КОМАНДОСИ НАПАДАТ МАНАСТИР

220
Сектата се е опитала да потули случилото се и отказва да съдейства на местната полиция.
Не е ясно кой е нападнал манастира, нито с каква цел. Няма сведения за ранени. Местни източници съобщават, че 20–25 паравоенни командоси в камуфлажни униформи нахлули в манастира в 2:30 през нощта и напуснали мястото няколко минути по-късно.
Според местните източници войниците отнесли реликва с историческа и религиозна стойност, но информацията не е потвърдена.
Никой от манастира не пожела да се изкаже по въпроса.“
Струваше ми се, че съм чел около половин час, когато установих, че бях прекарал в архива повече от два часа и половина.
Вдигнах очи и погледът ми попадна върху лице, което разпознах. Той се изненада също колкото и аз. Не успявах да го разпозная. Спомних си кой е едва когато свали очилата си. Виторио Тасо. Семиотикът,
когото срещнах у Алдо Ломбарди. Той се притесни от срещата ни,
сякаш бяхме стари колеги, сблъскали се в съмнителен сексшоп.
Разменихме няколко думи, преди Тасо да се върне към задачата си —
издирваше някакъв кризмон от герб, принадлежал на краля на остготския крал Теодорих Велики. Аз пък върнах всичко, за което се бях разписал, и се насочих към паркинга. По пътя се обадих на главен инспектор Курт Хенриксен от уличен телефон. Той потвърди, че са го осведомили за отвличането и спасителната акция, както и че са били арестувани десет мъже, всичките заподозрени в участие в трите убийства.
— Какво всъщност става, Белтьо? — попита той.
Казах му истината — че си нямам понятие.
Потръпнах, когато забързах през паркинга и отключих колата.
Този път не ме чакаха никакви откачалки. Нито монаси, нито охранителите на паркинга. Карах спокойно по римските улици. КК ми бе разрешил да паркирам бричката в задния двор. С Моник бяхме поканени на вечеря у тях в седем и половина.

221
[1]
Историята е разказана в романа на Том Егеланд „Пазителите на завета“ (също издаден на български от ИК „Персей“). — Б.р.
↑

222
2.
Случва се да бъдеш пленник, без да го подозираш. Доста съпруги биха ме подкрепили. Осъзнаваш го едва когато си въобразиш,
че можеш да разпериш крилете на свободата и с изумление и възмущение установиш, че някой ти ги е клъцнал.
След обилна вегетарианска вечеря с вино и кафе с коняк и ликьор, аз и Моник се оттеглихме в стаите ни. КК имаше работа в посолството и остана с Алдо. Замислих се дали да не взема с нас и бутилка вино от бара в стаята и да почукам у Моник. Човек никога не знае какво може да се случи. Отворих барчето и обхванах бутилката с ръка — Accordini Amarone della Valpolicella Classico Acinatico от 2005
г. — само че при допира на дланта до студеното стъкло куражът ми изневери. Легнах на леглото, както си бях с дрехите, и се втренчих в тавана, питах се какво ли би казала Моник, какво ли би направила,
ако застанех на прага й с бутилка, две чаши и идиотска усмивка.
Навярно щеше да се усмихне съчувствено и да ме отпрати. Или пък да приеме една чаша, само за да ме утеши. После се замислих за всичко,
което бях чел през деня. Не можех да подмина факта, че мистерията ставаше все по-обаятелна и аз, макар и неохотно и колебливо, вече се поддавах на гравитационното й поле. Малко по-късно — разпален от мисълта да остана насаме с Моник в едно помещение — събрах смелост и отидох при нея с бутилката и две чаши. В ключалката светеше. Почуках. Тя отвори веднага и се втренчи в мен, след като най-напред се отдръпна от изумление. Сякаш очакваше някого, но не мен. Цяла пропаст от смущение зейна, когато вдигнах бутилката и чашите с думите:
— Помислих си, че можем да пийнем малко. Да успокоим нервите. Знаеш… Но май не е много удобно.
Едва тогава забелязах, че си бе облякла палтото. Зад нея бяха приготвени куфарите и чантите й.
— О, мили! — написа тя. — Съжалявам! Не мога. Тъкмо тръгвам. Мислех, че е шофьорът.
— Къде отиваш?
— Вкъщи.

223
Виното и чашите тежаха като олово в ръцете ми. Вкъщи… Дори не смяташе да се сбогува.
— Дирк — написа тя. — По-зле е. Трябва да бъда с него.
Надявам се разбираш.
— Ще се върнеш ли?
Тя ме погледна с израз, който трудно можех да разтълкувам.
Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Стоях си в коридора, на прага на жената, която се бях надявал да съблазня, или тя мен, с бутилка вино, две чаши и унизителното чувство, че не само ще ме отхвърли, но и изостави.
Моник поклати глава, сякаш прозря всичко:
— Съжалявам, Бьорн — написа тя. — Наистина! Трябва да отида при него.
Исках да й кажа толкова много неща. Например, че бях влюбен в нея. Че беше невъобразимо красива. Но как да признаеш нещо подобно на жена, която се прибира при умиращия си съпруг? А и най- вероятно си мисли, че си доста безинтересен образ.
— Ами… — Смятах да й пожелая всичко хубаво, може би да се позасмея, но усетих как гласът ми секна и не казах нищо повече.
Мислех си, надявах се да ме последва по-нататък в това приключение, чак докато стигнем до отговора на мистерията. Както винаги обаче си правех сметките без кръчмаря. Поне в усмивката й прозираше мъничко нежност. Чух зад нас да се отваря врата.
Шофьорът.
— Има ли полети толкова късно вечерта? — попитах, най-вече за да кажа нещо, което нямаше да разкъса гласа ми.
— Ще взема частния самолет на КК — написа тя.
— Ясно. — Не подозирах, че има частен самолет. — Е,
благодаря ти за всичко. — Ето такива неща не трябваше да казвам.
Гласът ми потрепери на последните думи.
Тя ме погали по бузата.
За да прикрия навлажнените очи и руменината, аз се проврях покрай нея, оставих бутилката и чашите на шкафа и помогнах на шофьора за багажа й. След като наместихме всичко в колата, с Моник се прегърнахме. Ухаеше приятно. Chanel №5.
— Vaarwel, Бьорн Белтьо — написа в тефтера си.
Не бях сигурен дали означаваше сбогом или само довиждане.

224
3.
Потеглиха, а аз останах на широките стъпала отвън. Проследих колата с поглед, докато се загуби в уличното движение. Ръмеше.
Слязох на тротоара стъпало по стъпало. Покрай мен избръмча камион.
Група пешеходци свиха откъм ъгъла и пак ме върнаха на първото стъпало, изчезвайки в облак от чужди езици, жестове и чадъри.
Някакъв импулс ме накара да ги последвам. След няколко минути се намирах на Пиаца Навона. Тълпата пешеходци се раздели, сякаш всички се бяхме скупчили на поле с магнитни полюси. Маневрирах между групите влюбени двойки, обкръжили фонтаните, през шума на смях и целувки, и слязох до Корсо Виторио Емануеле II. Почти бях стигнал Пиаца Венеция, когато на тротоара точно пред мен свърна дълъг, черен седан. Задният прозорец се спусна.
— На разходка ли си излязъл? — попита КК.
— Да. А ти? Да ме следиш ли си излязъл?
— Съвсем не. Идвам от посолството. Бяха така любезни да ми предложат превоз до дома. Забелязах те на тротоара.
Пропуснах да отбележа колко заобиколен път бяха избрали.
— Моник замина.
— Знам. Дирк. Не му остава много. Бедният човек. Искаш ли да влезеш?
— Трябва ли?
— Разбира се, че не.
Седнах до него. Бях се измокрил. Никой от двама ни не продума по целия път.

225

Изтегляне 4.15 Mb.

Сподели с приятели: