (В
„Изкуството да обичаш“ — The Art of Loving, подчертавам, че думата
„falling“ в израза „falling in love“ сама по себе си е противоречие. Тъй като любовта е продуктивна дейност, човек може само да „стои“ —
да бъде влюбен или да „Върви“ — да гради любовта си. Не може да
„падне“, да изпадне в любов, защото това предполага пасивност).
В периода на ухажването никой не е сигурен в другия, всеки се опитва да спечели онзи, когото харесва. И двамата обаче са пълни с живот, привлекателни са, интересни, дори красиви — защото радостта от живота винаги одухотворява. Още нито един от двамата не

Изтегляне 1.87 Mb.

Сподели с приятели: