Димитър Димов тютюн

Най-сетне, точно в девет часа, Лила чу бързи стъпки по двора. Някой дойде пред вратата и след късо колебание почука. Напрежението на Лила се превърна изведнъж в спокойна решителност. Тя излезе в прустчето и произнесе с известна досада:

- Кой чука?

- Тук ли живее бай Милан дърводелецът?... - попита един женски глас.

Гласът бе напевен и показваше сполучливо дяволито превземане и разглезеност,

- Той живееше в съседната къща, но се премести - тихо отговори Лила.

Тя отвори вратата и видя заснежена женска фигура с чадърче, барета и вехто палто.

- Не знаете ли къде живее сега? - Гласът на непознатата се промени и стана също тих. - Има писмо от брат му в Аржентина.

- Струва ми се, че работи около гарата - рече Лила.

Тя се дръпна назад. Непознатата влезе веднага без покана в прустчето, като изтърсваше снега от палтото си.

- Как се казвате? - полугласно попита Лила.

- Варвара - рече жената. - А вие?

- Роза - отговори Лила.

- Така!... Намерих къщата по голямата круша в двора.

- Това е единственото дърво в квартала - каза Лила.

Непознатата бързаше и отказа да свали палтото си. Тя бе около тридесетгодишна. Имаше приятно лице с високо чело и сиви блестящи очи. Погледът й обхвана стаичката изпитателно, сякаш бе недоволен от нея. Тя седна на малкото столче до печката и като триеше ръцете си, попита остро:

- Сама ли живеете тука?

- Не, с родителите си.

- Къде са те сега?

- Изпратих ги на гости, за да говорим спокойно.

- Членуват ли в партията?

- Да.

- Откакто ги помня.

Варвара махна с ръка, като че съжаляваше за всичко това.

- Един агент ме забеляза в момента, когато излизах от хотела - обясни тя. - Познавам го от София.. Висок, с подпухнало лице и светли очи.

- Сещам се кой е... Викат му Дългия. Проследи ли ви?

- Не можа... Успях да се отскубна от него в тълпата на главната улица... Най-добре е да не се връщам р хотела, макар че куфарчето ми остана там.

- А легитимацията ви?

- Взех я със себе си.

- Тогава ще нощувате у нас.

- Това ще бъде най-голямата глупост!... Допускате ли, че полицията не знае у кого да ме търси? Напротив, трябва да си вървя веднага. Разполагаме само с няколко минути... Слушайте сега!... Предавам ви съобщения на областния комитет!...

Варвара млъкна за миг, сякаш да събере мислите си, и продължи с нисък, но отчетлив глас:

- Първо. По решение на Централния комитет, потвърдено от Политбюро, другарят Павел Морев се изключва завинаги от партията... Мотивите за това са отказът му да се съобразява с решенията на Централния комитет и подривната му дейност в редовете на партията... Второ. Областният комитет нарежда да се отстранят другарите Стефан Морев и Макс Ешкенази от партийна работа между работниците в тютюневите складове и да им се възложи организирането и ръководството на партийни ядки по селата в околията... Трето. Областният комитет напомня на всички другари да бдят за морално-политическото единство на партията и да отстраняват веднага от средата си ония членове, които са надъхани от опортюнизма на Павел Морев и не зачитат общите решения...

Варвара млъкна. Лила слушаше зашеметена. Думите на Варвара шибаха съзнанието й като камшик.

- Това е всичко!... - рече Варвара. - Запомнихте ли го?

- Да.

Гласът на Лила бе глух.

Лила повтори механично съобщението.

- Така.

- Мога ли да задам един въпрос? - дрезгаво попита Лила.

- В какво се състои опортюнизмът и подривната дейност на Павел Морев?

- Областният комитет взе решение да се прекратят обсъжданията по този въпрос... Сега са необходими действия, а не спорове.

Варвара стана бързо от столчето. Тя проявяваше вече признаци на нервност и страх от полицията.

Лила замълча тъжно. Варвара не й даде време да мисли и почна да уговаря датата, мястото и паролата за следващата явка. Установиха да дойде Йосиф, тъй като повторното идване на Варвара в града ставаше вече много опасно. А местните агенти не познаваха още Йосиф.

В това време някой почука на прозорчето. Дъхът на Лила и Варвара пресекна. Двете се спогледаха побледнели. Чукането се повтори.

- Вижте кой е, дявол да го вземе!... - нервно изсъска Варвара.

Лила вдигна перденцето, отвори прозорчето и погледна навън. Лъхна я мразовит въздух. Отначало тя не видя нищо, но после изведнъж върху белотата на снега разпозна сянката на едно от хлапетата на съседите.

- Како Лило!... - тревожно произнесе хлапето. - Блокада!... Блокада на квартала!...

И веднага изтича да предупреди другите съседи.

Лила затвори прозорчето и погледна Варвара. Последната бе чула думите на хлапето и закопчаваше бързо палтото си.

- Дълбока ли е реката? - попита тя внезапно.

- Какво?... Да не мислите да я прегазите? - Лила я погледна трескаво.

- Нищо не мисля!... - сърдито извика Варвара. - Питам ви: дълбока ли е реката?

- Дълбока е, но при тополите има брод.

В следващия миг Варвара тичаше към вратата. Тя излезе от къщицата и хукна в снежната нощ като див, преследван звяр.

Лила постоя малко на двора.

До ушите й долетя познат от детинство шум, който сега я накара да почувствува тръпки на хладен ужас: това бе глъчка от бумтене на камионетки, от тропот на ботуши, от разбъркана врява на много гласове, които се заканваха, псуваха или протестираха. Без да обръща внимание на студа, Лила затаи дъх и се ослуша. Тишината в тази част на уморения и рано заспиващ работнически квартал бе пълна, но някъде в периферията му, в улиците, които водеха към центъра на града, към гарата или шосето за София, глъчката се засилваше. Вероятно и други долавяха вече това, защото прозорчетата на тъмните работнически жилища светваха едно по едно. Вратите се отваряха, по уличките прескачаха набързо облечени мъже и жени. Пробудените бързаха да предупредят заспалите и така по целия работнически квартал премина неспокойна тръпка от солидарно раздвижване срещу общия враг.

Лила се върна в стаичката, измъкна от сламениците десетина книги без заглавия на кориците и печатани на тънка оризова хартия, уви ги в пакет и ги зарови бързо в купчината въглища под сайванта на двора. Всичко това тя извърши със свито сърце, но хладнокръвно, без паника. После седна до печката, като остави вратата отключена, и почна да плете. Сега тя съзнаваше само едно: че настъпваше първото тежко изпитание в живота й. Тръпките на хладния ужас се засилиха. Лила го усещаше като нещо материално в гърдите, в ръцете и краката си. И това не бе ужас от смъртта, а от нещо друго, по-страшно от нея, което се олицетворяваше от студеното циментово помещение без прозорци в участъка на околийското управление, от грамадните хищни и костеливи ръце на агента с подпухналото лице.

Между това полицейският кордон се стесняваше и глъчката около него ставаше все по-силна. Пръв от съседите започна да протестира Блаже - работнически народен представител.

- Не ви е срам, господин инспекторе!... - развика се той. - Тероризирате гражданите посред нощ!...

- Я млъкни там!... - чу се гласът на полицейския инспектор.

- Няма да млъкна!... Аз съм народен представител и ще протестирам за своеволията ви.

- Още утре ще ти смъкнем тая фирма.

- Опитайте се, и ще видим!... Има обществено мнение и парламент!

- Какъв е тоя, дето вика?... - ядосано попита инспекторът.

- Кречетало, господин инспекторе!... Не го ли знаете? - рече един от стражарите. - Оставете го на мира.

- Аха, депутатът ли е?... - закани се инспекторът. - Има средства и за такива.

Но Блаже чу заканата му и под защитата на депутатската си неприкосновеност се развика още по-силно:

- Инспекторе!... Вие излагате полицията, пред гражданството с тия думи!... Не носите достойно пагоните си!... Позор!... Още утре ще искам уволнението ви!...

Лила слушаше разправията, продължаваше да плете и кимаше доволно при всеки сполучлив отговор на Блаже. Партията не го замесваше в нелегални истории, но използуваше ораторския му талант при всички възможни случаи. Срещу него се завеждаха дела за публична обида на властта, ала той успяваше да се измъкне от обвиненията благодарение на смелостта и остроумието си. Все още се намираха съдии, които решаваха дребните политически дела с оправдателна присъда и така поддържаха криво-ляво достойнството на Темида. В поведението на Блаже имаше ведра и окуражаваща смелост, която върна хладнокръвието на Лила. Дишането й стана равномерно, сърцето й се успокои, пръстите й престанаха да треперят. Положението й се стори опасно, но не безнадеждно. Може би Варвара щеше да се измъкне от блокадата!... Може би, ако я заловяха, нямаше да направи провал!...

Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него - тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.

- Кой живее тук? - попита някой от влезлите.

- Шишко - отговори цивилният агент.

Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше глупаво и Лила се засмя.

- Защо се смееш, Лило? - строго попита цивилният агент.

- Весело ми е - отговори Лила.

- Веднага познахме това - рече инспекторът. - Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.

- И пак не сте доволни от мене, инспекторе!... - Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. - Трудно може да ви се угоди.

- Хубава мома си, но умът ти не е в ред!... - поучително се намеси дебелият агент.

- Защо? - Лила продължаваше да плете невъзмутимо.

- Защото размътваш главите на работниците... Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.

- Дай си легитимацията! - грубо заповяда един от стражарите.

- Остави!... Познаваме я - махна с ръка инспекторът.

В стаичката влезе още един униформен полицай.

- В двора и бараката няма никого - доложи той.

- Добре. Продължавайте към реката! - заповяда инспекторът.

Той запали цигара и направи малък, подигравателен поклон.

- Довиждане, Лила!

- Довиждане, инспекторе!... - Лила се усмихна пак. - Този поздрав не звучи добре от устата на полицията!... Как да го приема?... Като закана или вежливост?

Инспекторът бе тръгнал вече към вратата, но се обърна и рече ухилено:

- Като вежливост, разбира се... Ти имаш съвсем лошо мнение за полицията.

- Простете, но грешката е ваша.

- Ще я поправим с общи усилия.

Инспекторът се разсмя високо и снизходително. Но когато излязоха навън, той се наведе над ухото на цивилния агент и прошепна:

- Видиш ли тази лисица?... Тя е най-умната и най-опасната от всички!... Ще кажеш на Дългия да не я изпуща от очи.

Когато човек произхожда от безимотно чиновническо семейство, но има лични качества и висше образование, може да му помогне само богата женитба. Схващайки добре това, полицейският инспектор посещаваше редовно чайовете с танци, които офицерите от местния гарнизон устройваха всяка събота във военния клуб. Той хранеше надежда - макар и много слаба - за дъщерята на първия адвокат в града, която бе съученичка на Мария от цариградския колеж и минаваше за най-добрата партия тук. И макар да бе известно на всички, че една възпитаница на аристократичен колеж не би се омъжила никога за полицейски чиновник, инспекторът бе забелязал известни признаци, които му позволяваха да се надява на противното.

Един съботен следобед - няколко дни след блокадата на работническия квартал - той излезе от къщи, но преди да отиде във военния клуб, се отби по работа в околийското управление. Той носеше парадната вечерна униформа, която обличаше за чайовете: тъмносиня куртка с малки сребърни пагончета, дълги панталони и късичка, елегантна шпага - символ на стегната и културна полиция. Току-що изкъпан, той лъхаше на одеколон и бе в добро настроение. След чая компанията, която дружеше с дъщерята на първия адвокат, щеше да отиде с шейна до ловния дом на червено вино и пържоли, а после се очертаваше приятното напрежение от покера в някоя ергенска квартира.

Инспекторът влезе в участъка, чийто коридор, осветен от слаба електрическа крушка, миришеше неприятно на пот, ботуши и карболова вода, с която дезинфекцираха арестантското помещение.

- Повикай Дългия!... - заповяда той на един стражар.

Инспекторът влезе в кабинета си, без да сваля ръкавиците и шинела си, седна зад бюрото и почна да си тананика модно танго. Въображението го понесе мислено с дъщерята на адвоката в ритъма на плавния танц. Тя имаше меко, тлъстичко тяло и му позволяваше да я притиска - един от признаците, които му даваха надежда.

След малко от коридора се чуха тежките стъпки па Дългия, върху когото инспекторът стоварваше неприятните задължения на службата си. От подпухналото лице на агента се разнесе воня на ракия и немити зъби.

- Пак си се напил като свиня!... - сърдито забеляза инспекторът. - Така не се води разпит!... Умът ти трябва да бъде бистър, да обхваща цялостното поведение на обвиняемия, да следи всяко колебание в отговорите му...

- Тогава разпитвайте вие!... - дръзко отговори агентът.

Мътните му зачервени очи се втренчиха мрачно в гладко избръснатия, напарфюмирай и приготвен за танци инспектор.

- Не възразявай! - гневно извика инспекторът. - Искаш повишение, а не можеш да се справиш с прости задачи... Какво става? - попита той след късо мълчание.

- Нищо. Мълчи като риба.

- Опита ли всичко?

- Опитах... Такива, ако не проговорят на втория ден, мълчат до края.

- Доведи я при мене. Агентът го погледна смутено.

- Не може да ходи - гузно призна той.

"Говедо - помисли инспекторът. - Пак ще ме изложи в съда." Той си спомни, че един от членовете на областния съд имаше нечисто, левичарско минало и задаваше неудобни въпроси.

Инспекторът не обичаше да бие. Нещо повече - той не обичаше дори да гледа бити, защото това придаваше някаква особена, горчиво-унизителна нотка на дружбата му с компанията от първенците в града. Той се мъчеше да заглуши тази нотка, като четеше книги, в конто учени икономисти и правоведи доказваха, че комунизмът е идеология на група измамници и авантюристи, които заблуждават нахално лековерните. И тогава той действително успяваше да се убеди, че не беше лакей в тази компания, а защитник на справедливостта и обществения ред. Сега той преодоля пак с известна трудност необходимостта да види бит човек и което бе по-неприятно - да разпитва смазана от изтезаване жена.

- Ела да отидем заедно при нея - рече той на агента.

Двамата слязоха в подземието на участъка, което се състоеше от две стаи. Едната служеше за склад на вехтории, а другата се използуваше за специални цели. Втората стая бе с циментов под и зазидани прозорци. В нея имаше само една маса, гол дъсчен одър и кофа с вода. Стаята бе осветена със силна електрическа крушка. На одъра, с посиняло лице, подути устни и разцепена от гумения бич вежда, лежеше като захвърлен пакет дребна жена. Жената стенеше тихо. Инспекторът видя всичко това и почувствува познатото неясно и горчиво усещане на унизеност.

- Вдигнете я! - заповяда инспекторът.

Агентът и стражарят, който бе влязъл след него, уловиха жената под мишниците. В момента, когато се докоснаха до нея, тя нададе див, пронизителен писък. Въпреки това те успяха да я изправят, като опряха гърба й в стената, но жената загуби равновесие и се строполи отново на одъра.

- Преструва се! - рече стражарят.

- Плисни я с вода! - заповяда инспекторът.

Стражарят изля върху главата на жената част от водата в кофата. Кичурите на косата й се слепиха в редки, жалки снопчета, в междините на които прозираше белезникавата кожа на черепа. Жената не мръдна. Агентът и стражарят я изправиха отново. Сега тя стоеше съвсем неподвижно, с отекли полузатворени клепачи и сякаш не дишаше. Инспекторът се наведе над нея. преодолявайки отвращението си към грозните подутини върху лицето й. Шията и бузите й бяха прошарени от моравочервени ивици.

- Тя е в безсъзнание!... - гневно изруга инспекторът. - Вие сте я пребили бе! - обърна се той към агента и стражаря.

Агентът и стражарят замигаха виновно и тъпо.

Инспекторът се наведе отново върху неподвижното лице на жената.

- Мисли му, ако се преструваш!... - рече той.

За да провери това, обзе го желание да я удари по лицето, но веднага съобрази, че щеше да изцапа ръкавицата си. От разцепената вежда на жената струеше кръв, която се стичаше по бузата й и образуваше влажни съсирени. Инспекторът направи безпомощна гримаса. Дългия наблюдаваше гнева му с ехидна усмивка

- Какво да я правим? - саркастично попита той

- Повикайте фелдшера! - заповяда инспекторът. Когато излязоха от подземието и се качиха горе, той добави:

- Утре ще я изпратите в София!... Нека там си блъскат главата с нея... И в писмото да се спомене, че е заловена при опит да избяга от блокадата на работническия квартал.

Инспекторът приближи ръкава на шинела до носа си и помисли с досада: "Вмирисах се на карбол!..."

Когато инспекторът влезе в клуба, танците вече бяха започнали. По паркета сред облак от синкав тютюнев дим се люлееха в бързо танго десетина двойки. Край стените на залата бяха наредени маси, около конто на плюшени канапета и кресла седяха и клюкарствуваха познати до втръсване компании. Офицерските дами обсъждаха роклите на момичетата, а младите подпоручици и поручици, на конто военният правилник забраняваше да се женят, преди да навършат известна възраст, се мъчеха да си съставят представа за имотното състояние на бащите им. В това отношение офицерските дами ги осведомяваха широко и, кой знае защо, се мъчеха да уязвят дъщерята на полковника, която бе красива, но бедна. Капелмайсторът, тантурест мъж с червено лице, бе успял да състави от музикантската команда ма пехотния полк нещо подобно на джаз, който имаше този недостатък, че свиреше тангата с темпо на марш, а ударните му инструменти биеха така оглушително, щото правеха невъзможен свойския разговор между танцуващите. Ниско остригани войници разнасяха по масите влажни бисквити и рядък, безвкусен чай, който момичетата си поръчваха, за да покажат своята скромност, докато кавалерите им предпочитаха да пият вино и ракия.

Инспекторът мина през залата, но поздрави само няколко души. Той беше хубавичък, строен и рус, със сини очи и приятни обноски, но въпреки това хората се отнасяха с него студено. Началникът на гарнизона, кой го бе дошъл на чая с жена си и дъщеря си, едва отвърна на поздрава му, а повечето от момичетата се направиха, че не го забелязват. На инспектора стана обидно и криво. Пак го обзе подозрението, че в дружбата с компанията, при която отиваше да седне, имаше нещо унизително. Гуляите на тази компания се плащаха от директора на склада, в който работеше Лила, от собственика на мелницата или от сина на бившия народен представител. Инспекторът се ползуваше от удоволствията на компанията им безплатно, като лакей, който след гуляите трябваше да заличава следите от безобразията й.

Той стигна до масата, на която седеше компанията му. Тук, както винаги, бе и дъщерята на адвоката. На инспектора се стори, че всички го посрещнаха небрежно и разсеяно като беден роднина, който се присламчва на масата им. Компанията се смееше шумно за нещо, което той не можа да разбере веднага. Това усещане бе потискащо и за да го разсее, инспекторът се загледа в танцуващите.

Красивата дъщеря на полковника танцуваше с един артилерийски капитан. Тя бе приятна, високичка, мургава, с червена рокля и карамфил в косата, но танцуваше отегчено и равнодушно. Протоколът и присъствието на полковника налагаха на офицерите да я канят поред, а тя - също по протокола - трябваше да танцува задължително като бар-дама с всеки от тях. Тя беше привлекателна и умна, но без голямо бъдеше, защото нямаше зестра. Приличаше на роза, която от дълго време излагат за продан в евтин цветарски магазин. Вероятно щеше да се омъжи за някой застаряващ майор, който щеше да получи вместо зестра връзките на баща й с военното министерство.

Докато инспекторът гледаше отегчено танцуващите,

компанията му продължи оживения си, прекъсван от

смехове разговор.

- Човек трябва да е побъркан от предразсъдъци глупак, ако при вида на това същество не предприеме нещо... - възбудено разправяше складовият директор. - Докато я наблюдавах от прозореца на кабинета си, струваше ми се, че виждам филмов вампир...

- Защо вампир? - попита дебелият като лоена топка собственик на мелницата.

- Защото, ако ви представя тази типеса облечена, както трябва, всички бихте изпопадали на гърба си.

- Говори по-правдиво!... - рече дъщерята на адвоката. - Родителите й сигурно са шопи от околните села.

- Това никак не ме интересува - заяви директорът. - Аз се бях отдал само на естетическо съзерцание... В лицето й имаше нещо момчешко и ъгловато... Тялото й беше тънко, стройно, високо, с прибран таз, с някаква очарователна заобленост на бедрата, които при ходенето пружинираха и сякаш танцуваха...

- Естет, а гледа бедрата... - рече синът на бившия народен представител, като изви очите си към директора и го посочи с палеца си.

- Как беше облечена? - попита дъщерята на адвоката.

- О, дрехите бяха наистина окаяни!... - скръбно призна директорът. - Представете си рокля или пуловер, които са стояли три години на тавана и още толкова под дъжд и слънце... А за бельото дори не посмях да помисля. Може би то се състоеше от грубо домашно платно с розови и синкави шарки, както в сватбения чеиз на баба ми, или изобщо липсваше...

- Как така липсваше?... - удиви се собственикът на мелницата. - Ти провери ли?

- Казах ви само, че за бельото не посмях да помисля - продължи директорът. - От страх да не си го представя жълтеникаво като ризата на Изабела, която се преобличала само след завръщането на мъжа си от поход... Но почти съм сигурен, че то съществуваше... Да, уверен съм, че съществуваше.

- Какъв ужас, ако не съществуваше... - рече дъщерята на адвоката. - Аз постепенно добивам представа за твоя филмов вампир... Вероятно от него се разнася благоухание на чесън и пот.

- Не, не забелязах такова нещо!... - увери директорът. - Ако имаше, щях да го усетя. Аз съм много чувствителен към миризмите... От нея се разнасяше просто дъх на сапун за пране... Честна дума... В тялото й имаше нещо първобитно и свежо.

- А, видяхте ли къде е била работата?... - извика дъщерята на адвоката.

- Къде? - сериозно попита директорът,

- В първобитното и свежото.

- Та що от това?

- Нищо... - каза дъщерята на адвоката. - Просто установявам факт, който не говори добре за състоянието ти.

- Аз не крия вече това! - откровено призна директорът.

Всички, с изключение на дъщерята на адвоката, прихнаха да се смеят. Нейната духовитост се състоеше в това да остава сериозна, когато другите се смееха.

Полковникът и възрастните дами, които седяха на масата му, извърнаха недоволно глави към компанията.

Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.

- Не вдигайте такъв шум... - смъмра тя кавалерите си. - Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.

- Омъжи се за мене - предложи директорът.

- След признанието, което направи ли? - невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.

Компанията отново избухна в смях.

Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.