Истории за личности и буболечки Книга 1

194
80 НА 20 СРЕЩУ ШЕКСПИР

Никой не им казва накъде вървят. И вървят ли изобщо –
или се влачат по колене пред все по-ниските
вкусове на публиката
В началото на 2013 година побъбрихме във „Всяка неделя“ с Георги
Мамалев за новия му герой – Ричард Трети от едноименната постановка на
Теди Москов в Народния театър – за която пък от вежливост може да се сметне, че е по едноименната историческа драма на Шекспир.
Мамалев както винаги изглеждаше развеселено-небрежен, обаче беше и леко тревожен. Вече бил разбрал, че в постановката Шекспир ще е едва 40 процента, а цели 60 ще са за Москов. А това не може да не озадачава един актьор, колкото и великодушен да е той. Мамалев дори се съмняваше, че за
Шекспир са оставени само 20 процента.
Пак по онова време стана скандалът между Азис и Теди – режисьорът обяви, че ще вдига бунт срещу чалгата, Азис пък се усъмни в личната му хигиена, в крайна сметка никой не подкрепи бунта, само вестник „24 часа“ нарече фолкзвездата „циганин – травестит“. Сега Азис получаваше нов шанс да вземе превес в спора. Само трябваше да заведе на премиерата на „Ричард
Трети“ една тумба чалгаджии, облечени като героите на Шекспир, и щеше да триумфира – след като Москов бе облякъл същите тези герои като бейзболисти.
По-важното е друго. Наближава денят, в който режисьорите, и не само те, ще обикалят из софийските улици и ще кряскат „Заменям царството си срещу критически отзив“ – както Ричард Трети изпращаше от полето край
Босуърт знаменития си вопъл към небето: „Кон! Кон ми дайте! Кралство срещу кон!“
Мама му стара, соц поколенията бяхме повредени хора – нямаше го още потният евреин Зукърбърг, дето ни натресе Фейсбук, и затова не си обменяхме глупости, а се възторгвахме – примерно от играта на гениалния сър Лорънс Оливие във филма „Ричард Трети“, финалният му епизод беше наистина неподражаем.
Сега в „Уикипедия“ има два реда за филма – в замяна обаче се съобщава, че великият актьор бил бисексуален. Луда работа. Какви 20 процента – сериозното навсякъде е сведено на някакви 2 процента, не повече.
Всеки може да се забавлява с всичко – и то както намери за добре.
Москов е несъмнено и доказано талантлив човек, той е от малцината, които имат правото да се глумят свободно с каквото си щат. „Глумене“-то

195 обаче е опасно, дори коварно занимание – това не е обикновено шегаджийство, по-скоро ми изглежда като да се забавляваш със слепец. Не вижда нищо човечецът, пък ти го лашкаш насам-натам. Така ще се случи и с публиката на тази постановка, която изглежда като триумф на глуменето.
Надявам се обаче, че Москов ще събере поне малко милост в себе си и ще раздаде на зрителите по една листовка с кратко описание: кой, по дяволите, е този тъпанар Шекспир.
Листовката може да е съпроводена и с обширна реклама на парфюма
„Рефан“, който използва хигиенизираният Азис. Малко познание за гениалния драматург и повечко прагматизъм – така се прави в наши дни.
Наскоро Пламен Марков постави „Ричард Трети“ във варненския театър – чуха се доста хвалби за работата му, особено за играта на Стоян
Радев в ролята на Ричард. Доколко съдя по отзивите, Марков се е забавлявал доста по-пестеливо за сметка на Шекспир. Но дали е научил от някой компетентен наблюдател има ли основания да е доволен от себе си?
Съмнявам се.
Наистина, все още има издания, които могат да предложат професио- нална критическа продукция, обаче те са с пределно ограничен тираж и нямат никакво влияние върху публиката. Затова е неизбежно сякаш да се прибягва до листовката с рекламата на „Рефан“, а пък и ако Азис каже няколко думи за съответната постановка, успехът ще е гарантиран.
Преди години у нас се появи изключително забавната книга на американския професор Ричард Армър „Шекспир в криво огледало“
(представена от Людмил Станев и Емил Лозев). В нея стихията на пародийното е толкова необуздана, че понякога човек се пита дали не е някакъв фалшификат. Обаче очевидно не е – дори е част от поредица биографични изследвания, които са се превърнали в бестселъри. Сетих се за
Армър, понеже сега се питам дали някои наши режисьори не поставят
Шекспир, като се позовават главно на неговите щуротии. Напълно е възможно.
След като ви замайва с редица несъобразности в творбите на Шекспир, американският автор задава и въпроси към читателите на великия драматург.
Например ако прочетете „Ромео и Жулиета“, трябва да се попитате следното:
„След като огледате труповете на Ромео и Жулиета, споделете вашето искрено мнение за критика, който твърди, че в края на пиесата героят и геро- инята са по-силни и по-фини, отколкото в началото.“
Ако един по-фриволен режисьор прочете книгата на Армър, ще му паднат всички задръжки и може да прави с горкия Шекспир каквото си ще, да обладава както си ще трупа му, а той да изглежда все по-свеж.
Един друг автор пък – Робърт Шанкенбърг („Тайният живот на великите автори“), съвсем ще отнесе задръжките на режисьорите.

196
В книгата му откриваме следния епизод. За да откаже гробарите от идеята да разровят гроба му и да захвърлят останките му в обща гробница
(обичайна практика по онова време), Шекспир бил сложил проклятие върху надгробния си камък чрез следната епитафия:
„Приятелю добър, на Бог се уповавай,
Праха, заключен тук, напразно не смущавай.
Блажен да бъде, който този камък не отлости,
проклет – помести ли изтлелите ми кости“.
Имало учени – продължава авторът, които предлагали да бъдат изкопани останките на Шекспир, за да се определи как точно е изглеждал той, като се проучи черепът му, а също и да се провери слухът, че в гроба му има хранилище на неизвестни негови шедьоври. Но никой така и не събрал кураж да престъпи проклятието на Поета.
Тази епитафия, ако Шанкенбърг е коректен в цитирането ѝ, обаче изобщо няма да е в състояние да спре нашите хора, които се глумят с удоволствие с Шекспир. Както и да е.
Теди е майстор, да не го мислим. Ами останалите, на които от години никой не им казва накъде вървят. И вървят ли изобщо – или се влачат по колене пред все по-ниските вкусове на публиката. Капанът отдавна щракна: публиката става все по-дива и безпросветна, макар да знае, че Оливие е бисексуален – и какво му остава на един постановчик, освен да подивява и той.
Разбира се, всичко може да се представи като една игра, като желание да се проникне още по-навътре в духа/гроба примерно на Шекспир. Но ние сме наясно, че всичко опира до това да примамиш по някакъв начин зрителите.
Вие какво си мислите, докато гледате по телевизията парада на агресивните бездария, хермафродити до крак – че това минава даром? Не бъдете глупаци.
Навремето имах едно правило: „В телевизията трябва да се канят само хора, които са по-умни от водещите.“ Това не беше съвсем хуманно към водещите, но, от друга страна, пък ги правеше по-предпазливи и донейде съобразителни, трябваше да прочитат от време на време нещичко. Сега новата „културна революция“ – която е по-страшна дори от тази на Мао, но няма кой да се занимава с това – освободи водещите от това им задължение.
И не само тях – всички се превърнаха в рекламни агенти, които дори не знаят каква стока предлагат. Всичко е „супер“, всичко е „о кей“, а и педерасти има колкото си искаш наоколо.
Вече е достатъчно в театралния или киноафиш да пише, че изпълнителят на главната роля е системен гей. Или режисьорът е „би“, и не крие своята

197 сексуална освободеност. „Хайде – си викат кретените, – там сме.“
Всичко живее вече само за себе си – много удобно за мнозина, обаче също така и фатално за тях.
Днес всеки е принуден да се самооценява, поне през последните двайсетина години това е така. А не е възможно сериозните автори да нямат нужда от някоя искрена дума – не състрадателна или шумно рекламна. Ако все още са си с всичкия, те знаят и помнят, че не са нещо като „Рефан“. За жалост, най-често получават жадуваните оценки, когато вече са в ковчега – а и те са банално-лъжовни. И след това всички ги забравят набързо.
Крикор Азарян беше феноменален режисьор – през годините бях донейде безтактен към него и много пестеливо го канех във „Всяка неделя“ – сакън да не кажат, че лансирам сънародник. Той създаде, извън всичко друго, и забележителна школа от свои ученици – имам чувството, че някои от тях дори са нещо като негови родни деца, толкова несъзнателно го имитират.
Отиде си – и какво ще остане от неговия знаменит прочит на Чехов?
Нищо чудно прочутата фраза на Чехов – за пушката, която, щом виси на стената в първото действие на пиесата, със сигурност ще гръмне в последното – вече да се превърне в основния ключ към творбите на великия драматург – и бъдещите постановки по негови творби да се превърнат в нещо като уестърни.
Учениците на Коко Азарян трябва да разказват и да разказват за него и не трябва да спират да го правят, трябва също да съберат уроците му в една книга и да я издават, докато и последният от тях е жив, за да не се заличи следата.
Освен ако вече не предпочитат да се оглеждат в нечие криво огледало.

16 февруари 2013

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: