Дейвид Атънбъро Животът на Земята

Изведнъж Homo sapiens — разумният човек — станал най-многочисленият от всички по-големи животни. Преди 10 хиляди години хората на Земята били около 10 милиона. Те били находчиви, изобретателни и активно общували помежду си, но като биологичен вид се подчинявали на същите закони и ограничения, които определят броя на всички останали животни. След това, преди около 4 хиляди години, броят им започнал стремително да нараства. Преди две хиляди години той достигнал триста милиона, а след още хиляда години човешкият род започнал да пренаселва света. Днес населението на Земята надхвърля четири милиарда. Ако сегашните тенденции се запазят, към края на века то ще бъде над шест милиарда. Тези удивителни същества по безпрецедентен начин са се разпространили по цялото земно кълбо. Те живеят сред полярните ледове и в екваториалните гори, изкачват се на най-високите планински върхове, където не достига кислород за дишане, и в специални костюми се разхождат по морското дъно. А някои от тях дори напуснаха нашата планета и стъпиха на Луната.

Но как е станало това? Коя е силата, превърнала изведнъж човека в най-преуспяващия биологичен вид? Историята започва преди пет милиона години в африканските савани, обрасли както и днес с трева и храсти. Някои от животните, които се срещали там, били гигантски разновидности на съвременни видове — свиня, голяма колкото крава, с еднометрови бивни; бивол великан; слон, с една трета по-висок от днешните си роднини. Но имало и животни, които почти не се различавали от съвременните — зебри, носорози, жирафи. Срещали се и маймуноподобни същества, високи колкото шимпанзета. Те били потомци на една горска маймуна, която преди 10 млн. години била широко разпространена не само в Африка, но и в Европа и Азия. Първите вкаменелости на човекоподобна маймуна от равнините били открити в Южна Африка — оттук и наименованието й австралопитек, т. е. южна маймуна. По-късно обаче в Африка били открити останки от още няколко вида и сега учените полагат големи усилия да изяснят родословието им. Всеки път, когато бъдат открити нови вкаменелости, бурните спорове се възобновяват, тъй като всички учени са убедени, че някое от тези същества е пряк родоначалник на съвременния човек. Ето защо цялата група била наречена маймуночовеци.

Те не са били много на брой и вкаменени останки от тях се срещат рядко, но все пак находките са достатъчни, за да получим задоволителна представа за това, как са изглеждали приживе. Ръцете и краката им са били сходни с тези на прадедите им, които живеели по дърветата; били са с плоски нокти и отлично пригодени за хващане. Такива крайници не са особено подходящи за бягане и във всеки случай не могат да се мерят с краката на антилопите и на хищниците. Черепът на маймуночовеците също носи неоспорими белези от миналия им живот в горите. Доколкото може да се съди по очните орбити, имали са добре развити очи. Явно и за тях, както и за всички маймуни, зрението е било от първостепенно значение. За сметка на това пък обонянието им трябва да е било сравнително слабо развито, тъй като черепите им са с малки носови отвори. Зъбите са малки и заоблени, недобре пригодени за дъвкане на трева или дървесни влакна. Те имат и остри режещи ръбове както зъбите на хищниците. Тогава с какво ли са се прехранвали тези същества в саваните? Може би са изравяли корени и са събирали плодове и орехи, но освен това, въпреки неподходящото си телосложение, те са били и ловци.

Устройството на бедрените им кости свидетелствува, че още със заселването си в равнините те са започнали да се движат изправени. Склонността към отвесно положение на трупа била налице още у живеещите по дърветата примати, които използували ръцете си за късане на плодове и листа. Много от тях също така умеели, когато слезнели на земята, да се задържат за известно време на задните си крайници. За един обитател на равнините обаче постоянната изправена стойка била много полезна. Маймуночовеците били дребни, беззащитни и бавни в сравнение с хищниците в равнините, затова им било особено необходимо да забелязват навреме приближаващия се враг. Ето защо от умението да стоят изправени и да се оглеждат свободно често зависел животът им. То им служело добре и при ловуването. Всички хищници в равнините — лъвове, хиенови кучета, хиени — получават голяма част от необходимата им информация с помощта на обонянието си и затова се движат с наведени към земята носове. Но за маймуночовеците, както и за прадедите им по дърветата, най-важното сетиво било зрението. С високо вдигната глава и впит в далечината поглед можело да се научи много повече, отколкото от подушването на някоя прашна туфа трева. Маймуните хусари, които прекарват по-голямата част от живота си в откритите степи, прилагат същата тактика — при най-малката тревога застават на задните си крака.

Изправената стойка в никакъв случай не допринесла за постигането на по-голяма бързина. Тя по-скоро направила маймуночовека още по-бавен. Един трениран атлет в отлична форма — може би най-бързият двуног бегач сред приматите — едва поддържа скорост от 25 километра в час на каквито и да е разстояния, докато маймуните, бягащи на четири крака, са двойно по-бързи. Но придвижването на два крака донесло едно друго предимство. Маймуночовеците наследили от прадедите си ръце с точна и яка хватка, каквито били нужни за дървесния начин на живот. При изправено положение на тялото тези ръце били свободни и винаги готови да компенсират липсата на зъби и нокти. Ако ги нападнели, маймуночовеците можели да се защитават, като мятат камъни и размахват сопи. Те не можели като лъвовете да разкъсат със зъби някой труп, но можели да го разрежат с помощта на остър камък, хванат в ръка. Те дори можели да вземат някой камък и да го одялат с помощта на друг, за да получат остър режещ край. Повърхността на съзнателно оформените по този начин камъни е съвършено различна от тази на камъните, разцепени от студа или очукани от речно течение. Те се разпознават лесно, а и много от тях са били открити редом със скелети на маймуночовеци. Животното се научило и да изработва оръдия. Така маймуночовекът си завоювал постоянно място сред животните в равнините.

Това състояние на нещата се запазило много дълго — може би цели три милиона години. Постепенно, поколение след поколение, тялото на един клон от маймуночовеците се приспособявало все по-добре към живота в равнините. Стъпалата му станали по-удобни за бягане, изгубили способността си да хващат и придобили неголям свод. Бедрените му кости се изменили, ставите им се изместили към центъра на таза, за да уравновесяват изправеното тяло, а самият таз се разширил и придобил формата на чаша, за да осигури опора за здравите мускули, които го свързвали с гръбначния стълб и поддържали корема при новото изправено положение на тялото. Гръбначният стълб придобил лека извивка и така горната част на тялото се уравновесила по-добре. Но най-важна била промяната в черепа. Долната челюст се смалила, а челото станало по-високо и изпъкнало. У първите маймуночовеци мозъкът бил приблизително колкото този на горилата — около 500 кубични сантиметра. Сега той станал двойно по-голям. А на ръст този наш прародител достигнал над метър и половина. Науката му дала име, отговарящо на новата му стойка и ръст — Homo erectus, т. е. изправен човек.

Той умеел да изработва оръдия много по-добре от предшествениците си. На някои от камъните, които дялал, изправеният човек старателно придавал необходимата му форма — изтънени от единия край, с остри режещи ръбове и с размери, прилягащи точно на ръката му. Свидетелства за един негов успешен лов са били открити в Олоргесайли, Югозападна Кения. Там на един малък участък са били намерени останки от изпотрошени и разчленени скелети на гигантски павиани от отдавна изчезнал вид. На това място са били избити не по-малко от 50 възрастни и десетина малки маймуни. Сред останките им има стотици одялани и няколко хиляди необработени камъни. При това всичките са парчета от скала, която не се среща в радиус от 30 километра. Изводите са няколко. Начинът на обработка на камъните говори, че ловците са били от вида Homo erectus. Обстоятелството, че подобни камъни не се срещат в околността, показва, че ловът е бил замислен предварително и ловците са се въоръжили дълго преди да открият плячката. Павианите, дори и днешните по-дребни видове, са опасни създания с мощни челюсти и яки зъби. В наши дни човек без огнестрелно оръжие трудно би се решил да им излезе насреща. Броят на убитите животни в Олоргесайли показва, че подобен лов се е извършвал колективно и е изисквал значително умение. Явно по онова време изправеният човек е бил вече отличен ловец.

Дали при обсъждането на плановете си и при провеждането на подобни акции той си е служил с език в истинския смисъл на думата? Правени са опити по устройството на черепа и шийните му прешлени да се съди за устройството на неговото гърло. Днес учените са на мнение, че макар и да е издавал значително по-сложни звуци от сумтенето и крясъците на днешните маймуни, речта му, ако изобщо можем да я наречем така, е била бавна и примитивна.

Но изправеният човек разполагал с едно друго средство за общуване — жестовете. И днес можем с доста голяма точност да предположим какви са били те и какво са означавали. Лицето на човека има много повече отделни мускули, отколкото у всяко животно. Благодарение на тях устните, бузите, челото, веждите могат да извършват най-разнообразни движения, на каквито не е способно никое друго живо същество. Затова няма съмнение, че лицето е играело централна роля в системата на общуване, използувана от изправения човек.

Може би най-важната информация, която носи то, е за самоличността на отделния индивид. За нас е нещо естествено лицата ни да са строго индивидуални, но това е необичайно за животните. Ако отделните индивиди трябва да извършат някаква съгласувана колективна дейност, в която всеки играе определена роля, много важно е участниците да могат да се разпознават взаимно без колебание. Много животни, които имат колективен начин на живот, каквито са хиените и вълците, се разпознават помежду си по миризмата. За човека обонянието обаче носело много по-оскъдна информация, отколкото зрението, затова за определяне на самоличността служели не миризливите секреции на една или друга жлеза, а чертите на лицето.

Благодарение на изключителната си подвижност човешкото лице дава информация и за настроенията или състоянията на притежателя си. И днес ние лесно разпознаваме израженията на възторг и наслада, отвращение, гняв и веселие. Но освен всички тези чувства с лицата си ние можем да изразим и конкретно отношение — съгласие или несъгласие, приветствие или подкана. Дали жестовете, с които си служим днес, са произволни, наследени от родителите, и дали са разбираеми за околните само защото имаме с тях общ произход и принадлежим към някаква обща социална група, или пък са дълбоко вкоренени — в природата ни и са наследство от праисторическото ни минало? Някои жестове, например тези, които се използуват при обида или при броене, не са едки и същи у различните народи и явно са заучени. Но други са по-универсални и, изглежда, имат по-дълбоки корени. Дали например изправеният човек е изразявал като нас съгласието си с кимане, а несъгласието — с поклащане на главата? Това можем да разберем единствено по жестовете, с които си служат членовете на някое общество, което още не е имало никакви контакти с нашето. Нова Гвинея е едно от последните места на Земята, където все още може да се открие такова общество. Дори и там трудно могат да се намерят хора, които да са останали напълно незасегнати от влиянието на европейската цивилизация, тъй като почти всяко кътче от острова е било изследвано. Все пак преди десет години сред гористите планини в горното течение на река Сепик беше намерено едно такова кътче, където дотогава не беше прониквал чужденец. Прелитайки над този район, един пилот забелязал колиби на места, които дотогава се смятаха за необитаеми. Австралийските власти, които по това време управляваха острова, решиха да изяснят какви са тези хора. Беше организирана експедиция, водена от областния комисар, в която можах да участвам и аз. От селата покрай реката бяха наети стотина мъже за носачи на провизиите и палатките. Жителите на последното известно село край един от притоците, които сами рядко са били посещавани от чужденци, ни казаха, че по-нататък в планините действително живеят някакви хора, но никой още не ги е срещал, не знае езика им и няма представа дори как се наричат. Обитателите на речните долини ги наричали помежду си биами.

След като две седмици вървяхме през планините, мокрени от всекидневните дъждове и се прехранвахме единствено с онова, което носехме със себе си, най-после се натъкнахме на човешки следи. Пред нас явно се движеха двама души, и то с голяма скорост. Тръгнахме след тях. Сутрин, когато вдигахме лагера си, откривахме в гората наоколо следите им и разбирахме, че предишната вечер те са били тук и са ни наблюдавали. Една вечер оставихме в гората дарове за тях, но ги намерихме недокоснати. Започнахме да издаваме приветствени възгласи на езика на речните жители, но не знаехме дали биамите ни разбират. Във всеки случай не получихме никакъв отговор. И това продължи вечери наред, докато изгубихме следата им. След три седмици почти бяхме изгубили надежда, че ще успеем да установим някакъв контакт с биамите. Но една сутрин още със събуждането си видяхме седем мъже в храстите на няколко метра от палатките ни. Те бяха много дребни на ръст и съвсем голи, ако не се смята увитото около кръста тръстиково стъбло, от което отпред и отзад висяха зелени листа. Някои носеха обици и огърлици от животински кости. Един от тях държеше в ръцете си кошница с плодове и корени.

Докато се измъквахме от палатките, те не мръднаха от местата си. Това беше знак на огромно доверие и ние побързахме да им покажем колкото е възможно по-убедително, че намеренията ни са приятелски. Речните жители ги заговориха, но биамите не разбраха нищо. Не ни оставаше друго, освен да разчитаме на жестовете, общи за нас и за тях. Оказа се, че те са доста много. Усмихнахме се и те ни отвърнаха с усмивка. На пръв поглед усмивката не е много подходящ израз на приятелски чувства, тъй като излага на показ зъбите — единственото естествено оръжие на човека. Но тук най-важни са не зъбите, а движението на устните. При другите примати това е израз на покорство — например с него младото мъжко шимпанзе изразява подчинение пред по-възрастния и по-силния. При хората жестът леко се е видоизменил, като е включил повдигане на ъгълчетата на устата и е започнал да изразява дружелюбие и удоволствие. Няма съмнение, че тази мимика не е просто заучена от родителите ни, а влиза в репертоара ни от вродени жестове, защото и бебетата, които са се родили глухи и слепи, се усмихват, като ги вземат на ръце, за да ги нахранят.

Това общуване с помощта на веждите се използва по целия свят. То е еднакво разбираемо на пазара във Фиджи и в някой японски магазин, сред индианците в бразилските джунгли и в английската кръчма. Точният му смисъл може да не е съвсем еднакъв навсякъде, но широкото му разпространение сред такива разнородни групи говори, че подобни жестове са общо наследство за цялото човечество. Нищо чудно да ги е използвал и изправеният човек, когато е обсъждал ловните си планове, поздравявал е приятелите си, преследвал е дивеча заедно с останалите и е отнасял плячката в лагера за радост на своята женска и на децата си.

Благодарение на развитите си способности за общуване и умението да изработва оръдия изправеният човек все повече преуспявал. Видът започнал да се увеличава на брой и да завладява все нови и нови територии. От Югоизточна Африка той се прехвърлил в долината на река Нил, а оттам — на север, чак до източното крайбрежие на Средиземно море. Негови останки са открити още по на изток, на о—в Ява и в Китай. Дали той е дошъл в Азия от Африка, или пък това са потомци на азиатския маймуночовек? Все още науката не разполага с достатъчно данни, за да отговори с положителност на този въпрос. Няколко африкански групи стигнали до Европа. Едни от тях преминали провлака, който по онова време съединявал Тунис със Сицилия и Италия. Други се придвижили на изток, заобиколили Средиземно море и тръгнали на север през Балканите.

Преди около един милион години изправеният човек в Европа вече бил доста многочислен. Но преди близо 600 хиляди години климатът се изменил. Настъпило голямо застудяване. Това ставало постепенно и крайно неравномерно. Имало дълги периоди на затопляне, когато ледените блокове, настъпващи от север, временно се спирали и дори се отдръпвали. Но като цяло тенденцията била към силно застудяване. Ледниците сковали такива огромни количества вода, че нивото на Световния океан спаднало и се появили нови „мостове“ от суша, така че хората постепенно успели да проникнат в Америка през днешния Берингов пролив, а по островната верига на Индонезия достигнали до Нова Гвинея и Австралия.

В Европа изправеният човек вероятно е чувствал много остро нарастващия студ. Роден в топлите африкански равнини, той не бил защитен с гъста козина като бозайниците, които открай време живеели в тези по-студени области. При подобни обстоятелства много животни биха се преселили в по-топли области или просто биха измрели. Но човекът — същество с ловки ръце и изобретателен ум — не се предал. Той започнал да убива животни с топла козина, одирал ги и се увивал в кожите. А освен това той се научил да търси подслон в пещерите.
В Южна Франция и Испания са открити множество негови жилища. В просторните варовикови долини на Централна Фрация, например Дордон, както и в подножието на Пиренеите в скалите има много пещери и в почти всяка от тях се откриват следи от първобитни хора. Предметите, намерени там, ни разкриват много неща за тези хора. Те са си шиели дрехи от кожи с помощта на костени игли и сухожилия. Ловили са риба с многозъби харпуни, грижливо издялани от кост, и са ловували в горите с копия с каменни върхове. Опушените, почернели камъни говорят, че са познавали огъня и вероятно високо са го ценели, тъй като им е осигурявал жизнено необходимата топлина през зимата и им е давал възможност да пекат месото, което иначе е било прекалено жилаво за малките им зъби.

Зъбите им станали дори още по-малки от тези на техните прадеди, но черепът им се увеличил и достигнал размерите на нашия. Ако се съди по отливките, направени от вътрешната стена на черепа, онзи дял от мозъка, който контролира речта, е бил вече напълно развит. Затова е логично да се предположи, че тези хора са говорели с лекота и езикът им е бил доста сложен. С други думи, скелетът на човека, живял в пещерите на Франция преди 35 хиляди години, не се е различавал съществено от нашия. Ето защо антрополозите са нарекли тези хора със същотаяме, с което доста нескромно обозначават всички съвременни хора — Homo sapiens, или разумен човек.

Разликата между живота на облечения в кожи ловец, който потегля от пещерата с копие на рамо на лов за мамути, и елегантния бизнесмен, който бърза с колата си към своята кантора в Ню Йорк, Лондон или Токио, за да се консултира с компютъра си, не се дължи на някакво по-нататъшно физическо усъвършенстване на тялото или на мозъка по време на хилядолетията, които ги делят един от друг, а на един съвсем нов еволюционен фактор.

Хората винаги са си придавали някакви особени, по-висши качества, които ги отличават от всички останали живи същества. Имаше време, когато вярвахме, че единствено ние използваме и изработваме оръдия. Днес знаем, че това не е така — на подобно нещо са способни и шимпанзетата, а също и галапагоските чинки, които отчупват и почистват дълги тръни, а след това си служат с тях като с карфици, за да набождат и измъкват ларвите от пукнатините в дървесната кора. Дори и сложната ни устна реч все повече губи ореола си на нещо изключително, колкото повече научаваме за начините на общуване, с които си служат шимпанзетата и делфините и все пак ние сме единствените същества които оставят след себе си рисувани изображениям именно това умение довело до промени, преобразили коренно живота на човечеството.

Следи от първия разцвет на това умение днес откриваме по стените на древните европейски пещери. Хората, които са живели там, смело са прониквали в техните тъмни лабиринти, водени от мъждивата светлина на каменните лампи, пълни с животинска мазнина. Там, в някои от най-отдалечените тунелни зали, до които човек може да се добере едва след многочасово пълзене, те са покривали стените с рисунки. За бои използвали червена, кафява и жълта охра, а за черния цвят — въглен и манганова руда. За четки им служели пръчици с разнищени на отделни влакна краища или направо пръстите им. Понякога те пръскали боята на определеното място — вероятно я издухвани с уста. Срещат се и рисунки, издълбани с кремък, а също и няколко фигурки, дялани или изваяни от глина. Почти всички рисунки и фигури са животни, за които първобитните хора са ходели на лов — мамути, елени, диви коне, бикове, бизони, носорози. Често новата рисунка била рисувана върху старата. Пейзажи изобщо няма, а човешки фигури се срещат твърде рядко. В една-две пещери хората оставили особено красноречиви следи от своето присъствие — очертания на ръцете си с разперени пръсти, които явно са нарисувани като са притискали длан към скалата и са пръскали отгоре боя. Сред изображенията на животни има и някои абстрактни мотиви — успоредни линии, квадрати, мрежи, редици от точки, криви линии, които според някои изследователи символизират женски полови органи, орнаменти с формата на буквата V, представляващи вероятно стрели. Тези рисунки не са така ефектни, но са знаменателни.

И до ден днешен не знаем какво е подтиквало тези древни хора да рисуват. Може би образите са били част от някакъв религиозен обред. Ако V-образните мотиви, заобикалящи някой голям бик, означават стрели, то може би предназначението им е било да донесат успех в лова. Рисунките на крави с издути кореми — явно символ на бременност — вероятно са били свързани с ритуалите за повишаване на плодовитостта на стадата. А може би нещата не са били така сложни и хората са рисували просто защото това им е доставяло удоволствие и са се наслаждавали на изкуството заради рамото изкуство. Не е изключено и да грешим, като търсим едно-единствено универсално обяснение. Смята се, че най-ранните рисунки са отпреди 30 хиляди години, а най-късните — от около 10 хиляди години. Дели ги период от време близо шест пъти по-дълъг, отколкото този, който обхваща цялата история на западната цивилизация. Затова да обясняваме създаването на всички тези рисунки с едни и същи причини, е толкова неоснователно, колкото и да твърдим, че музиката в един съвременен ресторант изпълнява същите функции, както и Грегорианските песнопения. Но независимо от това, дали са били предназначени за боговете, за новопосветените юноши или за ценителите на това изкуство, те без съмнение са били средство за общуване. И това свое качество те са запазили и до наши дни. Дори и да не разбираме точното им значение, не може да не почувстваме въздействието им, да не доловим проникновението и естетическия усет, с който неизвестният художник е изобразил най-характерното в силуета на мамута, в стадото елени с високо вдигнати глави, във внушителната снага на бизона.

В някои части на света все пак е възможно да се установи каква роля са могли да играят скалните рисунки за едно племе на ловци. Австралийските аборигени и днес рисуват по скалите сцени, които в много отношения приличат на европейските праисторически рисунки. За тази цел те избират стръмни скали и ниши, често на труднодостъпни места и използват минерални бои. Рисунките се наслагват една върху друга. Те включват абстрактни геометрични композиции и очертания на човешки длани и много често изобразяват животни, които служат за храна на аборигените — риба рогозъб, костенурки, гущери, кенгуру.

Някои изображения се повтарят отново и отново, защото аборигените вярват, че докато образът на животното върху скалата е ясен и свеж, то ще се среща в изобилие наоколо. На други места пък скалните рисунки имат култово предназначение. Например племето уалбири, населяващо Централната Австралийска пустиня, вярва, че светът е бил създаден от великия дух змия — дъгата, чиято многоцветна опашка се появява на небето след буря. Старците разказват, че змията дъга живее в една дупка в подножието на дълга, стръмна скала от пясъчник, която се намира в самото сърце на племенните земи. Досега човешко око не е съзирало самата змия, макар че понякога по пясъка се виждат следи от тялото й. Преди много поколения хората нарисували с бяла охра образа й върху скалата — огромна вълнообразна линия, очертана по края с червено. Подковообразните фигури около нея, наподобяващи някои от праисторическите геометрични мотиви, представляват хората, които са нейни потомци. До тях на скалата са нарисувани и други символи — успоредни линии и концентрични кръгове, точки и стрелки, изобразяващи следите на животните прародители, ромбични питони и копия.

Тези рисунки са били редовно подновявани, поколение след поколение. Самото им възстановяване вече е било култов акт, общуване с бога змия, сътворил света. Старците от племето уалбири често ходели при скалата, за да припяват древните митове и да размишляват върху смисъла им. В пролуките на скалата се пазели реликвите на змията — обли камъни с издълбани върху тях абстрактни символи. Старците благоговейно ги вадели, намазвали ги с червена охра и кенгурова мас и пеели над тях. Младежите били водени при скалата, за да бъдат посветени под знака на змията — старците им разкривали смисъла на символите и представяли пред тяхз песни и пантомими съдържанието на древните легенди.

Нямаме основание да предполагаме, че аборигените са по-тясно свързани с праисторическите хора от пещерите във Франция, отколкото ние, но начинът им на живот е все още много близък до този на хората от каменния век.

Навсякъде по света разумният човек живеел точно така в продължение на много хиляди години — ловувал, събирал плодове, семена и корени. Такъв живот е труден и изпълнен с опасности. Мъже, жени и деца безмилостно и безпристрастно били отсявани от естествения отбор. Бавните и небрежните най-често ставали жертва на хищници, слабите загивали от гладна смърт, старците не успявали да преживеят тежките суши. А онези, чийто организъм се оказвал по-добре приспособен към условията благодарение на случайните генетични изменения, имали предимство. Те оцелявали, развивали се и предавали на поколението си тези свои предимства.

Така човешкият организъм реагирал на обкръжаващата го среда и запечатвал в гените си всички нови и значими физически изменения. Жителите на тропиците, например австралийските аборигени, придобили тъмна кожа. Тази пигментация е могла да се получи по различно време и при различни групи хора, така че тъмната кожа сама по себе си не е признак за близки родство между различните народи. Нейното основно предназначение е защитното. Прекомерното излагане на слънчевите лъчи може да бъде много вредно. Въздействието им върху незащитена светла кожа може да причини рак. Но тъмният пигмент е ефикасно защитно средство. Много народи, които живеят в подобна среда в Африка, Индия и Австралия, имат още една обща черта — слабото, издължено тяло. Такова телосложение се е развило в резултат на приспособяването към сухия, горещ климат. То осигурява по-голяма кожна повърхност на единица телесна маса, така че вятърът и изпаряващата се пот охлаждат тялото много по-ефективно.

В студените области положението е точно обратното. В умерени количества слънчевите лъчи са необходими за здравето. Без тях организмът не може да произвежда витамин D, затова на север, където слънцето не се показва месеци наред, хората, както например лапландците в Скандинавия, имат светла кожа. Ескимосите, живеещи отвъд Северната полярна окръжност, също са светлокожи, а по телосложение са напълно противоположни на стройните обитатели на тропичните области. Те са ниски и набити — конструкция, която силно понижава съотношението между телесната повърхност и масата, а оттук — и излъчването на топлина. Липсата на окосмяване по лицето вероятно също е приспособление, свързано със студения климат, защото при тези условия брадата и мустаците лесно замръзват и представляват пречка.

И днес съществуват племена, които се препитават с лов и събиране на плодове. Австралийските аборигени и африканските бушмени живеят в пустини. За да преживеят, други племена намират всичко необходимо в тропичните гори на Централна Африка и Малайзия. Всички те живеят в хармония със заобикалящата ги природа, без да я променят, задоволявайки се с онова, което тя сама им предлага. Броят им никъде не е прекалено голям. Средната продължителност на живота при тях е ниска, а раждаемостта и оцеляването на децата се ограничават от оскъдната храна и опасностите, с които изобилства съществуването им. В такова положение се е намирал човекът от самата си поява до сравнително неотдавна. Почти по същия начин е живял изправеният човек преди около един милион години. Самият той, а след него и потомъкът му, разумният човек, продължили да живеят така още близо 990 хиляди години. И през цялото това време, доколкото можем да преценим, човечеството се е увеличавало едва с 0,1 на сто на век.

Но изведнъж преди около 8 хиляди години положението започнало да се променя с неудържима скорост. В областите извън горите и пустините броят на хората започнал бързо да нараства. Съвсем не е изключено причина за този прелом да е било едно диво тревисто растение, което растяло, както и днес, по песъчливите хълмове и плодородните делти на реките в Средния изток. То дава обилна реколта от високохранителни семена, които лесно се ронят от стъблото и отвяват от плявата. Сигурно хората, които са ловували в откритите равнини, са събирали тези зърна, когато са ги намирали, и са се хранели с тях. Но положението коренно се променило, когато човекът осъзнал, че не е нужно да разчита непременно на случая, за де се сдобие с такива зърна. Ако вместо да изяде всички събрани зърна, той запазел част от тях и ги посадял на подходящо място, следващото лято нямало да му се налага да обикаля надалеч и да търси това диво растение. Достатъчно било да се установи близо до засятото място и да чака реколтата. Така човекът от прост събирач се превърнал в земеделец, започнал да строи постоянни жилища и да живее в селища. Появили се първите градове.

Един от тях — Урук, в днешен Ирак — бил построен върху тогавашната блатиста, обрасла с тръстики делта на реките Тигър и Ефрат. Сега там е пустиня. Градът имал сложно устройство. Жителите му обработвали полята наоколо и отглеждали стада овце и кози. Те изработвали и глинени съдове, парчета 6т които все още се срещат в изобилие по тези места. А в центъра на града те построили изкуствено възвишение от печени глинени тухли, свързани посредством пластове от преплетена тръстика. Улегналият живот, който водели жителите на Урук, им дал възможност да направят още една решаваща крачка напред в начините за общуване. Племена, които непрекъснато скитат, са принудени да свеждат имуществото си до минимум. Но хората, които имат свой дом, могат да си позволят да трупат всевъзможни предмети. Сред останките на една постройка в Урук е намерена малка глинена плочка, покрита с резки. Това е най-древният писмен паметник, открит досега. Той все още не е разчетен, но, изглежда, е опис на хранителни запаси. Формата на знаците вероятно е свързана с външния вид на предметите, които са обозначени с тях. Но това съвсем не е опит за реалистично изображение. Знаците са прости и схематични, но хората, за които са били предназначени, несъмнено са разбирали смисъла им.

Изпичането на тази плочка е било повратен момент в хода на еволюцията. Сега човекът можел да предава информация на други хора, без значение дали е в пряк контакт с тях, или не, а дори и след смъртта си. Останалите хора, независимо от местонахождението си, а също и неродените още поколения можели вече да научат за неговите постижения и неуспехи, прозрения и гениални открития. При добро желание те можели да отсеят незначителните факти ида извлекат полезните и мъдри знания.

И други общества в други части на света — в долината на Нил, в джунглите на Централна Америка и в равнините на Китай — направили същата крачка. Схематичните изображения на предметите се опростили и придобили нови значения. На принципа на ребуса, те можели да означават не цели думи, а поредица от звукове. А хората, живеещи по Източното Средиземноморие, създали цялостна система от знаци, с които обозначавали върху камък, глина или хартия всеки звук от своята реч.

С това започнали революционните изменения, до които довела новата възможност за обмяна на натрупания опит и разпространяване на знанията. Преди около хиляда години китайците направили още една крачка напред, като изобретили механичен способ за масово възпроизвеждане на тези знаци. Макар и много по-късно, европеецът Гутенберг, независимо от тях, изобретил книгопечатането с помощта на набиране на букви. Днешните библиотеки — наследници на глинените плочки — могат да се разглеждат като някакъв гигантски обществен мозък, побиращ невъобразимо повече информация, отколкото може да запамети мозъкът на отделния човек. Нещо повече, можем да ги разглеждаме като извънтелесна ДНК, която допълва генетичното ни наследство и играе не по-маловажна роля в определяне на поведението ни, отколкото хромозомите играят при определяне на физическите белези на тялото ни. Именно тази натрупана мъдрост ни е помогнала в края на краищата да станем независими от суровите изисквания на околната среда. Всичките ни познания за обработването на земята и за механичните приспособления, в областта на медицината и инженерството, математиката и овладяването на Космоса се опират върху натрупания опит на поколенията. Откъснат от съвременните библиотеки и от всичко, въплътено в тях, изолиран на някой необитаем остров, всеки от нас бързо би се превърнал в примитивен ловец и събирач. Стремежът на човека към общуване, към предаване и получаване на информация има такова решаващо значение за преуспяването му като биологичен вид, както плавника за рибата и перото за птицата. В общуването си ние не се ограничаваме само с познатите си, нито дори и сцялото свое поколение. Археолозите полагат усилия да разшифроват глинените плочки, открити с толкова труд сред развалините на древния Урук и други някогашни градове, с надеждата, че в незапомнени времена на някоя от тях някой незнаен човек е записал нещо по-важно, отколкото тщеславното родословие на някой вожд или цар или пък списък на дрехите, дадени за пране. В нашите собствени градове се срещат високопоставени хора, които оставят послания към идните поколения, като ги погребват в стоманени цилиндри, достатъчно здрави, за да оцелеят дори и при ядрена катастрофа. А учените, убедени в това, че най-съвършеният от всички езици е математиката, избират една всеобща истина, която според тях ще си остане неизменна за вечни времена, а именно формулата на дължината на светлинната вълна, и я изпращат към другите галактики от Млечния път, за да оповестят, че след три милиарда години еволюция на нашата планета се е появило същество, създало свой собствен начин за натрупване и предаване на опита си от поколение на поколение.

Последната глава беше посветена на един-единствен биологичен вид — човека. Това може да създаде впечатлението, че човекът е крайният продукт, венецът на еволюцията и че всички тези милиони години развитие са имали само една цел — да доведат до създаването му. Подобно гледище не е подкрепено с каквито и да било научни доказателства. Нямаме основание да смятаме, че ще останем вечно на Земята — така както, не са били вечни и динозаврите. Сред растенията и птиците, насекомите и бозайниците еволюцията продължава. И нищо чудно, ако някога по някаква причина човекът изчезне от лицето на Земята, да се намери някое скромно, незабележимо същество, което да се развие в нова форма, способна да заеме нашето място.

Все пак, макар и отричането на това, че заемаме някакво привилегировано място в природния свят, да е подобаващо скромно от гледна точка на вечността, ние не бива да го превръщаме в предлог за отбягване на отговорността, която носим. До днес никой друг биологичен вид не е имал такава всеобхватна власт над живата и мъртвата природа, каквата имаме ние сега. А това, независимо дали го желаем, или не, е свързано с огромна отговорност. Днес в нашите ръце се намира не само собственото ни бъдеще, но и бъдещето на всички останали живи същества, с които живеем заедно на Земята.