Димитър Димов тютюн

- Има вълци!... Не ги ли чувате?

- Ти ще замръзнеш там, бе!... - рече Макс. - Ела при нас!

- Аз замръзнах вече - немощно отговори момчето. - И не мога да сляза сам... Помогнете!...

Стефан се приготви да скочи от двуколката, но Макс го задържа.

- Кой си ти, бе?... - сурово попита евреинът.

- Момчето на Стоичко Данкин от Средорек... Ей, Стефане!... Не ме ли познаваш?... Ротфроит!...

- Браво бе, малчуган!... - отвърна Стефан. - Познахте... Ти се казваше Стойне, нали?

- Същият!... - отговори момчето. - дето хвърлих позиви на първи май в учителската стая...

- Не дрънкай много какво Си вършил.

Стойне се раздвижи между клоните, но после изведнъж падна като труп от дървото и остана да лежи неподвижно върху снега. Макс и Стефан съзнаха веднага, че ръцете на момчето трябва да бяха вкочанели от студ.

Зловещото и далечно виене на вълците прозвуча отново, после заглъхна неочаквано. Свръхчувствителното им обоняние беше усетило плячката. Глутницата се приближаваше и вероятно преминаваше някаква гънка на местността. Нямаше време за губене. Стефан и Макс скочиха от двуколката и се затичаха бързо към падналото момче. Стoйне се мъчеше да се изправи, но вдървените му крака не можеха да го удържат. Той бе дребно, русо шестнадесетгодишно момче - най- бедното и диво селянче в гимназията, което Стефан беше опитомил и привлякъл в Комсомола с голям труд.

- Какво има бе, Стойне?

- Стефане, бягай!... Предадени сме!... - успя да издума момчето.

От силния студ лицето му беше посиняло. Носеше оръфано кожухче и скъсани цървули. За да защити по- добре ходилата си от студа, той бе омотал около тях парцали, стегнати с канап. Стефан и Макс почнаха да разтриват ръцете му.

- Говори тихо!... - рече Стефан. - Кажи какво се е случило!... Уплашил си се като заек... Горе главата, момчето ми!...Ротфронт!

- Ротфронт!... - немощно отвърна комсомолецът. Той направи усилие да свие вкочанясалата си ръка в юмрук, но не можа и само я повдигна във въздуха.

- Ха така!... - насърчи го Стефан. - Един комунист не трябва да се бои от нищо... Разправяй сега!

- От града пристигна камионетка с полицаи - задъхано почна момчето. - Арестуваха Цветана и сега ви чакат в засада около къщата й... Фитилчето е предупредил кмета по телефона, че отивате в Шишманово., а кметът веднага е съобщил в града.

- Откъде научи това?

- Иван, разсилният в общината, му каза... Чул всичко през вратата. Той е наш човек.

- Браво!А ти?...

- Аз бях отишъл в Шишманово да поискам малко брашно от другарите... Когато научих за полицията, тръгнах веднага назад и малко по малко стигнах дотук... После чух вълците и се качих на дървото да ви чакам... добре, че е студено... Инак полицаите щяха да тръгнат с камионетката да ви пресрещнат на шосето.

Макс и Стефан се погледнаха мълчаливо.

- Остави го на мене- сухо произнесе Стефан.

Евреинът поклати глава отрицателно.

- В никакъв случай!... - каза той. - Нямаме право без партиен съд.

Двамата поведоха премръзналия Стойне към двуколката. Сега воят на вълците бе станал съвсем близък, а конят цвилеше и подскачаше непрекъснато. Фитилчето правеше големи усилия да го задьржи. Само мисълта, че не носеше оръжие и вълците можеха да настигнат двуколката, го спираше да не изостави другарите си и препусне надолу сам.

- Вие сте си загубили ума!... - почна да крещи той, когато видя Стoйне. - С него ще. претоварим двуколката!... Оставете го по дяволите!

- Подлец!... - тихо изхриптя Стефан.

Не му се карай - прошепна Макс.

В това време вълците се показаха при канавката на шосето.

Те бяха цяла глутница. Удължените им сенки се хлъзнаха бързо по синкавия, огрян от луната сняг Те се хвърлиха към двуколката. Фитилчето нададе диви писъци, а конят хукна напред.

Но след няколко метра двуколката се закачи в нещо и спря. От зверовете се чуваше само зловещо ръмжене. Нещо в двуколката изпращя. Макс и Стефан се затичаха към нея, но видяха само ужасната сцена с Фитилчето, който беше паднал до колелото и се бореше със свирепите зверове, докато конят цвилеше, подскачаше и риташе назад. Макс и Стефан почнаха да стрелят почти едновременно. Един от вълците.подскочи и скимтейки задавено, се просна на снега, а останалите побягнаха на няколко метра, изплашени от гърмежите и святкането на изстрелите. Два от тях се върнаха обратно, но Макс ги повали веднага с куршумите си. Евреинът беше овладял нервите си и стреляше добре, докато ръката на Стефан трепереше. Стойне се мъчеше да каже нещо, но издаваше само заекващи и неразбираеми звуци. Остатъкът от оцелялата глутница се отдалечи в ладината, но само на стотина метра, като издаваше злобно и тъжно ръмжене. На Стефан се стори, че зверовете приличаха на хора, които се готвят за ново нападение. Макс се спусна към Фитилчето. Касиерът лежеше съвсем неподвижно, с лице заровено в снега. Евреинът повдигна главата му. Зад ухото на Фитилчето зееше дълбока рана от куршум.

- Ние сме ударили него- дрезгаво произнесе Макс.

Стефан не отговори.Той продължаваше да трепери, макар да съзнаваше, че опасността беше преминала, след това отиде при коня и почна да го успокоява, като го тупаше и галеше по шията. Макс отмести трупа на Фитилчето, който бе легнал до колелото.

След малко тримата се качиха в двуколката и конят ги понесе по нанадолнището

Трупът на Фитилчето остана да лежи неподвижно. Луната грееше кротко, а в ледената тишина заехтя пак, жестоко и тъжно, воят на гладните зверове. После той престана изведнъж.

Стефан дойде на себе си едва когато двуколката стигна полето и тръгна по равното шосе към града.

- Мина ли ти?... - попита Макс. - Ти беше много нервен.

- Да - отговори Стефан, - но струва ми се, че спокойствието, в което се намирам сега, е отвратително.

Конят караше с бавен, уморен тръс. Преди малко Стефан искаше да убие собственоръчно Фитилчето, след това се изплаши от вълците, а сега изпитваше угризения от спокойствието си. Макс се замисли тъжно върху суровостта и противоречията на човешката личност.

- Не, не е отвратително... - рече той след малко, - ако го запазиш и в момента на собствената си смърт.

XI глава

Пролетно време в градеца нямаше по-приятно място за пиене на ракия от ловния дом. Постройката се намираше на върха на хълма, обрасъл с борова гора, и до нея се отиваше или по шосето, което опасваше хълма, или по извивките на алеите, които минаваха през боровата гора. Зданието бе строено от сръбски пленници през Първата световна война, за да служи като лятна резиденция на един генерал, а след това стана собственост на ловната организация, която почна да го дава под наем и го превърна в ресторант.

Един неделен предобед към края на април двама провинциални донжуани се изкачиха бавно по алеите до върха на хълма. Те бяха опиянени от влажните изпарения на земята, от буйната растителност и незнайните пориви, които събуждаше пролетта. През нощта бе валяло, между боровете пълзеше прозрачен облак от топла пролетна мъгла, из въздуха се носеше благоухание на смола и пресни треви. След като се полюбуваха известно време на гледката към града, те седнаха в градината на ресторанта, поръчаха си кехлибареножълта сливова ракия и почнаха да разговарят за пътищата, по които криволичеше любовта.

- Хвърчех от радост на връщане в къщи!... - каза инспекторът. - В тъмнината едвам успях да изтрия червилото й от устните си.

- Значи, само се нацелувахте? - попита складовият директор на "Родопи".

- Не посмях да опитам повече.

Директорът се изсмя тихо, но полицейският инспектор не забеляза това и протегна блажено изтръпналото си от ракията тяло.

- Разбираш ли!... - продължи инспекторът, като запали трескаво нова цигара. - Всичко стана съвсем непринудено!... Но ако тя почна приключението с мене така бурно... така естествено... аз се питам дали не ме обича... дали не е готова да се омъжи за мене... Тогава прощавай, службо!... Хвърлям униформата и постъпвам стажант в кантората на баща й!... След две години взимам държавния изпит и цялата клиентела в околията е моя!... А, как мислиш?

- Ти би бил добър адвокат - лениво произнесе директорът.

- Умея да дрънкам!

- Лошото е, че баща й е голям вариклечко!... - Директорът не искаше да обезсърчи веднага приятеля си и замислено почна да хрупка краставичка. - Търси богат зет!... А дядото и бащата на сегашния й любовник са лихвари от турско време... Червясали са от пари.

- А бе пари, но има и друго!... Нашият приятел е изхабен човек... Ракията вече го е съсипала.

- Да, но парите си остават!... А когато са много, никой не е луд да се отказва от тях... Слушай, момче!... Днес всичко се върти около парите!... Питай мене, аз разбирам повече тия работи!... Гледаш, богат човек, къща-палат, никога няма да продаде жена си, ще речеш... Но складовете му са задръстени от стари партиди. И ето, миналата есен жената на един от тях отпътува на разходка с Торосян до Париж... След две седмици арменецът купи всичките му партиди и ги хлъзна на френската режия... Това е то!...

- Някой да не им е светил? - недоверчиво забеляза инспекторът.

- Видели са ги в един хотел.

- Може да е случайно!... - Инспекторът се помъчи да спаси честта на висшето общество. - Може да са просто приятели.

- Може, може!... Ех, инспекторе!... Но разправяй за твоя случай...

- Та, мисля си - продължи инспекторът, - ако тя е решила да се омъжи за нашия приятел, би ли почнала историята с мене?

- Ух... и как!... - Директорът щеше да се изсмее, но вместо това схрупка ново резенче от краставичката. - Впрочем прав си!... Приключението й с тебе е много по-сериозно.

- Нали?

- Явно е, тя те обича!... - Директорът почувствува внезапно желание да се забавлява с приятеля си. - Хубаво парче пипна ти, инспекторе!... Голяма зестра, единствена дъщеря, възпитаница на американски колеж! Но бащата, това е всичко!...

- Ще го накараме да се съгласи. А ако се опъва, можем да му се обадим венчани от някой манастир.

Инспекторът се загледа мечтателно в боровете, които заобикаляха градината. Из въздуха се носеше миризма на влажна папрат и диви теменуги. Въображението му си представи богато нареден апартамент в София, адвокатска кантора срещу Съдебната палата и клиенти, които бъдещият му тъст щеше да изпраща от провинцията. Ех, това е живот!...

- Ще стане!... - решително произнесе той, като изпи остатъка от ракията си.

- Кое? - попита директорът.

- Ще се омъжи за мене - каза инспекторът.

- Внимавай само да не надушат нашият приятел или баща му!... Ще те духнат веднага.

- Ще ме духнат ли?... - Инспекторът надменно примигна с очи. - Как?

- Просто ще те преместят в друг град. Това е шега за тях. Имат връзки.

- Ще ме преместят, но после?... Очите на инспектора погледнаха с притъпен от ракията израз.

- Какво после?... - иронично попита директорът.

- Аз нямам ли връзки?

- Ще ги уплашиш, че си племенник на някакъв спиртосан запасен генерал, това ли?... Какво представляваш ти?... Фукара, дребно полицейско чиновниче с малка заплата, което всеки местен туз може да премести или уволни!... Е-ех, инспекторе!... - Гласът на директора стана внезапно съчувствен. - Аз получавам голяма заплата, живея нашироко, правя каквото си искам... И пак ме е яд!... Разбираш ли?... Пак ме е яд!...

- Защо те е яд? - попита инспекторът.

- Не зная защо, но ме е яд! Горе трупат пари, живеят в дворци, отварят си сметки в швейцарски банки... А ние тук сме мижитурки, слуги... Рединготчето глътна само тази година дванадесет милиона печалба... Ето, затова ме е яд.

- Хвърчиш нависоко - упрекна го инспекторът.

- А защо поне да не хвърча!... Ти не правиш ли същото, не искаш ли да станеш зет на богат адвокат?

- Да, но моето желание е по-скромно.

- Успокой се!... Въпреки това няма да успееш!... Все по-мъчно става издигането на хора като нас... Тузовете се окопават добре. Ако дават пари, искат срещу това пак пари или поне способност да печелиш пари.

- А ние да не сме вързани?

- Ние сме скапани от ракия нищожества.

- Ти пак се напи и почна да дрънкаш глупости - критично забеляза инспекторът. - Получаваш голяма заплата и годишно възнаграждение, разполагаш с кола... Ако бях на твое място, щях да бъда доволен.

- Не, нямаше да бъдеш доволен!... Ако беше складов директор, щеше да искаш да си районен експерт, ако станеш районен експерт, ще искаш да си главен експерт, а ако станеш главен експерт, ще ти се прииска да лапаш самостоятелно.

- Може би ще станеш някога главен експерт или самостоятелен търговец.

- Да, когато ти се ожениш за твоята... Извинявай, щях да кажа лоша дума. Взех да ставам циничен, дявол да го вземе!... До гуша ми е дошло от всички жени в града.

- И почна да налиташ върху работничките... - усмихна се инспекторът.

- Не налитам, но почват да ми харесват повече... Уверявам те.

- Слушай!... - сериозно каза инспекторът, обзет от остроумна идея. - Ти си близък с адвоката, нали?

- Да. Едно време често играехме покер.

- Ако ти се падне случай, спомени му нещо за мене... Кажи, че съм честен човек, имам висше образование, туй-онуй... Знаеш какво, нали?... Аз пък ще ти помогна в друго.

- Ти ли?... В какво ще ми помогнеш? - насмешливо попита директорът.

- Ще накарам Лила да падне като круша в ръцете ти.

Инспекторът се усмихна мазно, угоднически. Директорът почувствува неясно отдавна познатото отвращение към събеседника си. Но сега думите на инспектора размърдаха угасващите, покрити с пепел въглени в душата му.

- Как ще я накараш? - попита директорът.

- Ще я сплашим малко.

- Е, и после?

- Ти ще влезеш в ролята на защитник... Разбираш ме, нали?... Остави върху мене тая работа.

Директорът изпи на един дъх остатъка от ракията си.

- Каналия си ти, момче!... - рече той, като облиза устните си. - Аз не обичам жени, придобити по тоя начин!... Но да опитаме, а?... Може да излезе нещо.

Прозорците на околийското управление бяха широко отворени и през тях от градините на околните къщи влизаше на вълни гъста миризма на люляк. До градеца, по долината на реката, която течеше на юг, стигаше топлият дъх на Бяло море и всичко в околностите му цъфтеше по-рано. Въздухът бе топъл и влажен, слънцето грееше кротко, върху ясната синевина на небето ярко се очертаваха високите и все още заснежени върхове на планината. По улицата ситно подскачаха врабци, разгонвани от скърцането на волски коли, чиито главини бяха намазани с пресен боров катран, който миришеше приятно. От празното, заградено с високи стени място срещу околийското управление долитаха сухи трясъци на пистолет. Стражарите се упражняваха в стрелба. На площада затопурка барабан. С проточен, познат на всички глас градският глашатай съобщи някакво маловажно нареждане.

Инспекторът седеше в кабинета си и прелистваше бавно досието на Лила. През последните месеци то бе нараснало значително, но още не съдържаше сериозни улики. Агентите на полицията в складовете - главно истифчибашии и майстори - донасяха за дребната й пропагандаторска дейност около изборите в синдикалните дружества. Разузнаването за дейността й в работническия квартал вървеше мудно и не стигаше до никакви резултати. Агентите я дебнеха по цели нощи, но тя нито излизаше от къщи, нито приемаше някого. Очевидно в квартала съществуваше контраразузнавателна служба, която познаваше агентите и предупреждаваше веднага Лила за присъствието им. По-сериозен бе един от докладите на Дългия. Агентът съобщаваше в него, че бе наблюдавал два пъти около гарата срещата на Лила с някакъв непознат мъж. Непознатият се оказа агроном от Министерството на земеделието. Той имаше левичарско минало, но сегашната му дейност не будеше никакво подозрение.

Инспекторът затвори папката и отегчен от работата, погледна през отворения прозорец. Априлският ден, благоуханието на люляка и мисълта за дъщерята на адвоката го правеха разсеян. За да се отърве поне за малко от скучните досиета, реши да провери какво става с едно нареждане, което бе дал сутринта. Натисна два пъти копчето на звънеца и запали цигара. Влезе млад, стегнат старшия.

- Какво?... Дойде ли дъщерята на Шишко? - попита инспекторът.

- Няма я, господин инспекторе!... Нито в склада, нито в къщи.

- А къде е щукнала?

- Заминала тази сутрин за София.

- В София ли?... А защо е заминала?... Какво казва майка й?

- Тук не й позволявали да се яви на матура като частна ученичка... Отишла да моли в министерството.

- Да ги дрънка на баба си тия!... Отишла е сигурно на партийна конференция... Трябва да съобщим в София.

Инспекторът посегна да вземе слушалката на телефона, но веднага си спомни, че последният бе развален, и кипна бурно:

- Слушай, Войников!... -Телефонът ми още не е поправен!... Това е безобразие... Ще почна вече да наказвам.

- Три пъти изпращам от отзарана, господин инспекторе... - почна да се оправдава старшията. - Техникът от пощата излязъл по работа.

Нова вълна от миризма на люляк успокои гнева на инспектора.

- Ех, че време!... - рече той. - Само за разходка с кола!... Какво ще кажеш, Войников, а?

- Да мръднем някъде, господин инспекторе!... От участъка в Средорек снощи телефонираха, че пак са намерени позиви. Изглежда, в селото има ремсисти.

- Да се наречем, а?... - Инспекторът се загледа мечтателно в синьото небе, но после внезапно поднови деловия разговор: - Слушай, вземи списъка на активистите и прати хора да проверят в складовете кои са се явили днес на работа и кои не... За тия, които не са се явили, да се провери веднага дали не отсъствуват от града.

- Разбирам, господин инспекторе.

Инспекторът допуши цигарата си и се зарови в досието по убийството на Фитилчето. Това досие го караше всеки ден да си блъска главата в безплодни размишления. Стоичко Данкин даваше за лицата, които бяха отвели Фитилчето, веднъж едни, друг път други показания. Явно беше желанието му да не се забърква като свидетел в кашата. Страхливият Джони също не беше запомнил тия лица и насочваше глупаво уликите към най-невинни хора. Подбудата за убийството още не беше установена с положителност. Дългия, който в трезво състояние проявяваше известни аналитични способности, бе насочил следствието по линията на личното отмъщение към ергените на селото, от което произхождаше жената на Фитилчето. Тази линия вече беше изчерпана без никакви резултати. Трябваше да се тръгне по друга, но каква?

Инспекторът запали нова цигара, пускайки бавно малки правилни кръгчета дим. Миризмата на люляка вече не го разсейваше. След малко той позвъня пак, но тоя път само веднъж. Влезе младото стражарче, което дежуреше пред вратата на кабинета му.

- Повикай груповия началник на цивилните!... - заповяда инспекторът.

След малко зад вратата се показа Дългия. Сега той бе спретнат и чист. Инспекторът го покани да седне и му поднесе табакерата си. Агентът взе важно и намръщено една цигара. Докато я слагаше в устата си, едрите му жълтеникави пръсти трепереха. Инспекторът изпитваше отвращение към тях, защото наподобяваха пръсти на мъртвец.

- Много пиеш, момче!... - рече инспекторът. - Целият трепериш.

- А вие не пиете ли? - мрачно попита агентът.

- Пия, но не се напивам. Там е разликата.

Агентът се усмихна. "Ще дойде ден, когато и ти ще почнеш да се напиваш!... - злобно помисли той. - И тогава няма да пестиш нито за костюм, нито за долни дрехи, нито за хубава вратовръзка, а цялата си заплата ще даваш само за ракия... А когато нямаш пари да си купиш ракия и не си пиян, ще трепериш като мене." Но инспекторът не подозираше горчивите мисли на агента.

- Следиш ли червенокосия евреин и малкото Рединготче? - попита той, като гледаше с досада грозните ръце на Дългия.

- Не - отговори агентът.

- Защо не?

- Защото са анархисти.

- Може би ни заблуждават умело... Миналата неделя бях на разходка с една частна кола и ги видях в Малиново... Защо сноват из околията?

- И по селата има анархистически групи - рече агентът.

Инспекторът замълча, пушейки бавно цигарата си. Погледът на Дългия скиташе отегчено из стаята. Най-сетне очите му се спряха учудено върху красивите ръце на инспектора.

- Имам една идея!... - произнесе инспекторът след малко. - Да направим очна ставка между Джони и тях.

- Няма смисъл - равнодушно отговори агентът.

- Защо да няма смисъл?

- Защото Джони е побъркан от страх и се припознава във всеки, който му посочим. Той се припозна дори в преоблечения Войников, ако си спомняте... А да обвиниш Моревчето не е лесна работа... Брат му е голям човек. Можем да изхвръкнем от службата.

Инспекторът замълча пак, но се съгласи мислено с агента.

- Какво става между работниците? - попита той.

- Нищо. Активистите агитират за стачка.

- Нека агитират. Важното е да пипнем ръководството... Хората ти следят ли редовно Лила?

- Не.

- Кого да следим по-напред?... Не стигат момчетата.

Инспекторът избухна гневно:

- А трябва да стигат, разбираш ли?... Трябва да стигат, не може иначе... По-малко ще киснете из кръчмите!... Устоите на държавата се рушат, а вие пет пари не давате за това!... Каналии с каналии!... Измет!... Ще си подам оставката!... Не мога да работя повече с вас!...

Инспекторът стана и почна да се разхожда нервно из стаята. Лицето му се зачерви. След малко той се успокои и заповяда глухо:

- Съобщи поверително в София: агрономът от Министерството на земеделието да бъде следен при всяка командировка в провинцията!

Лила пристигна в София за областната конференция и се настани на квартира в предградието Надежда у един другар, с когото размени паролата някак принудено и студено.

Квартирата представляваше малка, едноетажна и паянтова къщица, заобиколена с широк двор, в който имаше чешма и няколко цъфнали овощни дръвчета. Самата къщица се състоеше от две стаи, от които едната служеше за живеене, а другата - за дърводелска работилница. Очевидно собственикът й не беше работник, а занаятчия.

Лила изпита неприятно физическо чувство. Това не бе страх, а само досадно усещане, че може би трябваше да нощува сама под един покрив с непознатия партиен другар. Тя още не бе свикнала напълно с нелегалните срещи, в които партийната работа стоеше над условностите. Непознатият другар бе дребен, с бледо лице и сиви очи. Пепеляворусата му коса бе малко оредяла върху темето, а от цялата му личност лъхаше затвореност, която изпълни Лила с досада.

- Ваша ли е къщата? - попита тя, когато влязоха вътре.

- На зетя и сестра ми - отговори непознатият другар. - Те заминаха в провинцията и ми я отстъпиха временно.

Лила огледа стаичката. В нея имаше признаци за известно благосъстояние: широко дървено легло за двама души, гардероб с огледало и нощно шкафче - всичко изработено вероятно от дърводелеца, собственик но къщата. Леглото бе покрито с чиста, плетена на ръка покривка, а върху стената висеше портрет - жена в сватбено було и млад изпъчен мъж с подстригани мустачки.

- Вие ще спите тука, а аз в работилницата - рече непознатият другар.

- Все едно - с привидно безразличие отвърна Лила.

Тя искаше да подчертае, че не страда от предразсъдъци, но бе признателна за желанието му да не я стеснява и забеляза със задоволство ключа върху вътрешната страна на вратата.

- Аз ще изляза да купя провизии за утре - каза тя.

- Всичко е приготвено - осведоми непознатият другар. - Излезте само да се разходите из града, но се върнете по светло, за да не сбъркате улиците. В Модерния театър дават хубав съветски филм. Обядвахте ли?

- Не.

Лила се съгласи, макар и с известно стеснение, тъй като другарят бе направил вече разходи за храната през утрешния ден. Финансовото му състояние не изглеждаше розово. Той носеше съвсем овехтял костюм и евтина риза, на която не бе счел за нужно да сложи вратовръзка. Може би имаше към тридесет години. При размяната на паролата той се представи с името Анастас, но вероятно това име бе измислено само за нейното посрещане.