Евангелието на Луцифер

101
— Трябва да говориш с него. Можеш да му имаш доверие!
— Тръгнал съм за Рим, за да се срещна с него.
— Хубаво. Goed! И така. Какво още си открил за „Евангелието на Луцифер“?
— Не много, ако трябва да бъда честен. Доколкото разбирам,
докъм 325 г. трябва да е съществувал текст, познат като
„Пророчествата на ангела на светлината“, навярно същият ръкопис,
който по-късно е получил името „Евангелието на Луцифер“.
— Точно така.
— Явно сред историците и теолозите е възникнало научно разногласие дали еретичният ръкопис — е, ако изобщо е съществувал
— е бил унищожен на вселенския събор в Никея.
— Добре си информиран, виждам.
— Усещам, че не знам абсолютно нищо.
— Mijn beste man. Нека ти разкажа за мистичния ръкопис със смешното заглавие. В продължение на много години, още от ранното
Средновековие, това тъй наречено евангелие се е смятало за мит сред теолозите и историците. Когато Джовани Нобиле пише статията си през 1969-а, той е бил последният от дълга редица теолози, считащи
„Евангелието на Луцифер“ за измислица, в най-добрия случай псевдоепиграф, т.е. неавтентичен, измислен библейски текст. Въпреки всичко никой не го бил чел, нито дори виждал. Всичко, което са знаели за него, се е основавало на цитати и споменавания в други текстове. Дебатът се разпали отново през 50-те, отчасти поради откриването на Свитъците от Мъртво море. В много от тези именно текстове имаше препратки към ръкописа, познат в столетията преди и около рождението на Христос като „Пророчествата на ангела на светлината“. Не можем да подминем факта, че в историческата литература се срещат редица препратки към него. Според петтомното произведение Adversus Haereses, писано от отец Ириней Лионски,
живял през второто столетие след Христа, в гностичните среди циркулирал препис на езическия текст. Тогава се твърдяло, че оригиналът е поне на две хиляди години, може би и повече.
Откриваме го и при римския историк Йосиф Флавий, и в произведението Aegyptiaca, базирано на египетски архиви, съхранени в храма Хелиополис. Историкът Манетон твърди, че ръкописът е

102
скрит в светиня, преносим сандък, покрит с вълна, което най-вече напомня за de Ark van het Verbond… как му беше името, кивота!
— Защо се нарича евангелие? Нали в евангелията се говори за живота и учението на Исус?
— Точно така. Отец Йоан Златоуст твърди през 398 г., че заглавието е било преиначено тъкмо от някой езически култ, за да осмива Библията.
— Значи текстът е сатанистки?
— Nee, nee. Ако е истина, че е бил писан две-три хиляди години преди Христа, то тогава Сатаната не е съществувал в този му вид,
известен ни от Библията. Спекулираше се дали древният ръкопис не разказва историята на паднал ангел в малко по-благосклонна светлина. Ангел на мрака, превърнат с времето в Сатаната, когото познаваме. Достатъчно лош фактор за някои среди! Представи си езическата идея, че бунтът на търсещ истината ангел срещу един самодоволен Бог всъщност не е бил съвсем безпредметен! Представи си Сатаната да се превърне в героя в историята — предвестникът,
осмелил се да възроптае и наказан несправедливо жестоко.
— Със същия успех можем да говорим и за древна митология.
Едва ли някой приема буквално тези стари приказки за боговете.
— Precies! Това сега е само една от многото теории. Друг, още по-плашещ слух разказва, че „Евангелието на Луцифер“ задава точна дата на Армагедон, края на света.
— Армагедон? Това не е ли християнска представа?
— Напълно си прав. А парадоксалното — за някои дори плашещо — е, че ръкописът е няколко хиляди години по-стар от християнското пророчество за края на света.
— Това не означава, че е верен.
— Разбира се, че не. Nee, nee. Християнските пророци са основали версиите си на стари митове и предания. Може би християнската представа за Армагедон е заета от „Евангелието на
Луцифер“.
— Какво всъщност се е случило с ръкописа на вселенския събор в Никея през 325 г.?
— Една от основните теми за дискусия сред епископите и проповедниците били ересите. Просто друга дума за по-различното мислене. Църковният събор в Никея се смята за един от първите,

103
където християнската църква се е събрала като колегиум. Епископите имали нужда да потушат всички тенденции за отклоняващи се религиозни течения. Например арианството, твърдящо, че Исус не бил толкова божествен, колкото сам Бог. И гностиците трябвало да си платят. И така между другото било прието решението древният текст
„Пророчествата на ангела на светлината“ да бъде унищожен. Изгорен.
Действие най-вече със символичен смисъл.
— Но не е станало така?
— Не е лесно да се каже какво точно е станало. Във всеки случай изглежда, че или целият ръкопис, или поне части от него са били съхранени.
— Откъде знаете това?
— На базата на препратки и цитати в други текстове от него време. Кратки фрагменти, явно преписи на отделни откъси, са циркулирали из алтернативните религиозни среди в хода на историята. Но едва през 1970-а — както се твърди! — част от ръкописа се е появила за един ден в Египет. За съжаление, изчезва още същата година, заедно с Джовани Нобиле, който го отнесъл в Рим, за да го изследва.
— Според Алдо Ломбарди все още нямат представа къде са изчезнали — и професорът, и ръкописът.
— Историята ми е известна. Een tragedie. Бил е убит от екстремистки религиозни фундаменталисти. — Той се понамести. —
Е, какво ще предприемеш сега?
— Обяснението на всичко това е някъде там. Ръкописът.
Убийствата. Трябва да продължа, докато открия за какво става дума.
Надявам се Алдо Ломбарди да може да ми помогне.
— Алдо може би е човекът, който знае най-много на този свят за историята на „Евангелието на Луцифер“. — Той се закашля. Резливо,
гъргорещо. — Бьорн, може ли да те помоля за една услуга? Ще приемеш ли едно предложение от мен?
— Какво точно?
— Бих искал да изпратя с теб Моник.
Трудно бе да се каже кой от двама ни остана по-изненадан.
Моник издаде едва доловим гърлен звук и седна на ръба на леглото.
Побърза да напише нещо в тефтерчето. Дирк поклати глава. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.

104
— Моник? — повторих аз, след като се поокопитих.
— За да ти сътрудничи.
— Но — защо?
— Тя е превъзходен помощник, довери ми се, познавам я!
— Да сътрудничи? — попитах аз, за да спечеля време, докато се опитвах да асимилирам предложението му.
— Може да ти бъде помощник, асистент, medewerker
[1]
, наричай го както искаш.
Не се случваше всеки ден възрастни мъже да ми пробутват младичките си съпруги. Не знаех какво да отговоря.
— Ще продължа към Париж, Каркасон и Рим — измънках аз в опит да откажа.
— Значи Моник ще ти бъде от полза. Познава района.
— С кола!
— И преди е шофирала.
— Съвсем малък 2CV!
— Белтьо… Може ли да те придружи? Моля те. Приемаш ли предложението ми?
Преместих поглед от Дирк ван Рийсевийк към Моник, която пишеше ново съобщение. Той го прочете, без да коментира. Не знаех какво да кажа. Най-добре работя сам. Моник обаче имаше предимството, че отдавна ме бе грабнала.
— Бьорн?
— Разбира се — изплъзна се от устата ми. Of course.
Ето как Моник навлезе в живота ми.
[1]
колега. — Б.а.
↑

105
5.
Момченцата, които прекарват прекалено много време в потискащата компания на собствената си самота, правят всичко възможно, за да запълнят безкрайните минути на досада. Някои карат колело. Други четат. В днешно време се отдават на видеоигри и самозабрава в интернет.
Аз пък бях погълнат от магнитите.
В магнитите има нещо магическо, нещо мистично. Те се обгръщат със силово поле, което само привлича и отблъсква —
донякъде като нас, хората. Още от десет-дванайсетгодишен та чак до времето, когато най-недоброволно бях въвлечен в хормоналните интриги на пубертета, аз бях най-големият експерт в училище по физическите закони на магнетизма. Можех да пиша по дъската неразбираеми уравнения като например F = qv x B, и да обяснявам обстойно за мистериите на електромагнетизма и залежите от естествени магнитни руди в магнезия на онези, на които им се слушаше. Живият ми интерес спечели одобрението на учителя по природознание и няколко заблудени момченца, иначе съвсем малко други. Под леглото у дома си кътах непрестанно нарастваща купчинка магнити, които трудно можеха да се откъснат един от друг: постоянни магнити, електромагнити, магнити подкови, магнити за хладилник,
намагнетизирани камъни и промишлени магнити, които бях изтръгнал от високоговорители, микрофони и електромотори. По- късно (и не само в клиниката) доста размишлявах дали тази моя заплененост от магнитите си няма някакво по-задълбочено обяснение,
така де, освен радостта да виждаш и усещаш невидимите сили в природата. Не намерих отговор. Успях да установя единствено, че безсмислиците (като например омагьосалият ме магнетизъм)
придаваха перспектива на живота ми.

106

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: