Двигателната компетентност – фактор при формиране на професионалната готовност на военнослужещи

Динамичните промени и силната конкуренция във всяка област от обществено-икономическия живот неминуемо повишават изискванията не само към професионалната подготовка на човека, но и към цялостното му психофизическо състояние. Променя се характерът на двигателната активност в различните видове трудова дейност. Все по-голямо значение придобиват такива качества като бързина и точност на действията, съгласуваност и икономичност на движенията, обща и специална издръжливост в специфични условия. Нараства ролята на централните механизми за управление и организация на човешките движения. Обемът от дейности, осъществявани в неочаквани и екстремални условия, непрекъснато се увеличава. Това е свързано с голямо емоционално напрежение, за преодоляването на което се изискват психическа устойчивост и богат арсенал от двигателни умения и навици. Тяхното рационално използване, при задължителни съобразителност и бърза адаптация на действията, в голяма степен обуславя ефективността на трудовата дейност във всичките ù разновидности [14]. В този смисъл степента на двигателна компетентност е съществена страна в структурата на професионалната готовност на всеки човек.

Високото ниво на двигателна компетентност има изключително важно значение за професиите, при които често възникват екстремални ситуации, отличаващи се с висока степен на трудност и сложност. Правилната и точна реакция в такива случаи е животоспасяваща и изисква както добре развити физически качества и богат фонд от специализирани двигателни действия, така и голяма обща издръжливост. Наред с това в много случаи е необходима и съвършена координация на фините движения, т.е добре развита фина моторика.

В групата на този вид професии са и професиите във Въоръжените сили на Република България. Те са определени в Националната класификация на професиите и длъжностите (НКПД-2011) и включват всички длъжности, заемани от военнослужещи. Военнослужещите са на служба във въоръжените сили, включително и в спомагателните служби. В Чл. 135. от Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република България е регламентирано, че военнослужещите са офицери, офицерски кандидати, сержанти (старшини), войници (матроси), а курсантите са военнослужещи с особен статус [4]. Една от особеностите на техният статут се изразява в това, че за срока на обучение във висшите военни училища курсантите придобиват професионални качества и умения за изпълнение на задачите, които са присъщи на военната професия.

• 
  природна даденост, изразяваща се в наличните физически и психически качества на личността и отразяваща потенциалните възможности за работа в професионалната област;
  
• 
  мотивация за труд и усъвършенстване, свързана с развиване на притежаваните качества и особености чрез професионално обучение, трудов опит, специален стаж и др. [12].
  

Отчитайки ролята и мисията на Въоръжените сили в новата обществено-икономическа среда и произтичащите от тях цели, става ясно, че повече от всякога пред военнослужещите стоят за решаване много и разностранни по своя характер задачи. В съответствие със световните тенденции във военната сфера на преден план са: запазване на националната сигурност и подпомагане на коалиционните партньори в борбата срещу тероризма; участие в операции на НАТО и Европейския съюз в отговор на възникнали кризи; защита и подпомагане на населението при аварии, природни бедствия и екологични катастрофи. Възможността за участие на голям брой военнослужещи да участват в многонационални операции безспорно е предизвикателство и отговорност. Това е така защото нарастват изисквания към личностно-професионални качества на военния контингент.

В професионалната дейност на човека обаче освен реалните възможности, определящи степента на неговата годност, съществено значение има и професионалната готовност, т. е. онази степен на субективната активност, с която ще бъдат реализирани наличните възможности в професионалната дейност.

Професионалната готовност се разглежда като интегрално състояние на личността, което осигурява успешната трудова дейност в конкретна професия. Включва три основни компонента: психическа готовност, физическа готовност и специализирана готовност. Тя отразява онази степен на субективната активност, с която ще бъде реализиран личностният потенциал в резултат на определено отношение към труда ù. Готовността е адекватна само тогава, когато военнослужещият изпълнява качествено определена професионална дейност на базата на съвкупността от предварително акумулирани знания, умения, навици и ценности. Тя има важно значение, защото съотношението между професионалната годност на човека, нагласата и неговата личностна готовност обуславя както равнището му на реализация в професионалната дейност, така и величината на получавания от нея резултат [8, 15].

Доказано е също така, че професионалната готовност може да се формира, оптимизира и моделира в зависимост от целите на дейността и от условията на протичането ù. Управлението на този процес е едно от направленията, което дава големи възможности за усъвършенстване на професионалната подготовка най-вече в сферата на висшето образование [14]. Ето защо формирането на адекватна готовност за професионална дейност във Въоръжените сили на Република България трябва да бъде крайна цел на цялостната и многостранна подготовка при обучението на високо квалифицирани специалисти в съответните институции на военнообразователната система [2, 6, 7, 10, 13].

Съществена страна в този процес заема достигането на определена степен на двигателна компетентност като съществен функционален компонент в принципната структура на професионалната готовност (фиг.1).




Фиг. 1

В науката се констатира еволюция в схващанията за същността на понятието компетентност (от лат. competens ’способен’). То е въведено от Аврам Ноам Чомски (американски лингвист, философ и политически активист). В психолого-педагогическата литература това понятие получава широко разпространение сравнително късно – едва в края на 60-те и в началото на 70-те години на ХХ век в Америка и в държавите от западна Европа, а по-късно и в тези от източна Европа. За начало се смята статията на Д. Мак-Клеланд “Да тестираме компетентността, а не интелекта”, публикувана през 1973 г. [3]. Теоретико-приложната изследователска дейност на редица учени води до обогатяване и доразвиване на концепцията относно понятието компетентност и то може да се разглежда в три взаимно допълващи се измерения:

• 
  Базова личностна характеристика, която определя ефективността на действията при работа и в други ситуации.
  
• 
  Постигната по-висока степен на свързаност между индивидуалните способности и социалните цели на личността.
  
• 
  Доказана способност за използване на знания, умения и личностни, социални и/или методологични дадености в работни или учебни ситуации в професионално-личностното развитие. Тази способност се определя и от гледна точка на способността за поемане на отговорност и самостоятелност в действията.
  

Понятието ключови компетенции (“key competencies”) е въведено в практиката по-късно – в края на 90-те години на миналия век от Международната организация на труда. Според някои от водещите изследователи в тази област (L. Spenser & S. Spenser, 1993) само един сравнително неголям брой компетенции предполагат постигането на успех в работата и в живота [16].

На Форума на ЮНЕСКО през 1996 г. са разгледани осем ключови компетенции за учене през целия живот: общуване на роден език, общуване на чужди езици, математическа компетентност и основни компетентности в природните науки и технологиите, дигитална компетентност (ИКТ), умения за учене, обществени и граждански компетентности, културна осъзнатост и творчество. Компетентностите включват три съставни елемента: знания, умения, нагласи [16].

Обръщаме внимание на факта, че сред ключовите компетентности не е намерила място една друга компетентност, която е не по-малко важна от посочените по-горе. Това е двигателната компетентност. Независимо че тя е иманентно свързана с останалите, нейното обособяване като самостоятелна е напълно логично. Това е така, защото управлението на движенията и психомоторната стабилност имат важно значение в цялостния процес на обучение и професионално усъвършенстване на личността, тъй като са своеобразен критерий за степента на нейната двигателна интелигентност [1, 15].

Като се имат предвид особеностите на военната дейност в армията, теорията за личност и дейност, както и същността на ключовите компетентности според „Препоръка за ключови компетентности през целия живот" на Европейския парламент [17], може да се даде следното определение:

Двигателната компетентност е личностна характеристика, която изразява съвкупността от сравнително устойчиви, вродени или придобити индивидуални свойства, спортологични знания, двигателни навици и физически качества, които осигуряват координация на двигателните действия на военнослужещия в конкретни ситуации при изпълнение на задачите, свързани със военната отбрана на страната. Тя може да се прояви само при определено ниво на психофизическа готовност на личността за конкретен вид военно-професионална дейност.

От определението следва, че двигателната компетентност извън конкретната дейност не съществува. Тя не е механичен сбор от знания, двигателни умения и способности. Една личност е компетентна двигателно само тогава, когато тя умее да мобилизира своя потенциал (в случая знания и опит) за постигане на поставената цел в конкретната ситуация. Наличието на определени спортологични знания, двигателни умения и определено ниво на физическите качества е само една скрита възможност, която може да се прояви при определено ниво на адекватна готовност за определена професионална дейност при съществуващите обстоятелства от обективен и субективен характер.

От изложеното дотук става ясно, че двигателната компетентност е съществен фактор за постигане на високо качество на професионалната подготовка на курсантите-бъдещи офицери. Нейното правилно изграждане е продължителен и непрекъснат процес, в чийто център са обучението и субективният опит. Осъществява се по време на обучението във военния университет и би следвало да се надгражда по време на военната служба в редовете на Българската армия.

Неоспорим факт е, че при обучението на курсантите винаги се акцентира върху тяхната физическата подготовка и затова командирите й обръщат полагащото се внимание [2, 13]. В настоящата разработка обаче ние обаче фокусираме вниманието си върху физическата подготовка от друга гледна точка като представяме едно по-ново разбиране през призмата на европейските образователни политики и съвременните научни постановки в областта на психологията и на професиологията. Тук става дума за това, че двигателната компетентност е цялостно психофизическо състояние с по-широки измерения. То детерминира професионалната готовност на военнослужещия в съвременната реалност. Научните изследвания на Н. Колев (2001), С. Събев (2001) и О. Къчев (2004), обратно на очакванията, доказват, че колкото по-автоматизирана е бойната техника, толкова по-високи са изисквания към физическата подготовка на военнослужещите като един от показателите за тяхната боеспособност. Колкото и да е модернизирана и превъоръжена всяка армия, никой не може да изключи субективния фактор – човекът с неговия професионализъм, постигнат на базата на висока теоретическа, тактическа и двигателна компетентност, на висок морал и психическа устойчивост.

Считаме, че като средства в процеса на физическата подготовка целенасочено трябва да се прилагат не само различните видове бойно приложни и спортнодвигателни дейности, но и такива активности, при които се тренира моториката на индивида, и най-вече тези, които са специфични за всяко военно направление. В този смисъл формирането на двигателната компетентност протича на три нива:

• 
  Общо ниво – задължително e за всички курсанти. Осъществява се в етапа на началната военна подготовка (4 седмици) веднага след постъпване в НВУ „В. Левски” чрез обучението по модул Физическа подготовка. Основната цел е постигане на добро ниво на обща физическа кондиция в контекста на адаптацията към войсковия начин на живот и към стриктно изпълнение на учебно-бойните задачи. Занятията се провеждат регулярно като комплексни в състав на подразделенията [13].
  
• 
  Частно ниво – отнася се до всички курсанти и се провежда в съответните факултети (Авиационен; Общовойскови; Артилерия, ПВО и КИС) под ръководството на командирите и на преподавателите по физическа подготовка. Учебното съдържане трябва да е насочено към формиране на онези страни на двигателната компетентност, които определят специфичната пригодност за съответния род войски (ВВС, СВ, ВМС) и отговарят напълно на изискванията и особеностите на специалността.
  
• 
  Конкретно – определя се лично от всеки курсант според неговата амбиция и мотивацията му за по-нататъшно усъвършенстване в желаната посока съобразно индивидуалния му план за кариерно развитие. Тук акцентът се поставя върху самостоятелните занимания с тренировъчен характер.
  

Професионалистът военнослужещ не чака успехът да дойде сам, а го търси, за да го направи реалност. Това е възможно само ако той е силно мотивиран в стремежа си непрекъснато да се усъвършенства още като курсант с цел постигане на възможно най-висока степен на професионална готовност за адекватни действия във всяка една ситуация при изпълнение на поставените задачи в структурите на въоръжените сили. Съществен фактор в този процес е изграждането и поддържането на двигателна компетентност, съответстваща на конкретната военна специалност. Тя е предпоставка за изработване на модел за вероятно поведение, изискващо активни двигателни действия в екстремални ситуации чрез актуализиране на двигателния опит.

1. 
   Десев, Л. Педагогическа психология. С.: УИ Климент Охридски, 2003.
   
2. 
   Желев, Н., Д. Цонкова. Възможности за подобряване на физическата подготовка на курсантите от НВУ „В. Левски“ чрез Кросфит. – В: 100 години авиационно образование в България. В. Търново: ИК на НВУ „В. Левски”, 2014, с.269.
   
3. 
   Жуков, Ю., А. Ерофеев, С. Липатов. Методы практической социальной психологии. М., 2004.
   
4. 
   Закона за отбраната и Въоръжените сили на Република България. http://www.mod.bg/bg/doc/zakoni/20160301_ZOVSRB.pdf
   
5. 
   Игов, И. Психологически тестове за наемане на работа. Бургас: УИ. Novissima verba, 1993.
   
6. 
   Колев, Н. Реформите в Българската армия и повишените изисквания към физическата подготовка и спортната дейност на военнослужещите. В: Физическа подготовка и спорт в Българската армия., С.: ВИ, 2001.
   
7. 
   Къчев, О. Физическа подготовка на военнослужещите от Военноморските сили. С.: ВИ, 2004.
   
8. 
   Мерджанова, Я. Професионалното и кариерно развитие в структурата на една академична проблематика. – В: Педагогика, 2003, № 7. с. 34.
   
9. 
   Речник на чуждите думи в българския език. БАН, С., 1993, с. 422.
   
10. 
    Събев, С., М. Масов. Актуални проблеми на физическата подготовка и спорта в Българската армия на съвременния етап от развитие. – В: Физическа подготовка и спорт в Българската армия., С.: ВИ, 2001.
    
11. 
    Трефилов, В., А. Дубровский. Формирование физической готовности выпусников ВУЗА к профессиональной деятельности. В: Теория и практика физической культуры, 2001, №12.
    
12. 
    Христов, С. 10-те златни правила за работа в екип. С.: Ciela, 2006
    
13. 
    Цонкова, Д., Н. Желев. Ниво на физическата годност на курсанти след обучение по начална военна подготовка. – В: Кинезиология’ 2012. В. Търново: I & B, 2012, с. 185.
    
14. 
    Цонкова, Д., Д. Лалов. Необходимост от целенасочено формиране на физическата готовност като компонент на професионалната готовност на човека. – В: 100 години от обявяване независимостта на България. Д. Митрополия: Факултет Авиационен на НВУ „В. Левски”, 2008, с. 161.
    
15. 
    Цонкова, Д. Формиране на готовност у студенти за професионална дейност по физическо възпитание и спорт. Дисертация, С. 2005.
    
16. 
    Spenser, L., S. Spenser. Competence at Work: Models for Superior Performance, New York, 1993.
    
17. 
    https://ec.europa.eu/ploteus/sites/eac-eqf/files/broch_bg.pdf
    

специалност „Сигурност във въздухоплаването” ФН 291510 з