Джим Хонбергер с Тим и Джули Канутесън

действително има стойност. Не сме успели да направим последната голяма стъпка, единственото действие, което би могло да ни преобрази вътрешно, а също външните ни дела.
Последната голяма стъпка, за да бъдем истински християни, е култивиране на недоверие към собственото "аз" и в същата степен култивиране на зависимост от Бога. Можем да имаме всичките условия на християнството, но дори и когато никой друг не може да види знаем, че не притежаваме силата над егоизма, и че духа, на който сме се предали и подчинили, ръководи живота ни. Хвала на Бога, че не е още много късно за всеки един от нас да направи тази стъпка на пълна зависимост. От доста години си мислех, какъв беше моят християнски живот, когато Бог ме разтърси със сила, давайки ми това схващане в ума ми: "Джим, ако някога искаш да бъдеш християнин ти трябва да направиш тази стъпка."
Погледнах честно и искрено на това, което беше истинското християнство, и трябва да призная, че се отдръпнах от него. "Но, Господи, не мога да я направя - се молех аз - имам впредвид да се съглася да Ти дам пълния контрол, никога да не мисля моите плътски мисли, никога да не казвам своите си думи. Защо, аз ще бъда нещастен, Господи!" Можете ли да повярвате, че бих казал това на Господа? Желаете ли да узнаете какво Той ми отговори?
"Наистина ли, Джим? Мислиш ли, че всички ангели в небето се нещастни? Те имат същата връзка с Мене за каквато Аз те призовавам. Те изпълняват Моята воля, а не собствената си, и въпреки това остават свободни морални същества. Те се покоряват, защото са избрали да го направят и това послушание им носи радост и щастие далеч по-големи от което и да е удоволствие, което земните мисли или думи могат да ти донесат."
"Това беше безумна мисъл, нали, Господи?"
"Да, Джим. Тя беше от дявола. Точно от същия вид мисли, които подведоха най-почетения ангел в цялото небе да реши да се разбунтува срещу Мене."
И тогава реших да се предам изцяло на Бога и напълно да завися от Него. Бог ме призоваваше да направя онази последна голяма стъпка към истинското християнство. Никога няма да забравя битката с моята собствена воля. Един ден седнах у дома и прочетох повече от сто библейски стиха. Основно всички те казваха едно и също нещо, че силата на Бога е на разположение точно сега, днес! Нужно беше единствено аз да се предам напълно на Бога, за да имам достъп до тази сила.
Не се нуждаех от повече доктринално познание. Не се нуждаех от повече добри дела. Не се нуждаех да израствам, за да бъда приготвен за тази сила. Вместо това, моето израстване като християнин не можеше да продължи, ако нямах желание да направя "последната голяма стъпка."
"Добре, Господи - заключих аз - утре ще измина целия път с Тебе в пълна зависимост. Утре сутринта животът ми ще бъде различен. От сутринта започва моят нов живот!"
Не зная как Бог го прави, но аз често се събуждам рано сутринта, за да почувствам Неговото присъствие. То не е видимо или дори звуково присъствие. Не, аз имам впредвид, че чувствам призива на Божия дух в сърцето си да се събудя и да общувам с Него. Не мога да обясня как Бог може да има лично присъствие с мен и в същото време да присъства при много, много други хора - но Бог може и го прави. И ако вие желаете, Той копнее точно за такова интимно общуване и с вас!
В онази първа сутрин от новия ми живот, се събудих няколко минути след четири. Когато седнах, почувствах, че
Бог ме призова и напомни за посвещението ми да бъда Негов днес и аз се помолих: "Добро утро, Господи!" С това започна скъпоценното ми време, което прекарах с Бога онази сутрин. Той имаше да ме приготви за деня и молитвите ми продължиха, докато спящата глава до мен се събуди.
Сали попита: "Защо си така сияещ, скъпи?"
- "Скъпа - казах аз - днес ще вървя по целия път с Бога. Напълно ще Му се предам и ще живея живота си днес под Неговия контрол.
- "Така ли?"
- "Да"
- "Добре, скъпи, започвай още сега!" - отвърна тя с насмешка.
Това беше първото изпитание в моя ден. Жена ми се присмиваше на посвещението ми. Обективно погледнато, не можех да я обвинявам. Тя познаваше, упорития, разгорещен германец, за когото се беше оженила. Милите ми решения и обещания за вярност към Бога бяха като пясъчни въжета, които се късаха в минутата когато върху тях идваше напрежението. Никога не съм намирал сила, която да може да ме спаси от самия мен.
