Хенрик Сенкевич

- Още! Още! - викаше развеселена Нели.

Играта продължи доста дълго, след което напълно окураженото момиче си измисли нова игра. Стъпи на земята и се опитваше да се покатери по предните крака на слона като по дърво, или като се криеше под него, питаше го може ли да я намери. При тези лудории забеляза нещо особено: в предните и особено в задните крака на слона стърчаха много тръни, от които огромното животно не можеше да се освободи, първо, защото с хобота си не достигаше свободно задните си крака и второ, изглежда се страхуваше да не се нарани пръстът, с който завършва хоботът му, а без него щеше да загуби цялата си сръчност и ловкост. Нели съвсем не знаеше, че тези тръни от бодливи храсти по краката на животните са истинска напаст за слоновете в Индия и още повече в африканските джунгли. Понеже й стана жал за добродушния гигант, тя без много да се замисли, клекна под краката му и започна внимателно да изважда най-големите, а след това и по-малките бодили, като не преставаше да бъбри и да уверява слона, че няма да остави нито един. Той прекрасно разбра за какво става дума и като превиваше крака в коленете, показваше, че и в ходилата между копитата,

които покриват пръстите, също има тръни, причиняващи му още по-големи болки.

В това време Стас се върна от лов и попита Меа къде е малката госпожица. Негърката му отговори, че тя сигурно е в дървото и той се канеше вече да надникне в баобаба, когато изведнъж му се стори, че дочува гласа й от дъното на клисурата. Не вярвайки на ушите си, той веднага хукна към брега и като погледна надолу, изтръпна. Момичето седеше под гиганта, който беше толкова спокоен, че ако не си мърдаше хобота и ушите, можеше да се сметне за издялан от камък.

- Нели! - извика Стас.

Заета с работата си, тя му отвърна весело:

- Сега, сега!

Тогава момчето, което не се колебаеше пред опасностите, с една ръка вдигна нагоре пушката, с другата се хвана за голото стъбло на лианата и като я обхвана с крака, за един миг се спусна на дъното на клисурата.

Слонът размърда неспокойно уши, но в същия момент Нели стана и като прегърна хобота му, рече бързо:

- Не се бой, слончо, това е Стас.

Стас веднага забеляза, че не я грози никаква опасност, но краката му още трепереха, сърцето му биеше силно и докато да се успокои от видяното, говореше с глух, пропит от съжаление и гняв глас.

- Нели, Нели, как си могла да постъпиш така?!.. .

А тя започна да се оправдава, че нищо лошо не е направила, защото слонът е кротък и вече напълно опитомен, че искала само веднъж да го погледне и да се върне, но той я задържал и започнал да си играе с нея, че я люлеел много внимателно и че, ако Стас пожелае, ще полюлее и него.

И като говореше така, тя хвана с една ръка края на хобота и го приближи към Стас, а другата ръка размаха налЯво-надясно и рече на слона: - Полюлей и Стас, слончо!

Умното животно се досети, по движението и какво иска от него, и Стас, обхванат през кръста при панталонките, за миг се намери във въздуха. Имаше някакво странно забавно противоречие между неговата все още гневна физиономия и люлеенето над земята, та малката "Мзиму" започна -със сълзи да се смее, да ръкопляска и вика както преди малко:

- Още, още!

А тъй като не е възможно човек да запази съответната сериозност и да поучава другите, когато виси на края на хобота на слон и въпреки волята си прави движения като същинско махало, момчето започна накрая също да се смее. Но след известно време, като усети, че движенията на слона стават все по-бавни и той има намерение да го постави на земята, ненадейно му хрумна следната идея: възползувайки се от мига, когато се намери близо до огромното ухо, хвана се за него с две ръце, светкавично се изкачи на главата и седна на врата на слона.

- Аха - викна към Нели отгоре, - нека разбере, че той трябва мен да слуша.

И започна да шляпа слона с ръка по главата с вид на победител и господар.

- Добре! - извика Нели отдолу. - Но как ще слезеш сега?

- Дребна работа - отвърна Стас.

И той спусна крака по челото на слона, обхвана с тях хобота му и се смъкна по него като по дърво.

- Ето как ще сляза!...

След това двамата се заеха да вадят останалите тръни от краката на слона, който с необикновено търпение се поддаваше на грижите им.

Започнаха да падат дъждовни капки и Стас реши да отведе Нели в "Краков", но срещна непредвидена трудност. Слонът не искаше да се разделя от нея и всеки път, щом тя се опитваше да се отдалечи, връщаше я с хобота си и я привличаше към себе си. Положението ставаше сериозно и веселата забава можеше да завърши лошо поради упорството на животното. Момчето не знаеше какво да предприеме, защото започна да вали все по-силен дъжд и имаше опасност да премине в порой. Двамата се оттеглиха малко към изхода, но и слонът вървеше след тях.

Накрая Стас застана между него и Нели, впи остър поглед в очите му и същевременно рече с тих глас на Нели:

- Не бягай, а отстъпвай по малко към тесния изход.

- А ти, Сташек? - попита момичето.

- Отстъпвай - повтори по-силно той, - защото иначе ще бъда принуден да убия слона.

Под влиянието на тази заплаха момичето послуша заповедта, още повече че вече имаше безгранична вяра в слона и беше напълно сигурно, че той няма да направи нищо лошо на Стас.

Момчето стоеше на четири крачки от гиганта, без да сваля очи от него.

Така минаха няколко минути. Настъпи заплашителна тишина. Ушите на слона се размърдаха няколко пъти, малките му очички блеснаха някак си странно и изведнъж хоботът му се изправи нагоре.

Стас усети, че пребледнява.

"Смъртта!" - помисли си той.

Ала гигантът се обърна ненадейно към брега на клисурата, където обикновено виждаше Нели, и започна да реве жално, както никога досега.

А Стас тръгна спокойно към изхода и зад скалата намери Нели, която не искаше да се върне в дървото без него.

Момчето чувствуваше неудържимо желание да й каже: "Виждаш ли какво направи! Без малко щях да загина заради тебе". Ала време за укори нямаше, защото дъждът се бе превърнал в порой и трябваше да се връщат колкото може по-бързо. Нели беше мокра до кости, макар че Стас я загърна със своите дрехи.

Във вътрешността на дървото той каза на негърката да я преоблече, а сам мина в мъжката стая и най-напред пусна Саба, когото беше вързал, за да не му плаши дивеча, ако тръгнеше след него, после още веднъж започна да преглежда всички дрехи и багажа с надеждата, че може би ще на мери поне мъничко забравен хинин.

Но не намери нищо. Само на дъното на флакончето, което му беше дал мисионерът в Хартум, имаше мъничко бял прашец по ъглите, но толкова малко, колкото да забели върха на пръста си. Все пак реши да налее във флакончето вряла вода и да даде на Нели да изпие получения разтвор.

След това, когато пороят премина, той излезе от дървото, за да види рибите, донесени от Кали. Негърът беше хванал около петнайсетина парчета с въдица, направена от тънък тел. Повечето бяха малки, но имаше три дълги колкото човешка стъпка, покрити със сребърни точици, които бяха учудващо леки. Меа бе израсла край бреговете на Сини Нил, та разбираше от риби и каза, че са добри за ядене и че привечер изскачат високо над водата. При чистенето им обаче се оказа, че са леки, защото във вътрешността им има огромни мехури, пълни с въздух. Стас взе един такъв мехур с размери колкото голяма ябълка и го занесе да го покаже на Нели.

- Виж - каза той - какво има в рибите. От десетина такива мехури може да се направи стъкло за нашия прозорец.

И той посочи горния отвор в дървото. Ала като помисли малко, добави:

-И още нещо.

- Какво? - попита заинтригувана Нели.

- И хвърчила.

- Такива, каквито пускаше в Порт Саид ли? Ах, добре! Направи!

- Ще направя. От нацепени тънки бамбукови пръчки ще скова рамки, а вместо хартия ще употребя тези ципи. Дори те ще са по-подходящи от хартията - по-леки са и дъждът няма да ги разкисне. Такова хвърчило ще отиде много, много високо, а при силен вятър бог знае колко надалеч ще отлети .. .

Изведнъж той се чукна по челото:

- Имам една идея.

- Каква?

- Ще видиш. Нека да я обмисля по-добре и ще ти кажа. Този слон така реве сега, че дума не може да се чуе...

И наистина, от мъка по Нели, а може би и по двете деца, той ревеше толкова силно, че цялата клисура чак се тресеше заедно с близките дървета.

- Трябва да му се покажем, - каза Нели - и ще се успокои.

Двамата тръгнаха към клисурата. Но Стас, зает изцяло с мислите си, започна да си говори полугласно;

"Нели Раулисън и Станислав Тарковски от Порт Саид, избягали от дервишите от Фашода, се намират ..." И като се спря, попита:

- Как да се определи къде?

- Какво, Сташек?

- Нищо, нищо. Вече зная: Намират се на един месец път източно от Бели Нил и молят за бърза помощ... Ако вятърът духа на север или изток, ще пусна двайсет, петдесет, сто такива хвърчила, а ти, Нели, ще ми помагаш да ги лепим.

- Хвърчилата ли?

- Да, и ще ти кажа само, че те могат да ни помогнат много повече, отколкото десет слона.

През това време те бяха стигнали до брега. Едва сега гигантът наистина започна да пристъпва от крак на крак, да се поклаща, да маха с уши, да гъргори и отново да реве жално; когато Нели се опитваше да се отдалечи за малко. Накрая момичето взе да обяснява на "милото слонче", че не може непрекъснато да бъде при него, защото трябва да спи, да яде, да работи и да домакинствува в "Краков". Ала той се успокои едва тогава, когато тя му събори с малката вила храната, приготвена от Кали, но вечерта пак започна да реве по малко.

Тази вечер децата го нарекоха "Кинг", защото Нели уверяваше убедително, че преди да попадне в клисурата, той положително е бил цар на всички слонове в Африка.
XXIX

Няколко дни Нели прекарваше часовете, през които не валеше дъжд,- при Кинг. Той бе разбрал, че тя се връща по няколко пъти на ден, и вече не се противопоставяше на нейното отдалечаване. Кали, който по начало се боеше от слоновете, гледаше всичко това с необикновено изумление, но накрая стигна до убеждението, че всемогъщият "добър Мзиму" е очаровал гиганта, и също започна да го посещава. Кинг се държеше с него, както и с Меа, доброжелателно, но единствена Нели можеше да прави с него каквото пожелае, затова след седмица тя дори се осмели да доведе Саба. За Стас това беше голямо облекчение, защото съвсем спокойно можеше да остави Нели под закрилата, или както той се изразяваше, под хобота на слона и без никакви опасения да ходи на лов, а понякога дори да взема със себе си и Кали. Сега вече беше сигурен, че доброто животно никога няма да ги напусне и започна да мисли как да го освободи от капана.

- Всъщност отдавна беше измислил начин,- който обаче изискваше такава голяма жертва, че той се колебаеше отначало дали да го приложи, а после го отлагаше от ден на ден. Тъй като нямаше с кого да поговори, накрая реши да сподели намеренията си с Нели, макар че я смяташе за дете.

- Скалата може да се вдигне във въздуха с барут - каза той, - но трябва да се похабят много патрони, т. е. да се извадят куршумите от тях, да се изсипе барутът и да се направи от него един голям патрон. Този патрон ще поставя в най-дълбоката пукнатина, която се намира в средата, ще я запуша и ще го подпаля. Тогава скалата ще се разпадне на няколко части и ние ще можем да изведем Кинг.

- Но ако последва силен гръм, той няма ли да се изплаши?

- Нека се изплаши! - отвърна живо Стас. - Това най-малко ме интересува. С тебе наистина не си заслужава човек да говори сериозно.

Все пак Стас продължи, или по-точно продължи да мисли на глас:

- Но ако употребя малко патрони, скалата няма да се разпадне и ще ги похабя напразно; ако пък взема толкова, колкото трябва, ще ни останат малко патрони. А свършим ли ги преди края на пътешествието, тогава направо ни заплашва смърт. Защото с какво ще ходя на лов, с какво ще се отбраняваме в случай на нападение? Добре знаеш, че ако не бяха пушката и патроните, отдавна щяхме да загинем или от ръката на Гебхър, или от глад. И цяло щастие е, че имаме коне, защото сами не бихме могли да носим нито багажа, нито патроните.

Тогава Нели вдигна пръст нагоре и се обади с абсолютна увереност:

- Като кажа на Кинг, той всичко ще носи.

- Какви патрони ще носи, ако останат малко?

- Но затова пък ще ни пази...

- Но нали няма да стреля с хобота си по дивеча, както аз с пушката?

- Можем да ядем смокини и тези там големи тикви, които растат по дърветата, а Кали винаги може да налови риба.

- Докато сме край реката. Тук трябва да изчакаме дъждовния период, защото тези постоянни пороища неминуемо биха ти донесли треска. Помни обаче, че след това отново тръгваме на път и можем да попаднем в пустиня.

- Такава като Сахара ли? - изплашено попита Нели.

- Не, но в такава, в която няма реки и плодни дървета, а растат само ниски акации и мимози. Там може да се живее само с това, което се хване на лов. Кинг ще намери трева, а аз антилопи, но ако няма с какво да стрелям, Кинг няма да ги хване.

Стас наистина имаше за какво да бъде загрижен, защото сега, когато слонът вече беше се опитомил и така честно бе се сприятелил с тях, те не можеха да го изоставят и осъдят на гладна смърт; а за да го освободят, трябваше да се лишат от по-голямата част от боеприпасите и да изложат себе си,на неизбежна гибел.

Ето защо Стас отлагаше от ден на ден тази работа, като всяка вечер си повтаряше: "Може би утре ще намеря някакъв друг начин."

А към тази грижа се прибавиха и други. Най-напред Кали беше страшно изпохапан край реката от диви пчели, при които го бе завела познатата в Африка неголяма сивозелена птица, наречена пчелояд. От мързел черното момче не ги беше опушило достатъчно и се върна с мед, но нажилен и подут толкова много, че след един час изгуби съзнание. Чак до вечерта "добрият Мзиму" и Меа" изваждаха жилата от него, а след това му правеха компреси от пръст, която Стас обливаше с вода. Въпреки това призори клетият негър като че ли умираше. За щастие, благодарение на грижите и на силния му организъм, опасността беше преодоляна, ала здравето му се възвърна едва след десет дни.

Другата неприятност се случи с конете. Докато Кали боледуваше, Стас трябваше да ги спъва и кара на водопой и забеляза, че са започнали ужасно да слабеят. Това не можеше да се обясни с липса на храна, защото тревата бе избуяла високо от дъждовете и имаше в изобилие чудесна паша. А конете направо се топяха пред очите му. След няколко дни козината им настръхна, очите им угаснаха, а от ноздрите им започна да тече гъста слуз. Накрая престанаха да ядат, затова пък пиеха жадно, като че ли ги изгаряше висока температура. Когато Кали оздравя, те вече представляваха два скелета. Той ги погледна и веднага разбра какво се беше случило.

Цеце! - каза той, като се обърна към Стас. - Непременно ще умрат.

Стас също разбра, защото още в Порт Саид беше слушал много пъти за африканската муха, наречена цеце, която е такава страшна напаст в някои местности, че където се среща постоянно, негрите не отглеждат никакъв добитък, а там, където в резултат на временни благоприятни условия ненадейно се размножи, добитъкът загива. Ухапани от цеце, конят, волът или магарето слабеят и умират след петнайсет-двайсет дни, а понякога и след няколко дни. Местните животни също разбират опасността, която ги заплашва от нея, и затова има случаи, когато при водопой чуят нейното бръмчене, цели стада волове да изпадат в паника и да се разбягват на всички страни.

Конете на Стас бяха ухапани; тях,както и магарето, Кали всеки ден разтриваше с някакво необикновено миризливо растение, наподобяващо миризмата на лук, което той намери в джунглата. Казваше, че тази миризма отпъжда мухата цеце, но въпреки предпазните мерки конете слабееха. Стас си мислеше разтревожен какво ще стане, ако конете умрат. Как ще вземат багажа, Нели, дебелите постели, палатката, патроните и съдовете? Всичко това беше толкова много, че единствено Кинг би могъл да го носи. Но за да освободи Кинг, трябваше да жертвува поне две трети от патроните.

Все по-големи грижи се трупаха върху главата на Стас, също като облаците, които не преставаха да поят с дъжд джунглата. А накрая дойде най-голямата опасност, в сравнение с която всички други му се сториха много дребни - тропическата треска.
XXX

Един ден на вечеря Нели поднесе към устата си парче пушено месо и изведнъж сякаш с погнуса го отстрани и рече:

- Не мога днес да ям:

Стас беше разбрал преди това от Кали къде се намират пчелите и ежедневно ги опушваше, за да им краде от меда, та бе сигурен, че малката си е хапнала през деня повече мед, затова не обърна внимание на липсата на апетит у нея. Но след малко тя стана и започна бързо да обикаля огнището, като правеше все по-големи обиколки.

- Не се отдалечавай много - провикна се след нея момчето, - може нещо да те отмъкне.

Всъщност той не се страхуваше от нищо, защото присъствието на слона, което дивите животни усещаха, и неговият рев, който стигаше до чувствителните им уши, ги държаха на почетно разстояние. Това гарантираше безопасността както на хората, така и на конете, защото дори най-страшните хищници на джунглата, като лъвът, пантерата и леопардът, предпочитат да нямат нищо общо със слона и да не се доближават много до бивните и хобота му.

Ала момичето не преставаше да обикаля наоколо все по-бързо, та Стас отиде при него и го попита:

-Хей, малка нощна пеперудке, какво обикаляш около огъня?

Той още беше весел, но започна да се тревожи, а тревогата му нарасна повече, когато Нели му отговори: - Не знам. Не мога да седя на едно място.

- Какво ти е?

- Нещо не ми е добре, някак си ми е особено...

Внезапно тя опря глава на гърдите му и сякаш признавайки се за виновна, извика с покорен, разтреперан от сълзи глас:

- Сташек, аз, изглежда, съм болна. - Нели!!

След това той сложи ръка на челото и, което беше сухо и същевременно студено. Тогава я взе на ръце и я понесе към огнището.

- Студено ли ти е?

- И студено, и горещо, но повече студено.

Зъбките й тракаха, а тялото й се разтърсваше от непрекъснати тръпки. Стас вече ни най-малко не се съмняваше, че тя се е разболяла от тропическа треска.

Той поръча веднага на Меа да я заведе в хралупата, да я съблече и постави да си легне, а след това я покри с каквото можа, защото в Хартум и Фашода беше видял, че болните от тропическа треска се покриват с овчи кожи, за да се изпотят.. Реши да остане край Нели цяла нощ, за да й дава горещавода с мед. Отначало обаче тя не искаше да пие. В светлината на поставеното в дървото газениче Стас видя пламтящите й зеници. След малко тя започна да се оплаква, че й е горещо, а в същото време трепереше под дебелите завивки и одеялото. Ръцете и челото й бяха все студени, но ако Стас познаваше поне малко болестното състояние при заболяването от треска, щеше да познае по крайно неспокойните й движения, че трябва да има много висока температура. Той забеляза изплашен, че когато Меа влизаше, за да донесе гореща вода, момичето я гледаше учудено, дори с известна плахост и като че ли не я познаваше. С него обаче разговаряше нормално. Казваше му, че не може да лежи и молеше да й позволи да стане и потича малко, питаше го не се ли сърди, че е болна, а когато я уверяваше, че не, притискаше с мигли сълзите, които напираха в очите й, и обещаваше утре да бъде напълно здрава.

Тази вечер, или по-точно тази нощ, слонът беше някак си странно неспокоен и ревеше непрекъснато, което предизвикваше Саба и той лаеше. Стас забеляза, че това дразни болната, затова излезе от дървото да ги успокои. Със Саба се справи лесно, но трудно беше да заповяда на слона да мълчи, затова взе няколко пъпеша и му ги хвърли, за да запуши гърлото му поне за известно време. Като се връщаше, видя край огъня Кали, който с парче сушено месо през рамо отиваше към брега на реката.

- Какво правиш там и къде отиваш? - попита той негъра.

Черното момче се спря и когато Стас се приближи до

него, каза с тайнствен израз на лицето:

- Кали отива под друго дърво, постави месо на злия Мзиму.

- Защо?

Стас искаше да каже нещо в отговор, но изведнъж мъката притисна гърдите му, той само стисна зъби и се отдалечи

мълчаливо.

Когато се върна в дървото, Нели беше със затворени очи, наистина ръцете й силно потреперваха върху завивките, но изглеждаше, че тя заспива. Стас седна край нея и страхувайки се да не я събуди, седЯ известно време, без да мърда. Меа седеше от другата страна и често-често оправяше парченцата слонова кост на ушите си, за да пропъди дрямката. Стана тихо само откъм коритото на реката, откъм разлива се чуваше тъжното крякане на жабите.

Изведнъж Нели седна на постелята.

- Сташек!

- Тук съм, Нели.

Разтреперана като лист от вятъра, тя започна да търси ръката му и да повтаря бързо и често:

- Страх ме е, страх ме е! Подай ми ръка!

- Не се бой, аз съм при тебе.

Той я хвана за ръката, която сега гореше като в огън,-и като не знаеше сам какво да прави, започна да обсипва окаяната и слаба длан с целувки.

- Не се бой, Нели, не се бой!

След това й даде да пие вода с мед, която през това време беше изстинала. Този път Нели пи жадно и придържаше ръката му със съда, когато той се опитваше да го отнеме от устните й. Хладното питие, изглежда, я успокояваше.

Настъпи мълчание. Но след половин час Нели седна отново на постелята, а в разширените й зеници се четеше голяма тревога.

- Сташек!

- Какво ти е, мила?

- Защо - попита тя на пресекулки - Гебхър и Хамис обикалят около дървото и надничат към мен?

Изведнъж на Стас му се стори, че хиляди мравки го полазват по тялото.

- Какво говориш? - каза той. -Тук няма никого! Кали

ходи край дървото.

Ала загледана в тъмния отвор, тя извика, тракайки със

зъби:

- Ти знаещ защо! Не гледай нататък! Не мисли за това!

То беше отдавна!

- Днес! Днес!

- Не, Нели, отдавна!...

Макар и да беше отдавна, случката се върна като отбита от брега вълна и отново изпълни с ужас мислите на болното дете.

Всички успокоителни думи се оказваха безполезни. Очите на Нели се разширяваха все повече. Сърцето й биеше усилено, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. След това тя започна да се мята като риба на сухо и това продължи чак до сутринта. Едва в зори силите й се изчерпаха напълно и главата й се отпусна върху постелята.

- Лошо ми е! Лошо ми е! - повтори Нели. - Сташек, аз пропадам някъде надолу. След това затвори очи.

В първия миг Стас ужасно се изплаши, защото помисли, че тя умря. Ала това беше само краят на първия пристъп на тази опасна африканска треска, наречена "унищожителна", чиито две кризи здравите и силни хора могат да прекарат, но третата никой досега не е прекарал. Пътешествениците разказваха често за такива случаи в Порт Саид, в дома на господин Раулисън, а още по-често връщащите се за Европа католически мисионери, които господин Тарковски гостоприемно приемаше в къщи. Втората криза настъпваше след десетина дни, а третата, ако не се появеше в продължение на две седмици, не биваше смъртоносна, защото отново се смяташе за първа криза при новото повторение на болестта. Стас знаеше, че единственото лекарство, което можеше да прекъсне или да отдалечи кризите една от друга бяха големи дози хинин, но той нямаше нито една прашинка от него.

А засега, като видя, че Нели диша, малко се поуспокои и започна да се моли за нея. Слънцето изскочи зад скалите на клисурата и настъпи денят. Слонът вече напомняше за закуската си, а откъм разлива, образуван от реката, се чуха крясъците на водните птици. Понеже искаше да убие няколко токачки, за да осигури бульон за Нели, Стас взе сачмената пушка и тръгна край реката към горичката с високи храсти, по които обикновено кацаха птиците за нощуване. Ала до такава степен беше сънен и мислите му бяха погълнати от болестта на момичето, че цяло ято токачки пробягаха една след друга по земята до самия него, а той, дори не ги забеляза. Не ги видя и поради това, че продължаваше да се моли. Мислеше си за убийството на Гебхър, Хамис и бедуините и като вдигна очи нагоре, мълвеше със схванато от сълзите гърло: "Аз направих това за Нели, господи боже, за Нели! - защото не можех да я спася по друг начин, но ако е грях, накажи мен, а тя да оздравее!..."