Да имаш или да бъдеш — Дилемата на човешкия избор
Изтегляне 1.87 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
E From Byagstvo Svobodata, Женска-психология, Francoise-Dolto - Vsichko e ezik - 8100-b
| присъщата им сила, a защото човек трудно устоява на натиска на обществото да бъде вълк сред вълци. Трябва да се промени социалният климащ системата от ценности, които са обект на одобрение или осъждане, и преходът от егоизъм към алтруизъм ще бъде улеснен значително. Следователно отново стигаме до положението, че битийната ориентация е огромната потенциална сила на човешката природа. Притежателният модус на съществуване е движеща сила само за ограничен брой хора, но и битийната ориентация направлява съществуването на малцина. Всяка от двете тенденции може да стане доминираща, но коя точно ще вземе връх — зависи от социалната структура. В общество, ориентирано предимно към битието, тенденциите към притежание отслабват и се засилва битийната нагласа. В общество като западното, ориентирано главно към притежанието, се наблюдава точно обратното. Ако не бъде потискан съзнателно от обществото, битийният модус на съществуване винаги ще има своето място. Никой Савел не става Павел, ако не се е превърнал в Павел преди покръстването си. Преходът от притежание към битие всъщност се свежда до посоката, в която ще се наклонят везните, когато в хода на социалната промяна се насърчава новото, а не старото. Освен това не става въпрос за нов човек, който се различава от предишния, както небето от 226 земята. Става въпрос за промяна на посоката на развитие. Една крачка в новата посока ще бъде последвана от втора, а направени в правилна посока, тези крачки ще решат всичко. Още един обнадеждаващ момент заслужава да бъде обсъден, колкото и парадоксално да ви се стори това. Става въпрос за степента на отчужденост, която е характерна за мнозинството от населението, включително и за лидерите му. Както вече изтъкнах в анализа на „пазарния характер“, жаждата да имаш и да трупаш се е видоизменила под влияние на проявяващата се в поведението на хората тенденция просто добре да функционират, да се разменят като стока, като при това си остават никои. За отчуждения, пазарен характер е по-лесно да се промени, отколкото за характера, склонен да трупа, фанатично вкопчил се в собствеността и най-вече в собственото си Аз. Преди сто години, когато основната част от населението са били „независими“ граждани, най-сериозното препятствие за промяна е бил страхът да се лишиш от собствеността и икономическата си независимост и съпротивата срещу подобна загуба. Маркс е живял във времето, когато работническата класа е била единствената голяма зависима класа и според него — най-отчуждената класа. Днес мнозинството от населението е зависимо. Почти всички работещи са наемни служители. (Според доклада от преброяването на населението в САЩ от 1970 г само 7,82 на сто от цялото заето население над шестнадесетгодишна възраст работят самостоятелно, т.е. са „независими“) Освен това — поне в Съединените щати — фабричните работници, т.нар. сини якички, са тези, които все още поддържат традиционния буржоазен характер, ориентиран към придобиване на материални блага, и които вследствие на това са по-малко склонни да се променят от днешната, в голяма степен отчуждена средна класа. Всичко това има много важни политически последствия: докато се бореше за освобождението на всички класи — т.е. стремеше се към безкласово общество, — социализмът привличаше „работническата класа“, т.е. хората на физическия труд. Днес работническата класа е още по-малочислена (относително, разбира се), отколкото преди сто години. За да получат власт, социалдемократическите партии се нуждаят от гласовете на голям брой хора от средната класа и за да постигнат тази цел, социалистическите партии се наложи да прекроят програмите си от социалистически в либерално-реформаторски. От 227 друга страна, като обяви работническата класа за двигател на хуманистичните промени, социализмът неизбежно настрои враждебно членовете на, всички други класи, представителите на които усетиха, че работниците могат да им отнемат собствеността и привилегиите. Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. С други думи, тази идея интересува мнозинството от населението, а не малцинството. Не застрашава никого с отнемане на собствеността, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Няма да се наложи да се намаляват високите заплати на висшите чиновници, но ако системата даде резултати, те самите няма да искат да бъдат символ на отминало време. Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери: много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали (Еплер ги нарича „консерватори на ценности“), а същото важи за голям брой либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представя истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят само два лагера: на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии все повече отслабва. Днес хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си. Но дори при наличието на тези обнадеждаващи фактори шансовете да се извършат необходимите промени в човека и в обществото остават малки. Единствената ни надежда е в притегателната сила на новите идеи. Да се предлага една или друга реформа, която не променя системата по същество, в крайна сметка е безполезно, защото липсва мобилизиращата сила на мотивацията. „Утопичната“ цел е по-реалистична от „реализма“ на днешните ръководители. Създаването на ново общество и на нов човек е 228 възможно само ако досегашната мотивация за придобиване на власт и извличане на печалби се замени с нова, а именно — да бъдеш, да се раздаваш, да разбираш себеподобните си; ако пазарният характер премине в градивен, любящ характер; ако кибернетичната религия отстъпи място на нов радикално-хуманистичен дух. Наистина за онези, които не са привързани дълбоко към теистичната религия, съдбоносният въпрос е в приобщаването към хуманистичната „религиозност“ без религия, без догми и църковни институции, към тази „религиозност“, почвата за която отдавна се подготвя от движенията за атеистична религиозност от Буда до Маркс. Ние не сме изправени пред избора между егоистичния материализъм и възприемането на християнската концепция за Бога. Самият обществен живот във всичките му аспекти — труд, свободно време, лични взаимоотношения — ще съдържа „религиозен“ дух и няма да е нужна отделна религия. Потребността от нова, атеистична, неинституционална „религиозност“ не е атака срещу съществуващите религии. Това обаче означава, че Римокатолическата църква, и преди всичко нейната бюрокрация, е длъжна сама да се върне към духа на Евангелието. Това не означава, че „социалистическите страни“ трябва да престанат да бъдат социалистически, а че лъжесоциализмът трябва да бъде заменен с истински хуманистичен социализъм. Разцветът на културата през Късното средновековие се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Града Божи. Разцветът на съвременното общество се дължи на факта, че хората се вдъхновяват от идеята за Земния Град на Прогреса. Но през нашия век тази идея се изроди в символ на Вавилонската кула, която вече се руши и руините й ще погребат всички и всичко. И ако Градът Божи и Градът Земен са теза и антитеза, единствената алтернатива на хаоса е синтезът между духовните стремления на Късното средновековие и постиженията на рационалната мисъл от Ренесанса до наши дни. Символът на този синтез е Градът на Битието. [1] La malaise du siecle (фр.) — болестта на века ↑ |