XV. МОНИЕ (2) — Когато Мари-Елиз е потърсила убежище у Симонета, тя е била на учебно пътешествие в Барселона — обясни Луи-Фердинан Моние. Върнах му писмото, а той го сгъна и го прибра в албума. Едва тогава осъзнах, че беше на силни лекарства. Разпознах замрежения поглед от времето ми в клиниката. — Къде живее Симонета? — написа Моник. — В Каркасон, разбира се. Мислех, че е очевидно. Според полицията Мари-Елиз е почакала пред апартамента й. Малко по- късно се настанила в хотел и това е последното, което ни е известно. Никой не знае какво се е случило с Мари-Елиз, след като е излязла от хотела, за да се поразходи, нито полицията, нито аз. — Преследвачите й трябва да са я настигнали в Каркасон — обадих се аз. — Та как биха могли да знаят накъде е тръгнала и къде е била? — Следели са я. Телефонът й е служел като GPS. — Как е възможно? — В писмото си описва поредица странни звуци. — Е, и? — Инсталирали са дистанционно проследяваща програма. GPS- тракер. Трябва да е усетила, че нещо не е наред. Защо иначе ще Ви изпраща телефона си? — Божичко! Малкото ми момиченце. Затова ли е извадила батерията? Никак не е глупава Мари-Елиз. — Убийците ще бъдат открити — написа Моник, — и изправени пред съда. Обещавам! — Как бихте могли да ми обещаете нещо подобно? — попита той раздразнено. Обърна се към мен: — Защо бандитите не са посетили мен? Тук? Нали пак сглобих телефона! Включих го. Защо не са го последвали дотук? — Защото са я хванали в Каркасон — допусках аз. — Едва ли им е дошло наум да търсят телефона й, след като веднъж са попаднали на
119 следите й. Той ме изгледа с кървясали очи. — Кои са тези откачалки? — С радост бих Ви казал кои са, но не знам нищо повече от Вас.
