Емоционална пластичност
Изтегляне 1.79 Mb.
|
Свързани:
Д-р-Сюзън Дейвид - Емоционална пластичност - 4eti.me
| Вашият мобилен телефон
Вашият дом Вашата работа Родителите на половинката ви Вашата талия При свободните асоциации част от мислите ти вероятно ще отговарят на фактите от действителността. „Миналата седмица вечерях с родителите на жена ми“ или „Трябва да завърша този проект до понеделник“. Но забележете колко бързо тези банални мнения, преценки, сравнения и тревоги ще се развият в определена посока: Клетъчният ми телефон... се нуждае от ъпгрейд. Домът ми... е винаги разхвърлян. Работата ми... е Стрес ООД. Родителите на мъжа ми/жена ми... разглезват децата. Талията ми... дава ясно да се разбере, че трябва да подновя онази диета. На практическите семинари казвам на участниците да изброят писмено ситуациите, които намират за трудни, и свързаните с тях мисли и емоции. Ето част от вредните „лични сценарии“, описани наскоро от група свръхамбициозни служители на ръководни длъжности, и ситуациите, които ги предизвикват: Някой друг постига успех: „Не ме бива достатъчно. Защо не бях аз?“ Целодневна работа: „Животът ми е провал. Около мен е пълен хаос, а близките ми негодуват срещу навика ми да пропускам всички хубави семейни моменти.“ Изпълнение на трудна задача: „Защо това ми отнема толкова време!? Ако изобщо имах талант, щях да се справя по-бързо.“ Неполучено повишение: „Аз съм идиот и мекотело. Оставих се да ме изиграят.“ Възлагат ти нещо ново: „Какъв ужас! От това нищо няма да излезе.“ Публична изява: „Ще изгубя ума и дума и всички ще си помислят, че съм хванат от гората.“ Получаване на отрицателна оценка: „Ще ме уволнят.“ Среща със стари приятели: „Аз съм неудачник. Всички живеят по-вълнуващо от мен. И изкарват повече пари!“ Опитваш се да отслабнеш: „Аз съм отвратително прасе. Най-добре да се откажа. Всички тук изглеждат по-добре от мен.“ Ето една подсказка защо тази прогресия от неутралната мисъл до пълното зарибяване протича толкова лесно: „Тихо се сипе първият __________.“ „Сняг“, нали? Не беше особено трудно. Думата изскочи автоматично в съзнанието ви. Почти неизбежно е да не захапеш въдицата, тъй като голяма част от реакциите ни са най-обикновен рефлекс. Обикновено зарибяването е свързано със ситуация, която се повтаря всекидневно в живота ни. Това може да е тежък разговор с шефа, неприятни отношения с роднина, предстояща презентация, свързано с пари решение, което трябва да вземете с половинката си, слабото представяне на детето в училище и дори трафикът в натоварените часове на деня. В такива моменти се задейства вътрешният ни автопилот, който реагира на съответната ситуация. Бихме могли да отвърнем с нещо саркастично, да се затворим в себе си, потискайки чувствата си, да започнем да отлагаме, да си тръгнем, да затънем в мрачни мисли или да изпаднем в пристъп на ярост. Винаги, когато реагираме автоматично по някакъв вреден за нас начин, значи сме зарибени. А резултатът е също толкова предсказуем, колкото беше и думата „сняг“, която изскочи в съзнанието ви в края на изречението „Тихо се сипе първият...“. Виждате кукичката със стръвта да се поклаща точно пред вас и мигновено я захапвате, без дори да се поколебаете. Зарибяването започва, когато приемаме мислите си като факти. „Не ме бива в това. Винаги се провалям.“ Тогава най-често придобиваме навика да избягваме ситуациите, които предизвикват подобни чувства. „Не искам дори да опитвам.“ Или може до безкрай да преповтаряме една и съща мисъл. „Последния път, когато опитах, беше толкова унизително.“ В някои случаи, решили да последваме добронамерения съвет на приятел или член на семейството, се опитваме съзнателно да пропъдим тези мисли. „Не бива да допускам такива мисли. Това е непродуктивно.“ Или пък решаваме да проявим воля и се заставяме да направим нещо, което ни изпълва с ужас, въпреки че стимулът за действие не е цел, на която държим истински, а самата зарибяваща стръв. „Трябва да положа усилия. Колкото и да е трудно, трябва да се науча да го харесвам.“ Целият този мисловен брътвеж е не само подвеждащ, но и изтощителен. Изразходва ценни умствени ресурси, които биха могли да намерят далеч по-добра употреба. „Зарибяващата“ способност на мислите ни нараства още повече поради факта, че до голяма степен менталните ни навици са програмирани така, че взаимодействат с емоциите ни, в резултат на което се получава реакция с турбозаряд. Представете си за момент, че посещавате курс по неизвестен досега междугалактически език. На този език едната от горните две фигури се нарича „буба“, а другата – „кики“. По време на внезапен тест учителят пита коя от двете е „кики“ и коя „буба“. Вероятно ще отбележите точка, като назовете лявото изображение „кики“, а дясното – „буба“. Авторите на този експеримент, В. С. Рамачандран и Едуард Хабърд, установили, че 98% от хората са отговорили по този начин. Същият избор са направили дори деца на две години, които не са изучавали езиковите модели и не говорят английски. От кампуса на Калифорнийския университет в Сан Диего, където работи Рамачандран, чак до каменните стени на Йерусалим и отдалечените брегове на езерото Танганайка в Централна Африка, където се говори суахили, това предпочитание се оказва универсално и предопределено от работата на мозъка: независимо от език, култура и азбука, достатъчно е да видиш тези безсмислени символи само за няколко секунди и центровете на слуха в мозъка разпознават думата „кики“ като определение за резки очертания, а думата „буба“ – за плавни и заоблени. Смята се, че тази асоциация, която възниква между конкретна форма и звук, е възможна отчасти, защото ангуларният гирус – участък от мозъка, в който се формират преценките – е разположен между центровете за допир, слух и зрение. Поради това гирусът участва в комбинирането на сетивната информация, като интегрира в едно цяло звуци, чувства, образи, символи и жестове и може би отговаря дори за способността да мислим в метафори. Понякога казваме „Това е крещяща риза“ или „Това вино е резливо“, въпреки че широката хавайска риза не издава никакъв звук и определено няма как да порежеш пръста си на тази носеща наслада напитка. (Пациентите с увреждане на ангуларния гирус биха могли да говорят перфектен английски, но да са напълно неспособни да схванат една метафора. Същото важи и за по-нисшите примати, чийто ангуларен гирус е приблизително една осма от размера на човешкия.) Способността за интегриране на сетивната информация не служи само на поети и писатели за закачливото заиграване с езика. За съжаление, точно тя отговаря и за склонността ни към зарибяване. Това се дължи на факта, че не приемаме мислите си с хладната обективност на Мистър Спок:* „Мисля, че конкуренцията ми подлива вода. Колко любопитно.“ (Мистър Спок - Герой от филма Стар Трек – Бел. пр.) Напротив, мислите идват с пълен набор от визуални образи, символи, характерни тълкувания, преценки, заключения, абстракции и действия. Това придава на менталния ни живот ярка жизненост, но би могло същевременно да ни лиши от обективност и да ни остави на произвола на натрапчивите идеи – без значение дали са правилни или погрешни, полезни или вредни. По време на съдебен процес съдиите обикновено разрешават на съдебните заседатели да разгледат снимки от аутопсията на жертвата, но рядко от мястото на престъплението. Това е така, защото съдиите се опасяват, че изображенията на хаос, насилие и кръв биха могли да предизвикат силно емоционално сътресение и да повлияят на предполагаемо логичните и неутрални разисквания на заседателите. Снимките от аутопсията се правят върху метална маса при ярка светлина – всичко това е напълно обективно и безпристрастно. Докато снимките от местопрестъплението биха могли да включват дребни детайли, които придават на жертвата човешки лик или драматизират допълнително страданието ѝ – снимка на детето ѝ върху опръсканата с кръв тоалетка, развързаната връзка на износена маратонка. Подобни емоционално наситени образи биха могли да „възпламенят“ съдебните заседатели и да ги тласнат към търсене на възмездие: „Жертвата прилича на мен. Подсъдимият има много добро алиби, но някой трябва да плати за това безчинство!“ Ярката, цветна природа на когнитивния процес (Познавателни процеси, свързани с придобиването и съхранението на информацията, при които постъпилата в сетивата информация се обработва, трансформира и организира – Бел. Ред.), примесен и подсилен от емоциите, е свързана с еволюционното умение за приспособяване, което ни е било нужно по времето, когато сме били преследвани от змии, лъвове и враждебно настроени съседни племена. При опасността да бъде нападнат от враг или хищник един обикновен ловец събирач не може да си позволи да прахосва ценно време в типичните за мистър Спок абстрактни разсъждения: „Намирам се в опасност. Как бих могъл да преценя възможностите?“ За да останат живи, нашите древни предшественици са имали нужда от такъв вид реакции, които налагат да усещаш опасността до мозъка на костите си и да схващаш посланието по начин, който автоматично води до предсказуема реакция. Тя се задейства от функцията за впръскване на гориво от ендокринната система – реакцията „бий се или бягай“. Когато бях на двайсет и нещо, една година живях с майка ми. По това време двойка мои приятели бяха изнасилени и пребити в апартамента си от банда престъпници, които нахлули в дома им и причакали стопаните да се върнат от вечеря. Както споменах, подобни ужасяващи престъпления бяха съвсем обичайни за Йоханесбург. Помня, че след случилото се нервите ми се изопнаха повече от всякога. Една вечер, шофирайки към вкъщи, се изгубих и се озовах в един доста опасен квартал. Докато се опитвах да се ориентирам, ме обзе тревожното чувство, че някой ме следи. Но щом стигнах пред дома си, не видях никого. Влязох вътре с намерението по-късно да се върна до колата и да прибера нещата си от багажника. Когато излязох навън след около 30 минути и се отправих към колата, всичко изглеждаше тихо и спокойно. Тогава долових дрезгав звук. Огледах се. Срещу мен вървяха двама въоръжени с пистолети мъже. Бях толкова напрегната от изпитания наскоро страх и от спомена за нападението над приятелите ми, че в същия миг запищях. От устата ми се изляха звучни, цветисти и предизвикателни ругатни (не съм прекалена моралистка, но, повярвайте ми, думите бяха твърде вулгарни, за да ги повторя тук). В смайването си мъжете се втренчиха в мен, уплашени на свой ред. (Мога само да гадая какви мисли са им минали през главите при вида на тази изгубила контрол откачена жена!) Тогава двамата се шмугнаха в храстите, откъдето се бяха появили, и се изгубиха надолу по пътя. До ден днешен съм благодарна на мозъка си за извършеното от него комбиниране на сетивна информация: виждам, запомням, чувствам, чувам и реагирам – всичко едновременно. Но, от друга страна, тази невероятна способност за комбиниране на информацията ни прави предразположени към зарибяване. Слава богу, в днешния свят повечето проблеми и дори опасности са с неопределен и дългосрочен характер. Рядко ще подскочим като ужилени: „Ааааа! Змия!“ Обикновено се терзаем: „Работата ми сигурна ли е?“, „Ще се пенсионирам ли с достатъчно заделени настрана пари?“, „Дъщеря ми толкова ли е увлечена по този нехранимайко, сина на Питърсънови, че си развали успеха в училище?“ Но заради емоциите, които мислите ни пораждат, дори най-безобидните сценарии за живота, които прожектираме в главите си – за остаряваща двойка или за момиче, което е влюбено – се превръщат в бутони, които биха могли да задействат автоматичната реакция на силна тревога, ужас и усещане за непосредствена опасност. Емоционалният ритник е само един от множеството „специални ефекти“, които правят толкова въздействащи сценариите, които пишем, за да осмислим живота си, дори сюжетът да е плод на въображението ни. През 17-ти век поетът Джон Милтън е изразил същото с няколко думи: „Умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад или от ада – рай.“* А на езика на градския фолклор се казва: „Ако желанията бяха криле, прасетата щяха да полетят.“** Което означава: да, умът създава своя вселена и, не, не можем да решим проблемите си единствено с утвърждения и позитивно мислене. Всъщност решенията в стил „ню ейдж“, които поставят стикери с усмихнати личица върху проблемите, биха могли допълнително да влошат тези проблеми. Следователно, ако искаме да продължим напред, въпросът е: Кой командва? Мислещият или мисълта? От друга страна, проблемът може би е в начина, по който преработваме мислите си. Изтегляне 1.79 Mb. Сподели с приятели:
|