Дял първи въпрос понятие и система на гражданското право. Обективно гражданско право

ОБЕКТИВНО СЪЕДИЯВАНЕ НА ИСКОВЕ

ОСИ - множество на исковете при един и същ ишец или ответник. Целта е да се изчерпи конфликтността вежду страните. Да се изключи постановяването на противоречащи решения.

Видове ОСИ: 1 Според способа :

а) няколко иска с обща искова молба или чрез разширяване на първонамално предявения.

б) чрез предявяването на насрещен иск от ответника

в) предявяване на ИУИ било от ищеца, било от ответника

г) обратен иск от подпомаганата страна срещу подпомагащата.

2. По чии почин се осъществява ОСИ: на ищеца; на ответника; на ищеца или на ответника; на съда.

3. Според времето, когато се предприема ОСИ:

а) първоначално - ищеца с исковата молба

б) последващо - при всички останали способи на ОСИ

4. според съотношението на съединените искове

а) Кумулативно - при което от съда се иска да разгледа всеки от съединените искаве и да се прозинесе по всеки с решение, напр. ОСИ чрез ИУИ чрез насрещен иск, по почин на ищеца.

б) Алтернативно - когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи един от съединените искове. По прицип това е недопустимо поради неопределеност на петитума, но в някои случаи е наложително - e.g. алтернативни и факултативни престации. Напримере когато изборът на дължимата престация е предпоставен на трето лице, а то до деня на предявяване на иска не е направило своя избор.Когато ищецът разполага с няколко конкуриращи се притезания или основания на същото право.

в) Евентуално - съединяват се няколко иска за защита на едно и също право. Предявяват се няколко иска, от които единият е главен и от неговото уважаване/неуважаване зависи задвижването на/произнасянето по другите. Когато ищецът прибягва до евентуално ОСИ, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от уважаването/неуважането на главния иск. Т.е. това е предяваване на искове “под условие”. Съдът е длъжен да извърши по еевнтуалния иск всички процесуални действия, насочени към разглеждането му по същество. Но не се ли сбъдне условието, съдът не може да се произнесе с решение. Поводи за евентуално ОСИ могат да бъдат:

- въз основа ва един и същ факт се предявява едно главно и едно евентуално искане.

- въз основа на различни факти, различни искания, от които едното е главно, а другото евентуално.

Допустимост на ОСИ:

1. Общи условия (за всички способи на ОСИ)

- да са подведомствени на съдилищата.

- да подлежат на разглеждане по един и същ съдопризводствен ред.

- да бъдат насочени срещу същия ответник.

б)Насрещен иск и възражение за прихващане

Насрещен е искът, който ответника предявява срещу ищеца и който съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство. За допусдтимостта на НИ важат общите условия: висящ процес, до приключване на първото заседание. НИ е иск наответника срещу ищеца.

Предмет на НИ е такова спорно право, което се намира във връзка с правото предмет на първия иск или може да се компенсира с него. Зависимост между двата иска. Предявява се с писмена искова молба пред съда по първонамалния иск, съобразно подсъдността поради връзка между делата.

С НИ ответникът търси самостоятелна защита срешу ищеца. Затова не е акцесорен спрямо първоначалния. Съединяването надвата иска е кумулативно. Може да бъде предявен и като евентуален.

За разлика от възражението за прихващане, НИ е не само средство за защита срещу първоначалния иск, но е и средство за самостоятелна защита на вземането на ответника. ВП е само средство за защита срещу първоначалния иск. Основна разлика има във връзка с размера на противопоставеното от ответника компенсируемо право. Пълна защита /например ако компенсируемото право което той претендира е на по-голяма стойност от претендираното от ищеца/ ответникът може да получи само чрез НИ.

в)Обратен иск

Чрез обратен иск с първоначалния иск се съединява иск на страната срещу подпомагаща страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата я страна, но може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.

ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първонамалния или насрещен иск. ИУИ е способ за последващо кумулативно ОСИ.

Цел - да се разреши със СПН спорът относно преюдицалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.

