Ние бяхме тогава много млади... Младостта е кошмарно време, не знам кой е измислил, че е много прекрасна възраст. Ти си абсурден, ти си смешен, всичко те прекършва, от никъде не си защитен. И за родителите си все още малка, нареждат ти. Постоянно си под някакъв похлупак и никой не може да стигне до теб. Чувство... Добре помня това чувство... Като в болницата, когато лежах в бокс зад стъкло. С някаква инфекция. Родителите се преструват (така си мислиш ти), че искат да бъдат с вас, в действителност, те живеят в един напълно различен свят.
Те са някъде далеч... Изглеждат близо, но са далеч... Родителите не осъзнават колко е сериозно всичко при децата. Първата любов е страшна. Опасна като смърт. Приятелката ми мислеше, че Игор се е самоубил от любов към нея. Глупости! Глупости момичешки... Всички наши момичета бяха влюбени в него. О! Много беше красив, освен това се държеше като по-голям, но оставяше усещането, че е много самотен. Той пишеше стихове. Поетът трябва да бъде изтръпнал от самота. Да умре в дуел. На всички в главите ни през юношеството имаше много глупости.
Това бяха съветските години... Комунистическите... Нас ни възпитаваха според Ленин, според пламенните революционери, много пламенни, ние не смятахме революцията за престъпление, но и не се увличахме по марксистко-ленинските джаджи. Революцията вече беше абстракция... Най-вече си спомням празниците, както и очакването за тях.всичко е си спомням много отчетливо... По улиците има много хора. От високоговорителите, звучат някакви думи, някой вярва на тези думи изцяло, някой - частично доверие, а някой изобщо не вярва.но изглежда, че всички са щастливи.
Много музика. Мама е млада, красива. Всички заедно... Всичко това заедно съм го запомнила като щастие... Тези миризми, звуци... Чукането на клавишите на пишещата машина… сутрешните викове на млекарките, които идват от селата: "Мляко! Мляко!" все още не всички имаха хладилници и бутилките с мляко се съхраняваха на балконите. Торбите с пилета висяха по прозорците.
На прозорецът между двойните стъкла слагахме памук със станиолчета за красота и ябълки – антоновки. Котешката миризма от мазетата... И неподражаемата миризмата на хлорен парцал в съветските обществени столове? Всичко това не изглежда да е свързано едно с друго, но за мен сега всичко се е сляло в едно усещане. В едно чувство. Свободата мирише на друго... Изглежда по друг начин...всичко е друго...след първото пътуване в чужбина... Това вече по времето на Горбачов... Един мой приятел се върна с думите: "свободата мирише на хубав сос."аз много добре си спомням първия си супермаркет, който видях в Берлин - сто вида колбаси и сто разновидности сирене. Беше неописуемо. След перестройката ни чакаха много открития, много нови емоции и нови мисли. Те все още не са описани, не са ги вложили в историята. Формули няма още... Но аз избързвам...прескачам от еднo време в друго...големият свят ще ни се разкрие по-късно. А тогава ние само мечтаехме... За това, което не е, какво ще бъде като... Хубаво беше да мечтаеш за свят, който не познаваш…мечтаехме... А живеехме съветски живот, в който съществуваха единни правила на играта и всички играеха според тях. Някой стои на подиума. Той лъже, всички пляскат, но всички знаят, че той лъже и той знае, че те знаят, че той лъже. Но той казва всичко и се радва на аплодисментите. Нямаше съмнение, че и ние ще живеем така и затова трябва да се търси подслон.майка ми слушаше забранения Галич... И аз слушах Галич... Друго си спомних... Как искахме да отидем в Москва за погребението на Висоцки, милицията ни сваляше от влака... А ние крещяхме: "спасете нашите души!/ ний стона в гърлото душим..."
"Не уцелва. Подминава. Не уцелва. Артилерията бие по своите." скандал! Директорката нареди да се явим в училище с родителите си.с мен дойде майка ми, и се е държа там прекрасно... (замисля се).живеехме в кухнята... Страната живееше в кухните... Седим при някого, пием вино, слушаме песни, говорим за поезия.отворена консерва и нарязан черен хляб.
На всички ни беше добре. Имахме нашите собствени ритуали: каяци, палатки и походи. Песни край лагерния огън. И имаше общи признаци, чрез които се познавахме взаимно.беше собствена мода, забавно. Отдавна ги няма тези тайни кухненски общности.няма го и нашето приятелство, за което мислехме,че е вечно. Да... Бяхме се настроили за вечността... Нищо не беше по-високо от приятелството. Това... Това зашеметяващо лепило държеше всичко заедно.
В действителност, никой от нас не е живял в СССР, всеки живееше в собствения си кръг. Кръгът на туристите, кръгът на алпинистите... Ние след училище все събирахме в някакво жежка, където ни беше дадена стая. Организирахме театър, аз играех в него. Имаше литературен кръжок. Спомням си как Игор рецитираше своята поезия, той много имитираше Марковски и беше неустоим. Прякорът му беше студентът. При нас идваха възрастни поети и си говореха с нас открито. От тях научихме истината за събитията в прага. За войната в Афганистан. Какво... Какво друго? Учих се да свири на китара. Е, това - задължително! През тези години, китарата беше включена в списъка с неща от първа необходимост. На колене бяхме готови да слушаме любимите си поети и бардове. Поетите събираха цели стадиони. Конна милиция дежуреше. Думата беше действие. Да станеш по време на събрание и да кажеш истината - акт, защото това е опасно. Да излезеш на площада... Това е такъв кеф, такъв адреналин, такъв отдушник.
В думите се изсипваше всичко... Днес е невероятно, днес трябва да се направи нещо, не да се говори.Можете да кажете абсолютно всичко, но думата вече няма да има никаква власт. Бихме искали да вярваме, но не можем. Всички плюят на всичко, а бъдещето е глупости. При нас не беше така... О! Стихове, стихотворения... Думи,... (смее се.) В десети клас имах любовна връзка. Той живееше в Москва. Отидох при него само за три дни. На сутринта на гарата взехме от приятелите му офсетно издание на мемоарите на Надежда Манделщам, тогава всички я четяха.а на следващия ден в четири часа сутринта трябваше да върнем книгата. Да я донесем до преминаващ влак. Двадесет и четири часа четохме без спиране, само веднъж изтичахме за мляко и хляб. Дори забравихме да се целуваме, предавахме си един на друг листовете. В някакъв делириум, в някаква треска всичко това се случи... От това, че държиш тази книга в ръцете си... Че сте я прочели... След един ден се носехме тичешком по пустия град към гарата, транспорт още нямаше. Спомням си добре този нощен град, как вървим, а книгата е в чантата ми. Ние я носехме като някакъв вид тайно оръжие... Така вярваме, че словото може да разтърси света.
Горбачовските години... Свобода и купони. Талони... Купони... За всичко от хляб да брашно и чорапи.ние стояхме на опашката по пет - шест часа... Но стоиш с книга, която преди това не си можел да купиш, и знаеш,че вечерта ще има филм, който някога е бил забранен, в продължение на десет години е лежал на някакъв рафт.кеф! Или целия ден в главата ти е мисълта, че в десет часа е програмата "Взгляд"... Неговият водещ Александър Любимов и Владислав Листев станаха народни герои.
Ние научавахме истината... Че не само Гагарин е имало, но и Берия... Всъщност, на мен, глупачката, би ми била достатъчна свобода на словото, защото аз, както скоро се оказа, съм съветски момиче, всичко съветско сме абсорбира по-дълбоко, отколкото си мислехме. Само биха ми дали да почета Довлатов и Виктор Некрасов, да ми дадат да послушам Галич. Това би ми стигало. Никога не съм мечтала да отида в Париж, да ходя на Монмартр... Или да видят "Саграда фамилия" на Гауди... Само ни дайте да почетем и да поговорим! Да почетем! Нашата Олечка се разболя, беше само на четири месеца, а имаше тежка бронхиална обструкция.бях полудяла от страх. Взеха ме заедно с нея в болницата, но беше невъзможно и за момент да се сложи да лежи, само докато бях права, в ръцете ми, тя утихваше .права. Ходя постоянно с нея по коридорите. А ако тя заспи за около половин час, как мислите, с какво се занимавах? Аз... Недоспала, измъчена...с какво? Винаги под мишницата ми беше "Архипелаг ГУЛАГ" - в минутата, в която тя заспеше, в същата минута го отварях.в едната ми ръка умира дете, а в другата е Солженицин. Книгите заменяха живота ни. Това беше нашият свят.
