Детското страдание вчера и днес

(есе)
Има различни видове детско страдание. Някой страдат заради мизерията и нищетата, в която живеят, от това, че нямат пари за хляб и че могат само да гледат през прозорците на лъскавите витрини – да гледат и да страдат за съдбата, отредена им от жестокия живот, за пропиляното детство. Други недоволстват, разглезени от прекалената задоволеност, породена от обичта на техните родители. Но те не осъзнават какви щастливци са всъщност.

Всяко дете има нужда от прегръдка, нежна милувка, любов.Но в този студен и мрачен свят, малко са хората, които биха му ги дали.В забързаното ежедневие ние често подминаваме премръзналите,гладни и самотни деца, без да забележим страданието и болката в техните очи.Ала независимо от това, те са част от великото тайнство, наречено живот. И въпреки бедността и отчаянието им, ако минавайки покрай тях ги дарим с една простичка усмивка, ще стоплим сърцата им, ще направим живота им по – добър.

И днес, както и в миналото, децата страдат. Въпреки стремежа към по – добро, болката в сърцата е същата, чувството за безпомощност пак е онова, което и преди е спохождало детската душевност.Къде са мечтите и надеждите на това невинно същество?Къде са безгрижните смехове и игри?За много деца и в миналото и днес, щастливото детство си остава една недостижима мечта. В невинните им очи винаги ще се чете умора и измъченост, неприсъща за едно невръстно дете.За тази съдба говори и Смирненски в своите творби. Много силни и емоционални, те рисуват картините на страданието пред очите и съзнанието ни. Показват ни, че първо трябва да се погрижим децата да растат щастливи и обичани и може би чак тогава ще можем да изградим едно хуманно общество, в което няма страдащи и самотни деца. Нужно е да се вслушаме в призивите на поетите ,да помогнем на изоставените от съдбата деца, защото бъдещето принадлежи на тях.

Няма да забравя как един ден на сметището видях две момченца, които търсеха някое желязо, което да предадат и да изкарат парички за хляб. Разказаха ми, че идват тук всеки ден, защото майка им ги праща да припечелят някои лев за храна на семейството.Родителите им не работят, а баща им по цял ден не се прибира от кръчмата.

Като видяха, че със семейството ми имаме работа, веднага бодро и живо се втурнаха да ни помогнат, без да желаят отплата.

Повече не ги видях, ала ясните им детски очи завинаги ще останат в съзнанието ми.

Най – страшно е страданието на гладното дете, жадуващо за късче хляб.Най – тежка е мъката ни по неизлечимо болното, чиито очи уплашено се взират, търсейки помощ.Най – мъчителна е болката, когато едно невръстно създание изгуби своите близки…