- "Да, скъпа - продължих аз - бил съм зависим от Бог и след това отново съм прекъсвал зависимостта си от Него. Това е лицемерно християнство!"
И така аз се впуснах в първия си ден на истинско християнство. Бих искал по някакъв начин да ви покажа на видео онзи ден, моят първи ден на истински християнин. Но видеото никога не може да демонстрира изпитанията и битките в мислите ми, защото битките се печелеха в моите мисли. Трябваше да взема решение за правото в мислите си, преди да извършех правилните действия. Сигурно щеше да бъде нужна цялата тази книга, за да споделя с вас онова, което се случи онзи ден. Затова позволете ми да ви разкажа само за две опитности.
Седях на бюрото си, когато чух синовете ми да се карат в дневната. Разправяха се за нещо, за което "хиляди пъти"

съм им казвал да не се карат. Открих, че бързо се запътвам към тях. Почувствах раздразнение. Желая да ги смъмря точно сега. Лесно е за родителите да изпаднат в примката на раздразнение спрямо децата си, тъй като сме им казвали толкова пъти да не правят това или онова, но те се изкушават да го правят. Ако бихме могли да видим ситуацията, както небето гледа, бихме установили, че не толкова децата, а родителите се нуждаят от поправление.
"Джим, ти не си готов да постъпиш с децата си докато не предадеш плътта си, чувствата и емоциите си напълно на Мене?"
Знаех, че Господ беше прав. Толкова е трудно да оставим настрана онова, което желаем да направим, за да изпълним това, за което знаем, че е Божията воля за нас. Аз влязох в банята и останах там, докато осънзах, че плътта ми беше предадена на
Господа и можех да говоря с тях прилично и да им отдам уважението, което заслужаваха.
"Момчета - започнах аз - когато исках да дойда тук и да разговарям с вас за действията ви, Господ ми говори и ми каза, какво да направя. Сега съм сигурен, че преди вие да започнете пререканията сте чули тихия и нежен глас на Бога да говори на съвестта ви и да ви казва какво да направите. Всеки от нас трябва да се научи да бъде чувствителен към този тих Божий глас и да се научим да бъдем бързи да му се покорояваме. Вашият баща няма да бъде винаги с вас през живота ви, за да ви наставлява и поправя, но вашият небесен Баща ще ви ръководи през целия ви живот, ако желаете да Го слушате. Моля, моля, моля ви не учете умовете си да отхвърлят Божието ръководство."
След това време прекарано с момчетата, бях дълбоко благодарен, че избрах да предам волята си на Божията воля. Разговорът ми с тях беше поучение и научаване отколкото мъмрене заради скарването между тях. Бях решил да бъда дисциплиниран във всяко предаване и синовете ми трябваше да видят и да научат за разликата в реакцията ми сега и в миналите ми опити за наставление.
По-късно, след нашия обяд, почувствах внушение, че трябва да измия съдовете. Това не беше моя работа, беше работа на момчетата. Но аз обещах на Господа, че каквото и да поискаше от мене щях да го направя. "Да, Господи - отговорих в мислите си — ако Ти искаш да ги измия ще бъда щастлив да го направя." Взех чинията си и приборите и отидох до мивката от където извадих тавичката и пуснах топла вода. На момчетата бяха нужни само две секунди, за да разберат какво щях да правя. Усетили възможността, те бързо и с желание почистиха масата, събраха останалите съдове и ги донесоха, и след това изчезнаха. Аз миех съдовете и се радвах на моя ден с Господа. И в този момент, струва ми се, Сали направи най-странното нещо, което някога съм виждал тя да върши. Съпругата ми никога не почива. Срещам трудност да я накарам да спре да работи във вечерните часове, за да прекара известно време с нас. Но не и този ден. Тя беше седнала в шезлонга и просто ме наблюдаваше как мия съдовете. Едва ли ще може да разберете какво последва, макар че обяснението е налице. Животът в планината ни донесе много промени и готвенето на печка с дърва бе една от тях. Сега аз съм голям привърженик на готвенето с дърва. Храната, приготвена по този начин ми се струва по-вкусна. Но да се контролира огънят в печката, не е лесна работа. За особеното ядене в онзи ден, Сали беше поставила в горящата фурна някои неща включително буркан с ябълково пюре. Този буркан сега беше в мивката. Когато започнах да го мия, забелязах някои загорели остатъци от пюрето, върху него. Те бяха по външната част и аз с неголяма охота започнах да търкам загорялата храна. Беше така залепнала за буркана сякаш беше негова броня.
Сали и аз миехме съдовете много различно един от друг. Аз вършех това, просто за да бъде направено, докато Сали го вършеше така, че да бъде правилно направено. Казвам това не за да се оправдавам, но да обясня, че това е слабост на характера ми. Тази моя черта ми позволяваше да разсъждавам: "Не е нужно да прекарвам целия ден с тази загоряла маса. В края на краищата, отвътре бурканът е чист, а това е важното." С тази мисъл го изплакнах и оставих върху поставката за сушене. В същият момент Сали изведнъж се изправи на крака, сякаш изтласкана от някоя голяма пружина. Тръгвайки към мене, тя решително се насочи към буркана. Вдигна го и го постави на светлината точно пред лицето ми! Не можех да повярвам. Изглеждаше като че ли моята благовъзпитана съпруга съзнателно ме поправяше. Чувствата ми бликнаха.
"Джим, Джим, Джим ще се научиш ли някога?" - каза Сали, поклащайки глава.
В миналото имахме спорове за начина по който аз миех приборите. Винаги отговарях: "Нали все пак върша тази работа, не бива да си недоволна от това как ги мия." Всяка фибра на моето същество искаше да отида и кажа тези думи, но бях сключил завет да бъда днес Божий мъж и Той ме зовеше да предам чевствата си на Него. Избрах да се откажа от тях и още веднъж имах мир.
Всичко това се случи за секунди. Следващото нещо, което узнах бе изплъзването на мокрият буркан от взора на Сали и падането му право в мивката. Покри ме вълна от вода и сапунена пяна. Почувствах как в мен се надигаше гняв. Плътта ми умираше да го излея върху нея. Това сме ние хората без Божият контрол в живота ни. Толкова съм благодарен, че Бог не ме бе изоставил, понеже веднага щом чувствата се надигнаха в плътта ми, Богът на всяка твар беше до мен, молещ ме да ги предам на Него. Изглежда толкова трудно да изоставим горчивите чувства, но действително да ги изоставим, не просто да ги задържим до следващия път. Бог не само искаше от мен да му ги предам, но той искаше от мен да се откажа от правото си да ги връщам обратно следващия път. Сали беше направила нещо, което ме огорчи. Бог върши основно, преобразяващо дело в живота ни, и ако Му позволим, Той напълно ще отдели от нас, това, което сме Му поверили.
Изваждайки буркана от водата, аз весело казах на Сали: "Ти си права. Той се нуждае от малко повече внимание."
Победата беше моя чрез Божията благодат.
Сали ме погледна шокирана. Тя знаеше без сянка на съмнение, как разгорещеният й съпруг, когото тя обичаше, би отговорил, но не го направи. "Виждам, че посвещението ти действа - каза тя.

- "Да, работи - отвърнах аз, като й се усмихвах, спомняйки си за сутрешния разговор и нейните съмнения."
- "Колко често Бог ти говори? - ме попита тя."
- "Не зная - отговорих аз - не съм ги броил с калкулатор." На следващия ден аз започнах да ги броя заради Сали. Към 10 часа сутринта отидох при нея и й казах: "Досега, ясно съм почувствал 11 пъти Бог да ме умолява да Му предам мислите си.
Засега ще спра да ги броя."
Тази последна голяма стъпка изиква пълно предаване на Бога и желание то да продължава по целия ни път. Исус добре илюстрира това с притчата за скъпоценния бисер. За да го притежава, човекът продаде всичко, което имаше. Да имаме
Христос като истинска трептяща част в живота ни също изисква жертване на всичко, което трябва да поставим под Негов контрол. Това е предизвикателство, цял или никакъв скок на вяра, пълно упование единствено в Бога. Това е много подобно на онзи скок, който направихме от високия трамплин в предходната глава. Щом веднъж стъпихме на него, нямаше връщане от този избор. Бяхме се посветили. Обрядът на обрязването трябваше да учи на същия урок. Веднъж направена тази стъпка, нямаше връщане назад.
Този следобяд бях планирал да нацепя последното количество дърва за годината. И преди споделих, че обичах цепенето и това наистина не беше работа, от която се страхувах. Но аз не бях подготвен за внушението, което Бог ми даде, когато бях наполовина натоварил дървата в ремаркето. "Джим, желая да закараш тези дърва на Мич." Мич беше мой приятел, който живееше в друга долина. Обичах Мич, но идеята да му закарам дърва никога не ми беше идвала на ум. Той беше достатъчно способен да си нацепи дърва. Не се излежаваше на леглото. Освен това, Мич живееше далеч, за да отида до там в този късен следобед. Трябваха ми три часа без да смятам времето за разтоварването на ремаркето. "Господи? Да закарам дърва на
Мич?" "Да, Джим. Това ще го насърчи."
Мразя да го признавам, но аз се борех с предаването на моите планове и на това, което аз исках -и избирането на
Божията воля за мен, за да извърша добро дело. Най накрая реших да се покоря като напълних ремаркето и се приготвих да се отправя към дома на Мич. "Джим - каза познатия глас - когато товариш дърва за себе си, колко товариш?"
Погледнах към ремаркето. То бе пълно с добре подредени дървета до нивото на стените му. Разбрах за какво Бог ме питаше?
Когато карах дърва за себе си, аз товарех ремаркето с такава голяма купчина дърва, която бе трудно да се задържи повече.
"Разбирам, Господи - се помолих аз - Ти искаш да направя на брат си точно това, което правя за себе си, нали Господи?" Взех верижния трион и отрязах още дърва, нарязах ги и напълних ремаркето, докато купчината се издигна внушително. Тогава позвъних, за да видя дали Мич е вкъщи. Едно от децата му ми каза, че са извън дома. "Да му предам ли нещо?" - ме попита дъщеричката му.
"Не, не. Дори не му казвай, че съм звънял." - уверих детето. "Да досещам се какво е това, Господи. Разбирам, защо той не е вкъщи, за да ги получи. Никой няма да бъде там, за да ми помогне да ги разтоваря или да похвали усилията ми и да ми каже какъв добър християнин съм аз." "Джим, Аз искам ти да отидеш непременно." "Но, Господи..."
"Правилно, Джим. Аз искам ти да отидеш, когато няма да има нищо за теб, когато всичко, което е включено разпъва твоята плът. Искам ти да вършиш Моята воля, да Ми се довериш, че Аз зная най-добре."
И така аз пътувах час и половина до дома на моя приятел и както дъщеря му ме предупреди, нямаше никой вкъщи.
Аз разтоварих ремаркето сам и подредих дървата. На път за вкъщи срещнах Мич и неговото семейство. Спряхме един до друг и свалихме стъклата надолу. Първите думи излезли от устата на Мич бяха: "Какво правиш тук, Джим?" Плътта ми много силно желаеше да се направят няколко потупвания по гърба и в мен се надигна желанието да кажа: "Аз току що ти докарах дърва." Но там беше и гласът на моя Бог, на моя Баща, на моя Отец, както Библията Го нарича, и с нежната твърдост на Баща,
Той каза: "Джим..." Християнският живот е изцяло предаване и това е което и аз избрах: "Просто съм на път за дома" - казах бързо, уверено и надявах се естествено. "Всичко най-добро." - каза той като се разделихме.
Веднъж споделих тази опитност в църквата в Далас, Тексас. Аз насърчих хората да направят тази "последна голяма стъпка" за предаването на живота си в Христос, когато се случи нещо неочаквано. Свърших изречението си и седнах.
Пасторът на църквата се отправи към амвона, за да съобщи заключителната песен и да се помоли в края на богослужението, когато изведнъж един мъж бавно се надигна от мястото си и тръгна по централната пътека към подиума. Пасторът застана на амвона без да каже нищо, а в църквата цареше пълна тишина. По начина по който беше облечен разбрах, че този млад човек не беше член на тази църква. Всъщност той изглеждаше така, като че ли идва направо от улицата. По ръцете си имаше белези от рани, а лицето му беше ужасно обезобразено. Пасторът разбра, че този млад мъж беше решил да направи точно това, за което бях помолил църквата, да направи Последната Голяма Стъпка. Беше дошъл да се предаде изцяло на Бога.
Може да почувствате как Божият дух се бореше със сърцата на хората когато пасторът запя със звучен глас:
"Всичко на Исус предавам Всичко на Него доброволно давам завинаги Него ще обичам и на Него ще уповавам; В Неговото присъствие цял ден ще живея. Всичко на Исус предавам Смирено пред Неговите нозе коленича Удоволствията на света всички изоставям Вземи ме Исусе, вземи ме

сега. Всичко на Исус предавам, Направи ме,
Спасителю, напълно Твой, Нека чувствам Святия
Дух и истински да зная, че Той е с мене.
Всичко на Исус предавам И горя сега със пламък свят. О, радостта на пълно избавление! Слава, слава на Неговото име!
Аз предавам всичко, Аз предавам всичко,
Всичко на моя благословен Спасител, Аз предавам всичко!"
Това беше напълно спонтанно. Нямаше призив, нямаше произнесени думи, нямаше емоционално обръщение, защото Святият Дух говореше по-високо от всеки човешки глас. Почти една трета от присъстващите излязоха отпред и коленичиха до младия мъж. Тръпки ме полазиха от горе долу. Знаех, че трябваше да разговаря с младия човек.
Излязохме навън. Научих, че името му беше Кристофър. Бавно, с почти сливащи се една след друга думи, заекващ и развълнуван, той ми разказа за себе си. Разказа ми как неговата майка го наказвала с гореща вода като дете. Белезите от изгаряния по кожата му бяха мълчаливото свидетелсво за истината в неговата история. С няколко бавни думи той продължи:
"Понякога тя ме заключваше в килера за един или два дни. Когато излизах от него, караше братята ми да ме бият с тояги.
Когато станах тийнейджър не можех да стоя повече там. Излязох и се присъединих към уличните гангстери."
Винаги съм се чудел какво мотивира младите хора да се присъединяват към гангстерите. Но сега Кристофър ми обясни. В бандата той открил за първи път в своя мъчителен живот - пълно приемане и "до смърт предан на нас". За нещастие, гангстерите не са били по-малко насилствени отколкото неговия предишен дом.
"На два пъти бях промушван и веднъж прострелян" - заяви той просто. Бях и в затвор. След като излязох от него срещнах тези хора от църквата, които ми казаха за този Исус. Казаха ми, че мога да Му се доверя, така както никога на никого не съм се доверявал в моя живот. Аз се заинтересувах, повече отколкото исках да призная, но бях и уплашен. На всеки на когото съм се бях доверявал ме сваляше по-надолу. Затова им казах: "Ако този Исус ме лъже, аз ще го убия!" Но те ме увериха, че Той никога не лъже.
Тогава ми казаха за този семинар, на който вие говорихте как хората да се научат да ходят с Исус.
Господин Хонбергер, каквото вие казахте през тези почивни дни - да позволите на Исус да има пълен контрол в живота ни. - това ли означава да бъдеш християнин?"
-"Да, това е, Кристофър."
-"Тогава аз искам да бъда християнин."
Опитах се да взема адреса на Кристофър, за да бъда във връзка с него, но той отказа. След това го попитах за телефонен номер, но той нищо не отговори. Накрая го попитах: "Как мога да поддържам връзка с теб?"
- "Добре - започна той - аз живея под моста."
Почувствах се попарен от неговия отговор. Бях проповядвал пред църква, пълна с хора, които имаха всичко и въпреки това, този млад мъж беше първият, посвещаващ своя живот на Христос. Никога не съм познавал някой, който да е заобиколен от такива тежки обстоятелства както Кристофър, но който не намери никакво извинение за своето минало и настояще, за да се задържи да направи тази "последна голяма стъпка" на пълно предаване на Бога. А ние, които стоим в голяма светлина и благословение, отказваме да слушаме Божия призив на милост. Как можех да се колебая? Бях толкова засрамен от моята упорита гордост.
Когато погледнем към примера на Кристофър, има ли някакво извинение, което можм да дадем на Бога за това, че не правим тази последна голяма стъпка? Зная, че го искате и зная, че Бог ви кани да вземете решение. Желанието не е достатъчно. Трябва да решите да го направите. Трябва да направите тази последна голяма стъпка. Може ли да почувставате разочарованието, което Бог изпитва, когато Той ни гледа колебаещи се и в края обърнати към мрака, изглеждащи неспособни да осъзнаем разликата между живота и смъртта? Послушайте Неговите думи, отправени към вас и към мен, да направим тази последна голяма стъпка: "... Положих пред вас живота и смъртта, благословенията и проклятията; затова изберете живота, за да живееш ти и потомството ти." (Второзаконие 30:19)

ЕПИЛОГ
Почти седемнадесет години изминаха откакто се преместихме в планината. Нашите малко момчета пораснаха, след това станаха тийнейджъри, и така до днес, когато са вече пълнолетни млади мъже. Перспективата на времето сега ми позволява да погледна назад в последните две десетилетия на моя живот, които са фокусът на тази книга. От времето, когато съобщихме плановете си за преместване в планината, имаше хора, които казваха, че това не е практично. Когато заявихме, че целта ни е да осигурим на нашите момчета най-доброто и да ги предпазим от всичко останало, те ни заявиха, че това е невъзможно. Казваха, че целите ни са високи и не могат да се постигнат!
С течение на времето, мога да кажа определено, че това може да се постигне! И всичко това действа! Програмата, която си поставихме - да намерим Бога и да се приближим до Него като семейство - работи абсолютно! Не препоръчвам нищо, което не ни беше подействало. Но хората продължаваха да казват: "Почакайте докато момчетата станат тийнейджъри, тогава ще се разбунтуват върху вашия начин на живот." По-късно, когато те видяха, че синовете ни преминаха тази възраст без да се бунтуват, промениха монотонната песен: "Почакайте докато станат пълнолетни." Днес те са пълнолетни и ние дори не забелязваме гласовете "против", понеже знаем какво направихме да работи. И то ще работи и за вас, независимо дали живеете в планината или просто искате да се преместите на по-тихо място, за да приложите същите принципи сега.
Днес Матю и Андрю са успяващи служители по продажби на провинциални и планински недвижими имоти. Характерите им, старателно оформяни в планината, привлякоха вниманието на много от техните клиенти. Мнозина се свързаха с мен, за да узнаят как в света сме успели да възпитаваме такива явно отличаващи се от другите млади мъже. Тайната е проста. Сали и аз не сме ги възпитали. Позволихме Бог да извърши това чрез нашето сътрудничество с Него. Затова, докато се радваме на техните успехи,
постоянно смирено признаваме, че единствено чрез Божията благодат нашето семейство постигна такива резултати.
По време на писането на тази книга, четиримата продължаваме да живеем в нашия малък дом близо до националния парк Гласиер. Момчетата вършат своята работа извън дома и имат офис и в града. Те все още харесват и се радват на компанията на родителите си. Ако общуването ни днес е по-сладко, то е защото всички знаем, че времето ни да бъдем заедно ще свърши някой ден. Скоро момчетата ще се оженят и ще си създадат свои семейства. Няма да съжаляваме.
Те са готови, също и ние. Сали, моята кралица и аз стоим готови да ги насърчаваме през всеки етап на живота, за който имаме привилегията да свидетелстваме, дотогава докато се радваме на нашето време.
След като Бог ме призова за пълно служене ние създадохме неправителствена организация "Международно възстановяване" с друго семейство, което също се определи да следва Бога напълно. Това неправителствено служене е посветено на обучение на другите как да открият и живеят практическо евангелие, така че то да може да преобрази и възстанови техните бракове и семейства, така както направи с нашите. Ние истински вярваме, че най-важното в Христовото евангелие е възстановяването.
Какво бихме казали за бъдещето? Достигнахме ли всичко, което си поставихме да изпълним в брака, за да не бъде втори за никой и научихме ли се да ходим с Бога? Да, и осъществихме целта си да възпитаме нашите синове като истински християни.
Но това е само загатване за бъдещето. Като тийнейджър Матю беше запленен от идеята за откриване на скрит езерен път обратно в канадската планинска област. Това стана негова мечта, негова цел и остана с него през годините. Накрая той постигна целта си и след време ние се върнахме в цивилизацията, където той вече мисли за нови области за изследване, за нови приключенски преживявания.
Така със Сали виждаме как бъдещото изпълнение на една мечта не замъглява изгледа на следващата. Изкачването на една височина само открива още и по-големи височини за преодоляване. В нас гори желанието да видим какво се намира зад следващия хълм. Преживяванията на християнския живот са насочени винаги нагоре. Ще има винаги нови височини на себепредаване и изследване на нови дълбочини за умиране на себелюбието. Всяко ново преживяване носи увеличени отговорности и повече радости в присъствието на Христос, нашия постоянен Спътник.
Да бъдете и вие доведени до бягство към Бога и да бъдете все повече прилепени към Него е моето пожелание, моята молитва и моето сърдечно желание. Амин.

Изтегляне 0.5 Mb.

Сподели с приятели: