І. Методични изисквания Кодове по мкб

Мозъчно-съдовите нарушения заемат основно място сред социално значимите широко разпространени заболявания в нашата страна. Тяхното първостепенно медико-социално значение е резултат, както от високата заболеваемост и смъртност, така и от тежката инвалидизация на част от преживелите мозъчен инсулт болни.

За една година близо 80% от оцелелите получават в различна степен независимост от чужда помощ, а другите 20% - около 5% мъже и 15% жени остават приковани на легло. Физикалната терапия и рехабилитация е от решаващо значение за оптимално функционално възстановяване, профилактика на предотвратимата инвалидност и постигане на възможната според тежестта и вида на инсулта самостоятелност в ежедневната дейност.

Рехабилитацията на инсултно болните (при деца и възрастни) е много специфична и строго индивидуална. Тя е сложен и продължителен процес, който започва непосредствено след овладяване на коматозното състояние, особено активен е до 6-ия месец – 12 мес., когато функционалното възстановяване е най-бързо, но е удачно да продължи до 18-ия месец, след което следва поддържаща физикална терапия.

Физикалната терапия и рехабилитация на инсултно болните включва основно различни пасивни и активни физически упражнения и специализирани методи. Тя цели да възстанови в максимална степен нарушената двигателна функция, така че болният да бъде в състояние да се придвижва сам или с помощта на помощно средство и да се самообслужва. Към рехабилитационните мероприятия се отнасят и тези насочени към възстановяване на нарушенията в говора, трудотерапията - функционална и професионална, като крайната цел е успешна ресоциализация на индивида.

Успехът на рехабилитацията зависи не само от компетентността на съответните специалисти, а и от активното участие на болния и неговите близки. Необходимо е да се провежда системно, за да се постигнат търсените резултати.

Моно-/хеми-/пара-/квадрипарезата е синдром, който представлява невъзможност за активни движения на един/два/четирите крайника (ипсилатерални или едноименни ръка и крак в случаите с хемипареза), вследствие увреда на т.нар. централен двигателен неврон – нервни клетки с тела, разположени в кората на главния мозък и проводящите им пътища към периферията, осигуряващи движенията на различните части на тялото. Увредата на централния двигателен неврон води до настъпване на невъзможност или ограничение на активни движения на съответния горен и/или долен крайник, или едноименни горен и/или долен крайник, или четирите крайника; нарушение на походката и/или самообслужването.

Обикновено хемипарезата се съпътствува и от придружаващо нарушение (в различна степен) на висшите корови функции (нарушение на внимание, памет, способност за писане и четене, ориентация в пространството и др.). В случаите с увреда на кората на водещото полукълбо (ляво за повечето хора – т.нар.десняци; дясно при “леваци”) и разположените в нея центрове на говора (Брока и Вернике) хемипарезата се придружава и от дизфазия или афазия – нарушение (до пълна липса) на говора, водещо до смутено социално и професионално функциониране.

Периодика на провеждане на рехабилитацията: В първите 1-18 месеца след инцидента/пристъпа, предизвикал моно-/хеми-/квадрипарезата, кинезитерапията трябва да се провежда ежедневно, при постепенно натоварване и усложняване на упражненията; през 3-4 месеца са желателни и курсове с термотерапия и преформирани физикални фактори (напр. електростимулации, лазертерапия, лазерпунктура). След 18-ия месец до 5-6 година - се препоръчват комплексни рехабилитационни курсове (по възможност в специализирани центрове) - два пъти годишно; след 6-тата година – ежегодни курсове рехабилитация.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МУЛТИПЛЕНАТА СКЛЕРОЗА (МС)?

МС представлява хронично автоимунно заболяване на централната нервна система (главен и гръбначен мозък). Предаването на нервните импулси се нарушава поради възпаление с последваща деструкция на обвивката на нервите (базисния протеин на миелина) - процесът се нарича демиелинизация (или загуба на миелин). Развива се обикновено в най-активната възраст на човека (между 20-40 години), засяга по-често жени от бялата раса, може да доведе до тежка инвалидизация. Доказва се категорично с изследване на евокирани потенциали и ядрено-магнитно-резонансно изобразяване (T2). Клиничната картина включва симптоми от страна на различни системи: неврит на зрителния нерв със смутено зрение, намаляване на силата и обема на движение в крайниците, спастично повишен мускулен тонус, нарушение в равновесието и координацията, затруднени походка и самообслужване, умора, възбудна сетивна симптоматика (парестезии, болка), промени в познавателните способности и в настроението (до депресия), нарушения на процесите на уриниране и дефекация, сексуални проблеми. Има различни форми: доброкачествена (бенигнена), пристъпно-ремитентна, вторично-прогредиентна, първично прогресираща. Препоръчва се прием на витамини, калций, пресни плодове и зеленчуци, полиненаситени мастни киселини, достатъчно течности (1,5 – 2 литра дневно); изключване от диетата на глутени, кафе, чай, какао. Пациентите би трябвало да избягват психо-емоционалния стрес, прекомерните физически натоварвания, излагането на високи температури, вирусните инфекции (препоръчва се поставяне на противо-грипна ваксина).

Рехабилитацията е съществена част от цялостното лечение на болните от мултиплена склероза. Има значение както за възстановяване след пристъп, така и за поддържане на нарушените двигателни функции и предотвратяване на инвалидизацията. С различни кинезитерапевтични средства се цели нормализиране на мускулния тонус, поддържане и възстановяване на нарушените движения, подобряване на равновесието и координацията, стабилизиране на походката, обучение в извършване на дейности от ежедневието.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ПАРКИНСОНОВАТА БОЛЕСТ?

Паркинсонизмът (ПРК) се развива обикновено постепенно, с напредване на възрастта. Клиничната картина на ПРК-синдром включва: статичен тремор; мускулна ригидност; брадикинезия, хипо-/олигокинезия; редуциране (до липса) на физиологичните синкинезии; типични поза и походка; пулсионни феномени; психо-неврологични прояви - депресия, когнитивни разстройства, деменция и т.н. Към типичната ПРК-симптоматика на ранния паркинсонизъм при късния вариант се прибавят и усложненията от дълготрайната Levodopa-терапия (двигателни флуктуации, дистонии и дискинезии (on-off-phenomena, wearing-off effect, акинетични кризи, freezing-phenomenon; off-period dystonia, early morning dystonia; peak-dose dyskinesia, diphasic dyskinesias), невро-психична симптоматика); както и усложненията от прогресията на заболяването (епизоди на замръзване, дизавтономии (constipatio, уринарни смущения от хиперфункция на m.detrusor vesicae или от повишен тонус на m.sphincter externus urethrae; еректилна дисфункция при мъже; ортостатична хипотония; терморегулационни нарушения; сетивни прояви; дисфагия, себорея); а така също и характерните за късната възраст придружаващи страдания, водещи до повишен риск от инфекции, фрактури, намален коронарен и имунен резерв и т.н., което прави абсолютно необходимо навременното обхващане на този тип пациенти със системни курсове ФТР. При изграждане на рехабилитационната програма на паркинсоника се акцентуира преди всичко на активната кинезитерапия, насочена към подобряване на мускулната сила, обема на движение, поддържането на дихателната функция и самостоятелността в дейностите на ежедневния живот: упражнения за гъвкавост на гръбначния стълб и за поддържане силата и обема на движение на крайниците, за координация между погледа и ръцете; за стабилизиране на равновесието, за корекция на порочната поза и походка; дихателна гимнастика; обучение в дейности на ежедневния живот, усвояване на прийоми за изправяне (ставане от пода, от стола и от леглото); мимическа гимнастика; тренировка на дикцията и на почерка. Целта е (на фона на постоянна антипаркинсонова медикаментозна терапия) да се подобри качеството на живот на паркинсоника и да се увеличи самостоятелността му в ежедневието.

• 
  увеличаване обема на движение и силата на паретичния/-ните крайник/-ци;
  
• 
  подобряване на координационните нарушения;
  
• 
  вертикализация (изправяне) на пациента;
  
• 
  обучение в ходене; стабилизиране на равновесието и походката;
  
• 
  обучение в самообслужване в дейностите на ежедневния живот (ДЕЖ)
  
• 
  възстановяване (доколкото е възможно) на комуниканивните функции (говора);
  
• 
  ресоциализация;
  
• 
  емоционално тонизиране;
  
• 
  предотвратяване на усложненията;
  
• 
  по възможност – професионално преориентиране.
  

• 
  утежняване на заболяването;
  
• 
  нов инцидент /пристъп /влошаване на състоянието;
  
• 
  залежаване със затрудняване на походката и самообслужването;
  
• 
  контрактури (стегнатост до невъзможност за опъване на някои стави на засегнатите крайниците);
  
• 
  сублуксация (разместване в раменната става);
  
• 
  хипостатични пневмонии (от залежаване);
  
• 
  камъни в пикочния мехур с последващи чести уроинфекции (до уросепсис);
  
• 
  декубитални рани.
  

Изграждането на качествена, индивидуално съобразена рехабилитационна програма за пациентите със заболявания на централната нервна система включва участие на различни медицински професионалисти, обединени в рехабилитационен екип (личен лекар, специалист по физикална и рехабилитационна медицина, невролог, кардиолог, ендокринолог, офталмолог, уролог, гинеколог, сексолог, рехабилитатор). Важно е да проявите желание за сътрудничество и да предоставите на лекуващия Ви лекар – специалист по физикална и рехабилитационна медицина пълната медицинска документация от всички проведени от Вас консултации (по възможност при постъпването Ви в рехабилитационното заведение).

Активното участие на пациента в рехабилитационния процес е необходимо и задължително условие за осигуряване на положителен ефект от физикалната терапия и рехабилитация.

Препоръчително е усвояване на кинезитерапевтичния комплекс (от активни двигателни упражнения, дихателна гимнастика, аналитична гимнастика, упражнения за равновесие и координация, упражнения за стабилизиране на походката и т.н.) и продължаване на кинезитерапията в домашни условия (по възможност под контрол в огледало или от близък човек).

При неясноти по отношение рехабилитационните процедури – моля, поискайте подробно обяснение от лекуващия лекар.

Отказът Ви от сътрудничество на рехабилитационния екип може да намали ефективността на нашите усилия.

Детската церебрална парализа (ДЦП) е заболяване свързано с развитието на различни по степен и форма увреждания, които водят до различни по степен инвалидности и дори до отнемане на възможностите за социализация на индивида. Всички дейности - от ранната диагностика до комплексната, поливалентна и многоетапна медико-педагогическа рехабилитация са насочени към овладяване проблемите да увреденото дете в различни периоди от развитието му с оглед неговото етапно социализиране.

ДЦП е специфично заболяване, намиращо се на границата на три основни медицински специалности – физиотерапия и рехабилитация, неврология и педиатрия. Поради широката гама от мозъчни дисфункции, включваща и отклонения в психическото и говорното развитие на детето, до тази граница имат допир и парамедицински специалисти като психолог, логопед, специален педагог и инструктор ЛФК.

Най-отговорен е процесът на ранната диагностика, който трябва още в първото тримесечие от развитието на детето да установи отклоненията в психо-моторното му развитие и да се започне комплексна невро-развойна рехабилитация. Времето е незаменим фактор при лечението на ДЦП и неговата загуба няма равностойна компенсация. Закъснението при поставянето на диагнозата често пъти води до развитие на фиксираната форма ДЦП, което обрича детето на различни по тежест и форма инвалидности, които затрудняват или блокират изцяло неговото социализиране. Забавянето на диагнозата, а от там и на терапията също така води след себе си значително оскъпяване на последващата рехабилитационна програма, както и влошаване на прогнозата за максимална социализация на детето.

Физиотерапевтът е ключова фигура (“мениджър”), която организира процеса на комплексната, поливалентна и етапна рехабилитация. Той ръководи екипа от специалисти, като осигурява сътрудничеството помежду им и организира режима на детето съответно с неговия рехабилитационен потенциал и последователността на съответните медицински и парамедицински процедури.

Само болничното лечение може да осигури комплексност, поливалентност и етапност в медико-педагогическата рехабилитация на ДЦП, което се реализира чрез екип от професионалисти. Те подържат тесни контакти както помежду си, така и с родителите на детето. Различните проблеми на детето се поставят на равни начала, като се отчита и тяхната взаимовръзка. Това дава сигурност на родителя в благоприятният изход на провежданото лечение. Само в болнични условия може да се създаде етапност в лечението на ДЦП, като се определят достигнатите нива на различните мозъчни функции и се отчита прехода на възможностите във времето.

Към детето не се подхожда на “парче” от различни видове обслужващи специалисти. Същите участвайки в общия рехабилитационен екип обменят пряка информация и становища, като определят единната тактика (близките цели) и стратегия (далечните цели) индивидуално и съобразено с календарната и психо-моторна възраст на детето, което определя и ефективността на провежданата рехабилитация, в която с помощта на същия екип, родителят намира и своето важно място в нея.

Болните с ДЦП отговарят на критериите за подбор на важен тип пациенти: парична стойност, висока честота на заболяването, голям обем дейности, високо квалифицирани методи, широка диагностична база, терапевтична поливалентност и етапност.

Ранната диагностика (особено на заплашващата ДЦП) и индивидуалната и ком-плексна медико-педагогическа рехабилитация, която се оказва при болничното лечение са основа на постнаталната профилактика на развитието на фиксираната форма на ДЦП или за развитието на нейните по-леки степени.

При болничното лечение се създават реални условия за снижаване процента на обща инвалидизация и процента на тежка инвалидизация на този контингент увредени деца. Също така в бъдещ аспект се снижават разходите на обществото и семейството за лекарства и физикална терапия, хипербарна оксигенация, помощни средства и уреди, адаптация към околната среда, консумативи, обслужване и транспортиране на увредените деца. Също така на децата с церебрална парализа им се дава възможност за достигане на по-високо ниво на независимост и себереализация, което да им позволи пълноправно участие в обществения живот.