Част I История на суфизма

Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост — суфизъм. Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.

Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: „Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други“, а светците им отговаряли: „Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин“. И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата „суфизъм“ се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.

От там суфизмът проникнал в Персия, но където и да изказвали своите свободомислещи възгледи, суфиите непрекъснато били подлагани на нападките на господстващата религия. Единствен техен отдушник оставала поезията и музиката. Именно великите поети суфи като Хафиз, Руми, Шамс Табризи, Саади, Омар Хаям, Низами, Фарид и Джами предавали на света мъдростта на суфизма. Творбите на Руми са толкова величествени, че прочитайки и разбирайки ги човек ще получи познание за цялата световна философия. На свещените събрания на суфиите пеенето на неговите стихове е част от богослуженията. Съдбите на суфиите възхищават с благочестие и човечност.

Изкуството на суфизма достига съвършенство в Индия, която дълго време била страна на висша духовност. За индусите мистицизмът е наука и основна цел в живота. Така било по времето на Махадева и по-късно по времето на Кришна. Попадайки в тази благодатна почва, зърното на суфизма дало чудесен цвят и много велики таланти, като Хваджа Моин-уд-дин-Чишти, станали негови последователи. Музиката била важна част от живота и духовната практика на суфиите. Тези суфии довели до съвършенство предаването на мъдростта чрез средствата на изкуството и идеализацията. Тяхното съзнание успявало да се освободи от заобикалящата ги действителност.

Когато превъзнасят персийските поети, преводачите и почитателите им правят една и съща грешка — не отдават дължимото на техните предшественици. Излиза, че тези поети са създали творбите си на празно място и нищо не са наследили от миналото. Но Персия, обкръжена от Гърция и Египет, Арабия и Индия, възприема идеите на Платон и Сократ и ученията на индуизма и будизма, особено тяхната поезия и философия. Така или иначе, всичко в света е подложено на влиянието на различни явления, затова е грешка да се твърди, че суфизмът се е зародил в Персия и никога преди това не е съществувал. Безспорен е фактът, че суфизмът съществува по времето на Мухаммад и дори от по-рано, както и това, че пророкът с удоволствие беседвал със суфиите и се съветвал с тях. През вековете суфизмът черпи от много религии и на свой ред оказва влияние върху много от тях. Макар че е оцеляла само една мъничка частичка от древното писмено наследство и дори тя е почти изцяло загубена поради погрешни тълкувания, ние все още можем да открием следите на древния суфизъм.

В най-древни времена било основано Братството „Чистота — Сафа“. Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите — към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите — че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.

Радостта е в единството. Не в отделно взетата духовна или материална сфера, а в обединението на двете. Защо човек скръства ръце? Защото там, където има двойка, има радост в съединението. Човек има две очи и когато те са отворени — идва радост. Когато въздухът преминава през двете ноздри, мистикът изпада в екстаз. Защо хората си стискат ръцете? Защо се радват на прегръдката? Защо жадуват да общуват с учени и мъдреци? Защото една душа се протяга към друга и се съединява с нея. Радостта не е само в духовното, а в единството на духовното и материалното.

Да бъдеш като животно не е хубаво, но и да бъдеш ангел също не е плодотворно, защото ние сме създадени с тяло на животни, което трябва да се храни, пие и спи, и което има чувства и потребности. Трябва да приемем нашите безобидни животински качества и да отстраним опасните. Няма нищо лошо в това да се яде и пие, но да вземаме храна от чуждата чиния, когато имаме в своята — това вече е лошо.

Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: „На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята“. Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.

Съществуват два типа суфи: ринд и салик. Първите — ринд са представени прекрасно в превода от Фицдже-ралд на Омар Хаям: „О моя любима, напълни чашата, която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!“¹ Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.

Това е главната тема на творчеството на поетите-суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание. Те водят напълно свободен живот в този свят — затвор, където всеки индивид е пленник.