После се случи нещо... Ние слязохме на земята. Усещането за щастие и еуфория изведнъж се пречупи.изцяло и напълно. Разбрах, че този нов свят не е мой, не е за мен. На него му трябваха някакви други хора. Слабите да мрат в сол! Издигнаха се ниските слоеве... Общо казано - поредната революция... Но целите на тази революция бяха земни: за всеки вила и кола. Не е прекалено дребнаво за човека? Улиците се изпълниха с някакви "хулигани" в анцузи. Вълци! Стъпкаха всички. Майка ми работеше като бригадир във фабрика за облекло. Бързо... Бързешком затвориха фабриката... Мама си остана вкъщи и започна да шие бикини. Всичките й приятели също шиеха гащи, в който и апартамент да влезеш, а ние живеехме в блок, построен от фабриката за нейните работници, та всички шиеха пликчета и сутиени. Бански. Молехме познатите ни да режат етикетите от старите си неща - независимо какви етикети, желателно вносни и ги пришиваха на тези бански. После жените се събраха на групи и тръгваха с торби из русия, наричаха го "трусовка" - "гащено парти". По това време вече учех аспирантура. (весело) спомням си... Комедия... В университетската библиотека и в офиса на декана имаше бъчвички с кисели краставички и домати, гъби и зеле. Продаваха туршии и с тези пари плащаха заплатите на преподавателите. Или изведнъж - целият факултет - пълен с портокали. Или натрупани купчини мъжки ризи... Великата руска интелигенция оцеляваше както можеше. Припомниха си старите рецепти... Това, което са яли през войната... В далечните кътчета на парковете... По железопътните насипи засаждаха картофи... Да ядеш една седмици картофи - това глад ли е или не е глад? Или единствено кисело зеле? До края на живота ми ми е писнало. Научихме се да правим чипс от обелките на картофи, предавахме си помежду си тази прекрасна рецепта: мятате обелките във врящо слънчогледово олио с повечко сол. Мляко нямаше, но се продаваше сладолед, брашняната каша я варяхме със сладолед, бих ли го яла това сега? Приятелството ни падна първа жертва... На всички им се появи някаква работа - трябваше да се печелят пари. Преди ни се струваше, че парите... Нямат никаква власт над нас... А сега тутакси оцениха прелестта на зелените хартийки, не на съветските рубли, не на "нарязаната хартия".
Книжни момчета и момичета... Стайни растения... Ние се оказахме неадаптирани към новия живот, който очаквахме. Нещо друго чакахме, не това. Прочели сме един вагон романтични книги, но животът ни подкара с
ритници и белезници в друга посока. Вместо Висоцки - Киркоров. Поп музика! И това казва всичко... Наскоро се събрахме у дома в кухнята - нещо, което вече рядко се случва и спорихме: щеше ли Висоцки да пее за Абрамович? Мненията се разделиха. Повече бяха тези, които бяха убедени, че разбира се, би пял. Друг въпрос - за колко? Игор? Той остана в спомените ми като Маяковски. Красив и самотен (мълчи). Обясних ли ви нещо? Успях ли...
***
***
Очакваме да ни изпращате вашето творчество, творчеството на класици и автори, избрани от вас, набелязани теми извън рубриките ни и др. Кръгът ще организира срещи, на които ще кани мастити лектори, ще се бори срещу обезличаването на българския език, срещу клишетата и вредните заемки, ще ратува за дълбока емоционалност и задълбоченост на изказа, ще търси възпитателния ефект, обмен на опит между млади и опитни журналисти.
***
Колегия
Милен Гетов, Павел Боржуков,
Лиляна Кънева, Атанас Тончев,
Красимира Борисова Редактор и съставител Красимира Борисова
Адрес за връзка
СБЖ ул. Граф Игнатиев 4, 4 ет.
E-mal xxlkrasi@abv.bg
Изпращайте материали до 3 страници на WORD WINDOUS 2010 или в ръкопис на посочения адрес
