Дял първи въпрос понятие и система на гражданското право. Обективно гражданско право

СЪДЕБНИ АКТОВЕ

В 30 дневен срок след приключване на устините прения. Инструщтивен срок. При нарушаването на другите срокове е съществено процесуално нарушение - чл. 218 б,в ГПК. Минкова - основание и за въззивно обжалване. Нарушението на инструктивен срок няма процесуални последици. Определението на съда за приключване ва устните прения е оттегляемо. Съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, настъпили до постановяването на решението т. е. към края на устните прения. Ако в периода между опеделението и решението се открият нови доказателства, те могат да се игнорират, но при въззивното обжалване се сочат и се разглеждат от втората инстанция. Следователно решението на първата инстация се отменя. Практиката се ориентира към решение, ако няма съдебно решение, молба от страната, която е открила новите доказателства и съдът да отмени определението. Следователно възобновяват се устните прения и тези доказателства се релевират в процеса.

Другият случай на отмяна е свързан с изискването кой трябва да постанови съдебното решение - състава на съда, който е чуствал при разглеждането на делото в последното заседание - чл. 187 (1). Принципът на непосредственост при разглеждането на доказателствения материал. Ако се нарущи разпоредбата определението ще се отмени и ще се въозбовнови разглеждането на делото по същество. Решението се взима на тайно съвещание - нямат право да участват други лица, освен състава на съда. Цели се запазване безпристрастието на съда. При първата инстанция - съдията сам съставя решението. При втората и касационната инстанция - изказва се първо младшия съдия, после старшия съдия и накрая председателят на съда. Решението се взима с мнозинство. Трябва да се подпише от всички членове на състава.

ПРОЦЕДУРА ПРИ ПОСТАНОВЯВАНЕ НА РЕШЕНИЕТО:

1. Дали съществува право на иск- проверката се извършва за първи път при подаването на исковата молба. На второ място в процеса относно процеса (първата фаза, първото заседание по делото). За трети път в тайното съвещание за постановяване на решението. Може да се установи, че няма такова право или то да е погасено. Ако няма право, съдътняма право да постанови решение и да прекрати делото. Другите въпроси, които се разглеждат преди постановяване на решението и които са от съществена важност:

2. Надлежно упражняване на правото на иск и правото на легитимация (нпра. представителят няма представителна власт - основание за отмяна на решението. Може да се приложи чл. 231 ГПК). Ако няма такива - не се постановява решение.

3. Дали всички процесуални действия по разглеждане на делото, които са от съществено значение за постановяване на решението са валидно извършени. Ако не - основание за отмяна, смята се и за въззивното обжалване, тъй като е съществено процесуално нарушение.

4. Решаването на спора по същество, ако съдът е компетентен (т.е. тримата съдии са налице). Съдът пазглежда фактите, обвързани от ищеца и ответника. Използваните доказателства, доколкото доказателствата са достоверни според разбиранията на съдията (т.е. формира се вътрешното убеждение), доколко върху тях може да се направят изводи за твърдените факти, т.е. кои факти са доказателство и кои не. След това съдът подбира ПН, подвежда под нея това, което е достоверно установено и взима решение. При издирването на ПН съществува затруднение за съдията. Преценява дали се прилага българското или чуждестранното право, обичаят. Дали нормата доказва във времето и пространството материалното правоотношение - предмет на делото.

РЕКВИЗИТИ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ - чл. 189 (2):

- технически пподробнисти

- диспозитив - чл. 189г-е - същинската част - решението на съда по спора;

- мотиви - фактическите констатации на съда на базата на доказателствения материал - на тяхна база се постановява диспозитивът - логично е да предхождат диспозитивът.

На обжалване подлежи диспозитивът. Сталев - дали и мотивите се обжалват - не. Заразлика от практиката, коятотвърди, че и мотивите се обжалват.

Съдебното решение трябва да се обяви - от значение за настъпването на първата фаза на стабилизацията му - неотменяемостта (чл. 192 (1) ГПК). Обявяването може да стане по два начина:

1. В публично съдебно заседание. Насрочва се след взимането на решение. Прочита се решението пред страните. Не се прави в практиката. Практическо значение, тъй като от момента на връчване на съобщението за решението на страните започва да тече срокът за обжалване. Срокът започва да тече по едно и също време, може съобщението за постановяванетона решението да се връчи по различно време на двете страни - по разчино време започва да тече срока за тях, което нарушаване на равнопоставеността на страните като част от състезателното начало.

2. Вписване на съдебното решение в срочната книга. В съда има две книги: а) азбучник - по номера на делото; б) срочна - по дати, след датата, разгледаните същия ден от съответния съд. Датата на обявяване се посочва в тази книга, след нея решението става публично и не може да се оттегля. Датата на обявяването може да е различна от датата на решението. Меродавна е датата на обявяването.

Актовете на съда са три групи: разпореждания, определения и решения. Решениета са актове по същество, за разлика от разрешението и опроделенията. С тях приключва делото. Актовете, с които съдът се произнася по повдитнатия пред него същностен спор, в повечето случаи се произнася по същество по повдигнатия материалноправен спор, но не винаги (напр. при касационните разглеждания - решението по процесуален, а не по материален спор). С този акт делото приключва.

Видове решения:

1. Уважаващи и отхвърлящи иска. Значението е свързано с правото на обжалване. При отхвърлящите иска решеня могат да се обжалват от ищеца, а в други случаи само от ответника.

2. Делението е свързано с вида на иска, но не винаги е такаВ същност се извършва на базата на вида на правото, установено в решението:

а) Установителни решения - констатират съществуването или несъществуването на дадено право, с което се отхвърля иска като неоснователен. Отнасят се само засилата на присъдено нещо.

б) Осъдителни решения - притезателно право. Отнасят се за силата на присъдено нещо и изпълнителната сила.

в) Конститутивни решения - преобразуващо право, установява се правната промяна. Имат сила на присъдено нещо и конститутивно - преобразуващо действие (променят материални правоотношения).

СТАБИЛИТЕТ НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ: Съдебното решение преминава във времето през няколко стерени на стабилизация. Ефектите на съдебното решение настъпват след втората степен на неговата стабилизация. Степените са три:

1) Настъпване с обяваване на решението. Съдът е изчерпил правораздавателната си власт.

2) Необжалваемост, т.е. влизане на решението в сила.

3) Неотменимост. Едно влязло в сила решение може да се отмени по чл. 231, когато и това основание отпадне, стане неприложимо, тогава решението е неотменяемо.

Няма ограничение в броя случаи на обжалване по чл. 231 и връщане във втората инстанция.

в)ОПРЕДЕЛЕНИЯ - видове и обжалване

Най-важните процесуални действия на съда са съдебните постановления. Те са израз на решаващата или разпореждащата дейност на съда. Делят се на:

1. Решение - актовете, към които са насочени и с които завършват различни самостоятелни производства. С решението съдът се произнасе относно специфичния за производството предмет образуващ “съществото на делото”. В исковия процес, решението е това постановление на съда, с което той взема становище по предмета на исковия процес: спорното гражданско право, образуващо съществото на исковото дело. Дава защита по повод на гражданския спор, като го разреши със СПН, така решението завършва, т.е. актът, с който завършва исковото производство.

2. Постановленията на съда, с които той се произнася по процедурни въпроси са определенията. Различават се основно по своя предмет от решенията. Разлика: а) правните последици на определенията не могат да надхвърлят рамките на производствата;

б) не подлежат на отделно обжалване или се обжалват с ЧЖ;

в) не могат да се атакуват с извънредните средства за отмяна;

г) могат да бъдат изменяни и отменяни от съда, който ги е постановил.

Две групи: 1. които като констатират, че производството е недопустимо му слагат край, като го прекратяват. Тези определения имат общия белег, че отричат допустимостта на исковия процес. Те съдържат в себе си отказ на съда да продължи да процедира. Не могат да бъдат изменяни или отменяни от съда, който ги е постановил.

2. С които съдът администрира движението (развитието) на производството. Определения по движение на делото. Такива, с които съдът взима становище по допустимостта на производството, без обаче да го прекратява:

- с които съдът дава ход на делото;

- препраща делото на компетентния съд.

Разпорежданията - идават се от едноличен орган.

Със СПН се ползва всяко необжалваемо решение независимо от вида на иска и от изхода на делото. Защото в нея се състои присъщата на исковия процес защита - санкция, чрез която той брани засегнатите от правния спор материални субективни права.

Схващанията относна СПН са толкава разнообразни, както тези за съотношението между материалното право и процес - за въздействието на процеса върху материалните отношения. СПН не може да бъде обяснявана нито като сила, която преобразява материалните правоотношения на спорещите, нито като явление откъснато от тия отношения и затворено само в рамките на процеса.

Същността на СПН може да бъде разбрана като се изхожда от защитната функция на процеса спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1. СПН се състои преди всичко в задължението на страните спрямо държавата да преустановят правния спор. Неоспорване правилността на съдебно установеното, освен чрез извънредните средства за отмяна. Задължението за неоспорване придава на съдебно установеното, качеството на пресъдено нещо, т.е. на определяемост и безспорност. Тази съставка на СПН, чрез която между спорещите се създава състояние на правна определяемост и безспорност се нарича установяващо действие.

2. По-нататък съдебно установеното - “пресъдено нещо” - става годна основа за съгласувано поведение на страните по делото. Това поведение се постига чрез “регулиращото действие” на СПН. Овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно установеното от съда правно положение. Същевременно задължава другата страна да се съобразява с установеното от съда правно положение.

Регулиращото действие е присъщо на всички решения в качеството или на заповед, да се възприеме занапред поведение, отговарящо на съдебно установеното правно положение.Регулиращото действие на СПН е нов допълнителен стимул за законосъоброзно правомерно поведение, наред с правната норма и породеното и уредено въз основа на нея материално правоотношение.

3. Непререшаемостта на разрешения спор. Понеже са длъжни да не оспорват “пресъденото нещо” и двете страни загубват относно правото, предмет на СПН своето право на иск. СПН погасява това право. Тя е абсолютно отрицателна процесуална предпоставка. За нея съдът трябва да следи служебно. Непререшаемостта обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращо действие на СПН срещу опасността от противоречиво решение по същия спор между същите страни, предизвикано от нов иск.

Защитно действие на СПН спрямо материалното право, засегнато от правния спор.

1. СПН действа спрямо потвърденото право правозасилващо

2. СПН действа спрямо неоснователната претенция правопрепятстващо, а спрямо гражданските права, заплашвани от нея - правопредпазващо.

а) СПН осуетява упражняването на съдебно отречено право.

б) СПН застава като защитна преграда между съдебно отреченото право и тия граждански права, които застрашава.

По всяко дело независимо от неговия изход СПН действа едновременно като защита в полза на страната, чието правно твърдение съдът потвърждава и като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът отрича.

СПН трябва да се различава от доказателствената сила и легитимиращия ефект на решението.

1. Като диспозитивен документ с присъщата му формална доказателствена сила доказва правосъдния акт и мотивите към него.

Мотивите съдържат фактически констатациии, с които съдът потвърждава или отрича определени факти, наподобяват официални удостоверения на факти, но не непосредствето възприятие. Те са непряко доказателство за удостоверените факти и не могат да имат задължителна доказателствена сила, присъща на други официални удостоверения.

Легитимиращ ефект - доверяването на трети лица, че материалноправ ното положение е такова, каквото е декларирано от решението.

Проблемата за зачитането на СПН възниква, когато се питаме какво е нейното значение, когато съд или друт държавен орган е призован да се произнесе по съществуването на обусловеното, гражданско, административно, финансово правно отношение.

Според чл. 220(1) СПН е задължително за страните и техните правоприемници, но и за съда постановил решението и за всички други съдилища и учреждения в РБ. Зачитането на СПН предпоставя СПН и я обезпечава, но не се състои в нея.

Зачитането се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със СПН събедно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от него СПН като се откаже от всякакво преразглеждане и пререшаване на въпроса, разрешен със СПН, кагото той обуславя отвода на въпрос, с който държавният орган е сезиран.

Зачитането има голямо правно и обществено значение:

1. СПН прониква във всички области на правото, стига да има правоотношения, обусловени от правоотношението добило качеството на “пресъдено нещо”. Когато СПН се намира в процес на формиране, законът заповядва да се спре обусловеното от нея производство, докато тя се породи и може да бъде взета пред вид.

2. Съдът е длъжен да зачете СПН по всяко от производствата, които са му възложени. По охранителните производства, съдът е длъжен да зачете СПН само ако с нея се отрича съществуването на граждански правоотношения.

3. Административните органи ще зачетат СПН, напр. когато трябва да се плати сума дължима за отчуждането на имот. Тя трябва да се плати на това лице, за което при спор е установено със СПН, че е собственик на очуждения имот.

4. По наказателните дела СПН се зачита, само когато тя има да предмет гражданско състояние или право на собственист, но не и граждански правоотношения, обуславящи наказателната отговорност.

Обективните предели на СПН е предметът, за който СПН важи, т.е. това, което придобива качество на “пресъдено нещо”, спорът за което не може да се пререшава и с което страните по делото трябва да съобразяват занапред своето поведение. Този предмет е спорното материално право претендирано или отричано от ищеца, въведено чрез иска като предмет на делото, потвърдено или отречено от решението.

Изводът е, че със СПН се установява съществуването и несъществуването на спорното материално субективно право с белезите, които го индивидуализират (ЮФ, от които произтича,субекти и правно естество). Законът въздига с чл. 221 в предмет на СПН само спорното право.

Мотивите към решението не се ползват със СПН. Те са констатации на съда относно достоверността на доказателствените средства, доказателствените и правно релевантни факти, относно правоотношенията преюдициални спрямо спорните права. Но те не се обхващат от СПН. По други дела между същите страни, те могат да бъдат отново предмет на спор.

При частичния иск със СПН се установява само предявената част от правото, ако съдът е уважил иска. За разликата може да се предяви нов иск. Ако обаче съдът е отхвърлил като неоснователен частичтния иск, със СПН се отрича цялото право.

Когато не е бил предявен като частичен, признатият от съда размер е предмет, който пресича възможността на ищеца да търси това, което е в повече с нов иск под предлег, че погрешно е посочил размера на своето право с първоначалния предявен иск. СПН обхваща и размера на спорното право.

Важимост във времето.

1. Меродавният момент, към който се установява със СПН дали съществува или не съществува спорното право, са приключените устни съзтезания, след което решението е влязло в сила.

2. Ако е било установено със СПН, че към този момент правото съществува, то не може да бъде оспорвано въз основа на фактите, възникнали преди този момент. Всяко оспорване въз основа на такива факти ще озночава подновяване на вече разрешения спор. В пресичането на възможността за подобно оспорване се състои т. нар. преклудиращо действие на СПН.

3. Непредявените основания или притезания не преклудират СПН, с която е бил отхвърлен предявеният иск, не пречи да се предяви нов иск на ново основание, или относно друго от конкуриращите притезания.

4. СПН установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване.

5. СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие.

Съдебно празнатото право може да се погаси, да възникне. Тази промяна настъпва след СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нощо черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено.

Обективните предели на СПН са от значение при отвод за пресъдено нещо. Проблемът тогава е тъждествени ли е въпроса, който се поставя пред съда, с въпроса който е разрешен със СПН. Отводът предпоставя тъждество на страните и на предмета. Тук предмета - нужно е пълно покриване между правото предмет на СПН и правото предмет на второто дело, както с оглед на белезите, които индивидуализарат това право, така и с оглед на времето, за което се претендира, че правото, предмет на второто дело, съществува или не съществува. Необходимо е, защото СПН отразява само този период от живота на правото, който приключва с деня на приключването на устните състезания.

39. Субективни предели на силата на пресъдено нещо.

Очертават кръга на лицата, които не могат да оспорват, че съдебно потвърденото право не съществува, нито да твърдят, че съдебно отреченото право съществува, а са длъжни да съобразяват своето поведение с установеното от съда правно положение.

СПН не важи спрямо всички. По правило тя важи само между страните по делото. Под страни законът разбира противопоставените събекти на процесуалното правоотношение: ищеца и ответника. Няма значение дали е главна, контролираща или подпомагаща страна. СПН важи между противопоставените страни, но не и мегду лицата, които заедно стоят на едната страната на процесуалното правоотношение. Между тези страни важи обвързващата сила на мотивите.

Спрямо терите лица СПН не важи. За това те могат да предявят иск за провато, което със СПН е било признато в полза на една от страните.

В редица случаи обаче законът разпрстира СПН и спрямо трети лица. Те стават адресати на СПН и се намират в същото положение, в което се намира страната, относно която важи основанието, обуславящо разпростирането на СПН.

Разпростирането на СПН се дължи на :

1. Особеностите на материалноправинете отнощения, предмет на СПН (необходимото другарство).

2. Зависимостта на правното положение на третото лице от правното положение на страната обвързана със СПН.

3. Правото, което по закон има страната, обвързана със СПН, да води процес относно право, което не й принадлежи.

Спрямо универсалните и частните правоприемници. Предпоставя, че правоприемството е настъпило след като СПН е възникнала спрямо праводателя по дело, по което той е бил легитимиран.

Спрямо кредитора важи СПН, защото правото му да се удовлетвори е правно обусловено от принадлежността на обекта на изпълнението, към имуществото на длъжника.

Гражданското състояние на едно лице е противопоставено на всички. СПН в тези искове важи спрямо всички.

За да послужи СПН като пречка за втори процес е нужно не само обективно, но и субективно тъждество.

Конститутивното действие е присъщо само на конститутивните решения, с които се уважават конститутивни искове. КД е гражданска последица на решението. Чрез нея решението става юридически факт, които създава изменения или прекратява гражданскоправни, семейноправни, трудовоправни и други отношения. КД принудително осъществява потестативното право и поради това е защита в полза на ищеца и санкция спрямо ответника - подчинен на правната промяна, независимо и въпреки волята му. КД се състои в:

1. Създаване на нови гражданскоправни отношения.

2. Изменение на съществуващи.

3. В унищожаване или прекратяване.

Важимост във времето:

1. Занапред (развод)

2. За миналото, т.е. с обратна сила - например разваляне или унищожаване на договор.

Адресати: само тези лица, между които важи потестативното право и чиито граждански правотношения се променят.

Зачитане на КД от трети лица - задължения на третото лице - да третира КД като настъпило между страните. Противопоставимост на всички. Зачитането предпоставя, че КД е настъпило между страните.

СПН чрез потестативното право, което е нейн предмет обуславя и обосновава КД. То може да бъде постановено и да настъпи само след като потестативното право бъде потвърдено със СПН. Затова КД винаги предпоставя влязло в сила решение.

КД зависи не само от влязлото в сила решение, но и от стоящи извън него предпоставки. Потестативното право обуславя КД. Ако не съществува потестативно право КД подлежи на отмяна. КД важи само докато е в сила решението. Ако материалноправните отношения не съществуват, не може да настъпи КД.

Не са проява на КД: 1. Такива материалноправни последици, които настъпват по силата на закона, без да е необходимо волеизявление на съда, изразено в решение и насочено към тяхното пораждане. Говорим за допълнителни правни последици на решението, и за рефлексни последици на решението, когато те настъпват спрямо трети лица.

2. Диспозитивните решение, проява на съдебната администрация на гражданските правоотношения.

3. Определяне размера на спорното право при такива права, които не възникват с точно определен размер.

в)Изпълнителна сила

ИС е последица присъща само на осъдителните решения. Решението се състои в правото да се изисква принудително удовлетворяване на съдебно потвърдено притезание и в задължението да се понася принудително изпълнение. Ето защо ИС е едновременно и защита и санкция.

Предмет - съдебно потвърденото притезание.

Адресати - носителят на притезанието и отговарящият по него. Разпростира се и спрямо правоприемниците на страните. Тя важи в полза на суброгиралия се в правата на кредитора и срещу трето лице дало своя вещ в залог или ипотека, макар че спрямоо тези лица СПН на осъдителното решение не се разпростира. ИС се разпростира и срещу трето лице, придобило владението на присъдената вещ след предявяване на иска.

ИС предпоставя, че подлежащото на изпълнение притезание съществува. Затова ИС е взависимост от СПН, с която това притезание се потвърждава или отрича. ИС обезпечава регулиращото действие на СПН.

ИС възниква от деня, когато решението е станало необжалваемо, т.е. едновременно със СПН. Но съдът може да придаде ИС на обжалваемо решение или обжалвано и да отложи изпълнението на необжалваемото решение.