Да имаш или да бъдеш — Дилемата на човешкия избор

70
[1]
Концепцията за месианското бреме съм анализирал в „Ще сте като богове“ — You Shall Be as Gods. Разгледал съм и Шабат в тази по-ранна книга, както и в главата „Ритуалът Шабат“ В „Забравеният език“ — The Forgotten Language. — Бел. a.
↑

71
НОВИЯТ ЗАВЕТ
Новият завет доразвива старозаветната идея за протест срещу собственическата структура на съществуване. Протестът в Новия завет е много по-краен от ранната му юдейска форма. Старият завет не е създаден от бедна и потисната класа, а от пастири-номади и независими селяни. Фарисеите — учените мъже, сътворили хиляда години по-късно Талмуда — са били представители на средната класа,
която включвала както бедни, така и доста състоятелни членове на обществото. И двете групи били проникнати от дух на социална справедливост, закрила на бедните и подпомагане на всички угнетени и беззащитни, като вдовиците и националните малцинства (geritri).
Богатството не е било категорично осъждано като зло или като несъвместимо с принципа на битието. (Виж книгата на Луис Фин- кълстийн за „Фарисеите“ — The Pharisees.)
Но първите християни, представляващи в основната си част бедни и презрени от обществото хора — парии, подобно на пророците от Стария завет, — подлагал и на безпощадна критика богатите и властимащите, безкомпромисно осъждали богатството, а светската и жреческата власт заклеймявали като абсолютно зло. (Виж „Догмата за
Христос“ — The Dogma of Christ.) Както казва Макс Вебер,
Проповедта на планината е всъщност възвание за велико робско въстание. Първите християни били обединени от дух на човешка солидарност, понякога изразяваща се спонтанно в идеята за всеобща собственост върху всички материални блага. (А. ф. Утц разглежда общата раннохристиянска собственост и аналогични примери от древногръцката история, които вероятно са били известни и на Лука.)
Революционният дух на ранното християнство се проявява особено отчетливо в най-древните откъси от Евангелието, така както са го познавали християнските общности, които още не са се отделили от юдейството. (Тези стародавни откъси могат да бъдат причислени към първоизточниците на Евангелието от Матея и
Евангелието от Лука, обозначавани от специалистите по историята на
Новия завет като „Q“ [от немското Quelle, „извор“, „източник“].

72
Зигфрид Шулц е посветил на този въпрос фундаментален труд, в който разграничава по-стари и по-нови пластове в традицията „Q“.)
[1]
В тези сказания откриваме християнския постулат, че хората трябва да се избавят от всякаква алчност и ламтеж за собственост —
изцяло да се освободят от нагласата да притежават; и от друга страна
— че всички положителни нравствени норми се коренят в етиката на битието, общността и солидарността. Тази фундаментална нравствена позиция трябва да е валидна както по отношение на другите хора, така и по отношение на вещите. Пълното отказване на човека от собствените му права (Матея 5:39-42; Лука 6:29 и сл.), както и заповедта „възлюби врага си“ (Матея 5:44-48; Лука 6:27 и сл., 32-
36) подчертават, по-категорично и от старозаветното „възлюби ближния си“, абсолютната грижа към другите хора и пълното отрицание на егоизма. Заповедта, призоваваща да не съдим другите
(Матея 7:1-5; Лука 6:37 и сл., 41 и сл.), доразвива принципа да забравим собственото си Аз и напълно да се посветим на разбирането и благополучието на околните.
Също толкова решително трябва да се откажем и от притежаването на вещи. Най-древната норма за живот в общност изисквала пълно премахване на собствеността и отказ от трупане на богатства: „Не събирайте съкровища на земята, дето ги съсипва молец и ръжда и дето крадци прокопават и крадат; а събирайте съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги съсипват и дето крадци не прокопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Матея 6:19-21; Лука 12:33 и сл.). В същия дух са думите на Иисус: „Блажени вие, бедните духом, защото ваше е Царството
Небесно“ (Лука 6:20; Матея 5:3). Действително ранното християнство е било общност на бедните и страдащите, проникнати от апокалиптичното убеждение, че е дошло време съществуващият ред окончателно да изчезне съгласно Божия план за спасение.
Апокалиптичната идея за „Второто пришествие“ или „Страшния съд“ е една от версиите на месианството, широко разпространена сред тогавашните евреи. Спасението и Страшният съд ще бъдат предшествани от период на хаос и разруха, толкова ужасяващ, че талмудските свещеници молят Бога да им спести живота във времето преди идването на Месията. Новото в християнството се изразява във

73
вярата на Иисус и учениците му, че епохата на Месията е сега (или в близкото бъдеще) и че вече е настъпила с появата на Иисус.
Нима можем да не направим паралел между положението на ранните християни и това, което става в света днес? Не са малко хората — и то учените, а не религиозните фанатици (с изключение на сектата „Свидетели на Йехова“), — които вярват, че светът се приближава към окончателна катастрофа. Това предположение е логично и научно издържано. Положението на ранните християни е било съвършено различно. Те са населявали малка част от Римската империя по време на нейното могъщество и слава. Не е имало тревожни признаци за приближаваща катастрофа. И въпреки това шепата бедни палестински евреи живеели с убеждението, че тази всемогъща империя скоро ще се сгромоляса. От реалистична гледна точка те, разбира се, грешали. Тъй като Иисус не се появява повторно,
смъртта и възкресението му започват да се тълкуват в Евангелието като начало на новата ера и след смъртта на император Константин се прави опит посредническата роля на Иисус да се прехвърли на папската църква. В крайна сметка църквата започнала да олицетворява фактически, а не само теоретически, новата ера.
Трябва да се отнасяме с подобаваща сериозност към ранното християнство, за да оценим невероятния радикализъм в мисленето на тази шепа хора, които произнесли присъда над съществуващия свят,
основавайки се единствено на моралното си убеждение. От друга страна, мнозинството от евреите, които не принадлежали към най- бедната и угнетена част от населението, поели по друг път Отказали да повярват, че е започнала нова ера и продължили да чакат Месията,
който щял да дойде, когато човечеството (а не само евреите) достигне до онзи етап на развитие, когато царството на справедливостта, мира и любовта ще възтържествува по-скоро в исторически, отколкото в есхатологичен смисъл.
Първоизточниците „Q“ се отнасят към сравнително по-късен етап от развитието на ранното християнство. И в тях откриваме същия принцип, който е представен най-сполучливо в сбита форма в библейския мит за изкушението на Иисус от Сатаната. В него се осъжда ламтежът за собственост и стремежът към власт, както и други прояви на притежателната нагласа. На първото изпитание — да докаже, че е Божи син, като превърне камъните в хлябове, —

74
символизиращо стремежа към материални блага, Иисус отвръща: „Не само с хляб живее човек, а със словото, което излиза от Божията уста“
(Матея 4:4; Лука 4:4). Тогава дяволът изкушава Иисус с обещанието,
че ще му даде пълно надмощие над природата (като наруши закона за гравитацията) и неограничена власт над всички земни царства, но и тогава Иисус отказва (Матея 4:5-10; Лука 4:5-12). (Райнер Функ ми обърна внимание, че изкусяването става в пустинята и по този начин отново се възкресява темата от Изход.)
Иисус и Сатаната са изразители на два противоположни принципа. Сатаната олицетворява всичко, свързано с потреблението на материални блага и с властта над природата и човека. Иисус олицетворява началото на битието и идеята, че отказът от притежание предпоставя битието. Светът следва принципите на Сатаната още от библейски времена, но тържеството им сред човешкия род не е унищожило копнежа за духовно извисяване, вменен в душите ни от
Иисус и от много други мъдреци, живели преди и след него.
Етическият ригоризъм, свързан с отрицанието на притежателната ориентация за сметка на битийната ориентация, се открива и в жизнените порядки на еврейските общини като тази на есеите
[2]
и сектата, от която се смята, че произхождат свитъците от
Мъртво море
[3]
. Битийната ориентация се запазва и в религиозните ордени, основавани през цялата история на християнството и проповядващи обет за бедност и отказ от собственост Други проявления на радикалните идеи на ранното християнство се откриват в една или друга степен в писанията на отците на Църквата, повлияни от ученията на древногръцките философи за частната и обществена собственост Ограниченият обем на тази книга не ми позволява да разгледам подробно тези учения, а още по-малко да направя преглед на теологическата и социологическа литература по въпроса
[4]
В
колкото по-могъща институция се превръщала църквата, толкова повече закърнявали радикалните теологични схващания, макар да не се отрича фактът, че всички ранни църковни мислители остро осъждат разкоша и алчността и презират богатството.
В средата на II в. Св. Юстин
[5]
пише: „Ние, които някога най- много от всичко обичахме богатствата [движимите имущества] и имотите [земята], сега превръщаме онова, което имаме, в обща собственост и го делим с нуждаещите се.“ В „Послание до Диогнет“

75
(също от II в.) има много интересен откъс, който напомня идеята за безприютността, която се среща в Стария завет: „Всяка чужда страна е тяхна (на християните) родина и всяка родина е чужда за тях.“
Тертулиан
[6]
разглежда търговията като израз на користолюбие и отрича необходимостта й сред хора, които са се освободили от ненаситността и алчността. Заявява, че търговията винаги крие опасност от идолопоклонство, а користолюбието нарича корен на всяко зло
[7]
Според Св. Василий Велики
[8]
и други църковни отци предназначението на всички материални блага е да служат на хората.
Той е известен с въпроса, който задава: „Онзи, който отнеме дреха от друг човек, е клеймен като крадец; а заслужава ли друго име онзи,
който не облича бедните, въпреки че би могъл?“ (цитирано от Утц).
Василий подчертавал, че изначално благата принадлежат на всички и според някои автори имал много общи неща с комунистическите тежнения. Завършвам този бегъл преглед с предупреждението на Св.
Йоан Златоуст
[9]
срещу производството или потреблението на излишни блага: „Не казвайте: «Аз ползвам онова, което е мое» — вие ползвате онова, което е чуждо за вас; разточителството и егоизмът превръщат всичко ваше в чуждо; затова го наричам чуждо благо,
защото го ползвате със закоравяло сърце и твърдите, че имате право само вие да живеете от него.“
Бих могъл да изпиша още много страници с цитати от писанията на църковни отци, съгласно които частната собственост и егоистичното използване на всяко имущество са неморални. Но дори само горните няколко твърдения показват приемствеността в отхвърлянето на притежателната ориентация, като се започне от библейски времена, премине се през ранното християнство и се стигне до последващите векове. Дори Тома Аквински, който отявлено се бори срещу комунистическите секти, стига до извода, че институцията на частната собственост е оправдана само дотолкова,
доколкото позволява да се осигурява всеобщо благоденствие.
Класическият будизъм поставя по-силно ударение дори от
Стария и Новия завет върху първостепенното значение на отказа от стремеж към всякакъв вид притежание, включително и на собственото

76
Аз. Будизмът отхвърля учението за неизменната субстанция и дори стремежа към самоусъвършенстване
[10]
[1]
Изказвам признателност на Райнер Функ за задълбочената информация, която ми предостави в тази област и за ценните му идеи.
— Бел. а.
↑
[2]
Есеите — привърженици на обществено-религиозно течение в Юдея от втората половина на II в. пр. Хр. до I в. след Хр., едни от главните предвестници на християнството.
↑
[3]
Свитъците от Мъртво море — ръкописи, открити през 1947 г в пещери по Западното крайбрежие на Мъртво море. По-голяма част от тях датират от II в. пр. Хр. до II в. след Хр., а останалите от IV в.
след Хр. до VIII в. след Хр. Смята се, че са създадени от т.нар.
Кумранска община, съблюдавала строго принципа за общо владеене на собствеността. Много специалисти я отъждествяват с общините на есеите.
↑
[4]
Виж приноса на1 А. ф. Утц, О. Шилинг, X. Шумахер и др. —
Бел. а.
↑
[5]
Св. Юстин (100 — ок. 163 г след Хр.) — раннохристиянски мислител.
↑
[6]
Тертулиан КВинт Септимий флоренс (160–220 г. след Хр.) —
раннохристиянски мислител.
↑
[7]
Горните откъси са Взети от Ото Шилинг Виж също цитатите му от К. фарнер и Т. Зомерлад.
↑
[8]
Св. Василий Велики (Василий Кесарийски) (ок. 330 — 379)
— църковен деятел, теолог, философ-платонианец, представител на патристиката.
↑
[9]
Св. Йоан Златоуст (ок. 350 — 407) — епископ на
Константинопол от 398 г, църковен деятел, проповедник,
привърженик на аскетизма.
↑
[10]
За по-задълбочено разбиране на будизма виж книгите на
Nyanaponika Mahatera, по-специално The Heart of Buddhist Meditation
и Pathways of Buddhist Thought: Essays from the Wheel.
↑

77

Изтегляне 1.87 Mb.

Сподели с приятели: