Дейвид Атънбъро Животът на Земята

Устройството на тялото на насекомите безспорно се оказало най-сполучливото решение на всички проблеми, свързани с живота на сушата. Насекомите населяват и пустините, и горите; те плуват във водата и пълзят в Дълбоките пещи, потънали във вечен мрак; прелитат над високите хималайски върхове и успяват да преживеят, и то в учудващо голям брой, сред вечнитге ледове на полюсите. Един вид муха се развива в локвите суров нефт, бликащ от земните недра, друга мушица пък живее във врялата вода на гейзерите. Едни видове търсят в моретата местата с най-висока концентрация на сол, други пък рискуват постоянно да се превърнат в късчета лед. Има насекоми, които се заселват в кожата на животни, има и такива, които прокарват дълги оплетени ходове в месестите листа на растенията. Немислимо е да се изчисли общият брой на насекомите в света, но ентусиасти, които са се опитвали да го направят — и са получили число от порядъка на един милиард милиарда насекоми, живеещи на Земята във всеки един момент. Другояче казано, на всеки жив човек се падат около едни милион насекоми, които, взети заедно, биха тежали близо 12 пъти повече от него.

Смята се, че видовете насекоми са три пъти повече от всички други животински видове, взети заедно. До този момент са описани и наименувани около 700 хиляди от тях, а вероятно още Три или четири пъти по толкова все още нямат имена. Те чакат да се появи някой, който има достатъчно време, търпение й познания, да се заеме с тяхната класификация.

Но всички тези безбройни форми са вариации на един основен анатомичен модел — тяло, съставено от три основни части: глава, на която са разположени устата и повечето сетивни органи; гърди, почти изцяло запълнени с мускули, които задвижват трите двойки крака отдолу и обикновено една или две двойки крила отгоре; и коремче, където се намират храносмилателните и половите органи. И трите дяла са обгърнати от външен скелет, изграден предимно от хитин. Това кафяво влакнесто вещество се появило за първи път преди 550 милиона години у древните начленени организми — трилобитите и ракообразните. По химичен състав то е близко до целулозата, а в чист вид е гъвкаво и пропускливо. У насекомите обаче хитинъте покрит с белтъчно вещество, наречено склеротин, което му придава изключителна якост. По този начин са изградени и солидната неогъваща се броня, и челюстите — толкова остри и яки, че могат да прегризат дървесината дори и такива метали, като мед и сребро.

Външният хитинов скелет се оказал особено податлив към изискванията на еволюцията. Повърхността му може да се моделира, без да се засегне вътрешният строеж, а пропорциите му могат да варират и да образуват нови форми. Така например дъвкателните челюсти на първите подобни на хлебарки насекоми се превърнали у техните наследници в сифони, шила, триони, длета и сонди, които в разгънат вид са дълги колкото цялото тяло. Краката се удължили в катапулти, способни да изхвърлят насекомото на разстояние двеста пъти колкото дължината на собственото му тяло, видоизменили се в широки весла, които го придвижват във водата, или пък се превърнали в тънки кокили с кичурчета косми накрая и с широк разкрач, с които собствениците им се при-движвали по повърхността на водемите. У много насекоми крайниците са снабдени с различни хитинови приспособления — кошнички за прашец, четчици за почистване на фасетното око, шипчета, служещи като „котки“ за катерене, зъбци, които изпълняват ролята на музикален инструмент.

Но същевременно външният скелет е и нещо като затвор — той не може да се разширява. Трилобитите в древните морета се справяли с това неудобство, като периодично го сменяли. Така постъпват насекомите и до днес. Това може да глежда твърде разточително, но те извършват процедурата много пестеливо. Под старата хитинова обвивка се образува нова, силно нагъната и събрана. Двете отделени със слой от течност, която извлича хитина от старата обвивка, докато от нея останат само твърдите склеротинови части, свързани с тънка ципица. След това богатата на хитин течност се всмуква обратно през все още пропускливата та обвивка в тялото на насекомото. Старата обвивка се разпуква, обикновено откъм гърба, и насекомото се измъква от нея. При това освободеното му тяло се издува и изпълва гънките на новата си обвивка. Скоро хитинът се втвърдява и укрепва от пресните наслоявания на склеротин.

Примитивните насекоми от рода на четинкоопашатите и вилоскачките почти не променят формата си в процеса на нарастване. При всяко линеене те просто увеличават размерите си. Дори някои индивиди, достигнали полова зре-лост, продължават да си сменят обвивката. Древните крилати насекоми — хлебарки, цикади, щурци и водни кончета — нарастват по същия начин: младите индивиди се различават от зрелите само по липсата на крила, които се развиват едва след последната смяна на обвивката. Само водните кончета от рода Калоптерикс се нуждаят от две смени, почти една след друга, за да достигнат крилата им съвършенство. Дори когато насекомите от тази група през първата част на съществуването си имат съвършено различен начин на живот, формата на тялото остава почти неизменна. Така например ларвите на цикадите, които издават пронизителни звуци по дърветата, прекарват живота си под земята, смучейки сокове от корените. Ларвите на водните кончета пък ловуват по дъното на водоемите, като улавят червеи и други дребни животинки с дългите си издадени шшред челюсти. Но във външния вид и на двете ларвй лесно могат да се отгатнат формите на възрастния организъм.

По-високо развитите насекими обаче претърпяват такава цялостна промяна, че е невъзможно да се направи връзка между ларвата и възрастния организъм, освен ако не се наблюдава самото превръщане. Ларвите се превръщат в мухи или бръмбари, гъсениците — в пеперуди.

Ларвите и гъсениците имат едно-единствено занимание — да ядат. Тялото им е изцяло посветено на тази задача. В този стадий те не се размножават, затова имат полови органи. И тъй като не им се налага да привличат партньора си, те нямат нужда нито от приспособления за изпращане на сигнали — било то зрителни, обонятелни или звукови, нито от сетивни органи за приемане на такива сигнали. А техните родители са се постарали след излюпването си те да се окажат заобиколени с обилни запаси от необходимата им храна, така че ларвите не се нуждаят от крила. Единственото жизнено необходимо оръдие е двойката здрави челюсти. Тялото, към което са прикрепени, едва ли има повече функции от тези на проста торбичка. За да може лесно да се разтяга и да вмества бързо нарастващите тъкани, това просто устроено тяло не е обременено с тежка втвърдена обвивка, а е покрито с тънка и доста еластична кожица. Когато се разтегне до краен предел, тя се пука и се смъква като найлонов чорап от крака.

Лишени от обвивка, към която да се прикрепят мускули, и без нищо твърдо в тялото, което да им служи за лост, ларвите са съвсем слабо подвижни. Те не могат да подскачат, а и в бягането са много слаби, тъй като късичките им крака представляват нещо като меки балончета. Те впрочем са напълно достатъчни, за да придвижват тези живи „машини за ядене“ от една хапка до следващата.

Липсата на обвивка прави ларвата беззащитна. Това малко засяга ларвите на мухите и бръмбарите, защото те провеждат безкрайните си пиршества, скрити от света. Те гризат сърцевината на някоя ябълка или пък прокарват ходовете си в дървесината, които им служат и за прикритие. Но гъсениците, които пируват на открито, трябва да се грижат за своята безопасност.

Като майстори на маскировката те нямат равни на себе си. Да вземем гъсеницитенапеперудите педомерки. Те са оцветени и нашарени така, че да наподобяват клонки — и наистина, когато протегнат единия си край във въздуха точно под същия ъгълспрямо стъблото, както и истинските клони наоколо, просто е невъзможно да бъдатразличени. Гъсеницата на пеперудата полумесец, която е зелена и осеяна с неправилни бели петънца, се откроява на фона на листа. И все пак тя рядко привлича вниманието, тъй като прилича на птичи екскремент. А ако въпреки маскировката си бъдат разкрити, много гъсеници разполагат и с резервни отбранителни средства. Гъсеницата на пеперудата тополова вилоопашка гризе листата, като пълзи по тях с главата надолу. Цветът й не се различава от този на листа, но ако някой неканен гост я стресне, като разклати клонката, гъсеницата рязко вдига глава от трапезата и открива лицето си, оцветено в яркочервено. Едновременно с това откъм опашката й изскачат два кървавочервени израстъка, от които тя изхвърля срещу врага си мравчена киселина. Гъсеницата на една южноамериканска пеперуда си придава още по-страшен вид. От двете страни на главата си тя има по едно голямо кръгло петно и когато я разтревожат, започва да люлее предната си част и поразително заприличва на змия е огромни очи.

Някои гъсеници са се прогрижили тялото им да не става за ядене. Те са покрити с отровни косми или пък имат в тъканите си особено парливо вещество. За тях е изгодно да правят впечатление. Косматите гъсеници се перчат с „мустаци“ и „бакенбарди“ в най-крещящи тонове, а онези, които са неприятни на вкус, са натруфени с ярки премени в червено, жълто, черно и пурпурно. С това те целят да предупредят евентуалните си врагове, че, по една или друга причина, не си струва да бъдат изядени. Сред тях има и някои, които са съвсем безобидни, но оцеляват благодарение на сложния метод на самозащита, който са възприели: те имитират окраската на отровните си роднини и заблудените неприятели ги заобикалят отдалеч.

Много насекоми прекарват почти целия си живот във вид на ларви, като само нарастват и трупат хранителни завеси. Ларвите на бръмбарите могат да прекарат по седем години в дълбаене на дърветата и извличане на хранителни вещества от такъв трудно смилаем материал като целулозата. Гъсениците дъвчат месеци наред и унищожават купища от любимите си листа. Но рано или късно те достигат пределните си размери и с това настъпва краят на отредения им живот като ларви.

И в този момент настъпва първата от двете невероятни метаморфози в живота им. За тази промяна някои от тях предпочитат уединението. Единствено ларвите на насекомите притежават жлези, произвеждащи копринени нишки. Те вече са ги използвали, за да строят от тях общи гнезда, да прокарват мостчета от едно растение до друго или пък да се спускат надолу по тях. Много ларви си изплитат укритие, което ги предпазва от любопитни очи. Гъсеницата на копринената пеперуда се омотава в пухкава топчица от копринени нишки, нощното пауново око свива пашкул с металносребрист блясък, а плодовият молец си изработва изящна кутийка с дантелена резба. Някои гъсеници на дневни пеперуди изобщо не строят подобни укрития, а само изплитат копринена примка, на която увисват от клонката.
След като се настанят, те се освобождават от облеклото си на гъсеници. Кожата им се разцепва и се свлича, а отдолу се показва кафяво създание с твърда гладка обвивка — какавидата. От време на време тя леко размърдва заостреното си връхче — и това е единственото й движение. Отстрани на тялото й има специални отворчета, през които диша, но тя нито се храни, нито отделя непотребни вещества. Сякаш животът в нея временно е спрял. Но вътре в обвивката извършват коренни промени. Цялото тяло на ларвата се „разглобява“ и се изгражда отново.

У ларвата, която току-що е започнала да се развива от яйцето, клетките са разделени на две групи. Едните спират да се делят след няколко часа и остават неспециализирани и скупчени нагъсто по групички. Другите продължават да вграждат тялото на гъсеницата. След като ларвата се излюпи и започне да се храни, тези клетки престават да се делят. Те просто нарастват и когато гъсеницата достигне пределните си размери, те са вече огромни — хиляди пъти по-големи, отколкото в началото. През цялото това време клетките от другия тип стават миниатюрни и пасивни. Но сега, в тялото на какавидата, идва и техният ред. Гигантските клетки, наследени от гъсеницата, загиват, а спящите групички клетки внезапно започват трескаво да се делят, като черпят енергия от хранителните вещества на разграждащото се гъсенично тяло. С други думи, насекомото се самоизяжда. То постепенно си изгражда ново тяло, съвършено различно по форма. Очертанията му смътно се долавят във външния вид на кафявата какавида — както формите на мумия са загатнати под многобройните винтове. Впрочем латинското наименование на какавидата означава също и „кукла“ — в този стадий от развитието си насекомото наистина прилича на пеленаче, здраво стегнато с повои.

Самото появяване на насекомото от какавидата обикновено става под прикритието на мрака. Какавидата на дневната пеперуда, увиснала на някое клонче, започва да се клати. От единия й край се показва глава с две огромни очи и прибрани към гърба антени. След това се освобождават краката, които започват трескаво да се размахват във въздуха. Бавно и мъчително, с чести почивки, насекомото се измъква навън. Появяват се гърдите, за чиято горна част са прикрепени двете крила, сбръчкани като орехова ядка. С един последен тласък насекомото се изтръгва на свобода и увисва, с треперещо тяло, върху празната какавидена обвивка. Тези конвулсивни тръпки изтласкват „кръвта“ по мрежата от жилки в увисналите крила и те бавно се разгъват. Неясните шарки от външната им страна се разкриват и изпъкват. Безформените петна се превръщат в удивително точна имитация на очи. След половин час крилата са напълно разтворени, но жилките им са още меки. Ако сега бъде засегнато връхчето на някое от тях, ще потече „кръв“. Но постепенно кръвта се връща в тялото и жилките се втвърдяват в здрави подпори, придаващи якост на крилото. През цялото това време крилата са долепени едно до друго, като страници на книга. Вече изсъхнали и заякнали, те бавно се разтварят и пеперудата за първи път показва на света цялото великолепие на ярките си багри, готова да посрещне зората на своя първи лен.

Сега тя, може да изразходва калориите, които така грижливо е трупала и съхранявала, докато е била ларва. За възрастния организъм храненето е от второстепенно значение. Еднодневките и някои нощни пеперуди дори изобщо нямат уста. Други пък по време на краткия си живот смучат нектар, само за да имат достатъчно сили и градивен материал да произвеждат яйца. Но на никое от тях не е нужна храна за изграждане на собственото тяло. Техният растеж е приключил. Сега най-важната им задача е да си намерят партньор. За тази цел пеперудите излагат на показ крилата си, чиито удивително сложни шарки са нещо като визитна картичка. По тях отделните индивиди разпознават партньорите си, с които чифтосването би било плодотворно. За разлика от своите ларви пеперудите притежават превъзходни фасетни очи, обикновено по-големи у мъжките, тъй като именно те са активната странана в търсенето на партньор. Пеперудите различават и цветове от спектъра, невидими за човека, така че шарките по крилата им, както багрите на цветята, са много по-сложни, отколкото могат да възприемат очите ни, слепи за ултравиолетовите лъчи. Окраските и рисунките се образуват от миниатюрни люспици, наредени като керемиди. Цветовият ефект се получава от пигмент или от съчетанието на микроскопични структури, които пречупват падащата върху тях светлина и отразяват само част от нея. Капнете върху пеперудено крило капка силно летлива течност и пъстрите багри ще изчезнат, тъй като петното скрива физичния строеж на повърхността. Но като се изпари течността, нищо вече не пречи на разлагането на светлината и шарките се появяват отново.

Великолепните крила на пеперудите с преливащи оттенъци, покрити с нежен прашец, с дълги шлейфове и прозрачни прозорчета, с пъстроцветни жилки и бордюри, осеяни с петънца и точици с възхитителни багри, са най-сложното приспособление за зрителна сигнализация в целия свят на насекомите. Другите насекоми прибягват до по различни средства, но изпращат не по-малко сложни и властни призиви. Цикадите, щурците и скакалците използват звука. Повечето насекоми са глухи, така че тези видове е трябвало да си осигурят не само глас, но и слух. Цикадите имат кръгли тъпанчета от двете страни на гърдите. Скакалците чуват с краката си на предната двойка бедра те имат две цепки, свързани с дълбоки торбички. Общата им стена образува мембрана, която играе ролята на тъпанче. Ъгълът, под който звукът достига до цепките, е от голямо значение за силата му на въздействие върху мембраната. Затова скакалецът размахва крака във въздуха, за да разбере откъде идва повикът.

Някои скакалци издават своите вибриращи звуци, като търкат назъбения ръб на задните си крака в една изпъкнала твърда жилка на крилото. Цикадите, най-гласовитите „певци“ сред насекомите, са се обзавели с много по-сложни приспособления. На корема си те имат две кухи камери, по една от всяка страна. Вътрешната им стена е твърда и когато се огъва, трака като капак на консервена кутия. В корема на цикадата има мускули, които дърпат и отпускат стените на камерите до 600 пъти в секунда. Полученият звук се усилва многократно, тъй като по-голямата част от корема зад вибриращите пластини е също куха, а два големи правоъгълни участъка от коремната стена служат за резонатори. Те са покрити от два израстъка на долния край на гърдите, които насекомото може да вдига и спуска така, че да регулира силата на звука — все едно че свири на орган. Всеки вид издава свой специфичен призив. У някои той звучи като трион, попаднал на гвоздей, у други като свистене на нож, допрян до точиларско колело или пък като цвърчене на мазнина, капнала върху нажежен тиган. Тези призиви са толкова силни, че едно-единствено насекомо може да се чуе от половин километър, а от хоровото изпълнение кънти цялата гора.

Не всички елементи на тези пронизителни „песни“ Могат да се доловят от човешко ухо. То не може да различи пауза между два звука, по-малка от една десета от секундата. Цикадите долавят паузи от една стотна от секундата. Те изменят честотата на своята „песен“ от 200 до 500 трептения в секунда и правят това ритмично, на равни интервали. Чрез специфичните ритмични вариации, недостъпни за нашия слух, цикадата разпознава призива на себеподобните си. Благодарение на тях мъжкият избягва територията на друг мъжки, а женската се устремява към него.

Комарите също използват звука като призив за чифтосване, но те го издават и възприемат по свой специфичен начин. Трепкайки с крила с честота 500 размаха в секунда, женската издава характерния тънък писък, който ви действува на нервите, ако се опитвате да заспите под открито небе без мрежа против комари. Мъжкият долавя този звук с помощта на тъпанче в основата на антените си, което резонира само при тази честота, и се насочва към женската.

Други насекоми привличат партньора си с помощта на третото сетиво — обонянието. Женските на някои нощни пеперуди излъчват мирис, който мъжките долавят с дългите си антени с множество власинки по тях. Те са толкова чувствителни, а миризмата — толкова силна, че женската може да привлече своя партньор от разстояние 11 километра. При такова разстояние в един кубичен метър въздух едва ли има повече от една молекула миризливо вещество, но тя е достатъчна, за да накара мъжкия да полети към източника. За тази цел са му нужни и двете антени. Само с едната той не може да определи посоката, но с помощта на двете може да прецени от коя страна миризмата е най-силна и да се устреми към нея. Женската на малкото нощно пауново око, затворена в клетка в гората, излъчвайки недоловима за нашите ноздри миризма, за три часа привлича от околността над сто едри мъжки екземпляра. Така със своята външност, глас или миризма възрастното насекомо привлича своя брачен партньор. Мъжкото обхваща женското и го държи понякога само секунди, понякога — цели часове. Двете насекоми могат и да се вдигнат във въздуха, като някакъв тромав тандем. След това женското снася оплодените яйца и ги снабдява с хранителни запаси. Пеперудите търсят точно определено растение, чиито листа са единствената храна, която ще приемат гъсениците им; торните бръмбари заравят в земята топчета тор и снасят яйцата си в тях; мухите трескаво тйрсят мърша, а осите ловят паяци, парализират ги с жилото си и ги нареждат около яйцата, така че новоизлюпените ларви да имат запаси от прясно месо. Женският ихнеумон има подобно на кинжал яйце полагало, с което пробива дупчица в дървото точно на мястото, където е открил ларва на бръмбар. Той я пронизва и снася яйцето си направо в мекото й тяло. Когато се излюпи, ларвата на ихнеумона изяжда другата ларва жива. И така цикълът яйце — ларва — кака вида — възрастен индивид започва отначало.

Насекомите са постигнали почти безгранично многообразие във формите на тялото. Като че ли само в едно отношение то има граници — в големината. Днес най-големите живи насекоми са не по-дълги от трийсетина сантиметра — такива са размерите на отделни екземпляри пеперуди атлас с разперени крила и на най-големите пръчкоподобни насекоми. Най-големият бръмбар в света — бръмбарът голиат — достига до същите размери и маса до сто грама. Но това са едва размери на мишка. А защо няма бръмбари колкото язовец и пеперуди колкото ястреб? Онова, което ги ограничава е начинът им на дишане. Както своите близки роднини — стоножките, насекомите дишат с помощта на трахеи — система от тръбички, достигащи до всички телесни органи, с дихателни отвори по страничната повърхност на тялото. Те действат на принципа на газовата дифузия. Кислородът от въздуха, който изпълва трахеите, се абсорбира от стените в краищата на тръбичките. По същия лачин въглеродният двуокис се отделя от тъканите и се разсейва навън. Тази система работи безотказно на къси разстояния, но колкото по-дълга е тръбичката, толкова по-ненадеждно е действието й. Някои насекоми подобряват въздушната циркулация, като издуват и свиват корема си подобно на помпа. Малките трахеи, чиито стени са укрепени отвътре с пръстенчета, не се сплёскват, а се скъсяват и удължават като хармоника. А у някои насекоми трахеите могат да се издуват до тънкостенни балони, които се свиват и разпускат от помпането на коремчето. Но дори и с тези рационализации системата не действува над определени размери на тялото. Гигантските хлебарки и осите човекоядци са просто плод на кошмари. От физиологична гледна точка съществуването им е невъзможно.

Онова, което свързва всички тези индивиди в един съгласуван суперорганизъм, е високоефективната система на общуване. Термитите войници дават сигнал за тревога, като удрят с големите си твърди глави по стените на ходовете. Работниците, открили нов източник на храна, оставят след себе си миризма, по която слепите им събратя лесно намират пътя. Но основният и най-важен сигнален механизъм е свързан с действието на химични вещества, наречени феромони. Те разнасят заповедите с голяма бързина из цялата колония. Всички нейни членове непрекъснато си обменят храна и слюнка. Работниците я предават от уста на уста или взаимно си събират изпражненията, за да допреработят частично смляната храна и да извлекат от нея и последната хранителна частица. На свой ред работниците хранят както ларвите, така и войниците. Те се грижат и за царицата, легнала в своите покои — непрекъснато облизват потрепващите й страни и събират капките течност, отделящи се от ануса й. Така работниците приемат и нейните феромони и бързо ги разпространяват из цялата колония. Ларвите, които се излюпват от яйцата, потенциално могат да принадлежат и на двата пола, но феромоните на царицата, които получават от работниците, потискат развитието им и те остават безплодни, безкрили и слепи. Войниците също отделят свой феромон, който се включва в специфичната смесица от химични сигнали, циркулираща из колонията, и по подобен начин осуетява превръщането на някои от ларвите във войници.

Но феромоните запазват своята сила на въздействие за кратко време. Ако броят на войниците в колонията спадне, намалява и количеството на циркулиращите техни феромони. Царицата не само произвежда феромони, но и ги получава с храната си — и така информацията достига до нея. Дали тя реагира, като произвежда по-специални яйца, от които ще се излюпят войници, или пък работниците се грижат по особен начин за вече излюпените ларви, все още не е установено. Вероятно при отделните видове е различно. Но в подобна ситуация резултатът е винаги един — появяват се нови войници, докато равновесието се възстанови. От време на време царицата също променя естеството на своите феромони, в резултат на което развитието на ларвите не се потиска и те достигат полова зрелост. Тогава из тъмните коридори на колонията плъпват шумолящи рояци от млади крилати полово зрели насекоми. При някои от видовете работниците пробиват в стените на термитника специални отвори и построяват пред тях площадки за излитане. Тези изходи се охраняват от войниците. А след време, когато настъпи дъждовният период, войниците се оттеглят и от отворите се изсипват безброй летящи термити, които се издигат в небето като вихрушка и въздухът се изпълва от тях.

Истинска манна небесна за животните от околността! Около изходите се събират жаби и влечуги, нетърпеливи да налапат насекомите, които напират към площадките. Но преселението продължава и небето се изпълва с кръжащи птици. Термитите рядко успяват да стигнат надалеч. Малкото оцелели се спускат на земята и крилата им веднага се отчупват близо до самите гърди. Те са изиграли ролята си. Сега мъжките започват да гонят женските по земята в строг ритуален танц. Скоро се образуват двойки, които се отделят, за да си търсят място за нов термитник — някоя вдлъбнатинка в почвата или пукнатина в ствола на дърво. Тук те си построяват малка царска килийка, в която копулират и снасят яйца. Първите излюпили се ларви трябва да бъдат хранени от родителите. Но щом яораснат достатъчно, за да търсят самостоятелно храна и да строят глинени стени, царската двойка се отдава изцяло на произвеждане на яйца и с това новата колония е основана.

Термитите са близки роднини на такива архаични насекоми като хлебарките. И при едните, и при другите тялото няма „талия“, а младите ларви поразително приличат на зрелите крилати форми. С нарастването си те неколкократно линеят, но не преминават през стадия на какавидата и не претърпяват пълна метаморфоза. Както и хлебарките, термитите се хранят почти изцяло с растителна храна. Те наброяват близо две хиляди различни вида. Обичайното им меню се състои от клони, листа и трева. Някои се специализират в ядене на дървесина — те дълбаят отвътре стълбове и пънове, докато от тях остане само куха обвивка, която се срива от едно докосване.

Измежду всички насекоми термитите градят най-големите постройки. За една тяхна крепост, с всичките й стени, кули и укрепления, се изразходват до десет тона глина, а на височина тя превишава три-четири пъти човешки ръст. Няколкото милиона обитатели, които забързано сноват из ходовете, могат да предизвикат пренагряване и прекалено замърсяване на въздуха в термитника, затова вентилацията е от огромно значение. По краищата му термитите изграждат високи тънкостенни комини, които изпъкват върху стените като ребра. В тези огромни гладки ходове не живее никой, те служат единствено за отдушници. Когато слънцето нагрее стените им, въздухът в тях става по-горещ, отколкото този в центъра на термитника. Той се издига, като увлича със себе си замърсения въздух от централните галерии и вътрешните части. Така се създава циркулация. Тънките външни стени на комините са с пореста структура, така че през тях прониква въздух отвън. Така освеженият въздух се издига към върха на термитника и оттам прониква из всички ходове. При много горещо време работниците се спускат по тунели дълбоко под земята, достигащи до подпочвените води, и носят оттам по капка вода, с която навлажняват стените на своето жилище. От топлината водата се изпарява и вътрешната температура спада. По такъв начин термитите работници успяват да поддържат постоянна температура в термитника.

Компасиите термити в Австралия строят своите замъци с форма на огромни плоски клинове, винаги насочени от север на юг. При такова разположение на изгарящите слънчеви лъчи по пладне е изложена минимална площ, а рано сутрин и привечер, когато особено през студения сезон термитите се нуждаят от повече топлина, се улавят максимално количество лъчи. В Западна Африка и в други райони, където валят проливни дъждове, термитниците са с форма на гъби с плоски гугли, които служат за чадър. Ентомолозите, изучаващи термитите, са постигнали големи успехи в изясняване на механизмите, чрез които феромоните контролират и координират живота в колонията. Но до момента никой не е в състояние да обясни как милионите слепи термити работници, всеки понесъл по една едва забележима бучица глина, успяват да съгласуват действията си така, че да изградят такива огромни, сложно проектирани съвършени постройки.

Една друга група насекоми също живеят в колонии, подобно на термитите, но телата им се стесняват в „талията“, имат два чифта прозрачни крила и опасни жила. Това са пчелите, осите и мравките. При осите все още се наблюдават стадиите, през които тези насекоми са преминали, преди да заживеят в колонии. Някои хищни оси живеят поединично.. След чифтосването женската сама си построява глинени килиики, снася по едно яйце във всяка, осигурява му достатъчно парализирани паяци за храна и го изоставя. При други видове женската остава край гнездото и когато малките се излюпят, им носи храна ден след ден. При трети видове пък женските си строят отделни гнезда близо едно до друго, но след няколко седмици някои изоставят собствените си постройки и започват да помагат на някоя от съседките си. В края на краищата една от женските взема надмощие и снася всички яйца, а останалите строят килиики и й носят храна.

При пчелите организацията е в общи линии същата, но те са я усъвършенствували до такава степен, че смогват да образуват многохилядни колонии. Единствената царица майка не мърда от питата и снася яйца в килийките, построени от пчелите работнички. Както и при термитите, жителите на колонията са свързани помежду си чрез система за химична сигнализация. И тук феромо-ните непрестанно циркулират из кошера и носят на всички обитатели информация за състоянието на популацията и за наличието или отсъствието на царица майка в нея. Но пчелите разполагат и с други средства за общуване. Тъй като, търсейки храна, летят във въздуха, те не могат като термитите да оставят след себе си миризма, която да води посестримите им. За предаване на информацията им служи танцът.

Когато пчелата работничка се завърне в кошера, след като е открила току-шо разцъфнал медоносен цвят, тя изпълнява специален танц върху площадката за приземяване пред входа на колонията. Първо се върти в кръг, после го разполовява, като подчертава важността на последното си действие с гавиване на коремчето и с особено възбудено бръмчене. Посоката на разполовяващата линия сочи точно към източника на храна. Наблюдаващите танца други работнички, които са готови да тръгнат за храна, веднага отлитат в указаната посока. След това танцуващата пчела влиза в кошера и отново изпълнява танца си. Колкото по-навътре от входа започне изпълнението си, толкова по-далеч е откритият от нея цвят. Питите в кошера, както при дивите, така и при домашните пчели, са разположени вертикално, така че тук танцовите стъпки не могат да сочат направо към източника на храна. Вместо това за ориентир служи слънцето. Ако пчелата пресече кръга вертикално, целта се намира на една линия със слънцето. Ако го пресече, да речем, с 20 градуса надясно от вертикалната линия, значи цветът е под ъгъл 20 градуса вдясно от слънцето. Работничките, заобиколили танцьорката, я наблюдават внимателно, запомнят информацията и отлитат право към цвета. Когато се върнат с мед, те също танцуват и така за кратко време почти цялата „работна ръка“ в кошера се заема със събиране на храна от новия източник.

Най-сложните и високо развити форми на колониален живот в света на насекомите са създадени от роднините на осите и пчелите — мравките. Някои живеят във вътрешността на растенията и стимулират тъканите им по такъв начин, че предизвикват образуването на шикалки, кухи стъбла или бодли с издути основи. Така мравките си осигуряват жилища „по поръчка“. Мравките листорези в Южна Америка строят гигантски подземни гнезда и пъплят оттам в безкрайни колони, денем и нощем, унищожавайки дърветата. Те изгризват късче по късче всеки филиз, стъбло и листо и ги пренасят в подземното си жилище. Там те не изяждат растителната маса, а я сдъвкват и я превръщат в тор и отглеждат върху него специален вид плесен, която им служи за храна. Дървесните мравки в Югоизточна Азия строят гнездата си от зашити едно за друго листа. Една бригада работнички съединява краищата на две листа, като дърпа едното с челюстите си, а другото — със задните си крака. Други мравки се заемат със зашиването им. Възрастните насекоми не могат да изработват копринени нишки, затова донасят на мястото ларви, като ги държат в челюстите си и леко ги стискат, за да ги накарат да отделят нишки. След тора мравките стрйителки започват да местят тези живи туби с лепило напред-назад по съединените краища на листата, докато ги свържат здраво с копринени шевове. В Австралия медените мравки събират нектар и насила хранят с него работничките от една специална каста, докато коремчетата им се издуят като грахови зърна и кожата им стане прозрачна от разтягането. След това работничките окачат тези живи бъчвички за предните крака в подземните галерии на мравуняка.

Повечето мравки обаче са хищници. Много видове се хранят с термити, като нападат укрепленията им и се сражават с войниците. Ако победят, те изяждат беззащитните работници и ларви. Има и мравки, които проявяват една от най-удивителните форми на социално поведение: поробват един друг вид мравки. Те нападат мравуняка им, вземат какавидите и ги отнасят в своята колония. Излюпи-лите се от тях мравки стават роби: те събират храна и я носят на поробителите си, чиито огромни челюсти им пречат да се хранят сами.

Най-страховити са мравките, които не си строят гнезда, а скитат в търсене на плячка. Това са южноамериканските и африканските бродещи мравки. Те настъпват в такива дълги колони, че понякога са им нужни часове, за да се изтеглят. Начело на колоната войниците се движат ветрилообразно, за да търсят храна. Зад тях по десетина в колона пълзят работниците, много от които носят ларви. Когато колоната пресича открито място, фланговете се охраняват от войници, съвършено слепи, но въоръжени с исполински челюсти. Те настъпват в редици, застрашително изпънати и с раззинали челюсти, готови да захапят всичко, което се изпречи на пътя им. Когато ловците начело на колоната попаднат на плячка, цели пълчища се скупчват отгоре й и я оглозгват. Мравките нападат скакалци, гущери, малки пиленца в гнездата им — всичко, което не успее да се отдръпне от пътя им. В Западна Африка всеки, който иска да завърже на място някое животно или по друг начин да ограничи движенията му, не трябва нито за миг да забравя тази опасност. Веднъж бях събрал там голяма колекция от змии. Имах габонски и африкански усойници и плюещи кобри, както и безобидни видове, като дървесни змии и питони. Държахме ги в колиба с глинени стени, а отпред стоеше пазач, който имаше за всеки случай тенекия с газ. Разлятата по земята и запалена газ е единственото средство, способно да спре нашествието на бродещите мравки. Въпреки всички предпазни мерки обаче един следобед една тяхна колона успя да проникне в колибата през някаква дупка в стената отзад. Докато ги открием, те бяха нападнали цялата сбирка — бяха проникнали през марлените покривала вътре в сандъците и бяха полазили змиите. Влудени от болезнените ухапвания, змиите бясно се мятаха и напразно се опитваха да се защитят от миниатюрните си нападатели. Наложи се да ги изнесем една по една и да ги изчистим от мравките, които продължаваха да забиват челюстите си между люспите. Въпреки всичките ни усилия няколко змии умряха от ухапванията.

Мравешките армии настъпват и търсят храна ден след ден, седмици наред. Ларвите им произвеждат феромони, които, обикаляйки армията, я подтикват да се движи напред. След време обаче ларвите започват да се превръщат в какавиди и престават да излъчват своите химични сигнали. Тогава армията се разполага на бивак. Тя може да наброява до 150 хиляди мравки, които се скупчват в огромен грозд сред корените на някое дърво или под някой надвиснал камък. Заловени една за друга, те образуват с телата си живо гнездо с вътрешни ходове, по които се движи царицата, и камери за какавидите. Сега яйчниците на царицата бързо се развиват и тя се издува. След около седмица тя започва да снася яйца. За следващите няколко дни царицата може да снесе до 25 хиляди яйца. Те се излюпват много бързо, а едновременно с това от какавидите се появява новото поколение работници и войници. Те започват да отделят своя специфичен феромон и той дава сигнал на армията, подсилена от новите си попълнения, отново да потегли на война.

Ако суперорганизмът, образуван от колонията термити, би могъл да се сравни с антилопа, то дисциплинираните, агресивни колони на бродещите мравки представляват в света на насекомите нещо като еквивалент на хищен звяр. Ненаситни, безмилостни в преследването на плячката, способни да унищожат почти всяко животно, не успяло да се спаси с бягство, те са страшилището на буша. Малките размери на отделната мравка са без значение. Армията им може да загуби с хиляди бойци, без нейната мощ да пострада чувствително. В своите колони мравките образуват суперорганизъм — един от най-могъщите, свирепи и дълголетни горски обитатели.

Насекомите, завладели сушата преди гръбначните, и до ден-днешен още експлоатират всичко живо на нея. Няма растителен вид, който да не е използван по един или друг начин от тях. В някои райони на Африка те редовно унищожават три четвърти от реколтата, отгледана от човека. Дори в Съединените щати, където фермерите разполагат с най-модерни средства за защита на посевите си, насекомите въпреки всичко вземат своя дял — над 10 на сто от реколтата. Мексиканският хоботник опустошава цели памукови плантации и разорява милионери. Колорадският бръмбар напада картофените ниви и обрича хората на глад. Насекомите не само отнемат храната на човека, но и смучат кръвта му, проникват под кожата му, заразяват го с какви ли не опасни болести. В отговор на това той е хвърлил срещу тях всички възможни средства за война. Той ги атакува с огнепръскачки, бомбардира мъжките с радиоактивни частици, стерилизира ги и ги пуска в огромни количества, като с това обрича на безплодие цели поколения женски. Той синтезира нови химични отрови със смъртоносно действие и пръска с тях цели райони. И все пак, въпреки всичките си усилия и изобретателност, въпреки огромните разходи на труд и средства, до този момент човекът не е успял да изтреби нито един вид насекоми.

1 Буш — дива растителност (предимно храсти) извън населени места (бел. ред.)