Сред суфиите има и салики, които медитират и разсъждават за нормите на етиката, живеейки в съответствие с истинските принципи. Животът ги учи и направлява по правилния път и те пребивават в благочестие и самоотричане. Пътят на салика се състои в това да постигне същността на религията, която изповядва и посвоему да я следва. Саликът използва същите религиозни понятия като ортодоксалния вярващ и участва в същите церемонии, но за него те имат друго значение. Всеки ред на светото писание за салика носи особено значение, защото той го вижда в особена светлина.

Всички възвишени и изискани мисли за Бога, за човека и живота могат да бъдат разбрани само във връзка с еволюцията на човека, ето защо суфиите, които се наричат салики, приемат която и да е религия и чрез нея постигат хармония с другите хора, а след това намират в тази религия истинската мъдрост и я тълкуват.

По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: „Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!“ Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии — велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.

На Изток² съществуват три основни философски традиции: суфизъм, веданта и будизъм. Учението на суфизма проповядвали пророците на Бене Израел: Авраам, Мойсей, Давид, Йона, Заратустра³, Христос, Мухаммад; тези и други пророци са родени в земите на Сирия, Арабия, Персия, Египет и на част от територията на сегашна Турция и югоизточна Русия.

Суфизмът е древно учение за мъдростта и смирението, сложило началото на много култове от мистичен и философски характер. Неговите корени идват от древната традиция, съществувала в Египет и станала онзи източник, от който са произлезли всички други школи на посвещението. Суфизмът винаги е представлявал тази традиция и е продължил нейния път в царството на тишината и умиротворението. По-късно суфизмът се разделил на четири школи. Първата е Накшбанди, в която главна роля играят символизмът, ритуалите и обредите. Втората е Кадири, изучаваща мъдростта на основата на ислямската религия на Изток. Третата е Сухраварди, изучаваща тайнството на живота чрез метафизични знания и практики за самоконтрол. Четвъртата е Чишти, търсеща духовния идеал в областта в поезията и музиката. Тези четири клона дали многобройни разклонения, които проникнали в Арабия, Турция, Палестина, татарските земи, Русия, Туркестан, Бухара, Афганистан, Индия, Сибир и други области на Азия.

Целта на всяка школа е една и съща, променят се само методите за нейното достигане. Висша цел на всяка суфийска школа е било и си остава постигането на онова съвършенство, на което е учил Исус Христос и за което в Библията е казано: „… бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец“.

Методът на суфизма винаги се е стремял към едно — освобождение от собствения „аз“. Но кой „аз“? Не истинския, а фалшивия „аз“, който обсебва човек и като изхожда от него човек смята себе си за нещо различно от другите. Като се откаже от този лъжлив „аз“, той дава възможност на своя истински „Аз“ да се прояви във видимия свят. Суфийският метод позволява да се разкрие душата на човека, неговият истински „Аз“ — онази вечна същност, на която са присъщи сила и красота. Суфизмът разбира, че образите на Ахурамазда и Ариман олицетворяват принципа на доброто и злото. Някой може да ги открие в думите на Христос, в Корана или в Зенд-Авеста. Суфизмът вниква в това, което стои зад представите за ангелите и стига до идеализиране на Бога и Учителя като носители на божественото послание. Може да бъде наречен юдейски мистицизъм, ако се пренебрегне влиянието, което му е оказало християнството. Може да бъде наречен християнска мъдрост, ако се пренебрегне влиянието на исляма. Може да бъде наречен вътрешна същина на исляма, ако се пренебрегне влиянието на други философски системи, като веданта и будизъм. Ето защо суфизмът е така всеобхватен, съвършен и универсален.

Суфийското преклонение към природата се е родило под въздействието на учението на Заратустра. Склонността на суфизма към жертвоприношение е урок от Авраам. За своите чудеса той е задължен на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи опасности суфизмът черпи знания от Ной — най-великият пазач от миналото. Неприемането на аскетизма води началото си от Соломон, а свещената музика напомня за песните на Давид. Стремежът към саможертва се базира на примера на Христос, а в човечността се вижда въздействието на личността на Мухаммад. Ето защо суфиите са ученици на всеки наставник, последователи на всяка религия, познаващи мъдростта във всичките й аспекти. И затова независимо от всичките си постижения те остават отворени за света.

Много хора казват: „Ние вярваме само в Мойсей или в Христос“. Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания. За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното. Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта — сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.

Дара, брат на Аурангзеб, е сред първите чужденци изучили Ведите, който спомогнал за разпространяване на намиращите се в тях знания. По време на царуването на Акбар в земите му били построени християнски църкви, еврейски синагоги и мюсюлмански джамии и той посещавал всичките. Това е убедително доказателство за суфийските му възгледи. Когато умрял великият поет Кабир, индуси и мюсюлмани започнали да си оспорват правото да го изпратят в последния му път. Индусите искали да кремират тялото, а мюсюлманите да го предадат на земята. И едните и другите вярвали, че той принадлежи към тяхната вяра. А всъщност суфият вижда истината във всяка вяра. Той никога не би казал, че тази религия или другата религия не е негова. И индуси и мюсюлмани идват на гробовете на великите светци-суфи, като гроба на Хваджи Моин-уд-дин-Чишти в Аджмир.

Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така, както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонничество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.

В наши дни задачата на суфийското движение е да установява пълно взаимно разбиране между отделните хора, народи и раси и да помага на онези, които се стремят да открият истината. Неговата основна задача е да утвърждава осъзнаването на божествеността на човешката душа. За това е създадено и суфийското учение.

Съществува, неразбиране не само между Изтока и Запада и между християните и мюсюлманите, предали на Запада опита на суфизма, но и между самите християни, както и между хората въобще. Като школа суфизмът е дошъл на Запад от Изток, но самият суфизъм, като послание, е дошъл на земята свише. В този смисъл суфизмът не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Суфийското езотерично учение се опира на традициите на древните школи на суфизма, съществували в продължение на различни исторически етапи, но суфийското послание има своя собствена традиция. То е повече от школа, то е самия живот; то е отговор на молбата на цялото човечество.

Суфизмът е религия, ако някой иска да учи неговата вяра; той е философия, ако някой иска да изучава неговата мъдрост; той е мистицизъм за онзи, който се стреми да бъде ръководен в разкриване на своята душа. И все пак е далеч от тези неща. Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които изцеляват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир. Суфизмът не е нито деизъм, нито атеизъм — деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него. Както е казано в Библията, ние живеем, движим се и съществуваме в Бог. Ето такова е учението на суфизма.

Суфиите вярват в Бога като в идеалния „Аз“ вътре в истинския живот, като в колективното Съзнание, а също и като в Бога на двата свята, Владетеля на бъдещите дни, Вдъхновителя на прекия път, Този, от Когото всичко е произлязло и към Когото всичко ще се върне. В действителност не може да има много религии — има само една. Не може да има две истини и не може да има двама повелители. Както има само един Бог, така има и една религия, един повелител и една истина. Уязвимото място на човека е в това, че възприема за истина само онова, което е делнично и обикновено, а онова, което не е свикнал да чува или да мисли за него, го плаши. Подобно на пътник, загубил се далеч от дома в чужда страна, душата на човека странства сред явления и вещи, непривични за нея. Но пътят към съвършенството означава издигане над ограниченията, стремеж към такава височина, от която очите не могат да различат границите на отделните страни или континенти, а виждат целия свят като едно цяло. Колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоят хоризонт.

Суфиите на никого не предписват принципи, но това е различно от обикновения живот, където да нямаш принципи означава да бъдеш много лош човек. Някои се учудват: как е възможно да си последовател на учението на суфизма, щом като в него няма определени принципи. Отговорът е прост: това, което е добро за един човек, може да бъде лошо за друг. За някого е много добре да бъде монах и да седи по цял ден в църквата или в джамията, но това може да не е подходящо за друг. На него може да му е необходимо да отиде в кафенето или в ресторанта и да разбере смисъла на придобития там опит.

На Изток на свещено мястото, където трябва да се изрази уважение, хората слагат на главата си шапка или тюрбан, т.е. всичко е точно обратно на западната традиция. На Изток преди да се влезе в индуистки храм, джамия или друга свещена сграда е необходимо да се събуеш. На Запад не се позволява да влезеш бос в църквата. Ако на брамините се бе налагало да носят тежки обувки, каквито носят европейците, щяха да се чувстват зле и постоянно да страдат от преумора. Обувките им трябва да бъдат леки и прости, за да могат без проблеми бързо да се свалят и обуват. Предписанията за всяка религия са се давали в съответствие с определени времена и места.

От край време хората воюват заради принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад едни или други принципи и че тези принципи ги правят по-добри от други хора, които се придържат към други норми. За суфия обаче няма добро или лошо. Неговият единствен морал е да бъде добър към другите. Ето защо светът не може да го разбере, защото човечеството все се стреми към принципи и иска някой да му посочи кое е добро и кое лошо. Всички ние виждаме добрите или лошите неща в зависимост от гледната ни точка, а това означава, че на първо място трябва да се възпитава тя. Суфият изпълва с духовност всичко, до което се докосне. Той вижда навсякъде единство и хармония. Религията на суфия е любовта, затова предписанията на другите религии не означават нищо за него. Борбата за принципите той оставя на онзи, който не е способен да види по-далеч от тесните рамки на своите собствени идеи.

Когато се произнася думата „философия“, човек веднага си спомня философията на веданта или Платон и Аристотел. Тези и други философи са изучавали физическата вселена и материята. Те са изяснили как духът се превръща в материя и са вникнали в метафизиката. Но в техните философски системи няма да намерим нито преклонение, нито идеализация, докато в суфизма ние намираме идеализиране на Бога.

Суфиите вярват в преклонението, но даже идолопоклонничеството няма да застави суфия да стане атеист, тъй като освен пред идола, той се кланя и на още нещо. На света може да изглежда, че той се кланя на идол, а в действителност се покланя на Бог, който се проявява във всичко. Идолопоклонник е този, който казва: „Това е Бог, а това не е Бог. Бог е в този идол, а в теб няма Бог“.

Суфият също има свой идол, но това е жив идол. Веднъж на една улица в Хайдарабад срещнах един факир. Той се обърна към мен с думите: „Хей, муршид (духовен учител), как да отида еди-къде си?“ По това време изучавах философия и си помислих: „Той ме нарече муршид, по всяка вероятност е видял в мен нещо значимо!“ Но веднага след това чух как попита полицая: „Хей, муршид, този път към онзи дом ли води?“ — и разбрах, че нарича муршид всеки. Когато помолих за обяснение моя муршид, той ми отговори, че факирът е достигнал до степента фана-фишейх, когато ученикът вижда своя муршид във всичко и във всеки. Този, който е достигнал тази степен, се учи от всичко, от всяко същество, старо или младо, глупаво или мъдро, даже от котката, от кучето, от дървото и камъка. Човекът, който е способен да види Бог в един-единствен предмет, а не във всички вещи и същества — ето кой е идолопоклонник. Само когато човек види Бог във всичко, той действително вижда Бога.

Суфизмът е философия сред религиите и религия; сред философиите. В кръга на религията се представя като философия благодарение на характерната за него свобода на мисълта. Сред философските системи изглежда като религия поради идеализацията на Бога от суфиите, посвещението на самия себе си⁴ и поклонението. Тези хора биват наречени от другите суфии, но самите те не са си давали никакво име. Те са били свободни и чисти от определения, от имена и етикети, от персонални различия, и затова светът ги е нарекъл суфии, от корена саф, което на арабски означава „чист“.