Евангелието на Луцифер
Изтегляне 4.15 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
ЕМОЦИОНАЛНА АЛХИМИЯ, emoc intelig
| XIII. МОНИЕ (1) Луи-Фердинан Моние беше мършав призрак, живеещ в тясно апартаментче в разкривен блок, който изглеждаше така, сякаш го крепяха социалните служби и сбирщина алкохолизирани архитекти. Пред блока в Клиши имаше два контейнера, претъпкани с боклуци, мебели, килимчета, дето вече не ставаха за летене, бракувани велосипеди, перални машини, заспали вечен сън компютри, дрехи и умрели котки. Из стълбището се носеше парливата миризма на готвено зеле и повръщано. Асансьорът не работеше, та се наложи да се изкачим пеша до шестия етаж. Когато най-сетне стигнахме горе, и двамата с Моник бяхме останали без дъх. На вратата му нямаше табелка, но ни беше обяснил, че живеел „покрай асансьора, третата врата вдясно“. Звънецът не работеше. Почуках доста силно. Измина време преди да чуем тътрузене на пантофи и дрънчене на верига. Лицето му се показа през открехнатата врата подобно на жълтеникаво видение. Докато говорехме по телефона, аз си представях Луи-Фердинан Моние като спретнат земевладелец на плюшен фотьойл, който чеши фоксера си зад ухото и тъгува по изчезналата си дъщеря. В действителност френският му акцент бе единственото нещо, оставило у него следи от стил. Кожата му беше сива, погледът — воднист и безжизнен. Беше и кривоглед. Устните му бяха тъй сухи, че се лющеха. Чертите на лицето му изглеждаха разкривени, не съвсем симетрични, сякаш го мъчеха последствията от мозъчен удар. Рехавата, сива коса стърчеше във всички посоки. Носеше кариран панталон с опустошен копчелък и съсипани, отпуснати тиранти върху окъсания потник. — Мосю Моние? — Oui. — Аз съм Бьорн Белтьо. — Yes, yes, yes… — Това е Моник от Амстердам. — Yes. Oui. Yes. I understand. I see. 113 Трябва да бе разпознал името й и прозрял връзката. Той кимна замислено и отвори вратата, за да ни пропусне в мизерията си. От антрето минахме през продълговата, тясна кухня (в мивката имаше немити чинии от няколко седмици), след което влязохме в също толкова тясната и продълговата всекидневна. Затова пък гледката беше безупречна. Луи-Фердинан Моние крачеше напред-назад сякаш не знаеше къде да се дене. — Мари-Елиз ви харесваше — каза той на Моник. — Благодаря. Ние също — написа тя в тефтерчето си и му го показа. Луи-Фердинан Моние премести неразбиращ поглед от Моник към листчето. — Няма е — обясних аз. — О, така ли — измърмори той и си взе очилата. — Няма? — Той изкриви лице, сякаш се нуждаеше от нови очила и зачете отговора й. — Аха, аха. — Загледа се в двама ни. — Е, кои са те? Разкажете ми! Тези изроди… кои са? — Не знаем — признах аз. — И защо цялото това тайничене? — продължи той, извърнат към Моник. — Целият този страх? За какво? Едва сега разбирам защо Мари-Елиз се държеше сякаш някой я преследваше през всичките тези години, докато се занимаваше и общуваше с вас. Какви всъщност магии вършите? — Съжалявам. Наистина — написа Моник. — Не сме подозирали, че Мари-Елиз е в опасност. Горчиво съжалявам. Тя вдигна тефтерчето пред очите на Луи-Фердинан Моние, за да го прочете. — Когато ми се обадихте с молбата да дойда — вметнах аз, — казахте, че сте получил писмо? — Не съм Ви молил да идвате. Казах, че трябва да дойдете, ако искате да прочетете писмото, преди да го предам на полицията. — Упорството му изглеждаше престорено, сякаш всячески се опитваше да прикрие мъката си и да замаже чувствата с трудно извоювана неохота. — Извинете ме, — измънка той и се втурна към кухнята. Върна се с инстантно кафе и алуминиево канче с топла вода. — Мари- Елиз беше леко саможива. — Сега тонът му бе по-мек, по-смирен. — Още от малко момиченце бе обсебена от свръхестественото. Елфи. 114 Феи. Ангели. Богове. Целият й живот се въртеше около всичко, което не можеше да види, но усещаше. Изгуби майка си на седем годинки. Може би затова. Изобщо не се изненадах, когато реши да следва теология. — Какво пишеше в писмото, което Ви е изпратила? Той отиде до бюрото си и издърпа едно чекмедже. Писмото бе прибрано в албум със снимки на Мари-Елиз като малка. Весело момиченце на пясъка. |