Истории за личности и буболечки Книга 1

181
САТЪР

Понеже сме затънали в нищото,
неизбежно е да правим от мухата слон
Докарахме я дотам – да се хвалим, че Любо Нейков щял да играе в турски сериал.
Не стига, че гледат в захлас това телевизионно кьопоолу, ами отгоре на всичко мнозина вече смятат, че е и върхът на признанието да се набъркаш в него. И сега примират от нетърпение да видят Нейков в ролята на истанбулски квартален касапин или стражар. Предполагам, че първият му снимачен ден ще бъде специално отбелязан от гламавите ни телевизии, а пък
Министерството на културата тържествено ще изпрати чартърен самолет с
40 журналисти да отбележат новите сияйни върхове на родното ни изкуство.
И защо не – след като онази Мишел Бонев бе толкова вресливо почетена, защо пък за Любо да не направят още по-пищно тържество. Време е вече и да обявят новият „Златен век“ на българската култура.
Ако само преди трийсетина години някой бе подхвърлил, че ще стигнем дотук, сигурно щяха да го сметнат за луд за връзване. Тогава от значение бяха съвсем други неща – например светът беше в краката на българските оперни певци и певици. Сега пък Любо Нейков ще вдига шум край Босфора.
В случая Любо, разбира се, няма никаква вина. Всъщност – има, но тя си е лично негова работа и не знам дали е уместно да се обсъжда. В края на краищата всеки се продава, тъй както намери за нужно. Някои хора трудно схващат, че успехът е една вятърничава куртизанка. А още по-трудно проумяват, че не можеш цял живот по един и същи начин да вириш крачка на сцената – и накрая да не си платиш. Във всеки случай Нейков едва ли все още е стигнал до въпроса какво ще прави със себе си след 10 години, ако остане все толкова предан поданик на халтурата.
Навремето и чудовищно талантливи актьори като Парцалев и Багаров,
Калоянчев и Мутафова, и мнозина други също халтуреха, обаче с мярка. То нямаше и кой да им позволи да продават толкова лесно таланта си. Самата публика също нямаше да приеме това – особено ако разхищението беше извън всякаква мярка. Тогава и тя беше достатъчно разумна, за да проумее навреме, че любимите ѝ актьори се превръщат в крадци на собствения си талант.
Но имаше и друго – те правеха по някоя и друга халтура, обаче вечер театралните им превъплъщения бяха великолепни. И човек можеше да им прости всяка волност.

182
Сърцераздирателната новина за предстоящия гастрол на Любо бе илюстрирана на едно място с много впечатляващ фотос: той държи в ръка сатър, оплескан с кръв, и ни е отправил характерния си поглед, посланието на който човек трудно може да разгадае, но е добре много-много да не се замисля над това.
Намирам въпросния сатър за много показателен, дори може да се каже, че той се е превърнал в блестяща метафора на случващото се в днешното ни изкуство.
Едно отклонение. Веднага след Преврата през 1989 година издадох „От
Русия с любов“ на Флеминг – това беше първият изобщо български превод от поредицата му за Джеймс Бонд. Имах известни затруднения, докато уредя авторските права, и потърсих съдействие от тогавашния английски посланик в София, с когото имахме добро познанство. Той направи каквото трябва, но все се чудеше защо съм се спрял тъкмо на този роман за инфантилните, но иначе забавни авантюри на легендарния агент на Нейно величество крали- цата. А аз така и не му дадох някакво смислено обяснение, понеже не бях чел книгата – беше ми я препоръчал Виктор Вълков, който си пада много по Бонд и много обича да се шегува с приятелите си, поне по онова време беше така.
Но когато доста време по-късно прегледах романа, си дадох сметка защо посланикът ме гледаше подозрително: в него има двама епизодични герои – българи, абсолютни кретени, и то кръвожадни. Само дето не носят сатъри непрекъснато със себе си.
Така си е представял Флеминг нашите хора преди доста десетилетия – и е много добре, че днешната ни култура пък ще се опита да вдигне шум край
Босфора пак с някакъв сатър, за да остане последователна на традициите си.
Поне такова е внушението на въпросната снимка и в случая Любо Н. си е направо попадение.
Да се върнем към сатъра, но вече като метафора.
Навремето говорехме за други неща. Например питах веднъж великия диригент Херберт фон Караян каква е тайната на българските гласове – и той надълго ми обясняваше, че качествата им се дължали на особената конструкция на черепната кутия на нашите певци.
Друг път пък пианистът Юрий Буков също подробно ми разказваше в парижкия дом на Джулия Бул как трябва да нарязваш суровата сьомга – обаче вече отдавна беше покорил парижките и европейските сцени.
Всяка среща с Райна Кабаиванска или Николай Гяуров по телевизията си беше едно малко сътресение, духовно и душевно. Тези велики певци можеха отгоре на всичко и да говорят по един великолепен начин. Сега вместо днешните ни първенци говорят сатърите, които те въртят из ръцете си.
Елена Николай, за която днес вече почти никой не си спомня, беше по-

183 различна, не беше особено словоохотлива, но пък беше призната в Италия за велика певица, наистина велика. Мога да изреждам такива имена, докато вие три пъти последователно изпеете „Край Босфора шум се вдига“ – химна на нашите неосъществени мечти.
Няма начин във Виена да стане дума за оперета – и да не се спомене името на Люба Велич. Не беше възможно да разговаряш с Джан-Карло
Меноти, един от корифеите на световното певческо изкуство, и той да не се отплесне по нашите звезди. Те нямаха край – от Борис Христов до Алек- сандрина Милчева, от Димитър Узунов до Гена Димитрова. Реални звезди – които реално пееха десетилетия наред друг химн – този на осъществените ни мечти, поне в изкуството.
После сатърът се стовари над главите им – и накрая почти ги забравиха.
Дали Флеминг няма да се окаже прав, по дяволите?
Виждал съм всичко в нашия занаят, но сърцето ми щеше да спре, когато
Мирела Френи – съпруга на Гяуров и също несъмнено световна знамени- тост – се разплака в студиото ми през есента на 2004 година. Седмици преди това великият ни бас беше починал, малко неочаквано наистина, и Френи прегази гордостта си, за да покаже колко нечувствителни са управниците ни.
Това сигурно ѝ е коствало много усилия, но тя все пак го направи. Тия типове дори за Гяуров нямаха време.
Тогава Симеон се къдреше в Министерския съвет, но и той, европеецът с потури, не се беше сетил да каже две думи на вдовицата на Гяуров. А това всъщност щеше да бъде знак на уважение към Историята, която на думи всички почитат, пък и всички гледат да се отъркат в нея. Потурнаци нещастни. Обаче всяко днешно нищожество ги кара да тичат, за да се снимат с него, и пр.
Не знаех какво да кажа на Мирела Френи, мълчах и се чудех как с такива свирепи комплексари изобщо ще оцелее културата ни. Ясно ми беше обаче, че е дошло времето на сатърите.
Разбирам, че днешните сополи искат да лъснат най-отпред. Обаче все пак във всичко трябва да има някаква мярка.
Никакъв Джон Атанасов с неговия компютър! – друг патент трябва да ни бъде признат: че у нас всеки новодошъл е по-велик от предходниците си, че всъщност той е единствено великият. Този патент ще ни бъде напълно достатъчен.
Смеехме се на самовлюбеността на социализма – тогава някои неща се преувеличаваха, вън от съмнение. Но пък в същото време имахме истински, стопроцентови, реални световни знаменитости. Уж примитивният и необразован Живков имаше хиляда пъти по-точна преценка за реалността.
Трябва да задраскам думата „необразован“ – защото и досега си остана тайна

184 какво всъщност е учил бившият цар, ако изобщо е учил нещо. За обра- зоваността на Станишев да не говорим, няма да е възпитано. То е цяло чудо как подобни практически невежи хора се домогват до върховете на властта.
Костов изглежда по-грамотен, понеже е бил асистент някакъв – представяте ли си какъв дар от природата, каква божествена ласка е такъв човек да стане премиер – той, който е можел само да бърше праха в кабинетите на учени като Сендов или Балевски примерно. Е, как тогава няма да дойде времето на
Сатъра?
Забележете и нещо друго. Посякоха, разфасоваха големите ни имена, направиха всичко, за да ги принизят и забравят. Но заедно с това разрушиха и материалния фундамент, върху който те бяха израснали. Сега минава за голям подвиг и пада голямо пъчене и министерско пуйчене, когато намерят някой лев за ремонта на едно нещастно музикално училище или за костюми на знаменит в миналото ансамбъл.
Голяма работа, че ще „излагаме“ в Лувъра или някъде другаде – какво всъщност излагаме, себе си ли?
Станахме амбулантни търговци с изкуството на траките, търговски пътници с трохи от миналото – но няма как да предложим нищо реално от днешния ден освен фукни. То няма и как да се случи. Продаваме входни билетчета за чуждата слава, толкова.
В наши дни някой комплексар току изграчи, че и той ни е „вкарал в
Европа“. Това е една от най-позорните фрази на Прехода – вкарали ни в
Европа? Сега пък със сатъра на Любо!
А пък е точно обратното: упорито ни изкарваха от същата тази Европа и накрая успяха, поне по отношение на изкуството и културата това е така.
Веднага след 1989 година, когато новите властници правеха великата си политика „изуй гащи“, решиха да покажат и военните ни заводи – този късмет се случи най-напред на един американски адмирал. Разведе го тогавашният вътрешен министър ген. Семерджиев и после разказваше как онзи не можел да се начуди на онова, което видял.
Но ако тези заводи по обясними причини бяха скрити за очите на света, то никой не се учудваше от постиженията ни в изкуството и културата, те минаваха за част от фундамента на Европа и света.
А сега номерът е друг: ремонтираме музеи и галерии, в което само по себе си няма нищо лошо – и пак „Край Босфора шум се вдига“!
Но няма да е лошо да направим и един Музей на изкуството на Прехода.
Ще бъде много забавно, понеже той задълго ще си остане празен. Освен ако пак не ни услужат господа траките, те винаги ни се притичват на помощ.
Преди години Фондация „Българска гордост“ издаде в лимитиран тираж един необикновен сборник – „1000 причини да се гордеем, че сме българи“.
Ако днес човек го разлисти, задълго ще остане в тягостно настроение.

185
Вече почти нямаме истински духовни първенци – и то такива, на които публиката да има доверие. Те са заменени от дребни фигуранти, от статисти някакви, нетърпими с провинциалните си фукни. А са още по-нетърпими и заради флиртуването на медиите, които сякаш ги гледат през някакво специално увеличително стъкло – и мухата започва да им изглежда като слон.
Но вместо могъщия тръбен звук, който изпраща един слон и в който има приятелство, но също така и предупреждение, светът наоколо е огласяван неспирно от досадното жужене на поредната муха.
И ние трябва да сме щастливи да научим, че имало опашка в Лондон за поредната „Мис България“, докато зубрела там английски и много впечатлила другите курсисти; или пък че „Супер Бианка“ – помните ли това момиче, което се моташе в някакво телевизионно предаване – щяла да превземе Америка, понеже си била наумила една заран да прави някакво представление; или пък че друга нова „звезда“ от нашенски муха-сериал не била дори мечтала да целуне Стефан Данаилов – той пък, горкият, от 50 години все това го сполетява, и пр., и пр.
Досадно и дори жалко жужене – вместо могъщия призив на истинските първенци. С това трябва да се задоволим.

Изтегляне 4.78 Mb.

Сподели с приятели: