НЕ СЪЩЕСТВУВА СМИСЪЛ 16 юни 1975 г. Първият въпрос:
Казахте, че всеки жест от Учителя е от значение п много често се дава отговор по скоро с това, което не се казва, отколкото с това, което се казва. Но често, когато ме погледнете и чувствам, че има някакво послание, не знам как да разпозная посланието, без да използвам ума си. И как да използвам ума си, не съм сигурен. УМЪТ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗПОЛЗВА. Ако използваш ума, изпускаш същността. Безмълвието трябва да се разбере в тишина; посланието без думи трябва да се разбере без думи. Ако се опиташ да го разбереш с помощта на думите и ума, ще го изпуснеш, ще го разбереш погрешно. В такъв случай се намесва твоят ум. Ти започваш да го интерпретираш. Тогава то няма да е чисто, няма да е същото.
Ако ме попиташ: "Какво да правя в такъв случай?", задаваш неправилен въпрос. Въпросът за "как" се ражда от ума. Не съществува въпросът за "как". Бъди безмълвен. Недей да правиш нищо. Не се опитвай да го интерпретираш, не се опитвай по никакъв начин да се намесваш в него -нека то обгърне съществото ти. Може би не си способен да го идентифицираш точно сега, защото то е по-голямо от ума ти, а всички идентификации са от ума. Вероятно сега не можеш да разбереш какво точно представлява, но не е и необходимо. Може би не си в състояние да дешифрираш, да. декодираш неговото значение, но няма и нужда. Нека безсловесното послание достигне до твоя безсловесен център. То е един дълбок допир, а смисълът е в допира. То е дълбоко проникване, а смисълът е в проникването.
Минаваш покрай розов храст и поглеждаш розата. Какво е смисълът? Ако започнеш да мислиш за розата, се включва умът и розата се загубва. Тогава умът създава стена от думи, мисли, понятия, и ти дори не можеш да видиш розата.
Не се опитвай да намираш смисъла. Смисълът и постоянната обсебеност от смисъла са болест на ума. Какъв е смисълът на розата? Няма смисъл. Тя цъфти без никакъв смисъл. Не й е необходим смисъл, за да оправдае себе си; тя оправдава себе си със самото си съществуване. Само й дай възможност да бъде, и ти бъди с нея. Нека розата проникне в теб, нека розата разпростре аромата си около теб и в теб и внезапно в теб нещо се размърдва - нещо се е надигнало. Розата е предизвикала нещо в теб. Дори и тогава може и да не разбереш какво е направила розата, но ще се чувстваш по-щастлив, радостен; ще почувстваш, че е имало допир с неизвестното. Ще почувстваш, че на теб ти е била дадена възможност да погледнеш в непознатото. Ще почувстваш, че розата се е превърнала в прозорец и се е разтворило обширното небе - в стената на ума се е появила пукнатина и през нея е проникнал лъч светлина. Не се занимавай със смисъла.
Когато те гледам, ти просто ме гледай! Когато ти давам моето същество, ти ми дай твоето същество. Бъди достъпен, дай ми възможност да установя контакт с теб. Това не е общуване, това е общение. Не ти предавам някакво съобщение, което може да бъде дешифрирано, декодирано -не. Аз ти давам себе си с този жест. Това е нещо по-голямо от всякакъв смисъл, който може да му се даде - и ти също си по-голям. Ако контактът се осъществи, ще почувстваш, че границите са се изгубили. За момент не те е имало. За момент си бил обсебен от мен - и не само от мен, но чрез мен, от цялото. Та когато те погледна, когато искам да проникна в очите ти, когато чукам на вратата ти, на сърцето ти, отвори вратите.
Не се опитвай да намираш смисъла. Намирайки смисъла, ти ще го изпуснеш - защото контактът, дълбоката вътрешна прегръдка е смисълът.
Вторият въпрос:
Умът ми е в такова състояние на объркване, че е невъзможно да остане по средата. Не е ли по-добре да следвам ума във всичките му крайности, така че да мога да изпитам цялата му абсурдност? Първата част на въпроса:
Умът ми е в такова състояние на объркване, че е невъзможно да остане по средата. НЕ КАЗВАМ, че трябва да останеш по средата. Ако се опиташ да останеш по средата, никога няма да бъдеш по средата. Средата е равновесие; не можеш да се опитваш да бъдеш там. Ще трябва да се накланяш наляво, ще трябва да се накланяш надясно. Не се привързвай към никоя позиция. Бъди свободен. И между накланянето надясно и накланянето наляво, някъде в теб се появява една фина точка. Тя не е вън от теб. Ако продължаваш да гледаш навън, там има ляво и дясно; там няма среда.
То е като времето. Времето и пространството вървят заедно. Опитай се да разбереш. Ако погледнеш часовника, в него има минало има и бъдеще, но няма настояще. Твоят часовник никога не казва какво представлява настоящето -не може да каже, защото в момента, в който го е направил, то вече е минало. Стрелките на часовника се движат от миналото към бъдещето; в часовника не съществува настоящето - не може да съществува. Настоящето не е част от времето. В училището и в университета си учил, че настоящето е част от времето - това е абсурдно. Настоящето не е част от времето. Слушал си много пъти да се повтаря, че времето е разделено на три времена - минало, настояще и бъдеще - и това се е превърнало в навик за ума ти Не. Времето има само две измерения - минало и бъдеще.
Къде в такъв случай е настоящето? Настоящето е в теб. Ако погледнеш навън, ще откриеш минало и бъдеще; ако погледнеш навътре, ще откриеш настоящето и винаги настоящето. Няма минало и бъдеще - не може да има.
Когато се движиш навътре, ти се движиш във вечността на настоящето; когато се движиш навън, ти се движиш или в миналото, или в бъдещето.
Същото важи и за пространството - в пространството има или ляво, или дясно. Ако се наклониш наляво, то е навън, ако се наклониш надясно, също е навън. Но ако постигнеш равновесието между двете, внезапно си вътре. Средната точка е в теб, тя не е част от външното пространство. Всъщност, настоящето и средата вървят ръка за ръка. Когато си в настоящето, ти си в средата, когато си в средата, си в настоящето. Средата не е позиция вън от теб. То е вътрешен феномен, подобно на настоящето.
Та когато казвам или Лаодзъ казва: "Бъди уравновесен", нямаме предвид да превърнеш равновесието в някакъв статичен феномен на твоя живот. То не може да е статично, ти непрекъснато трябва да го поддържаш, движейки се наляво и надясно При това движение понякога ще преминаваш през една вътрешна точка на своето същество и внезапно ще се окажеш по средата. И внезапно става една имплозия - не експлозия. Имплозия. Нещо вътре в теб имплодира; изведнъж ти вече не си същият. Когато преминаваш през средното положение вътре в теб, ти вече не си същият - ставаш много по-жизнен, много по-невинен, много по-чист и свят. В този -момент за теб не съществува тъмнина, не съществува грях, не съществува вина. Ти си божествен, ги си Бог, когато успееш да откриеш това равновесие. Но ти не можеш да го откриеш веднъж и завинаги - не. Животът е постоянно балансиране, непрекъснатост, последователност. Не можеш да го превърнеш в стока, която веднъж купуваш и тя вече се намира в твоята къща. Не. Ако не осъзнаваш, все отново и отново ще го изпускаш.
Това е първата част от твоя въпрос: средата не е някаква фиксирана точка вън от теб. Можеш да я достигнеш от всяко място, или да се опиташ да постигаш във всеки миг равновесие между противоположностите - омраза в любовта, гняв в състраданието.
Не преставай да балансираш между противоположностите, постепенно ще започнеш да придобиваш усета за чалъма. Той се появява някъде между любовта и омразата. Казвам "някъде" - точката не може да се посочи точно; тя е такъв жизнен феномен, че ти не можеш да определиш точно нейното местоположение. Тя е като пеперуда, която лети в градината - ако хванеш пеперудата и я забодеш с карфица, тя е мъртва. Можеш да я забодеш с карфица върху картон, но тя вече не е пеперуда, животът я е напуснал.
Вътрешният баланс е като пеперуда, не можеш да го забодеш. Затова той не може да се определи, той е неуловим. Лаодзъ казва: Дао, което може да се изкаже, вече не е дао. Истина, която може да се произнесе, се е превърнала в неистина. Индийските трактати твърдят: "Това" не може да се познае чрез трактатите. Найам атма правачанен лабхия. Не можеш да разбереш "Това" чрез никакво вербално общуване. "Това" е неуловимо, защото е така живо. По времето, когато си го достигнал, пеперудата е отлетяла. Просто отиди и виж. Отиди в градината. Приближаваш се все по-близо и по-близо, а пеперудата се готви да отлети. Когато си съвсем близо, откъдето можеш да я хванеш, пеперудата е отлетяла от цветето, вече се намира на друго цвете. Не можеш да я забодеш с карфица. Ако успееш, тя е мъртва.
Вчера четох един от най-чувствителните западни поети, Уолъс Стивънс. В един от своите афоризми той казва, че Аристотел е скелет. Харесва ми. Логиката е скелет. Логиката винаги е свързана със смъртта, тя е логика на смъртта. Тя не принадлежи на живота. Всяко фиксирано нещо е мъртво - затова казвам, че бракът е прикована с карфица пеперуда; любовта е нещо живо.
Можеш да дефинираш брака; не можеш да дефинираш любовта.'Дори съдът може да реши, какво представлява или не представлява бракът, но никой не може да каже какво представлява любовта. Бракът е нещо законно; любовта ре издига над всякаква законност - нещо непознато прониква в любовта, във феномена на любовта.
Вътрешният баланс не може да бъде прикован, ще трябва да му намериш чалъма. И можеш да го намериш -защото ако аз мога да го намеря, защо да не можеш и ти? Ако Лаодзъ може да го открие, защо не и ти? Ако един човек намери вътрешното си равновесие, вътрешното спокойствие, вътрешния тих малък глас, вътрешния чалъм, който пронизва цялото разбиране, значи всяко човешко същество може да го направи. В Лаодзъ е твоето бъдеще, твоята възможност. Ти също можеш да го направиш.
Казваш: