Принципи на психотерапия при посттравматични стресови разстройства след преживяна екстремална ситуация

Терминът посттравматично стресово разстройство в съвременното си звучене има социален характер. В САЩ тази диагноза може да бъде основание за получаване на компенсации, социална помощ или пенсия. У нас засега няма ясно определяне на социалния проблем. Но с участието на контингенти в мисии за опазване на мира, с участието на БА в оказване на помощ на населението при природни бедствия, аварии и катастрофи, както и самите пострадали от тези бедствия, аварии и катастрофи се оказва, че този проблем трябва да намери своето разрешение.

Счита се, че категорията ПТСР възниква в резултат на наблюдения, направени в периода на бойните действия на САЩ в Корея, които са позволили да се включи в стандарта на Американската психологическа асоциация DSM-І групата “големи стресови реакции”, където тези разстройства се определят като състояния възникващи в ситуации, когато индивида е подложен на въздействие на значително физическо претоварване или изразен емоционален стрес.

Като характеризира проявленията на посттравматичния стрес при участници във войната във Виетнам, Чък Дин превежда такива симптоми в психологичен план като: неочаквани спомени за стресовата ситуация, нощни кошмари, “военни сънища”, както е тенденция да се ограничат контактите с други хора, включително близките, даже и семейството.

Като патопсихологични симптоми на ПТСР можем да посочим депресията, гнева, лошия сън, кошмарните сънища, постоянната умора и неспособност за концентрация, изменения на навиците за храна и сън, продължително главоболие, болки в долната част на гърба, разстройства на стомаха, преживяване на чувство за вина, недоверие към властите, проблеми в проявяването на нормалните чувства и емоции, неконтролируеми спомени и мисли, затруднения в паметта, тенденция към самоубийство, повишена нервозност, агресивни реакции, раздразнителност, затвореност, злоупотреба с алкохол и тютюнопушене. За ПТСР е характерно отсрочност на възникване на симптомите и тяхната устойчивост във времето като те относително слабо се повлияват от корекции от медикаментозен и психотип.

Проблемите на ПТСР независимо от това как ще бъдат назовани, поради своята значимост са подлежали на изследвали особено във военната област от времето на Първата световна война. Има сведения, че в Русия още в края на ХІХ в. е създадена система за оказване на психиатрична помощ в екстремални условия като тя е започнала ефективно да действа в периода на Руско-японската война. Трябва да отбележим обаче, че тази система се е отнасяла главно до подготовката на медицинския и военномедицинския персонал и практически не се е занимавала с подготовката на ръководния команден състав.

Втората световна война с нейните многочислени жертви и системата на концентрационни лагери е довела до възникването на такива видове психопатология, които сами по себе си представляват последствия на психична травматизация в следствие на участието във войната. Лекарите от различните страни са се сблъскали от необходимостта от лечение и социална реадаптация на лица, пребивавали в плен или изселвани в годините на войната, у които са се запазили ясно видими нервно-психични разстройства. Особено внимание по време на Втората световна война се обръща на симптоматичните психични разстройства при ранените, но са се изучавали само последствията възникващи след два до седем месеца след раняването, което се обяснява с факта, че просто те са били на бойното поле и не е имало възможност да бъдат наблюдавани от психиатри. Това се е случило когато са били премествани в болници, в тила.

Японските учени са провели много наблюдения и изследвания на психични нарушения на лица, оцелели след бомбардировките в Хирошима и Нагазаки. Били са открити психични разстройства както от психогенен, така и от екзогенно-органичен характер. Работите от последните години показват, че разпространяването на тежки психични разстройства при тези лица шест пъти превишава популационните показатели. Към края на 70-те години има вече достатъчно научни изследвания на въздействието на различните катастрофични психични травми (освен бойните) върху състоянието на човека. Описани са “патологична” мъка (Е. Lindeman, 1944), “синдрома на концлагеристите” (V. Frankl, 1959; W. G. Niederland, 1964), “посттравматична невроза на оцелелите” или “посттравматична психологическа болест” (R. L. Leopold, H. Dillon, 1963), “синдром на оцелелите” след различни катастрофи (W. G. Niederland, 1968; R. J. Lifton, 1967), “синдром на изнасилените” (A. W. Burges, L. L. Holmstrom, 1974; E. Hiberman, 1976), “постемоционален синдром” (Y. Poiso, M. C. Mouzen, 1976), “синдром на емоционалната неустойчивост” (M. H. Wefrehs, 1977) и др.

При сравняване на всички тези състояния се е изяснило, че независимо от различните видове катастрофични събития и тяхното съдържание (бойни действия, земетресения, наводнения, битово насилие и др.) при хората независимо от тяхната националност, независимо от различната степен на устойчивост на реагиране на човека в катастрофа последствията се оказват в някои аспекти много близки.

Спецификата, общността в етиологията и несъответствието на психичните разстройства на пострадалите с по-рано известни нозологични форми са позволили те да бъдат отделени в качеството на самостоятелен синдром (Horowitz M. J. et al., 1980). Този синдром е включен в ръководството по диагностика и статистика на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация (DSM-ІІІ) и придобива официален статус под названието “посттравматично стресово разстройство” (post-traumatic stress disorder PTSD) в групата на тревожните разстройства (АРА, 1980).

Официалното признаване на тази категория е позволило още повече да се съсредоточат усилията на учените за задълбочено изучаване на последствията от стреса. След изучаването и теренните проучвания направени в 110 института от 40 страни на света под егидата на Световната здравна организация, тази категория е включена в V глава (Психични и поведенски разстройства) на международния класификатор за болестите 10-та ревизия (WHO, 1989, 1992). В раздела F-4: “невротични, свързани със стреса и соматофорни разстройства” е определена специална рубрика F-43 “реакция на тежък стрес и нарушения на адаптацията”, в която се определят “остра реакция на стрес” (F-43.0) и “посттравматично стресово разстройство” (F-43.1).

Определянето на критерии за посттравматични стресови разстройства, дефинирането на травмиращата ситуация и допълнителните разработки по проблема налагат извода, че е необходимо по време на психотерапията на ПТСР да се изхожда от определени принципи:

Първият принцип, който следва да се има предвид при прилагане на терапевтични подходи, свързани с посттравматичния стрес, е принципът за нормалност на рамките на посттравматичното приспособяване, нагаждане.

Вторият принцип е принципът на сътрудничеството. Терапевтът сътрудници с клиента, за да му възвърне човешкото достойнство и чувство за сигурност.

Третият принцип е този за индивидуалния подход при терапевтичния процес. Всеки индивид има уникален път на възстановяване след травматичен стрес. Терапевтът и клиентът изминават този път заедно, без да се смята, че вървенето по отъпкани пътеки непременно ще даде резултат.

Терапията на посттравматичното стресово разстройство започва с презумпцията, че нормален индивид е попаднал при ненормални обстоятелства. За да се справи пострадалият следва да мобилизира съответните ресурси.

Целта на психотерапията при страдащи от ПТСР е да се осъществи реинтеграцията им, нарушена в резултат на преживяната травматична ситуация. Психотерапията е насочена към създаване на когнитивен модел на жизнена дейност, ефективна преоценка на травматичния опит, възстановяване на чувството за собствена ценност и способност за по-нататъшно съществуване.