Дяконът калина Сотирова 1837

Калина Сотирова

Васил Иванов Кунчев, дякон Игнатий, главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо – твърде много имена за един човек. Днес той е национален герой, всички знаем кога и къде е роден, как и защо е загинал 36 години по-късно.

Твърде много томове са изписани за революционната дейност на синеокия четник от легията на Раковски. Литературни творби, изучавани в училище, оживявават постоянно спомена за него. Но преди да се опитаме да го канонизираме, нека го видим като обикновен човек. Васил остава без баща на 14 години, заедно с другите си двама братя се грижи за прехраната на семейството. На 21 години става монах, което означава ученик; после, докато учителства във Войнягово (Карловско) и Еникьой (Добруджа), той не забравя молитвата, която го е смирила до степен на пълно посвещение. Дали копнежът на Левски – «чиста и свята република» и християнския Бог си противоречат, или се допълват е труден въпрос. «Святост» и «чистота» са понятия от християнския речник, не от Просвещението, от чиито идеи Васил несъмнено също е повлиян. Да осъдим Левски за това, че не остава монах, е също толкова абсурдно, колкото да го «анатемосаме» за това, че умря за свободата на България. Интересно и любопитно е не само как живя той, но и с какви думи умря. А те са: "Помнете ме като йеродякон Игнатий!" Защо? В опит за отговор на това «защо» и като подготовка за други две по-нататък, ще изложим позициите на Ст. Чурешки и на Н. Генчев, представителни за двата типа оценка на личността и делото на Васил Кунчев.

СЧ: «Философията на Левски, заедно с геройствата в живота на революционера по същество заместват езическите капища и идолите от предхристиянското време в обреда на общонародното поклонение... Левски, както пише Захари Стоянов, наричал свещениците "кръстени турци", което е обида на Църквата... открадва коня на вуйчо си хаджи Василий. В "Наредба до работниците за Освобождението на българския народ" през 1871 г. пише: "Ако някой войвода... издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт"... обявяването за светец на човек, извършил убийство, препоръчал кражба, човек, ненаписал нито един ред в подкрепа на християнската вяра - такова освещаване е чиста хула против Святия Дух»

НГ: „Левски обладава като никой друг най-добрите качества на българското племе – реформаторския замах на Борис І, историческата решителност на Симеон Велики, дръзновението на Ивайло, екзалтацията на Паисий... без него българското Възраждане би било много по-бедно по дух, по-ограничено по идеи... Нито един път по време на разпитите съдиите не се осмеляват да нагрубят Левски, да му кажат обидна дума, да се отнесат към него като към рая. И това се случва в страна, в която от векове раята е избивана без съд и присъда. “Пази се, Дяконе!" - така е завършвало всяко писмо на Христо Иванов Големия».

Да, той убива човек, и в архивите свидетелстват за неговото разкаяние пред революционния комитет. Да, той не е безгрешен. Но тук няма да отсъждаме между двете позиции. За Читателя ще приведем думите на самия Левски. На въпроса: „Какво е занятието ти?” той отговаря: "Занятието ми е да облекчавам положението на българите. И обикалях, за да им давам упование... Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия... Ах, Българийо, Българийо! Събуди се, събуди се от дълбокия си сън!... На мойто място има друг, но не се е явил още. Никой от вас да не се разпуща, работа вършете, не се плашете! Аз вече отивам, Богу дух ще предам.” Първи и последен път, в който Левски критикува своя народ. За каква свобода говори тук Левски – политическа или духовна? Стоян Михайловски, в условията на вече “свободна” България допълва горното, като казва: “Българинът не е свободен, той е само освободен”.

Какво говорят архивите, и по-специално тефтерчето, на «човека, името на когото се е произнасяло и в най-бедната колиба ... известен и в Бабаалието (Високата порта)» съхраняван днес в БНБ. В началото на бележника, който Левски винаги е носел у себе си, стоят част от тропар за Св. Св. Кирил и Методий, изписан с калиграфски почерк, и думите: «Нека Бог ни защитава, както прави всегда Той. Сбогом». Защо? Защото за дякона, за учителя Левски само един просветен народ, който знае защо и как да се моли може да изгради «чиста и свята република». Дали тази негова вяра е утопия или не – читателят да прецени. Тефтерчето съдържа данни за всекидневието му (облекло, храна); за неговата душевност (влечение към поезията, народните песни); за вярата му, за традициите, които спазва; за готовността да се притече на помощ на слабите, за непоклатимата му неподкупност (точно води комитетските сметки и личните си разходи). На с. 54 е написана една дума, последвана от четири въпросителни: «Народе????» И тук е мястото на третото реторично «Защо» в тази статия. Фактите от края на живота му обясняват донякъде «фона», породил това «Защо». А те са:

Левски е предаден и заловен на 26 декември 1873 г. До Арабаконак го водят двайсет заптиета, но никой не се опитва да го освободи. Защото «преклонена главица – сабя не я сече» или защото:

Какво си е мислел Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, Лъвский след като е чул тези думи? Никога няма да узнаем. Защото той мълчеше. Не предаде никого, не издаде нито едно име. Докрай. Остана сам. В затвора. Изоставен от тези, на чието освобождение се бе посветил. Османският паша ли предаде и осъди Левски? Само един съди живи и мъртви и тогава, и днес, според вярата и делата. През студения февруарски ден на 1873 пред земния съд, пред народа, но и пред Бога, Левски пожела само едно: «Помнете ме като йеродякон Игнатий». «Дякон», не апостол или революционер; «Игнатий», не Левски, даже не и Васил. Този завет в едно изречение казва всичко за вярата и копнежа за Свобода, чистота и святост в сърцето на един мъж, който се посвети и обикна докрай.

«Ние днес можем много неща. Можем да изчислим с компютър колко дни е живял. Тринайсет хиляди. За тринайсет хиляди дни той за нас е направил всичко. Ние за него - колкото троха... Гроб не ни трябва. Апостола ни трябва... Иначе, колкото пъти погледнем в очите му, толкова пъти ще ни пресреща една дума, сподирена от четири въпросителни: Народе????»¹

Да, ще ни пресреща, но не защото ни е нужен нов апостол (посланик). А защото Свобода ни трябва днес, както и тогава. След като вече България я има, не чиста и не свята, тази дума с 4 въпросителни пита – къде е Свободата? За тази поругана чистота дякон Игнатий, а не апостол Левски копня и умря. Кой и какво разбра от неговото кратко «помнете ме като...», тогава и сега остава въпрос на съдба.