E. л е к т р о н е н в е с т н и к на Клуб Кръжец 30 б р о й 6, с е п т е м в р и/ о к т о м в р и 2 0 1 5
Изтегляне 0.52 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Атанас
- Политиците говорят само с клишета. В интернет се заражда някакъв таен език със символи и абревиатури, който си струва да бъде изследван
- ПАРЛАМЕНТ НА
- Принципи и цели на журналистическата професия в
- Международна журналистическа среща
- Излезе от печат книгата му
- С мъдростта на три епохи
- НОБЕЛ 2015
- Нобеловата награда за литература за
- Реваншът на червения човек
Промените в обществото и настъпилата глобализация (децата ни вече са деца на света, внуците ни не говорят на български) определят до голяма степен посоката на развитието на езика. Опасност ли е случващият се бежански поток и опитът ни социално да вмъкнем в живота си непознати езици и култури, различни религии? Обезличава ли се родният ни свещен език? Вече 62 % от думите му са чуждици, докога ще продължава търпимостта ни? Грамотността е занижена, дори във великотърновския университет откриват ограмотителни курсове по българска граматика. Откривайки все повече свои думи в нашия език пък, чужденците смятат българския многовековен език на дедите ни за беден, опростен, защото вече млякото е йогурт, площадът е майдан… Къде е позицията на българската журналистика, колеги, на свобод ните медии? Малко са коментаторите, които да посочват загиването на езика ни и превръщането му в универсален език. Още по-малко са онези, които да се борят срещу това. В езика протичат различни процеси, развиването му е неизбежен процес, полезните заемки са задължителни, но опазването на самобитността и чистотата му е основното Загине ли езикът ни, загиват и душите ни… Запазвайки езика на Ботев и Левски запазваме нашите идентичност, култура, същност, български дух. Уважаеми колеги, спазвайки програмите си, на 18 юни 2015 г. Клубът за литература, изкуство и наука в СБЖ и Клубът на радетелите за чист български език и висока духовност „Кръжец 30“ към Дружеството на журналистите на свободна практика „д-р Иван Богров“ организираха дискусия за Чистотата на българския език. Почетният гост проф. д-р Владко Мурдаров говори за нарушенията на граматическите правила на българския език в общественото пространство; Атанас Тончев – за чуждестранното нашествие в българския език и вулгаризирането му; Николай Пиперов – за някои особености на електронния език. Зададени бяха и много въпроси. Участваха журналисти, писатели, ръководството на СБЖ в лицето на председателката си Снежана Тодорова, както и ръководството на ДЖСП, много граждани. Проф. Владко Мурдаров информира и за новостите, които ще намерим в новия речник на българския език, подготвян от БАН. Изложението на Атанас Тончев предлагаме в съкращения, както и интервю на Светлана Христова с професора. Редактора Атанас Тончев Опазване на чистотата на българския език - съдбовен проблем В многовековното си житие българският език многократно е подлаган на силно влияние от чуждестранна реч: гръцка, турска, франкофонска, немска, а в близкото минало и руска. Въпреки това, той е съхранил своята същност. От две десетилетия обаче сме свидетели на невиждано досега чуждестранно нашествие у нас. То се отприщи от безразборната свобода, слободия, която настъпи след 1879 г., нахлу като таи задръсти в значителна степен говорната и книжовната ни реч. Сега дори в най-висшия ни управленски орган - Народното събрание, рядко звучи чист български език. Там съгласието се нарича консенсус, спорът или прението - диспут, международната нота - нонпейпър, отзоваването на президента - импийчмънт, нарастването - акселерация, ограничението - рестрикция, определението - индикация, примирението - резигнация, управителят - мениджър, застъпничеството - лобиране, определението "подъл", "коварен" се прикрива с галантното перфиден, седмичният почивен ден е уикенд, почивката - релакс, благозвучието е каданс, а упадъкът - декаданс. Струва си да захванем тази тема. Тези и с още безброй подобни фрази народните представители си въобразяват, че изглеждат по-образовани и по-интелигентни, а всъщност това е израз на парвенющина и явно чуждопоклонство, породено от липса на интелект, родолюбие и национално самочувствие. Не рядко те употребяват и термини, чийто смисъл не знаят. Например пак там сега се говори за избор на нов гуверньор на народната банка, имайки се предвид управител, а гуверньор значи възпитател и учител на деца, нает в някое семейство. Тази чуждестранна изразност навлезе масово и в по-долните етажи на властта, в стопанските и културните институции, в обществените организации. Не останаха назад и работещите във вестниците, списанията, радиата, телевизиите - най-активната част от говоримата и пишещата ни общественост. В техния речник журналистическите срещи вече са брифинги, информациите за културните прояви са артефакти (дори националното ни радио озаглави предаванията си в тази област артефир), а уредниците на художествени изложби станаха куратори, забавните предавания в талевизиите шоупрограми, приключенските филми - екшъни, началниците - босове, а телохранителите им - бодигардове, юношите - тийнейджъри, местата за обмяна на валута - чейнчбюра, закусвалните - снекбарове, магазините - шопове, пазарът - шопинг. Па като се заредиха и разните имиджи, рейтинги, кастинги, хепанинги, лизинги, оупънмаркети, мениджмънти, бизнес джънкове, хардлайнери, дилъри, букмекъри... Край нямат. Да не говорим за хилядите чуждоезични надписи на магазините. Дори името на магазина за детски играчки е хепи бейби, изписано на латиница. Появиха се и цели чуждоземни словосъчетания. В Търговище женски клуб нарекли Лейди клъб, в София - Сити клъб, Кингс клъб, канят ни на файф а клок. Столична музикантка кръсти оркестъра си Мери бойс бенд, а друга Лили ъф дъ уест. Телевизионните програми са бон апети, денсинг старс, екс фактор, фемер, биг брадър, а още повече и изписани с латинки букви: btv comedi, btv cinema, diema femili, newz7, btv ladi, fox life,fox crime... Да се чуди човек в България ли живее, или в някоя западна страна. Друга напаст за родния ни език е вулгаризирането му. Уличните думи и кръчмарската изразност навлязоха навсякъде в живота ни, в литературата и публицистиката, дори сред децата и невръстните юноши. Медиите ни бъкат от перверзни послания, от явни полуприкрити псувни. Действието на секса се заменя с глагола "чукам" във всичките му форми - "да ти го...". Цинизмът влезе в речника дори на някои изявени интелектуалци като румен Леонидов, Кеворк Кеворкян, Андрей Слабаков и др. За тях е като добър ден да изтърсят публично някаква гнусотия от рода на "серат в устата", "голямата дупеница" или "надупената Позитания", да нарекат демокрацията ни "курвата преход", а свободата "лайно". Даже и Лили Иванова проговори на жаргон пожелавайки на противниците си "да го духат". Голяма "заслуга" за това отчуждаване, вулгаризиране и опростачване на българския език има американският възпитаник Валери Найденов, който още в зората на демократичния ни преход обяви уличния жаргон за нароен език и направи доста за сливането ас официалния. А новоизлюпените парвенюта и чувство недорасли публични личности го приеха като истина божия, станаха негови проповедница и почнаха да бълват какви ли не просташки изрази и епитети в публичното пространство. Чуждоезичното нашествие (най-вече англоезичното) не е само у нас. То заля и цяла Европа. Но хората там усетиха опасността за своите езици и предприеха решителни мерки за ограничаването й. В германия, франция и Латвия цели институти се обявиха срещу масовото навлизане на британската реч в тяхната. Националният езиков институт в Исландия почна да търси в своята история автентични думи, които да заменят чуждиците. В Рим пък специалистите на Ватикана търсят спасение в коренната си латинска лексика. А руският "Дума" забрани със закон нецензурната реч в литературата и изкуствата, който ще влезе в сила от 1 юли т.г. СБЖ и СЕМ през 2015 г. подписаха споразумение да не се говорят грубости по време на предизборната кампания за местните избори. Уважаеми читатели, не е необходимо пълно премахване на чуждиците в родното ни слово. Езикът е като жив организъм, който непрестанно се развива и обогатява. От него не могат да се изключат навлизащите названия, понятия и елементи, които времето и напредъкът на живота налагат. Целта е да не се допускат такива, които имат превод нашия език или го замърсяват и опошляват. Тази цел е напълно постижима, защото в родната ни реч, освен официалния език, има още над 100 диалекта и три милиона думи, от които могат да се извлекат най-добрите и най-подходящите за замяна на чуждоземските. Всичко, което казах, не е някакво хрумване, а породено от тревога и от един голям съдбовен за нацията ни проблем, който изисква своето решение.  
Проф. Владко Мурдаров Политиците говорят само с клишета. В интернет се заражда някакъв таен език със символи и абревиатури, който си струва да бъде изследван Поместваме част от интервю на Светлана Христова Проф. Мурдаров, предполагам, че ви боли сърцето, като слушате как говорят хората от малкия екран или на улицата. - Напоследък ми задават въпроса до каква степен е грамотен съвременният българин и колко са грамотни нашите деца, до каква степен владеят нормите и правилата на българския език. Много големи различия няма. Както говорят и пишат родителите, по същия начин говорят и пишат техните деца. Не може да се каже, че нашите потомци са много по-неграмотни в сравнение с родителите си. Не са по-неграмотни и от своите учители. Много често се говори, че езикът ни обеднявал. Това всъщност не е вярно, защото езикът не може да обеднява. Даже чуждите думи, за които говорим непрекъснато, го обогатяват. Обеднява речта на отделния човек. Защото той е потънал в своя бит и много рядко посяга към книгата. И това до голяма степен влияе на неговата езикова култура и я ограничава. Поради тази причина наистина много често се сблъскваме с хора, които не могат да говорят и пишат. Искам да намеся още една тема - интернет, точно върху това възнамерявам да работя през следващите месеци. Ще ми се да видя до каква степен интернет променя речта ни - имам някакви бегли впечатления, но все пак този въпрос трябва да се разгледа по-задълбочено. Към това трябва да добавя и sms-ите, защото в това забързано време е съвсем естествено да се опитваме да предадем колкото е възможно повече информация с по-малко думи. По този начин обикновено езиковата обвивка страда. Това, което става в интернет, е доста интересно. Родиха се емотиконите. Те са симпатични и спестяват много думи. С един емотикон мога да заместя цяло изречение. Освен това започнаха да се използват много странни абревиатури. Ако не си вътре в нещата, не можеш да разчетеш информацията. Създава се един едва ли не таен език, на който контактуват само хората в мрежата. Другите извън нея остават в съвършено различен свят. - До каква степен обедняването на езика и тази степен на неграмотност стесняват светогледа на днешния българин? - когато човек започне да учи филология в университета, още в началото, когато става дума за езикознание, се учи за връзката между езика и мисленето. Колкото по-ограничени са езиковите средства, които владееш, толкова по-ограничена ще бъде и мисълта ти. Точно това наблюдаваме напоследък. Но като че ли това е продукт на развитието на една нова култура, която ни се налага, при която бягаме умишлено от задълбочаване. Оставаме едва ли не на равнището на обикновения битов контакт. - Не е ли ролята на университета тъкмо тази - да обучава студентите не да събират и класифицират информация, а да мислят? - Слава богу, в учебното заведение, където съм, в НАТФИЗ, а напоследък и в СУ „св. Климент охридски", поощряваме студентите да мислят. Всичко зависи, разбира се, от конкретния преподавател. Наизустяването вече не преобладава - днес много повече се налага студентът да мисли. Много е важно да започне да мисли творчески, още повече, че говоря за хора, които са бъдещи творци. Имам възможност да бъда в контакт с почти две трети от студентите в НАТФИЗ, не само с актьори, но и с театроведи, киноведи, драматурзи, телевизионни, филмови и театрални режисьори. Много ми харесва, че те четат и че мислят. Лекциите ми при тях минават под формата на разговор по темите, които трябва да им представя. - Какво ще посъветвате хората-политици и общественици, които най-често се появяват в новините. Какъв е най-големият им проблем в изказа? - не искам да говоря за начина, по който говорят. Не искам да говоря за техния тъй наречен правоговор, защото те изобщо не се съобразяват с действащите говорни правила. Успяха постепенно да възродят или да изградят един свой нов език, който е пълен само с клишета, а зад тези клишета обикновено се крие много малко. Когато слушаш всички тези публични личности, информацията, която накрая получаваш, е твърде малко. Това всъщност най-много дразни обществото - че всички тези хора, заставайки пред микрофоните, много говорят, а почти нищо не казват. Затова в последните двайсетина години много малко са политиците, които успяват и чрез речта си да привлекат хора, да ги спечелят за своите идеи. - Кои са езиковите грешки, които най-често допускаме? - Прави ми впечатление, че все още не можем да употребяваме правилно учтивите форми на глаголите и непрекъснато казваме „вие сте дошъл, вие сте дошла" вместо правилното „вие сте дошли". Обяснения за подобен тип грешки, разбира се, има, но ми се струва, че колебанието идва и от това, че невинаги сме достатъчно учтиви в контактите помежду си. От друга страна, много се греши и при избора на тъй наречените бройни форми. И така ние не знаем дали да кажем и напишем правилното „петима читатели" или пък „петима читателя". А колко често казваме неправилно „пет човека", като забравяме, че в нашия език в този случай трябва да се стигне до формата „петима души". Историята на този вид съчетания е доста стара, още от времето, когато българинът, когато е броял животните, е казвал „глави", докато при хората е броял душите. Това не се знае и поради този факт под влияние от други езици често правим погрешния избор. С малко повече хумор може да се направи и заключението, че българинът не владее бройните форми, защото не иска нещо по едно, по две, по три, а по много. Комбинации като cd плейър, dj парти, gsm оператор, gps система, hiv вирус, pin код, pr агенция, pvc дограма, sim карта, sms съобщение, tir карнет, us президент, vip гости. За тях също важи правилото, че трябва да бъдат писани отделно от следващата съставка, а свързването им с малко тире, наблюдавано понякога, е неоснователно. (броят на съчетанията, които съдържат в себе си като първа съставка bg - bg гражданин, bg паспорт, bg политика, постоянно расте, като при тях почти не се допуска грешно записване, но те дразнят със своята маниерност, която обаче трябва да бъде обект на друга оценка.)
 
*** Международна журналистическа среща 
Декларация на участниците в международната журналистическа среща на страни от Балканите и черноморския регион 20 – 21 септември 2015 г., СБЖ- Варна Като отчитаме влошената медийна среда и многобройните предизвикателства пред журналистите, ние, участниците в международната журналистическа среща на страни от Балканите и Черноморския регион обявяваме своите приоритети в журналистическата професия:
2 .днешните предизвикателства пред журналистическата професия са много. Монополизацията на пазарите, икономическите проблеми, съкращаването на работните места, влошаване на условията на труд, атаките срещу журналистите, са процеси, които протичат навсякъде по света и особено драстично в нашия регион. Важно е да отстояваме ролята на журналистиката като значима сфера на общественото развитие, която помага на хората да направят своя самостоятелен избор. 3. Сериозно изпитание пред журналистите и журналистическата професия са конфликтите по света. В такива моменти се засилват опитите журналистите да бъдат използвани като войници в информационните войни, като ги противопоставят едни на други. Ние, журналистите, заявяваме, че обединени и солидарни ще постигнем ефективна защита на професионалните и социалните права на журналистите и ще преодолеем предизвикателствата на днешния ден. 4. Призоваваме държавните институции и работодателите да спазват международно приетите норми и ангажименти за защита на журналистите. 5. Съюзът на българските журналисти ще продължава активно да работи за гарантиране на пълна прозрачност по отношение на медийната собственост и концентрации. 6. Журналистическите съюзи трябва да отстояват създаването на условия, които да гарантират свобода на словото, защита на журналистическия труд и спазване на етичните норми и професионалните стандарти, според кодекса на журналистическата етика. 7. Осъждаме включването на журналисти в „черни списъци“ и други форми на нарушаване правата им, като призоваваме да не се допускат подобни практики в бъдеще, както и да бъдат привличани към отговорност нарушителите на правата и свободите на журналистите. 8. Осветляването на собствеността на медиите, борбата срещу монополизирането на медийната среда, регламентирането на достойното заплащане на журналистическия труд са сред най-неотложните приоритети на журналистическата общност. 9 .призоваваме журналистите да спазват етичните и професионални стандарти, като категорично осъждаме езика на омразата в медиите, подбуждането и мултиплицирането на медийни послания, внушаващи страх, омраза и агресия.
 
Излезе от печат книгата му Живот през три епохи - Творчески портрет на Атанас Тончев (Публикуваме откъси тази книга, за да разкрием от творческите черти на този голям български журналист, писател и общественик) На Атанас Тончев Сеяч на златни зърна Сеяч си ти на златокоси ниви И зърното тежи във твоя сноп. Изливаш си душата в думи живи, О, нека те спохождат чак до гроб! И всеки влог във тях е връх победен. Душата и сърцето дишат там. Със вкус, със вяра и със вечно кредо Ти плодните зърна посял си сам. Шепот от нивата твоя дочух. Колко надежди крият се там! Нива, класила със зърно и дух – Хляб наш насуши, обич и храм. Рядко се среща нива такава, С толкова щедър и зрял уружай! Нека разнася твоята слава, Нека я жънем със обич безкрай! От Станчо Лазаров С мъдростта на три епохи Богдан Толев Писател Атанас Тончев е изтъкнат и деен участник в съвременната българска публицистика. Като разследващ журналист от шест десетилетия този неуморен радетел на словото се сблъсквал с житейските проблеми на три обществени епохи, с превратностите на три политически системи, събирал е мъдростта на няколко поколения и с перото на писателя е предал всичко това в своите вълнуващи и неостаряващи книги. Безспорно Тончев е талантлив творец, който вярно отразява обществената реалност с помощта на художественото слово. В книгата си „бълхите, които изядоха лъва“ например той прави една художествена ретроспекция на живота у нас във втората половина на хх век, която отразява голямата еволюция, настъпила в мисленето, делата и битието в тези бурни години през погледа на журналиста. Безпристрастното му отношение към приятели и противници, политици с различни възгледи и безпартийни, красноречиво говори за неговата добросъвестност и чувство за справедливост. За това свидетелства и книгата му „Бунтовна кръв“, в която е подбрал героите си не по политическата им принадлежност, а по единните им цели – борба за по-справедлив обществен строй и по-достоен живот за всички. А родовата му сага „От предците до внуците“ е пронизана от оная нравственост, която е прокламирал още в древността мъдрецът Сократ и по-късно е развита от гениалния Достоевски. В тази своя творба той има дързостта да опонира на римската сентенция „за мъртвите или добро, или нищо“. В нашия фолклор има и друга мъдрост: „една лъжа повторена няколко пъти, се превръща в истина“. Така стана и с емблематичния поет от средата на хх век Пеньо Пенев, който надрасна тогавашната стагнация на мисленето и направи своята разтърсваща изповед в поезията си. Затова беше дамгосан с какви ли не определения, които нямат нищо общо с него. И тук Атанас Тончев който е бил близък приятел с поета, излезе със своята апология „бий ,барабанчик“, като обрисува в нея действителната му същност и творчеството му. Ето защо неговата сестра Иванка Пенева заяви при едно от обсъжданията на творбата:“ това е истинският образ на Пеньо – нито лустросан, нито омаскарен“. В живота си Атанас Тончев винаги се е стремял към общуване с големи и оригинални личности, които превъплъщава в литературните си творби. Така се ражда великолепната му книга “докосване до съкровеното“. В творчеството си авторът използва различни жанрове, като умело вплита в тях много интервюта, психологически анализи, портретни скици, мемоарни откъси. Не липсва и занимателно четиво. И всичко това с чудесен български език. Книгите му очертават една съзидателна личност, която винаги отстоява духовните нравствените и родолюбиви ценности. Тези книги няма да потънат в забрава, защото носят белезите на мъдростта от три епохи и ни подготвят за предизвикателствата на бъдещето. Защо не написах единайсетия разказ в българската белетристика Атанас Тончев Със съкращения В Библията пише, че старозаветният патриарх и прародител на човечеството Матусаил живял 900 години. Засега аз съм само на една десета от тази възраст, но затова пък животът ми мина приз три епохи: отраснах в края на стария капиталистически строй у нас и нацистката еуфория, възмъжах и прекосих в галоп целия социалистически преход, а от четвърт век крача по кривите пътеки на така наречената ни демокрация. Какво стана с мен през това време? Задавайки си този въпрос, аз неволно се сетих за един разказ на австралийския писател Алан Маршал, който започва така „Джуди Флийшър обичаше да дъвче дъвка и я лепваше зад ухото си, но това не и попречи да забременее“. Май и моето творческо развитие бе такова. Аз учих пет години в търговската гимназия на Бургас, в която ме готвеха за счетоводител, и още пет следвах във Факултета за стопански и социални науки в Софийския университет, но това не ми попречи да се посветя на словесното творчество. Пътят ми към него обаче не беше лек и праволинеен. Татко почина много рано и аз трябваше да още от 14-годишен да помагам на майка си в осигуряването на прехраната ни и за издръжката на учението ми. Работех на кея в пристанището и едновременно учех в гимназията, после бях учител в село Голица, Поморийска околия, плавах с корабите по нашето Черноморие, изпращах баритна руда от мината в кюстендилското село Дивля за петролните рафинерии на Румъния, носех вар и тухли по софийските строежи… Същевременно следвах в споменатия факултет, което бе възможно, защото тогава не се държеше строго за присъствието на лекциите.Омаята на изящното слово ме завладя още в гимназията а през студентството ми то стана главна моя цел. Затова, когато пребивавах в столицата, участвах активно в литературните кръжоци Васил Воденичарски в университета и Жар при Студентския дом заедно с Павел Матев, Ивайло Петров, Иван Радоев, Серафим Северняк, Генчо Стоев, Станка Пенчева, Найден Вълчев и редица други, повечето от които по.късно навлязоха в първите редици на родната литература.Тогава започнах да публикувам и аз свои художествени творби. Отначало в поезията. Бях овладял майсторлъка на стихосложението и изпод перото излизаха възторжени изблици на лелеяни мечти за любов и по.щастлив живот. Ала когато прочетох сатиричния роман Байрон Дон Жуан, се замислих. В него великият романтик осмиваше с убийствен сарказъм ония поклонници на изящната реч, които считаха че цялата поезия се състои в римите и ритъма. Затова ги наричаше с присмехулното прозвище ракраймовци, което на български значи измъчвачи на рими. Тогава се запитах: не съм ли аз като тях? Истинска поезия ли е това, което пиша2 Реших да се поробвам и в прозата. Провървя ми. Защото митарстването ми и з страната, учителстването на село и безбройните професии, с които по принуда се занимавах, бяха натрупали много впечатления у мен, сблъскваха ме с остри житейски проблеми и интересни случка, имах възможност да общувам с различни хора, да надникна в бита, душите и характерите им- Хванах се яко за тях и почнах да пиша разкази и фейлетони. Печатах ги във вестниците, защото темите им бяха актуални, персонажите съвременни, сюжетите загребани от самия живот. Затова и писането им вървеше леко. Не беше нужно да измислям ситуации, да изсмуквам от фантазията си случки, конфликти и герои. Вече бях ги срещал тук.там и щом хванех перото, те сами изскачаха като живи в паметта ми . Оставаше само да ги опиша. Веднъж при една среща на Орлин Василев с младите начеващи белетристи в София големият писател заяви: Ей, друзя, да знаете, че в цялата българска литература има всичко на всичко десетина истински разказа. Майката му е да напишеш единайсетия! Ала не търсете само героични примери, потресаващи случки или събития, за да смаете читателя. Те, както и да ги опишеш, сами по себе си са интересни, но това още не е литература. Не отминавайте, а наблюдавайте внимателно онези дребни наглед, но важни детайли в нашия живот, които всъщност изпълват цялото житие –битие. Запомних думите му… Междувременно ми се удаде възможност да постъпя на щатна журналистическа работа. Но въпреки че тя ме освободи от грижата за материалната ами издръжка, аз не я приех с възторг. Защото знаех каква динамична и времеядна е журналистическата професия, та се боях да не ме отдалечи от литературата… Ех, не се откъснах напълно и от литературните си занимания. Продължавах от време на време да пиша разкази, фейлетони, понякога и стихове, но все по-рядко, и постепенно те отидоха на втори план.Ала не бях забравил наученото в литературата и се стараех да го прилагам в новата си дейност - при всеки подходящ случай вмъквах в публицистичните си материали пряка реч, художествени обрисовки на хората, за които пиша, или картинни описания на събитията, както и по-пъстър и по-разнообразен език. Всичко това правеше публикациите ми по-живи и по-привлекателни. Литературните ми набези се запазиха в чист вид само в хумористичните ми творби, събрани в книгите „Когато боговете се смеят“, „Със смях и присмех по света“, „Да си имаме уважението“ и „Усмивките на таралежа“. Щом взема дадена художествено-документална творба, аз се интересувам преди всичко казал ди е авторът нещо ново по темата, или предъвква вече известното. Затова, когато се заех с материала си за Георги Димитров например, отидох чак в Германия да проуча какво е правил там преди Лайпцигския процес, защо тъкмо той е обвинен за пожара в Райхстага, и да издиря нови факти за личността, характера и дейността му. Над всичко в художествената документалистика обаче, за мен е истината . без никакви резерви! Макар че Онзи, който бе заявил : „истина, истина ви казвам“, после бе разпънат на кръста. И още нещо: стриктно спазвам съвета на знамения Габриел Маркес: „Винаги казвай това, което чувстваш и прави това, което мислиш!“ И така аз не можах да напиша единайсетия разказ в българската белетристика, към който ни призова Орлин Василев. Ала положих много усилия и старание да следвам другите му напътствия във всичките си творчески занимания и нито ден не съм оставял перото си да ръждясва. Дори и сега, в твърде напредналата си възраст, продължавам да го държа и ще го държа докато съм жив и здрав. ***
 
Нобеловата награда за литература за 2015 г. спечели журналистка от Беларус Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 в украинския град Станислав в семейство на баща беларусец и майка украинка. Израства в Беларус. Работи като репортер в няколко местни вестника. Алексиевич прави журналистическа кариера, пише повествования по интервюта със свидетелите на най-драматичните събития в СССР. След преследване от режима на Лукашенко, тя напуска Беларус през 2000 година. Получава закрила от международната мрежа International cities of refuge network и през следващото десетилетие живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 година Алексиевич се връща обратно да живее в Минск. Книгите й са описвани като литературна хроника на емоционалната история на съветския и пост-съветския човек. Най-известните са: „Войната няма женско лице“, „Последните свидетели“, „Цинковите момчета“, „Чернобилската молитва“. Реваншът на червения човек Разговорът със Светлана Алексиевич води Диана Иванова, 8 април 2014, Бон - Искам да говорим за литература, но днес не можем да не говорим за политика. Вие страхувате ли се? Като човек, роден в Украйна и живеещ близо до нея? - Аз съм половин украинка, половин белоруска. Наистина изпитвах такова чувство - чувство, че се надига нещо страшно, кърваво. И съдейки по събитията, които се случват на изток, с Украйна още нищо не е приключено, още дълго тази история ще продължава. А тя е много опасна за целия свят - и особено за Европа. Що се отнася до страха – разбира се, ние имаме граница с Украйна. Младите хора, които са много националистически настроени, се радват на ставащото. Те мислят, че то ще им помогне да променят нещо в Беларус. Но, като цяло, хората се страхуват. Защото революциите никога не изглеждат красиво. Когато гореше зданието в центъра на Киев, беше страшно. Сега у нас, в Минск, също се затягат гайките, всички се изплашиха. Сериозно се изплашиха. Народът също, по свой начин, се изплаши. Защото революцията е страшна. - У вас няма оптимизъм, че от тази ситуация може да излезе все пак нещо добро? - В този случай, някак си не - като имам предвид и историята на революциите, от 1917-а насам, и като виждам с какво свърши арабската пролет. Разбира се, това е начало на промени. Но е такъв мъчителен и дълъг процес, толкова много хора загиват... Аз от една година съм там, върнах се от Европа, защото книгите, които пиша, можеш да напишеш само, когато живееш на място. Виждате колко бързо се развива всичко. Само преди месеци русия беше друга държава. Сега е съвсем различна. Отдалече това не може да се разбере. Трябва да живееш там. Например брат ми звъни по телефона, прочел моята статия за Крим и крещи: “на теб са ти платили, за да напишеш това, Крим е наш, теб са те купили...” Хората, които имат някакъв здрав разум, са много малко. Всички са обхванати от някаква истерия. Аз загубих много руски приятели... Така и озаглавих една статия - “колективният Путин”. Путин не съществува във вакуум. Него народът го поддържа, неговият рейтинг расте. Почти 90% го подкрепят. - Това се опитвам да си обясня. Защо толкова млади хора подкрепят Путин, особено в провинцията, защо за тях е герой? - Когато започна преустройството през 80-те години, се надявахме, че ще дойде поколение, което не е било бито и унижавано, което не е ГУЛАГ; надявахме се, че те ще бъдат свободни хора. Изобщо не стана така. Сега младите хора тъгуват за великата империя, комунизмът пак е на мода, пак сред младежта се чете Маркс, спорят си... Защо? Защото преустройството свърши със съвсем див капитализъм. Капитализмът по природа не може да е справедлив. Но това, което се получи, е съвсем диво. Една част от страната завладя богатството, създавано от цял един народ. Сега, ако излезете извън Москва, мнозинството от хората водят жалко съществуване. Децата, които живеят в такива семейства, чуват от своите родители, че е имало съветско време, когато всички са имали работа, всички са можели да учат. Сега не всеки може да учи, а тогава е било възможно. Чуват, че сега всичко е пари, а тогава е имало идеи. Мисля, че русия не може да издържи дълго да бъде унижавана. Моята книга “времето на секъндхенда” е за червения човек, който излезе много жилав и сега взима своя реванш, за тези унизени години, за тези загуби. Тъй като новият живот не се получи. Този живот не беше онзи, който искахме през 90-те. - Ако се върнем към началото на 90-те, никой от нас не знаеше как изглежда западът, имахме романтичен образ. Сега той стана реалистичен. Това ли е част от обяснението? - Разбира се. Аз наричам този период, който започна след Крим (макар че всъщност започна много преди Крим), сбогуване с Европа. Това е цялостна политика на властта - антиевропеизъм, антиамериканизъм... Западът – това е хомосексуализъм, рационалност, пари. А ние, руснаците, сме духовни, трябва да съхраним себе си, своите ценности. Стигна се дори дотам, че скандалният политик Жириновски предложи да се затвори “Макдоналдс”, да се забрани всичко западно. Имаше хиляди подписи, събрани в интернет, по този повод. Сега също се чуват гласове да не се купува нищо американско. Това е своеобразен маккартизъм. Мисля, че се дължи на факта, че руският елит си напълни джобовете с пари, но въпреки това Европа не го прие. Разбирате ли? Те видяха, че тук, в Европа, не са важни, че тук има други някакви правила на играта. Така започна тази масирана обработка. Малко, след като Путин дойде на власт, започнаха да се излъчват сериалите за Сталин, да се появяват нови издания за него, да се приказва, че 90-те години са времето на геополитическа катастрофа, че Горбачов е престъпник и т.н. Сега няма по-страшна дума от думата “либерал”. Мисля, че ние всички бяхме романтици – и 80-те години, и тази интелигенция, която участва в преустройството. Ние наивно си представяхме, че от утре започва някакъв друг живот, буквално от утре. Европа също се зарадва. Спомням си, когато падна стената, бях тук с моя приятелка, вървяхме в Берлин и се объркахме, отидохме до една немска двойка и питахме за посоката. Те ни познаха по акцента и питаха – вие откъде сте, рускини ли сте? Започнаха да ни прегръщат, толкова ни се зарадваха. Изглеждаше наистина, че започва нов свят. Но не се оказа така. Излязоха книгите на Маламов, Солженицин, цялата истина за лагерите, а хората, които по времето на комунизма търсеха тези книги, престанаха да четат, стана им безинтересно. Тези книги залежаваха. На хората им стана интересно друго – стана им интересно да живеят. Да опитат нови неща, да пътуват, да имат дрехи, стоки, пазаруваха като луди какво ли не... Всички, които мислехме, че народът подкрепя Горбачов и това, което той иска, изведнъж разбрахме, че народът се е събудил в една чужда за него страна. Народът не знаеше как да живее. После започна нищетата, закриването на заводите, хората, оставени на улицата, професори започнаха да продават яйца и плодове, нямаше с какво да се изхранват децата, тоест – всичко се оказа доста грозно. Капитализмът излезе много жесток. Нямаше умни решения, умни политически решения. Да вземем Елцин. Мисля, че вината на Елцин е много голяма. Според мен, ако Горбачов имаше време, той щеше да отиде към социалдемокрация. Но се получи друго – съвършено див капитализъм, който народът изобщо не прие. Сега единствената разлика между днешните сталинисти, за които говоря, и предишните сталинисти-комунисти, е, че днешните са православни. Сега имаме православни комунисти. Този олигархичен капитализъм хората, естествено, не го подкрепят. Но Путин не направи сам този обрат. Това е заповед на обществото. Той просто чу тази команда. Разбирате ли? Сега всичко се персонифицира, сякаш Путин сам решава. Това не е истина. Когато писах книгата, много пътувах в страната, както и в Украйна. Котелът ври и още не е ясно как ще завърши всичко. - Когато говорите за страната, коя страна имате предвид – едно и също ли е усещането в Украйна, Беларус или русия? Също и когато казвате „народът”... - Не, знаете ли, аз говоря за постсъветското съзнание. Има много общо, отново го видях. Навсякъде естествено се натрупва вече и собствена история. У нас, в Беларус, например, се получи един провинциален вариант, смес на социализъм с капитализъм. Беларус не е голяма страна, 10 милиона, има силен харизматичен лидер. Всичко е под контрол. Украйна е голяма страна. Украйна съчетава две различни истории. Но съветското съзнание – то навсякъде е еднакво. При украинците властта се оказа слаба и нагла. Те просто разграбваха. Що се отнася до Беларус – властта е тоталитарна, но социално ориентирана. Няма толкова голяма бедност, както е в Украйна, няма такова нагло богатство. Има, разбира се, кръг от приближени, но това не е толкова видимо и те не са толкова богати. Цялата собственост е държавна и контролирана. - Вие писахте, че войната между Украйна и русия ще е равна на апокалипсис, че в такава война няма победител. - Единственото, което мога да кажа, е, че в Украйна винаги е имало антируски настроения. Например, моята баба, когато искаше да ме сплаши, казваше - тихо, ще дойдат руснаците/москалите. Моят баща е белорусин. Но за нея той си остана руснак/москал. Това антируско настроение беше много дълбоко. Украйна е огромна, съветското време украинците не го приеха. Говоря особено за западната част на Украйна, където са моите родственици. Сега се опитват да разделят Украйна на части, за да установят контрол. Казах ви, че се разочаровах от много от моите руски приятели, защото за мнозина от тях Украйна не е нещо отделно, нещо друго. Те не възприемат и Беларус като отделна страна. Да приемат, че Украйна ще отиде в друга посока – това е много трудно за разбиране от руското съзнание. - Какво може да направи Западът? - Трябва да се помогне на Украйна да се справи по-бързо с бедността. Западът трябва й да помогне. Това трябваше да се случи и през 90-те години в русия. Така ситуацията днес можеше да е различна. Никой не иска война. Но ако Украйна не се справи с бедността... Например, при моите роднини няма колхози, докато в Беларус те още съществуват, половин Москва се изхранва с продукти от Беларус. А в Украйна моите близки получиха по десет хектара земя и нищо не могат да направят с нея. Всичко обраства с трева. Има и млади фермери, но не са много. Ако всичко това продължава, вариантът „Югославия” е на прага. От това се страхуваме в Беларус, както, мисля, и всички трезвомислещи хора. Затова днес на Украйна трябва да се помогне – политически, икономически, да й се даде пълна подкрепа. Путин не очакваше, че западът ще реагира, че изобщо ще има санкции. Очакваше, че ще се повтори ситуацията в Грузия... - Какво могат да направят в тази почти безнадеждна ситуация хората на словото? Например вие? - Няма много надежда. Но ние сме страна с култура на словото. Писателят в такава ситуация е нещо повече от писател. Той трябва да участва. В Беларус се води борба, в Украйна се води борба. Най-добрите писатели правят това. Но в русия, например, над 500 писатели се подписаха в подкрепа на Путин. Едни от най-добрите представители на нашата интелигенция. Никой не ги заставяше да направят това, нали няма ГУЛАГ... Защо го правят? Не зная...в същото време има хора, които не правят това – като Улицка, аз самата...но знаете ли, за всички нас това, което се случи, беше толкова неочаквано, че дори настъпи някакво онемяване, някакво чувство на безпомощност. Истината е, че победи агресивната част на обществото, мракобесната. Например, православната църква се превърна в една от най-мракобесните институции – от тези, които връщат хората назад. Много от мислещите хора напускат църквата. Но не трябва да изпадаме в отчаяние, трябва да си вършим работата. Например, когато довършвах моята книга, много хора спориха с мен - Русия отива напред, тя се развива, твоята книга ще е интересна само като история. А днес се оказа, че е времето second hand – това е нашата диагноза. Оказа се, че пред нас е миналото. Ние се връщаме във времето на СССР. Психологията се променя, независимите журналисти и канали губят работата си, точно както по времето на СССР. Когато хората отиват на интервю за работа, първото нещо, което ги питат, е как се отнасяте към политиката на Путин в Крим и изобщо? Започват да обработват децата в училище. Родителите едно говорят вкъщи, но когато изпращат детето на училище, му казват – мълчи, не говори за това навън. Точно както беше преди. Пълно повтаряне. Second hand. - Как тези млади хора - във времето на отворени граници и интернет - могат наистина да подкрепят политика на цензура? - Ето това за мен е пълна загадка – как. Но това напълно се съчетава с пътуванията в Европа. Например, в момента е пълно с млади руснаци, които искат да отидат да се бият в Украйна с бандеровците. Когато Путин произнасяше речта си във федералното събрание, на лицата на хората в залата беше изписано истинско въодушевление. Искрено, със сълзи в очите. Хората, които седяха пред телевизорите, също плакаха. В русия има патриотичен подем. Съветският човек е жив. 20 години говорихме за свобода, но свободния човек го няма. Няма свобода, няма свободен човек. Мисля, че ние можем да се борим за свободата, да умираме за свободата, но не можем да я живеем. Даже я има идеята, че частното предприемачество не е близко до руската менталност. В моята книга, например, има истории, където хората казват – аз не исках капитализъм, бях на митингите, бях за преустройство, но не и за това – целият нефт да е на Абрамович, милиардите на Путин, това не бяха моите лозунги... И когато питам хората – а какво искахте? – те казват – справедлив социализъм. Всички искаха този социализъм с човешко лице. Срещнах много малко хора, които са могли да се разгърнат, да направят нещо свое, честно. - С вашите книги правите много да дадете на историята човешко лице. Този опит да се върне и пренапише историята в русия отново, смятате ли го за възможен? - Не, но е тъжно, когато всичко това се повтаря. Когато руските войски влязоха в Крим, звучаха песните “празник к нам приходит, празник к нам приходит”, говореше се, че ако не влезем ние, ще дойдат американците... По времето на войната в Афганистан, разказвам това в книгата си “цинковие мальчики”, на момчетата са казвали същото, ако не влезем ние, ще дойдат американците. Но вярвам все пак, че в историята има движение, независимо от временните настроения. Какво остана от маккартизма, къде е Сталин? От друга страна обаче, животът на човека е кратък. Например – аз напуснах Беларус в знак на протест срещу президента Лукашенко, мислех, че той бързо ще си отиде, не можех да си представя друго. И какво, след 11 години се върнах. Защото разбрах, че трябва да съм там, с моите хора, у дома. Вече съм на години, имам внучка на 8 и даже се съмнявам, че тя ще доживее някакви промени у нас. Тези промени в съзнанието стават много бавно. Това е процес, за който са необходими столетия. Превръщайте се в професионални революционери, учете езици, имайте образование, ще дойдат новите времена и у нас пак няма да има хора. Учете се за тази свобода - и тя, на първо място, е свързана с професионални възможност. Същото казвам на моята внучка – ти трябва да получиш добро образование и хубава професия. Свободният човек трябва да умее да прави разни неща. Както е тук, в Европа, която толкова наивно си представяхме. Тук системата е жестока и трябва да си много добър, да умееш. А у нас – пътувам из селата, говоря с хората, от сутринта стоят, чакат да отвори магазина, за да пият... Коментира един човек – този е голям фашист, при него не можеш да откраднеш, трябва да работиш, той дори и децата си кара да работят... Разбирате ли какво има в главите ни? Или, например, в моята книга за Чернобил. Пристига холандска помощ. Какво стана – много хора забогатяха от тези помощи. Започваш да говориш с богати хора – никой от тях не иска да плаща данъци. Разбирате ли, всички искат някаква справедливост, но никой не иска да е като в Европа – да се работи, да има дисциплина. - Идеите, които ви занимават за бъдещи книги? - Смятам, че съм написала своите социални книги. Имам два проекта за любовта и старостта. Старостта в Европа е видима – обществото остарява и изведнъж се оказва, че след като човек е отгледал деца и е работил, остава още време, близо 30 години. Хората не знаят още какво да правят с оставащото им време, но това също е живот... ето тази тема ме занимава. *** Каталог: documents documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен” documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица” documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ” Изтегляне 0.52 Mb. Сподели с приятели:
|