Емоционалната Интелигентност
Потокът: невробиология на способността да надскочиш себе си
Изтегляне 0.53 Mb.
|
Свързани:
РАБОТЕН-ЛИСТ-Шипка, Ключови думи - работен лист
Потокът: невробиология на способността да надскочиш себе сиКомпозитор описва моментите, в които работи на самия връх на възможностите си: Самият ти си в състояние на екстаз - и то до такава степен, че забравяш за съществуването си. Непрекъснато изпитвам това. Ръката ми като че ли има свой собствен живот. Сякаш не участвам в онова, което става. Просто си седя там и наблюдавам с нямо възхищение. Всичко тече от само себе си. (Mihaly Csikszentmihalyi, Flow: The Psychology of Optimal Experience, New York, Harper and Row, 1990.) Това описание има забележителни сходства с думите на стотици мъже и жени - катерачи, гросмайстори, хирурзи, баскетболисти, инженери, мениджъри, та дори и прости деловодители, - които описват мигове, в които са надскочили себе си, потънали в нещо, което обожават да правят. Психологът от Чикагския университет Михай Чиксентмихай, който е събрал безброй подобни разкази за невероятни постижения в хода на двадесетгодишните си изследвания, нарича това състояние „поток‘‘ . На спортистите то е познато като „зоната“ - мигове, в които всичко се прави без усилия, а тълпата и съперниците се размиват във възприятието на настоящия момент, което сякаш не е от този свят. Даян Роф-Стийнротър, която печели златния медал в ски-спускането на олимпийските игри през 1994 г., казва на финала, че помни единствено великолепното чувство за отпускане: „Чувствах се като водопад“ (“Нюзуик“, 28 февруари 1994.) Способността да навлизаме в „потока“ е висша проява на емоционалната интелигентност: това състояние вероятно е най- умелото впрягане на емоциите за целите на професионалните достижения и обучението. В „потока“ емоциите са не само сдържани и канализирани, но и положителни, енергични и съобразени със задачата, която сме си поставили. Депресията и тревожността са основни бариери пред „потока“. И все пак „потокът“ (или по-слабите му разновидности) са познати почти на всеки от нас, особено когато действаме на върха на възможностите си и надскачаме с малко предишните си граници. Може би най-добрата илюстрация за подобно чувство е любовният екстаз - сливането на две тела в едно хармонично цяло. „Потокът“ е бляскаво преживяване: отличителната му черта е спонтанна радост, та дори и пълен захлас. Самият поток представлява награда за положеното усилие. Това е състояние, в което хората се отдават напълно на онова, което правят, посвещават му цялото си внимание, съзнанието им се слива с действието. Мисълта какво точно правят може само да прекъсне потока - та дори и тази мисъл да гласи „справям се чудесно“. Вниманието се фокусира до степен човек да осъзнава единствено тесния процеп на възприятията, свързани с непосредствената задача, и да изгуби всякаква представа за времето и пространството. Един хирург например си спомня за предизвикателна операция, по време на която е бил в „поток". Когато приключил с работата си, той забелязал някакъв боклук по пода на операционната и попитал какво е станало. С удивление чул, че докато докато оперирал, част от тавана паднала - а той дори не забелязал. „Потокът“ е състояние на самозабрава, точно обратното на безплодните разсъждения и притеснения: вместо да се съсипват от тревога, хората са толкова отдадени на онова, което правят, че губят всякаква самоосъзнатост и изхвърлят от главата си всички дребни проблеми от ежедневието - здраве, сметки, та дори и желанието да се справят добре. В този смисъл моментите в "потока" са лишени от всякакъв егоизъм. Парадоксално, но хората в това състояние демонстрират истинско майсторство в дейността си, реакциите им са в съвършена хармония с изменящите се изисквания на поставената задача. И въпреки че действат на самия ръб на възможностите си, не не се интересуват как точно се справят, далеч са от всякаква мисъл за успех или провал, мотивирани единствено от удоволствието от действието като такова. Има няколко начина за влизане в „поток“. Единият е съзнателно съсредоточаване на вниманието върху текущата задача, тъй като силната концентрация е в основата на „потока“. На самия вход в тази зона като че ли има един малък порочен кръг: може да са необходими значителни усилия, за да се успокоим и съсредоточим достатъчно, за да започнем работа - тази първа стъпка изисква определена дисциплина. Но щом вниманието започне да стеснява обхвата си, то се сдобива със свои собствени сили, изхвърля от съзнанието тревогата, а задачата изведнъж става лесна като детска игра. Всеки от нас може да влезе в тази зона когато трябва да изпълни задача, за която има необходимите умения, но която все пак представлява известно предизвикателство. Чиксентмихай казва: „Хората се съсредоточават най-добре, когато поставените им задачи са малко по-трудни от обикновено, а и те самите са в състояние да дават повече от обикновено. Ако предизвикателството е твърде малко, хората се отегчават; ако е твърде голямо - попадат в лапите на тревогата. Потокът се ражда в деликатната зона между скуката и тревожността. (Интервю е Чиксентмихай в ,Ню Йорк Таймс", 4 март 1986 г. ) Спонтанното удоволствие, лекотата и ефективността, които характеризират потока, са несъвместими с емоционалните отвличания, при които лимбичната система налага волята си на останалата част от мозъка. В това състояние вниманието е спокойно, но и изключително съсредоточено. То се отличава коренно от опитите да съсредоточим мислите си, когато сме уморени или отегчени, или пък сме изложени на ударите на натрапчиви чувства като тревога или гняв. Потокът е лишен от всякаква емоционална статичност - с изключение на едно-единствено предизвикателно, изключително мотивиращо чувство на лек екстаз. Този екстаз е един вид страничен продукт на крайното съсредоточаване на вниманието, което и поражда самия поток. Класическата литература, посветена на съзерцателните традиции, описва състояния на пълна отдаденост, които създават впечатление за неземни преживявания - това е поток, породен единствено от пълната концентрация. Докато наблюдаваме някого, докато действа в състояние на „поток“, може да ни се стори, че трудното е много лесно - невероятните му достижения изглеждат нещо съвсем естествено и обикновено. Това впечатление се съгласува и с процесите, които протичат вътре в мозъка. Там ставаме свидетели на същия парадокс; най-предизвикателните задачи се изпълняват с минимално изразходване на умствена енергия. В състояние на поток мозъкът е „хладен“, процесите на възбуда и задържане на невронните вериги са в хармония с изискването на момента. Когато човек се занимава с нещо, което без усилие улавя и задържа вниманието му, мозъкът се успокоява - възбудните процеси в кората зaтиxвaт. (Jean Hamilton et al., "Intrinsic Enjoyment and Boredom Coping Scales: Validation With Personality, Evoked Potential and Attention Measures", Personality and Individual Differenccs 5, 2, 1984.) Това откритие е забележително, тъй като „потокът“ позволява на хората да се справят с най-трудните задачи в дадена област, независимо дали става въпрос за партия шах срещу гросмайстор или за решаване на сложен математически проблем. Бихме очаквали, че подобни предизвикателства биха изисквали по-силно възбуждане на мозъчната кора. Ключът към потока обаче е, че той настъпва единствено при достигане на върха на възможностите, при условия, за които човекът има добре отработени умения, и при които съответно невронните вериги действат най-ефективно. Съсредоточаването под напрежение, в условия на тревога, наистина води до по-силно възбуждане на кората. Но зоната на „потока“ и на най-добрите постижения като че ли е един вид оазис на корова ефективност, в който се изразходва минимално количество умствена енергия. Можем да тълкуваме това положение в светлината на техническите умения, които позволяват на хората да влязат в потока: майсторското овладяване на дадена способност, независимо дали става въпрос за физическо умение като алпинизма или за умствено като програмирането, означава просто, че мозъкът изпълнява задачите си по-ефикасно. Добре отработените действия изискват по-малко усилие на мозъка от току-що овладените или от тези, които все още представляват определена трудност. По същия начин, когато мозъкът не работи чак толкова добре заради умора или нервност, например в края на дълъг, изпълнен със стрес ден, точността на коровите сигнали намалява и се активират множество излишни зони, което ние възприемаме като невъзможност да се съсредоточим (Ernest Hartmann. The Functions of Sleep, New Haven, Yale University Press, 1973.). Същото важи и за отегчението. Но когато мозъкът работи на върха на възможностите си - както става при „потока“, - съществува пълна хармония между активираните зони и нуждите на дадената задача. В такова състояние дори трудната работа може да изглежда освежаваща и удовлетворяваща, вместо досадна и изтощителна. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|