Предмет - обуславящото (преюдициално) правоотношение спрямо спорното право. Може да бъде предявен до приключване на устните състезания в първата инстанция, устно в съдебно заседание. Трябва да е подведомствен и родово подсъден на сезирания съд. Допустим е само ако е налице интерс от търсеното установяване. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално отношение. Затова се разглежда даже делото по главния иск да е прекратено.

Доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и страните насочени към разкриване на истината относно факти релевантни за спорното право с помощта на доказателствени средства. В гражданския процес се доказват права, но те са умозрителни, а не сетивна даденост. В хода на доказването се доказват фактите, за да се направи извода за съществуването на твърдяните права. Правнорелевантните факти се изнасят пред съда чрез твърдения – това са фактически твърдения.

Това е субективното материално право, което се установява чрез доказване на факти, които трябва да отговарят на обективната действителност. Субективните права са дадени в материално правната норма, а не в гражданско правната норма, тези права се извеждат от доказани в гражданския процес факти. Съдът е длъжен да издири истината относно факти релевантни за спорното право. Следователно доказването става чрез факти, които винаги стоят в миналото, а не настъпват пред очите на съдиите. Доказването може да стане само чрез доказателствени средства.

1. Посочване на доказателствата – те се посочват в исковата молба

2. Представяне на доказателствата

3. Събиране на доказателствата – става във второто заседание по делото

4. Анализ и обсъждане на доказателствата, както от страните, така и от съда. Съдът в своите мотиви трябва да изложи в писмена форма анализа на доказателствата.

Съдът може да постанови решение и когато не всички факти са известни, тогава не може да се направи извод относно обективната истина и решението страда от така наречената непълнота на доказателствата. Дава се възможност съдебното първоинстанционно решение да бъде обжалвано пред по горна, т.нар въззивна инстанция, за да може делото да се допълни с доказателства. Непълнотата на доказателствата не е касационно основание, затова пред ВКС не се допускат нито писмени, нито устни доказателства, а се позовават на доказателствата събрани от инстанциите по същество.

1. Съобразно с целения с доказването резултат различаваме – пълно и непълно доказване. Доказването е пълно когато се цели създаването на сигурно убеждение у съда за истинността или неистинността на съответно фактическо твърдение, да се създаде абсолютна достоверност за дадения факт. Непълно доказване – което цели да се създаде вероятно не напълно сигурно убеждение на съда, че даден факт е настъпил. Непълното доказване може да е в резултат на:

- виновно недобросъвестно поведение на някоя от страните

- някаква обективна причина – тук нямаме вина на страните

Когато страната е разполагала с доказателства, но не ги е представила на съда, съдът може да санкционира страната да заплати всички разноски на другата страна, но санкция не се налага, ако по обективна причина доказателството е останало неизнесено.

Когато доказването има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест, то е главно. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да обезсили главното доказване. Всяка страна може да проведе както главно, така и насрещно доказване. Насрещното доказване се различава от обратното, с което се опровергават законно оборимите презумпции.

В зависимост от това дали доказването цели да установи пряко правно-релевантен факт, или пък да удостовери този факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно-релевантни факти – различаваме пряко и косвено доказване. Пряко доказване е доказването на самата сделка /и то обикновено е пълно/, а косвено доказване е доказване факта на преговори за сделката /то обикновено е непълно/.

В едно дело се използват всички възможни видове доказване.

Когато български съд трябва да приложи чужда правна норма и тя не може да бъде издирена, в такъв случай страната която се позовава на тази правна норма, трябва да я докаже.

Фактите са конкретно явление или състояние определено във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят или към човешката психика. На доказване подлежат не всички факти, а само тези които имат значение за делото. Фактите имат пряко значение, когато са релевантни на спорното право, т.е. когато от тях зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Правнорелевантните факти са главни факти.

Косвено е значението на факти, които без да са правно-релевантни спрямо спорното право, посочват че релевантен за това право факт се е осъществил или не.

Важно е да се отбележи че правните оценки на фактите не са факти, а правни квалификации /”дълбоко и непоправимо разстройство на брака” – това е оценка на съда. Фактите, които се доказват в едни развод са факти от съпружеския живот/. Това не са факти, а изводи от факти, следователно основанието за развод са конкретни факти, а не констатацията - дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Предмет на доказване могат да бъдат и връзките между фактите, тези връзки се разкриват с помощта на т.нар. опитни правила, това са правилата на общия житейски опит.

Не всички факти, които са правно релевантни за делото се нуждаят от доказване. Те се делят на две групи. В първата влизат:

1. общоизвестни факти – познати на неопределен кръг лица;

2. които съдът служебно знае, защото то се състои в извършено от него действие

3. факти, презюмирани по силата на закона – оборими презумции не се нуждаят от доказване.

Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното с оглед обясненията на страните в първото заседание. Втората група факти са всички останали, които се нуждаят от доказване.

Тежест на доказване

Не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпросът за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани.

Обективно доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чиито юридически факт не е доказан. Всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, за които претендират, че са настъпили. За реализирането на доказателствената тежест е без значение каква процесуална роля заема страната – ищец или ответник; и какъв вид страна представлява. Решаващо е само едно – каква правна последица страната претендира като настъпила.

Разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материално-правните норми. Те сочат както правно-релевантните норми, така също и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Ако критериите от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите до които въз основа на нея се стига, са материално правни, то нейното съдържание е процесуално. Тя регулира не поведението на страните помежду им като субекти на гражданското правоотношение, а поведението на страните и съда. Доказателствената тежест е институт, който стои на границата между материалното и процесуалното право, затова важат правилата меродавни и за двата правни клона.

Това са предвидените и уредени от закона източници на сведения за подлежащите на доказване факти. Такива са:

1. обяснения на страните

2. свидетелски показания

3. документите – писмените доказателства

4. заключения на вещи лица

5. веществени доказателства /освидетелстване и оглед не са док.с-ва, а способи за събиране на доказателства/

Доказателствените факти, поради връзката в която се намират с главния факт, са опора на доказателствените изводи за него. Разликата между доказателствено средство и доказателствен факт, е че доказателствените средства могат непосредствено да бъдат използвани за целите на доказването, а доказателствения факт трябва винаги преди това да бъде доказан и то с доказателствени средства.

Без доказателствени факти доказването може да бъде проведено, но без доказателствени средства то е невъзможно. Доказателствените средства доставят сведения за фактите.

Убеждаващото въздействие на доказателственото средство е неговата доказателствена сила. По правило тя зависи от преценката на съда. Има доказателствени средства със задължителна за съда сила /официалните документи/, но има и формални доказателствени средства и те са несъвместими с принципа на дирене на истината. Доказателствената сила зависи от достоверността на доказателственото средство.

Доказателствените средства се делят на :

1. Допустими – тези върху които съдът има право да изгради своето убеждение;

2. Недопустими – съдът няма право да изгради върху тях убеждението си - e.g по чл.133 ГПК – не във всички случаи свидетелските показания са допустими.

От допустимостта на доказателственото средство трябва да се различава неговата относимост. Относимо доказателствено средство е това, което може да има доказателствено значение за делото. Неотносимо е доказателствено средство, което не съдържа такова сведение.

Доказателствените средства се делят още на лични и веществени – според това дали носителят им е лице свидетел, вещо лице или вещ /документ – веществено доказателство/. Могат да бъдат още гласни и писмени – според това дали сведението е устно или писмено. Преки и косвени – според това дали доказателственото средство се отнася непосредствено до главния факт или доказва доказателствени факти. Първични и вторични – според това дали доказателственото средство стои в непосредствена връзка с подлежащия на доказване факт или възпроизвежда съдържанието на друго доказателствено средство.

Допустими като доказателствено средство са не само официалните, но и частните преписи от документи, заверени от страната която ги представя, но при поискване от съда или от противната страна ако не се представи оригиналът или официално заверен препис от него, то частният препис губи качеството на доказателствено средство. Съставен на чужд език документ е доказателствено средство и без да е придружен с превод.

Допустими са само предвидените от закона доказателствени средства. Затова са недопустими писмени показания, заместващи устни показания на свидетел, следствен експеримент и т.н. Допустими по закон доказателствени средства не могат да бъдат ограничавани с договор между страните. Когато по едно и също обстоятелство се посочват няколко свидетели, съдът може да допусне някои от тях, а не всички и за това говорим за:

• 
  необходими доказателствени средства – или нужни за изясняване на истината; съдът може да постанови, че даденото доказателство е допустимо, но не е необходимо;
  
• 
  относими – да са във връзка със спорния предмет, може да са допустими, но не и относими към спора по делото.
  

Обясненията на страните не се различават по принцип от свидетелските показания, дори страните могат да бъдат източник на показания по пълни и по точни от теза на свидетелите. Между тях обаче съществуват правни разлики. Обясненията на страните са твърдения на лица, заинтересувани от претендираните или отричаните факти, докато свидетелските показания са твърдения на трети незаинтересувани лица. Страните не носят наказателна отговорност, докато свидетелят носи такава. За разлика от англо-саксонската система, където когато страна даде т.нар. решителни клетвени обяснения, то те се превръщат в показания и тогава страната може да носи наказателна отговорност.

Законът въздига като доказателствено средство свидетелските показания, но отричат това качество на обясненията на страните, с които те претендират изгодни за нея факти или отричат неизгодни за нея факти. Има обаче такива обяснения на страните, които са важно доказателствено средство – напр. признанията. Признанието е обяснението на страната, че се е осъществил неизгоден, или че не се е осъществил изгоден за нея факт. Признанието може да не отговаря на истината, затова законът не задължава съдът да приеме за доказано признанието, а го овластява да преценява признанието с оглед на всички обстоятелства по делото.

С признание могат да се доказват факти, за които свидетелски показания са недопустими – осиновяване. Признаването се отнася до факти релевантни за спорното право.

В гражданския процес страните не са длъжни да се явяват в съда, но е задължително да бъдат редовно призовани. Съдът има право да задължи страните да се явят лично и да отговарят на поставените въпроси. Това става с определение на съда. Страната е длъжна да се яви, но ако не го направи, съдът може с оглед на обстоятелствата да приеме за доказани фактите, относно които страната е отказала да отговаря или не се е явила в съда.

На страната която е задължена да се яви лично, съдът съобщава въпросите на които трябва да отговаря – ако тя не се яви или откаже да отговаря се приема че са доказани всички въпроси на които е трябвало да отговаря в нейна вреда.

Писмени доказателства

Писмените доказателства или документите са вещи, върху които с писмени знаци са материализирани изявления. Елементи: 1. вещ; 2. писмен документ – щом има писмени знаци; 3. материализирано волеизявление

Чертежите, снимките, графичните знаци не са документи, а веществени доказателства, защото не материализират писмено волеизявление. Подписаният документ има винаги за свой автор - лицето, което го е подписало, затова и неграмотното лице може да издава документи.

Видове документи

1. свидетелстващ – този който материализира удостоверително изявление на своя издател. С това изявление издателят на документа свидетелства за съществуването или не на определен факт. Такива са всички нотариалните удостоверения, счетоводни книги и т.н.

2. диспозитивен – материализира други неудостоверителни изявления – различни правни актове, писмените сделки, договори, завещания.

Разликата между тях се изразява в доказателствената сила. Материална доказателствена сила е присъща само за свидетелстващите документи. Само при тях възниква и въпроса за верността, защото правният акт може да бъде валиден или невалиден, но не може да бъде верен или неверен.

Документите делим още на:

1. официални документи – материализира волеизявление на орган на държавната власт именно в това му качество. Издател на официален документ може да бъде само орган на държавната власт – трябва да е с държавна компетентност. Официалните документи могат да бъдат както диспозитивни /АА; съд.решение/, така и свидетелстващи /нот.удостоверение; съд. протокол/.

2. частни документи – те материализират или правно ирелевантни изявления или граждански изявления в широк смисъл на думата /всеки който не е орган на държавната власт/. Частните документи могат да бъдат както диспозитивни /документ за гражданска сделка, за договор, саморъчно завещание/, така и свидетелстващи /разписки и др./

Според това дали документът освен изявлението материализира и подписа на своя издател, документите биват: подписани – саморъчно изписване на името от издателя; или неподписани.

Документите още могат да бъдат истински /автентични и верни/ и неистински /неавтентичен или неверен/:

1) автентичен – който действително материализира изявлението на това лице, което се сочи като негов автор- т.е. сочененият и действителен автор съвпадат.

2) неавтентичен - авторът е невярно/неправилно посочен.

Както неавтентичните, така и неверните документи са неистински. Те нямат доказателствена сила.

Всеки автентичен документ доказва, че материализираното в него изявление е било направено, а когато е и подписан – доказва че изхожда от лицето, което е негов издател. В това се състои т.нар. формална доказателствена сила на документа. За разлика от диспозитивните документи, свидетелстващите документи разполагат с една особена доказателствена сила, т.нар материална сила. Официалния свидетелстващ документ доказва с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите предмет на удостоверителното изявление на органа, подписал документа са се осъществили така както се твърди в документа. Материалната сила предпоставя, че:

1. документът е издаден от длъжностно лице;

2. че е издаден в кръга на удостоверителната компетентност на издателя му;

3. че при издаването органът е спазил предвиденото от закона производство

Оспорването трябва да се заяви изрично и недвусмислено, най-късно в заседанието, в което документът е представен. Тежестта на доказване е върху страната, която оспорва истинността на документа. Въз основа на проверките съдът или отхвърля или уважава оспорването. Съдът решава със СПН истинността на документа.

Свидетелят е лице, което без да участва в делото като страна, се призовава да даде показания относно своите възприятия за юридическите или доказателствени факти по делото. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия или повереник, вещо лице. Всяко друго лице може да бъде свидетел, дори и да е недееспособно или да е заинтересувано от изхода по делото.

Не всяко лице обаче е длъжно да бъде свидетел и да дава показания. Лицата по чл.135 могат да откажат да свидетелстват. Останалите лица, непосочени в този член са длъжни да свидетелстват като : 1) се явят по делото; 2) да дадат обещание че ще говорят истината; 3) да дадат истински показания. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.

Свидетелските показания са само устни и трябва да бъдат събрани само по реда на ГПК. Писмените показания не са свидетелски показания. Свидетелят носи наказателна отговорност да неверни свидетелски показания.

Със свидетелски показания могат да се доказват всички юридически и доказателствени факти с изключение на:

установяване на правни сделки за действителността на които се изисква писмен акт – вещно право върху недвижим имот /чл.18/

опровергаване съдържанието на официален документ.

договори на стойност над 1000 лв. – винаги трябва да има писмен документ

обстоятелства за които се изисква писмен акт – акт за гражданско състояние;

погасяване на установени с писмен акт парични задължения – няма значение нито размера на сумата, нито погасителният способ;

за установяване на писмени съглашения, в които страната е участник и и ска свидетел, както и за тяхното изменение или отменяване.

за опровергаване съдържанието на изходящ от страната частен документ

Забраната на чл.133 относно свидетелските показания не означава че тези факти могат да се доказват само с документи. Те могат да се доказват чрез всякакви други доказателства извън свидетелски показания /веществени доказателства; заключение на вещи лица/. Има случаи обаче, когато дори и за фактите посочени в чл.133 свидетелските показания са допустими:

когато редовно създадения документ е бил в последствие изгубен или унищожен не по вина на страната;

когато документът е свидетелстващ и макар че е трябвало да бъде съставен, не е бил съставен и не може да бъде съставен не по вина на страната;

взаимно съгласие на двете страни, но дори и да има такова съгласие законът не допуска свидетелските показания по чл. 133, т. а/ и б/.

Доказателствената сила на свидетелските показания зависи от тяхната достоверност, т.е. обуславя се от много фактори:

• 
  от нормалната обстановка на възприятието, т.е. от липсата на смущаващи фактори;
  
• 
  от годността на сетивните органи на свидетеля вярно да възприемат фактите и от способността му вярно да оцени възприятието;
  
• 
  от способността на свидетеля да запамети точно възприетото;
  
• 
  от волята на свидетеля да каже истината
  

Това е всеки предмет, който възпроизвежда факти от значение за делото или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Веществено доказателство е снимката на едно събитие, грамофонна плоча, магнетофонна лента и т.н. Всичко което е вещ/предмет може да бъде веществено доказателство.

Веществените доказателства се различават от доказателствените факти по това че те не са предмет на доказване, а са пряко доказателствено средство, подаващо се на непосредствено възприемане от съда. Веществените доказателства от друга страна пък приличат на доказателствените факти, по това че не са ограничени занапред – т.е. всеки предмет може да изиграе ролята на веществено доказателство. Има случаи, когато веществените доказателства съвпадат с доказателствените факти.

Способи за събиране на веществени доказателства

Специфичен способ за събиране, респективно за възпроизвеждане на веществени доказателства, това е огледът. В гражданския процес, когато се прави оглед, винаги се съставя протокол при неговото съставяне; в зависимост от случаите могат да участват и вещи лица. Огледът на лица или групи се нарича освидетелстване – съдията може лично да го направи или да го възложи на вещо лице. Огледът се извършва лично, докато при освидетелстването я няма тази непосредственост, но също се съставя протокол. Огледът и освидетелстването могат да се постановят от съда било по искане на някоя от страните или по почин на съда. Винаги трябва да става с участието и на двете страни. В зависимост от естеството на вещественото доказателство, огледът може да се извърши или в съдебната зала или вън от нея /оглед на недвижима вещ/.

Това са лица, които се призовават от съда, за да дадат своето становище, по такива въпроси по делото за чиито отговори са нужни специални знания, с които съдът не разполага. Когато са необходими такива експертни заключения се назначава вещо лице, но неговите знания трябва да са извън сферата на юридическата наука – не може да се назначи вещо лице по юридически въпрос. Вещото лице трябва да даде трябва да даде своето писмено заключение не по късно то 5 дни преди съдебното заседание. Ако този срок бъде нарушен, то по – горната съдебна инстанция само на това основание може да отмени съдебното решение. Ако една страна заяви и това се впише в съдебния протокол, че не държи на този 5 дневен срок, само тогава това не е основание за отмяна на съдебното решение, но делото винаги е в полза на една от страните и затова съгласие не се постига. Дори и съдът да има специални знания извън юридическата компетентност, пак се назначава вещо лице. Законът не изисква ценз или стаж, а “специални знания”. Вещото лице се назначава с определение на съда, като съда определя задачите му от които то не може да се отклонява. Вещото лице може да бъде освободено от задължението да даде заключение в случаите, когато се допуска отказ от свидетелстване, когато заяви че е некомпетентно или възпрепятствано по болест. Съдът не е длъжен обаче да възприеме заключението на вещото лице. Ако страната или съдът направят възражения относно възражението на вещото лице, то трябва да се мотивира.

1. 
   Оттеглянето на иска е процесуално действие на ищеца, с което той се отказва да получи по „висящ” процес търсената с иска защита, но запазва правното си твърдение и възможността да го заяви с нов иск. С това се десезира съда. Ищецът оттегля иска, когато се опасява, че поради недостатъчна подготовка искът може да бъде отхвърлен или когато, или когато е постигнал извънсъдебна спогодба. Следва да се различва от:
   

б/ съдебната или извънсъдебната спогодба;

в/ искането да се отложи делото, което цели отсрочване на заседанието, но не и десезиране на съда с делото. Оттегляне може да се постигне по всяко време, догато делото е висящо. То може да стигне както в първата така и в следващата инстанция, а може да бъде предприето и докато тече срока за обжалване. Оттеглянето може да бъде пълно и частично. За да е валидно то трябва да отговаря на следните изисквания:

1) да бъде предприето от ищеца без да има значение дали то брани своето право или е процесуален субституент. Контролиращите и подпомагащите старни не са легитимни да оттеглят иска. Когато иска се оттегля от довереник трябва да има изрично пълномощно, а ако се оттегли от процесуален представител трябва да бъде одобрено от съда.

Оттеглянето е едностранно процесуално действие, което се предприема спрямо съда, то се адресира до него, а не до противната страна. То може да бъде направено устно или писмено и в двата случая трябва да бъде доведено до знанието на съда. Когато оттегляне на иск се предприеме до приключване на първото заседание, съгласието на ответника не е необходимо. След този момент съгласието на ответника е необходимо. Съдът проверява фактическия състав на оттеглянето и прогласява с определение прекратяването на делото. Определението, с което се прекратява подлежи на обжалване с частна жалба.

Последици:

• 
  съдът се десезира – делото се прекратява
  
• 
  ищецът отговаря спрямо ответника за разноските по делото.
  
• 
  с обратна сила отпадат материално правните последици на предявения иск - e.g. давността се смята, като че не е била прекъсвана - но извършените в хода на делото материално правни действия запазват силата си. След отказа от молбата си ищецът може отново да предяви същия иск срещу ответника. Може да се води нов процес за същото право., то не е прекратено.
  

2. 
   Отказ от иск – изявление на ищеца отправено до съдията, че не поддържа занапред искането си тъй като то е неоснователно.
   

Отказът от иск. е по близо до признаването на иска, като тук признаването се прави не от ответника, а от ищеца. И двете са свързани с отказ да се търси по нататъшна защита. Разликата между отказа и признаването се състои в техните последици. Отказа от иска е процесуално действие, а не материално правен отказ от съществуващото материално право претендирано с иска. Материалното право продължава да съществува, не се погасява, погасява се правото на иск.

При отказа от иск никога не е необходимо съгласието на ответника. Може да се направи по всяко време докато делото е висящо, но не и след влизане на решението в сила. Отказът от иск е неоттегляем. Отказа от иск се ползва със силата на присъдено нещо, затова пречи на ищеца да предяви същия иск отново. Отказа от молба може да се направи писмено или устно, не е необходимо да се посочва мотива.

Силата на присъденото нещо при отказа от иск се различава от силата на присъдено нещо произтищаща от съдебно решение в две насоки. На първо място, при отказ решение не се постановява - само делото се прекратява. Същевременно СПН прикрепена към отказа от иск важи само между страните по делото и техните правоприемници и не се разпростира спрямо лицата, спрямо които се разпростира силата на присъденото нещо на решението.

• 
  При делбата не можа да има отказ от иск, защото не може да има вечна съсобственост.
  

Това е предприета от ищеца промяна на предмета или на страните по висящ процес, при което процесуалните действия извършвани по първоначално предявения иск, запазват силата си и спрямо новия предмет или новата страна по делото. ИИ има, когато ищеца изменя основанието, петитиума или някоя от страните по първоначалния иск с други.

ИИ може да доведе:

а/ до намаляване на първоначално предявен иск чрез частично оттегляне или отказ от иск;

б/ до увеличаване на пъровоначално предявения иск, чрез предявяване на допълнителен петитум;

в/ до ОСИ като ищеца добавя нов иск срещу същия ответник;

г/ до ССИ, когато ищецът предявява иск и срещу нов ответник;

д/ до изменяне на първоначално предявения иск с друг иск, отнасящ се било до друг спорен предмет или до друга страна, като първоначално предявения иск се оттегля или ищецът се отказва от него. Производството по първоначално предявения иск се продължава относно изменение или нов иск, предявен чрез ИИ /изменение на иска/, вследствие на което при заменяне на досегашната страна с нови ИИ води до доброволно приемство в процеса. ИИ се съчетава с други процесуални институти. ИИ е винаги действие на ищеца отправено до съда. ИИ не може да бъде предприето от други участващи по делото лица.

Изменението става чрез ново основание, нов петитум или нова страна.

• 
  ищецът изтъква ново основание, когато се позовава на други юридически факти в сравнение с тази посочени в исковата молба. Ищецът може да измени основанието на иска, ако изменението не затруднява защитата на ответника. Преценката се прави от съда.
  
• 
  Ищецът посочва нов петитум, когато вместо първоначалния петитум се отправя ново искане за защита до съда. Изменението на петитума е допустимо само, ако ищецът запазва същото основание. Едновремнно изменение на основанието и на петитиума е недопустимо. Това би довело до съвсем нов предмет на делото. Съдът има право да прецени дали да допусне изменението на петитума.
  
• 
  Ищецът променя страната, когато иска бъде заменен с друг ищец или когато насочва иска си срещу друг ответник. Това изменение е допустимо със съгласието на ответника и на новия ищец, а при насочване на иска срещу нов ответник и с негово съгласие. Няма изменение на иска чрез промени на страната при законно правоприемство в процеса. Всички тези случаи не важат, ако ИИ се предприеме преди връчване на препис от исковата молба на ответника. ИИ може да стигне в съдебно заседание или извън него, но и в двата случая ответникът трябва да бъде уведомен.
  
• 
  ИИ трябва да се предприеме в първото по делото заседание в първа инстанция, това обаче не важи при ИИ състоящ се в намаляване, увеличаване на иска или в промяна вида на търсената защита, в тия случаи ИИ може да се предприеме във всяко положение на делото.
  

Увеличаването на иска е предявяване на нов кумулативен иск. Въпреки ИИ първоначалния иск се запазва или частично като предмет на делото, съществуват и форми при които първоначалния иск престава да бъде предмет на делото и съдът се десезира с него. Той се замества с новопредявения иск.

Първите от тези форми на ИИ е заменяне на спорното право, предмет на първоначалния иск с друго спорно право между двете страни. Понеже спорното право индивидуализира иска, тази форма на ИИ води до предявяване на нов иск, съчетано било с оттегляне, било с отказ от първоначално обявения иск.

Последните форми на ИИ е заменяне на досегашната страна с нова страна, както и привличане на нов ответник наред с пъвоначалния – предявява се нов иск вместо първоначалния, а той се оттегля или има отказ от иска. Има правоприемство. По изменение на иска съдът се прозинася с определение.

Тя е потвърден от съда договор между страните по висящо дело, които чрез взаимни отстъпки уреждат изцяло или отчасти правния спор като десезират съда и слагат край на делото. СС е смесен институт на материалното и процесуалното право. От гледна точка на гражданското право СС е двустранен, възмезден договор. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната. Материално правните последици на СС произтичат от нейната цел.

Двете страни взаимно се задължават да считат, че правното положение между тях е такова, каквото го прогласява СС. В това взаимно задължение се състои правоустановяващото им декларативно действие на СС. Двете страни се задължават занапред да имат такова поведение, което отговаря на установеното със СС правно положение в това се състои регулиращото действие на СС.

За да е налице СС трябва:

- договорът за спогодба да е сключен пред съда и да бъде удостоверен в съдебния протокол, следователно СС трябва да бъде сключена само в съдебно заседание. Тя трябва да отговаря на чл.125, ал.1., СС може да се сключи само от страните в процеса, трето лице, което не е страна в процеса и участва в СС е нищожно.

- СС трябва да бъде потвърдено от съда, съда проверява нейното съответствие със закона и с добрите нрави. Потрвърждаването става с определение на съда. По своята същност това определение е охранителен акт и е част от СС. Основният елемент на СС е договорът за спогодба.

- Последният елемент на спогодбата е изрично или мълчаливо съдържащо се в нея искане да се прекрати делото като безпредметно поради договорно уреждане на правния спор.

СС има значение на влязло в сила решение в няколко насоки:

а/ СПН - произтича от нейната цел да се разреши правния спор. Като предава СПН на СС съдът цели.

• 
  Да насърчи спорещите да приключат делото със СС;
  
• 
  Да укрепи договорното действие на спогодбата;
  
• 
  Да стабилизира СС като акт, който слага край на делото.
  

в/ СС слага карй на делото, тя десезира съда.

При СС има три акта.

• 
  Договор за спогодба;
  
• 
  Определение с което тя се утвърждава;
  
• 
  Определение, с което делото се прекратява.
  
• 
  СС макар, че се потвърждава от съда, не става съдебен акт, тя си е договор, затова тя не може да се обжалва и да се атакува чрез ивънредните средства за отмяна на влязло в сила решение.