Димитър Димов тютюн

Лила въздъхна отново. Раздвоението й ставаше все по-дълбоко. Вятърът бе утихнал, но студът се засили. Над града се спускаше бавно прозрачна мъгла. Невидимите й капчици образуваха около уличните лампи светли кръгове с цветове на дъгата. Върху чистата белота на снега сенките се очертаваха остро, сякаш падаха върху екран, и в тая острота имаше някаква пуста и ледена тъга, която навяваше безнадеждност. Краката и ръцете на Лила бяха вкочанели от студ. Тревогата, слабата храна и оскъдицата на дрехи, от която страдаше винаги, я караха да гледа на зимата като на най-противния сезон. "Веднъж да дойде пролет!..." - помисли тя с неясен копнеж, откъсвайки се за миг от въпросите, които притискаха съзнанието й.

Тя направи опит да се стопли, като тръгна по-бързо, но се подхлъзна и без малко щеше да падне. Пътят й минаваше през един от заможните квартали на града. Прозорците на новите къщи светеха с меки топли светлини. Зад дантелените пердета прозираха уютно наредени стаи, с бюфети, с картини, с големи оранжеви или зеленикави абажури, под които добре облечени жени четяха на топло книги или делови мъже разгръщаха вечерния вестник. От тия прозорци долитаха задушено безгрижни смехове, познатият глас на говорителя по радиото, звуци от танцова музика. Голям камион изсипваше наведнъж шест тона едри лъскави въглища пред къщата, в която живееше районният експерт на "Бяло море". Млада жена с воалетка, кожено палто и високи шушони се връщаше от пазар, а след нея вървеше слугинята й, която носеше претъпкани мрежи с масло и хайвер за сандвичи, с орехи, захар и шоколад за утрешната торта.

Жената и въглищата накараха Лила да почувствува отново варварската мизерия, в която тънеше светът на работниците. Студът й се стори по-остър, бедността по-горчива, неправдата по-унизителна. Мъглата я пронизваше, повдигаше й се от соленото парче паламуд, което бе изяла на обед. Спестените пари в къщи едва щяха да стигнат за още няколко седмици, а после идеше мъчителната просия за каква да е работа. Работниците - а заедно с тях и Лила - си оставаха трагично сами!... Лукан имаше право!... Партията не трябваше да оставя пътя, който бе следвала досега - път на сурова, непримирима и безмилостна борба!... Нямаше нужда от широки платформи, от сложни компромиси, от подозрителни съюзници!... Нямаше нужда от интелигенти като Павел, Стефан и Макс, като възрастния другар от градския комитет, които искаха да поведат партията по пътя на опортюнизма, да разхлабят дисциплината й, да разрушат единството й...

Тъй разсъждаваше Лила, свита от студ, като вървеше из светлините и сенките на мразовитата вечер. Сега мислите й бликаха от студа, който измъчваше лошо облеченото й тяло, от соленото парче паламуд, което я накара да пие цял следобед вода, от едрите лъскави въглища на тютюневия експерт и ситостта на жената, която видя преди малко. Чувствата й отразяваха само неправдата в света. Тя не съзнаваше, че борбата срещу тази неправда трябваше да се води едновременно с много средства н по различни начини, трябваше да бъде далече по-широка, гъвкава и разнообразна, отколкото заповядваха схемите на Лукан.

Лила излезе на пазарната улица и тръгна към железарската работилничка на вуйчо си. Еврейските дюкянчета наоколо бяха затворени и тъмни, но самата работилничка светеше още. Лила отвори вратата и надникна вътре. Чираците и вуйчо й си бяха отишли. Работилничката представляваше дълго, тясно помещение, по чиито стени висяха инструменти. В дъното му, клекнал до един бойлер, работеше Шишко.

- Татко, оставаш ли? - попита Лила.

- Трябва да остана!... Искам да поправя тая пущина!... Влез де!

Лила затвори вратата след себе си.

- Какво?... Свърши ли? - рече той тихо.

- Всичко е наред... Арестуваната другарка е била освободена в София.

- Ох, слава богу!... - въздъхна Шишко. - Стопих се, да ти кажа!... Много се тревожих тоя месец.

- Не може инак - тихо отвърна Лила, а после добави високо: - Тогава ще си отида сама?

- Върви! - Шишко клекна отново до бойлера и почна да го оглежда. - Слушай!... - сети се той изведнъж. - Булката на Симеон ражда и майка ти отиде да бабува... В къщи няма никой.

- Знам - рече Лила.

- Запали си печката!... Има ли въглища?

- Има, но мислех да ги занеса на Симеонови.

- Ти не се грижи за Симеонови!... Блаже трябва да им е купил вече. Запали печката и си чети на топло. Утре ще взема пари от бойлера и ще докарам още сто кила.

Лила пак се накани да си върви, но Шишко я спря отново:

- Слушай!... От паламуда не яж!... Отровен бил, казват... Все при нас ще докарат мършата... Бакалинът го купил тайно, за да печели, и ветеринарният му съставил акт.

- Ще го хвърля.

Лила излезе от работилничката и се отправи към къщи. Мъглата се бе сгъстила леко. Пазарният ден замираше в осветените кръчми на хановете, където пийнали селяни свиреха на гайди и тамбури. От оборите, в които беше разпрегнат добитъкът, излизаше топла, влажна миризма на сено и говежди тор. Тъмните, плътно затворени еврейски дюкянчета се спотайваха мълчаливо, а над тях кротко, но някак безсмислено мъждукаше животът на собствениците им. Дребните еврейски занаятчии в чаршията строяха къщите си така, щото първият етаж да служи за работилничка, а вторият - за жилище. Зад прозорците на тези жилища животуваха плесенясали души, от които понякога се откъсваха смело млади ремсисти.

Тя отмина чаршията и навлезе в уличките на работническия квартал. Повечето от ниските, схлупени къщици бяха тъмни. Работниците си лягаха рано, за да пестят въглища. Над реката висеше гъста мъгла, а в ледената тишина отекваха глухо удари на брадва. Някой цепеше дърва. Когато Лила зави по уличката, в която се намираше тяхната къща, видя внезапно силуета на висок мъж. Той се беше спрял точно пред къщата им и фигурата му се очертаваше ясно върху млечнобелия фон на мъглата, осветена от уличната лампа. Непознатият носеше мека шапка и модно, стегнато в талията палто. "Дългия" - помисли Лила с гняв. Тя постоя няколко минути с разтуптяно от уплаха сърце, после се окопити и влезе в двора на съседите, като се притули зад бараката им. До ушите й долетяха звънливи удари - непознатият чукаше върху стъклото на прозореца. Той повтори това няколко пъти н като не получи отговор, тръгна по улицата. Стъпките му върху заледената почва се чуваха все по-ясно. Той щеше да мине покрай бараката, зад която се беше притаила Лила. Когато мина, тя го позна. Бе Павел. И тогава, без да иска, извика името му с тих, сподавен от вълнение глас.

Павел извърна веднага лицето си към направлението, от което чу гласа й. Лила излезе пред него и го попита:

- Какво търсиш тук?

- Исках да те видя.

Двамата стиснаха несъзнателно ръцете си. Но тя овладя вълнението си първа и рече враждебно:

- За какво да ме видиш?... Нали съм глупачка, която не разбира нищо?

- Нека влезем у вас!...

- В къщи няма никой - студено отказа тя.

- Именно за това - настоя той. Докато Лила отключваше вратата, той произнесе глухо, с нисък, отпаднал глас:

- Мене ме изключиха от партията. Знаеш ли? А тя отговори:

- Знам.

Но след малко той съзна, че всичко у нея беше действително - от бледорусия акварелен оттенък на красотата й до тази острота, с която умът и волята й можеха да наранят човека. Тя бе коленичила до печката и раздухваше съчките, а тлеещата жар багреше изопнатите черти на лицето й с червеникаво сияние, под което косата й добиваше вид на гъсти снопове от металнозлатисти нишки. В хубавия й гръб, в яките рамене и заоблените й бедра имаше някаква сила, която го привличаше неотразимо и запълваше пустотата в душата му с такова вълнение, щото той отново почувствува, че бе направил най-разумното нещо, като дойде при нея.

Лумнаха пламъци и печката забумтя. Лила се изправи. Той очакваше да открие върху лицето й вълнението, което изпитваше сам, но видя само изопнатите й устни и две хладни очи, които го гледаха изпитателно. Трепетът, с който стисна ръката му в първия момент, беше изчезнал. Той се сети горчиво, че между двамата съществуваше стена, която ги разделяше, и че тази стена се издигаше не вече върху разногласията им за партийния курс, а върху обстоятелството, че беше изключен от партията.

Лила седна до масата, на другия стол срещу него.

- Днес ли пристигна? - попита тя равнодушно.

- Да - отговори той. - На обед.

- Срещна ли се с другарите?

- Говорих с Ешкенази и няколко души от градския комитет... - Той се ядоса внезапно: - Какво?... Правиш анкета дали не се опитвам да разцепя градския комитет ли?

- Не, не смятам, че можеш да постигнеш това!... - Тя се усмихна с присвити очи и показа веднага острието на своята непримиримост. - Засега ти стига изключването... Но ако видим дори опит да разрушаваш единството, тогава ще постъпим с тебе безмилостно.

- Какво ще направите? - попита той злобно.

- Знаеш много добре.

- Ще бъде забавно, ако Лукан влезе в ролята на мъничък Робеспиер!... - рече той, като се изсмя презрително. - Но кажете му, че няма да успее... По-голямата част от хората в Централния комитет са умни и скоро ще видят истината...

- Значи, ти... ще продължиш?

Тя пое въздух и го погледна косо. Клепачите й се присвиха още по-силно, а зад ресниците им се запали студен и тъжен гняв.

- Не, няма да продължа!... - избухна той, като удари по масата. - Не от страх пред вас, не за да чакам прошката ви!... Ще мълча само защото не искам да внасям преди стачката раздвоение в честните души на работниците, само защото съм сигурен, че Коминтерна и Задграничното бюро ще излязат с решения, които ще ви накарат да дойдете на себе си... А докато стане това, прогонвайте всеки, който иска да работи с нас, тикайте работниците под стражарските бичове, обещавайте им да заемете складовете с голи ръце... Беснейте, докато работниците загубят вяра във вас, докато ви отрекат напълно, докато сами най-носле съзнаете, че се държите като самомнителни глупци... най-съкровеното желание на врага е работниците да имат водачи като вас!...

- Не викай!... - хладно предупреди тя, като погледна към прозореца.

А после опря лакти върху масата и закри лице с дланите си. Думите на Павел я разстройваха. В цялото му пламенно същество прозираха искреност, болка и гняв, които един студен враг на партията не можеше да прояви. Горчивината на тъмните му очи я пронизваше. Всичко, което изрече, съдържаше някаква страшна и жестока истина, която се разбираше вече от самата Лила, от Макс, от Стефан, от възрастния другар в градския комитет и може би от десетки, стотици работници... Ала стори й се, че тази истина щеше да стане още по-страшна, ако се подложеше на всекидневно обсъждане, ако предизвикаше разногласия и спорове, ако почнеше да руши единството на партията в низините. В душата на Лила настъпи отново хаос и раздвоение.

- Всичко това е без значение!... - произнесе той в настъпилото мълчание.

- Кое? - попита тя безпомощно.

- Вашите глупости, които ще бъдат отречени от историята... Партията върви напред и нищо не може да спре развитието й... Ще дойде ден, когато вие ще съзнаете грешките си и аз отново ще вляза в нея.

- Добре!... - Върху лицето на Лила трепна неуверена и тъжна усмивка. - Ти трябва да чакаш този ден н да не действуваш сега срещу единството й.

Той продължаваше да я гледа горчиво, изпитвайки въздействието на силата, с която тялото и душата й го привличаха. Тя бе жена, но в израза й имаше нещо момчешко и невинно, бе зряла, но този израз беше юношески и непокварен. В русата коса, в светлите очи, в бледия оттенък на кожата й имаше някаква студена изопнатост, която очистваше лицето й от всичко чувствено и така оставяше в него само израза на ума и волята. Стори му се, че не бе виждал лице с по-красива и хладна заостреност на чертите, жена с по-голяма способност да заповядва над себе си.

- Лила!... - произнесе той внезапно. - Въпреки всичко аз те обичам.

- Това не е много важно сега - отговори тя, като трепна леко.

- Искаш ли да станеш моя жена? - неочаквано продължи той с равен, проникващ глас, който я разстрои още по-силно.

- Какво казваш? - попита тя, като се намръщи и така успя да скрие вълнението си.

- Да се венчаем тия дни!...

Тя съзна, че всичко това му беше дошло внезапно на ум под влияние на състоянието, в което се намираше. Думите му сякаш проникнаха в нея, раздрусаха мисълта й, запалиха въображението й. Стори й се за миг, че пред нея стоеше осъществена мечтата, за която през часовете на самотност копнееше цялото й същество на жена, на кротко и любещо момиче. И макар никога досега да не бе мислила определено за това, тя си представи малко домакинство, приятно наредена стаичка и маса, сложена за вечеря, на която сядаше Павел, държейки в скута си някакво капризно, ала безкрайно мило същество, на което храната трябваше да се дава с лъжичка. Но това видение, мъчително и недостижимо, се задържа в съзнанието й само една секунда. Миг след това тя се видя отново секретарка на ремса и членка на градския комитет, зад която стояха хиляди тютюноработници. Може би никога - тя го виждаше и се беше примирила вече с това, - никога тя нямаше да има време за свое семейство и свое дете, защото бе обрекла живота си да се бори за щастието на другите. Ала думите на Павел успяха да наранят душата й, събуждаха и разпалваха жаждата й за щастие. Сълзите почнаха да се търкалят по бузите й, а гласът й молеше отчаяно:

- Мълчи!... Остави ме!... Иди си веднага!

Той стана и тръгна към нея. Лила се изправи бързо, сякаш се готвеше за самоотбрана. Рязкото й движение му подсказа колко дълбока бе станал-а пропастта, която ги разделяше. Но все пак той успя да я прегърне. В продължение на няколко секунди, изпитвайки щастие, горест и мъка, тя отговаряше несъзнателно на целувките му. А после сред хаоса от мисли и чувства, които бушуваха в съзнанието й, Лила стана отново господарка на волята си.

- Остави ме!... - рече тя, като се отскубна с бързо и силно движение.

- Лила!... Лила!... - повтаряше той.

- Искаш да удавиш и мене в своето блато, нали!... Искаш да дезертирам и аз от партията, от работата, от дълга си!...

- Лила!... След шест месеца... след една година всичко... целият курс на партията ще се промени...

Той я улови за ръцете и привлече отново към себе си, но тя изхриптя диво:

- Остави ме!... Нищо вече не може да съществува между нас!... Ти си вън от партията!...

Викът й, задушен, грозен и суров, го накара да я пусне веднага.

- Върви си!... - грубо заповяда тя.

Той остана за миг втренчен неподвижно пред себе си. Лицето му доби постепенно студен, безстрастен израз. После той облече бавно палтото си и без да каже ни дума, излезе от вратата.

Лила се хвърли на одъра и заплака горчиво. За пръв и последен път в живота си тя плачеше от любов.

IX глава

Синкаво- белите ледени цветя по стъклата на прозореца станаха розови, след това избледняха отново, но добиха по- ярки очертания и блеснаха ослепително, когато слънцето изгря. Ясното зимно утро надникна бавно в стаята на барон Лихтенфелд.

Не можеше да се каже, че тази стая и въобще вилата бяха достойни за един Лихтенфелд. Но те се оказаха предостатъчни за Фон Гайер и Прайбиш, които гледаха преди всичко работата, после удобствата и съвсем не държеха на естетиката. Просташкият гардероб, леглото и нощното шкафче приличаха на мебелите в евтин хотел. Подът беше постлан с линолеум на ярки квадрати, а върху невероятно глупавия светлозелен фон на стените се мъдреше портретът на царя. Грозната тухлена печка бумтеше весело и сякаш се присмиваше на лошото настроение на барона.

Лихтенфелд се протегна сънливо под юргана, чието жълто атлазено лице не беше ослепително чисто. Юрганите във вилата дразнеха барона най- много. Дори понякога му се струваше, че от тях лъхаше тънка и противна миризма на пот, която плебейското обоняние на Прайбиш не можеше да долови. Фон Гайер обаче сигурно я долавяше, но не желаеше да й обръща внимание. Лихтенфелд се възмущаваше още от далечината и наема на вилата. Собственикът й - някакъв алчен и мазен депутат, който говореше немски - бе поискал сума, с която можеше да се прекара цял месец в Ривиерата. Но Фон Гайер се съгласи да я плати без възражение.

За да пропъди лошото настроение, чийто първоизточник си оставаше трудът - тежкият, еднообразен и отегчителен труд, към който го принуждаваше Фон Гайер, - Лихтенфелд почна да мисли за лов на мечки. Всяка сутрин, откакто беше паднал снегът, баронът се отдаваше на сладостни мечти за ловна мечки. Дали и в тая планина нямаше мечки? Не, всички казваха, че няма. Но в България положително имаше от тия чудесни зверове. Само че трябваше да се отиде по страшно лоши пътища до Рила или Родопите. Кршиванек разправяше как българските селяни ловели мечките по особен начин - само с въже и нож. Лихтенфелд си представяше вековната и тиха гора с дълбок сняг и ледени висулки по боровете и българина, който вкарва плътно омотаната си с въже ръка в леговището на звяра - така разправяше Кршиванек, - докато самият Лихтенфелд, възбуден до пароксизъм от ловджийската страст, стои няколко крачки по- назад с пръст на спусъка на пушката си. Да, чудно нещо би било да вземе човек участие в такъв лов на мечки!... Ала всичко това се струваше на Лихтенфелд чиста измислица. Или пък може би му харесваше тъкмо защото беше измислица.

След като помечта за мечките, Лихтенфелд се замисли дълбоко за кучето си, после за пушките си, после за една каса с избрани френски вина, после за жените в България и на последно място - за работата. Беше горчив, но верен факт: един Лихтенфелд трябваше да работи. Това се дължеше на цяла редица обществени причини, настъпили след Първата световна война, и на цял куп приключения с киноартистки, преживени от Лихтенфелд в Ривиерата. При това той трябваше да се залови с една съвсем долна и унизителна работа - да стане шеф на експортното и ревизионно бюро на Немския папирусен концерн в България. Той трябваше да я приеме, едно, защото липсата на пари ставаше вече непоносима, и второ, защото по тоя начин, макар и насила, приобщаваше личността си към труда на милиони германци за величието на Райха. Но колко тежка му се струваше тази работа!

Само патриций, превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден. Фон Гайер проучваше целия стопански живот на България. Проучваше го бавно, методично, всестранно и изчерпателно, с търпението на истински германец, с точността и усърдието на побъркан учен. Фон Гайер приличаше на сметачна машина, а Лихтенфелд беше просто клавиш в тази машина. Но тъкмо защото беше само клавиш, а не нещо повече, Фон Гайер го удряше немилостиво и постоянно. И на Лихтенфелд се струваше, че щеше да полудее от ударите. Работата му се състоеше да прави извадки и резюмета от все нови и нови статистически годишници, от все нови и нови доклади и преписки от доклади, които търговските аташета изпращаха от легацията. Впрочем същата работа, но без да протестира, изпълняваше и Прайбиш.

Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер изискваше неумолимо работата да почва в девет. Лихтенфелд се прозина лениво, изпуши една цигара, за да се разсъни напълно, после ритна гневно омразния юрган и стана от леглото си.

Той беше висок, мършав и рус. Имаше малка глава с горчиво кисело лице и очи, които гледаха винаги някак обидено. Той отиде в банята и когато се върна от нея, обръснат и свеж, направи си фрикция с одеколон и облече ново бельо, което сменяше през ден.

След малко той влезе в трапезарията. На масата беше сложена закуска: кафе, мляко, кифли и варени яйца. Прайбиш седеше до печката и четеше "Dіe Woche", след като се бе върнал от всекидневната си разходка до селото. Фон Гайер щеше да влезе както винаги точно в осем и половина.

Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в джобовете. Утрото сияеше в слънчев блясък и ледена синевина. Равното поле беше покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на "Александър Невски". Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни планини - царството на мечките. Понеже не се вълнуваше никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. До чешмата, полугол до пояс, се разтриваше със сняг Фон Гайер.

- Този е луд!... - каза Ляхтенфелд. Ако заболее от пневмония, ще бъде цяло щастие за Немския папиросен концерн, но не по- малко и за нас.

- Нищо няма да му стане - с известна гордост отвърна Прайбиш, като повдигна очи от списанието.

Той беше нисък, добродушен шишко от селски произход и с особено удоволствие дочиташе статията, в която се разправяше как внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия.

- А аз твърдя, че ще пукне!... - рече баронът. - Такива падат изведнъж... Спомняте ли си Зайфелд?... Зайфелд се пъчеше като него, но умря от инфекция на кръвта при някаква хрема... Какво ще правим днес? - попита той внезапно.

- Днес?... - Прайбиш затвори списанието. - Ще работим като вчера.

- Но днес е събота!... - натъртено заяви Лихтенфелд. - Аз държа за края на седмицата. Предполагам, че ще ме поддържате и няма да мигате като новобранец, когато му кажа това.

- Ще му го кажете ли? - попита Прайбиш с известно съмнение.

Той знаеше, че в последния момент смелостта на барона пред Фон Гайер се изпаряваше винаги.

- Разбира се!... - иронично отвърна Лихтенфелд. - Понеже ни третира като обикновени чиновници, ние ще го заставим да спазва работното време.

Лихтенфелд намекна това преди всичко с оглед към себе си. Той беше напълно убеден, че службата му - поне неговата- трябваше да бъде чисто представителна, т. е. почти дипломатическа. С техническата страна на въпросите, преглед на мостри, изчисления и разни други гадости трябваше да се занимава само Прайбиш.

- Грешите!... - възрази Прайбиш. - Ние сме негови съветници.

- Съветници ли?... - Баронът се обърна с ръце в джобовете и погледна сърдито тлъстичкото лице на Прайбиш. - Само обикновени секретари!... Той взема решенията сам.

- Нищо подобно!... - Експертът сви дебелите си бърни и неодобрително тръсна глава. Педантичното му чувство за дисциплина се раздразни от своеволието, с което баронът тълкуваше нещата с цел да злепостави Фон Гайер. - Ако говорите за Кршиванек, решението зависи от трима ни.

- Слушайте, Прайбиш!... - Лихтенфелд седна на масата.

- До гуша ми дойде от препирни с кого да работим и с кого не... Защо не харесвате Кршиванек?

Умните плебейски очици на Прайбиш погледнаха барона учудено.

- Защото няма да върши работа... Никакви политически връзки, тепърва ще създава организация, слаба техническа опитност... И най- сетне сведенията за миналото му са лоши. Какво искате още?