Господ Иисус Христос и чистотата „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”



Дата05.12.2018
Размер70.55 Kb.
Господ Иисус Христос и чистотата

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8)

Когато ме кръстиха, Ти Господи ме уми и очисти и аз, цялата облечена в бяло, благоухаех с мирото, което бе помазано на тялото ми. Разбрах, че Ти ми даде залог и стремеж да съм с Тебе, та да съхраня своята одежда, одеждата на целия си човек бяла и неопетнена от който и да е грях или от пороци, и да запазя печата на Светия Дух неповреден. И това трябваше да правя, и трябва да правя, не от любов към чистотата, пък била тя и от греха, защото когато самата чистота стане цел, тя ще замести в мене Чистия и ще се превърне за мене в идол на Чистия.

Понякога си мисля, че копнежът по чистотата и самата тя, ако не са свързани с любов и ако не раждат любов са по-страшни от мръсотията на най-смрадните страсти. Така ако се стремя към чистотата, а видя, че някой е паднал, трябва ли аз ако мога да му помогна, да си вървя по духовния път само защото не бива да се допирам до скверни грешници?

Мисля си, че е много по-добре човек да е отявлен грешник, да е отявлен нечестивец защото поне така неговото нечестие ще е ясно за другите и за самия него. А ако ние, стремейки се да останем чисти просто за да се харесаме на Христос, просто за да изглеждаме като красиви кукли в магазин, ние никога не само няма да станем Христови, но и ще загубим и човешкото си лице. Когато треперим да не съгрешим не защото обичаме Христос, не защото имаме лично отношение към Него и не защото не желаем да причиниш страдание на ближните, а само защото Той е казал, че трябва да бъдем чисти, то тогава ние сме далеч от Него. И дори и да не извършваме никакъв грях, самото ни отношение, самото ни пристрастие да бъдем винаги чисти, винаги да излизаме сухи от потопните води на живота, е ужасно желание, е липса на всякаква себежертвена любов.

Понякога трябва да нарушим някоя Божия заповед за да можем да помогнем на ближния си. Разбира се, формално да я нарушим защото Божиите заповеди, не са някакъв сбор от нормативни актове и разпоредби, а са знаци по пътя на Бога, знаци които могат да ни покажат този път, но те нито са самия път, нито могат да го заменят, а още по-малко са целта на този път защото целта е Христос. Колкото и да звучи абсурдно Божиите заповеди включват в себе си възможността да бъдат нарушени. Разбира се ние не трябва да ги нарушаваме безугледно, страстно или защото така ни е угодно.

Нима когато Христос изцеряваше в събота и приемаше болни Той не нарушаваше заповедта за работа в събота? Нарушаваше я не нейния дух, разбира се а нейната форма. И фарисеите формално имаха право най-малкото защото в събота е забранено да се върви повече от 2000 крачки. А надали всички болни, които Христос е лекувал в събота са били на разтояние от Него само 2000 крачки. Но Христос съвсем ясно говори първо, че не човекът е за съботата, а съботата за човека и второ, че понякога трябва да нарушиш формално Божията заповед за да спазиш нейния дух – състраданието и любовта към ближния. Именно затова и Христос прости на жената хваната в прелюбодеяние въпреки, че според Тора тя трябваше да загине убита с камъни (Йоан. 8 гл.). И най-вече не друг, а Самият Христос е господар на съботата, Той като истински Бог е подател на заповедите. И затова ако се окаже, че ние трябва да нарушим тяхната форма заради състраданието и любовта към ближния ние трябва да го сторим, подражавайки на Него.

Ако ближният ни се нуждае от блажна храна по време на пост ние би трябвало да му я дадем. Ако бижният ни е отишъл в място на разврата или е тръгнал по пътя на страстите си, ние трябва ли да не се опитаме да му помогнем само защото се страхуваме ние да не се окажем съблазнени? Имаме ли правото когато осъждаме някой грешник да не се поставяме на мястото на ближните си и да се запитаме как ние бихме се почувствали на тяхно място. Защото когато стоим на спокойния връх на морализма и пиетизма ние сме добре защитени от болките и страданията на ближните ни. Защо ли става така? Ако аз, стремейки се само и единствено към чистотата, към спазването на закона виждам грешници, аз не би трябвало да общувам с тях. Като аргумент мога да приведа извън контекста думите на отци-аскети, че Чистият Бог не можело да общува с нечистите грешници. И така, след като някой човек е нечист, е грешник то аз трябва да стоя на страни от него ако искам да съм близо до Бога. Стоейки настрани от него аз няма да мога да видя, няма да мога да разбера, разбира се няма и да поискам да разбера самия него – неговите мотиви и пирчини да съгршава. И така, понеже няма и да се опитам (дори този човек да има доброто желание да ме допусне в себе си) да разбера, да проумея защо този човек съгрешава аз няма да си задам въпроса дали аз на негово място нямаше да съгреша. Но за да си задам тези въпроси първо би трябвало да сляза от върха на чистотата, егоизма и морализма. А такова едно слизане е небезболезнено и е изпълнено със страдание защото много е добре да не те интересува нищо и никого освен собственото ти еденично спасение. Но това не е християнството, това не е земната Църква защото земната Църква е лечебница, а не изложбена зала за непанали ангели.



Наистина, Бог не може да общува с нечисти грешници, да но в какъв смисъл? В смисъл, че нечистият не може да е причастен на Бога не защото Бог не желае това, а защото самият нечист не го желае. А Бог никога никого не насилва. Но ако даденият нечист повика Христос, дали Христос, Който не дойде да призове праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13), няма да потърси (подобно на заблудената овца – Лук. 15:3-7) и намери грешника и няма да му прости. Нали Сам Христос още когато сме паднали в греха идва при нас и ни дава както желание да не съгрешаваме, така и ни очиства от греха и ни прави Свои причастници давайки ни не само прошка, но давайки ни Самия Себе Си – Своите плът и кръв които не само ни умиват, но ни и хранят и украсяват и прославят. Ако ние обаче обитаваме върха на чистотата и морализма ние няма да имаме нужда от Христос намо да имаме ниждата от Неговото спасение защото ще сме дълбоко убедени, че ние сами със собствени сили сме се изкачили на върха на формалното спазване на Божийте заповеди. И след като ние сами сме могли външно да спазим заповедите и след като сами сме се изкачили на върха на чистотата то как ближните ни не могат? Значи те не са достатъчно обикнали Бога, не са достатъчно праведни и следователно не заслужават нашето съчувствие, състрадание, а още по-малко любов. Да, наистина сам със собствени сили човек може да се изкачи на върха на чистотата. Може да се откаже от вякакъв грях но само за да преследва своя идол – чистотата сама по себе си. Но такъв човек не може и не иска да прояви разбиране, съпричастност и любов. Затова за него единствено спасителният път е Бог да направи така, че не само той да падне в тежки грехове, но и да изпита скърбите на живота, да бъде докоснат от болката, от страданието, от загубата, от вътрешните съмнения и изкушения които да го разтърсят и да го накарат поне за малко да се вгледа в себе си и да познае както своята немощ, така и своята заблуда че е стигнал върха на съвършенството и най-вече че сам е стигал този връх.

Искрено си признавам, че описах историята на собствения си опит. Това, което написах бях аз защото бях твърде близко от постигането на съвършената формална чистота, на чистотата заради самата нея. Но Бог, който не желае да погинат грешните (дори и горделивите, дори и съдниците, които узурпират Неговия престол на Съдия както аз правех и дори понякога и сега правя), ме срина от високия връх. Болеше, много болеше. Болеше когато вядах, че всъщност моята гордост, моята самовлюбеност и най-вече желанието ми да се преставя пред Христос праведна, желанието аз сама да Му се харесам, да Му направя вечатление, лъснаха. И аз се оказах не само гола, не само паднала, но се оказа, че не съм разбирала колко много обичам страстите си, които и докато съм била на върха на чистотата са били скрити дълбоко в моето сърце, но в моето заслепение от моите собствени праведност, чистота и съвършенство аз не съм забелязвала очевидни неща. Само Божията благодат и милост започнаха да правят възможен пътят ми надолу – път от върхя на чистотата която си приписвах в моето сърце. Път по който аз видях и виждам корените на много (ако не и на всички) страсти и пороци. А понякога не виждам само корени, а дългогодишни избуяли мои любми страстни плевели. И не само плевели виждам, виждам и нечистота, сквернота, духовна уродливост. По Божия милост, макар и много рядко и за малко аз чувствам не само състрадание, съпричастие и разбиране, а обич към всички хора, дори и към враговете ми. Но сега виждам, сега зная, че редките мигове в които аз съм съпричастна, разбираща и обичаща са докосвания на благодатта на Бога, на Неговата милост и любов. Когато човек вкуси макар и малка част от Неговата благодат, милост и любов не може да остане враждебен, студен, горд, високомерен и осъждащ. Божията милост и благост показвайки, греховете на човека не го карат да се чувства низък, непоправим и осъден. Карат го да вижда греховете си, да скърби за тях, да вижда недостойнството си. А заедно с това човек започва да разбира колко е трудна, колко е непосилна за човека сам борбата срещу греха и страстите и чистотата, породена от обич към Христос. Тогава и човек става снизходителен, милостив, прощаващ на ближните. Когато Божията благодат докосне сърцето то се разтапя от благодарност и любов и в него няма място за виждане на чуждите герхове и недостътици. Има виждане на своите грехове, но заедно при това виждане, при това осъзнаване на смъртта на греха, Бог не само не остава грешника сам, но Сам със Самия Себе Си укрепява сърцето на човека, дава му сигурност, спокойствие и увереност, че Той ще помилва, ще прости, ще изцери и ще съвъзкреси човека. И във всичко това човек вижда Божието доверие, което Бог има към нас защото Бог, макар и любящо и щадящо изобличаващ винаги рискува. Рискува човек или да не разбере Божията благост и любов и да се отчае, или пък да се затвори в себе си, да си мисли, че това което Бог му казва не се отнася до него. Има и един трети път – човек напълно да отхвърли Бога и да Го поругае защото Божието изобличение не му харесва или смята, че Бог не го изобличава по подходящ начин. Тези пътища на самооправданието и бягството от Бога аз ги зная много добре защото много често вървя по тях. Те са много лесни и удобни и дори пълното отхвърляне на Христос (въпреки че в сърцето ми то е предизвиквало болка) е по-лесно отколкото исреното признаване на своята немощ, на своята страстност, на своето предпочитане на греха и любов към страстите. Изисква се кураж, изисква се смелост, изисква се подвиг, изисква се най-вече вяра и доверие, човек да застане открито пред Христос и да Му каже: „Да, Господи, това в което ме изобличаваш е вярно. Ти Си прав. Благодаря Ти задето ми показа дълбочината на моето падение, задето ми показа, че аз съм умрял за Тебе.” Вярно, че този кураж, че това доверие към Христос, че тази любов към Христос са дар от Него Самия. Но винаги когато не ми достига искреност, смелост, мъжество да призная че обичам повече страстите си от Христос съм си мислела и си мисля, че от мен зависи много малко – да хлопам на вратите на Христовото милосърдие, да викам Христос, да Го зова та Той да дойде и да ми помогне не само да понеса съзнанието че съм грешна, но и да ме изцери, възкреси от греховете ми и да ме прослави. Смятам, че поне опита да съм с Христос и да съм напълно искрена с Него заради Него и себе си си заслужава. И ако Христос ме изпрати в ада (каквато присъда аз напълно заслужавам) аз ще бъда поне малко радостна, че поне съм се опитала да бъда чесна и искрена с Него, а не да лицемеря и да се правя пред Него такава, каквато не съм. Може ако се опитам да се придържам към това Христос да дойде в моето сърце, да го очисти от всички мои страсти и похоти, ще ми дари Себе Си и ще ме прослави със Себе Си. Но това е в Негова власт, от мене нечистата зависи аз да търся не своята чистота и праведност, не чистотата като такава, а да търся Чистия.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница